Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Годеницата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accidental Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 101 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)

18

— Но колко време няма да те има? — запита тревожно Фийби и се надигна над голите гърди на Катон.

— Не мога да кажа със сигурност.

Той посегна към нея, за да я притегли надолу, но тя не се остави на прегръдката му.

— Италия е толкова далече. А тази мисия…

— Не е по-опасна от всичко друго — каза Катон. — Хайде, Фийби. Ако ти бях казал, че отивам на някоя обсада, нямаше да се тревожиш така.

— Напротив, щях — възрази тя. — Щях ужасно да се тревожа! На обсадата може да те убият, а това никак не ми е безразлично. И как би могло!

— Може би — съгласи се Катон. — Но това пътуване няма да е по-опасно от всяко друго, което съм предприемал в последните няколко години. — Той й се усмихна, заравяйки пръсти във водопада от коса, който обграждаше лицето й. — И е много по-безопасно от всяка въоръжена схватка. А аз съм участвал в много схватки.

— Но може с месеци да те няма! — извика тя. — През морето… Можеш да претърпиш корабокрушение, да се удавиш.

Катон се засмя.

— Не, това няма да ми се случи. Макар, признавам, да не ми се иска да пътувам с кораб. Никак не ме бива да се справям с морето.

— Защо?

— Хваща ме морска болест — обясни той с гримаса. — Още щом корабът излезе от пристанището.

— Чудя се дали мене може да ме хване — замисли се Фийби, докато въображението й се разпалваше от новите, неподозирани възможности.

— Е, няма откъде да разбереш — заяви Катон. — Сега ела и нека започнем оттам, където бяхме стигнали.

Фийби облиза замислено устни. После се усмихна дяволито и заяви:

— Имам намерение да опитаме нещо ново, милорд. Обкрачи го, докато той лежеше по гръб, и прокара ръце по гърдите му, а пръстите й си играеха с тъмните гъсти косми около зърната му.

Катон сви крака, за да подпре гърба й с колене, и я загледа лениво през полузатворените си клепачи.

Фийби спусна длани по гладкия му корем, после нагоре по гърдите му. Харесваше й да чувства тялото му, учудващо нежната кожа, изпъната над стегнатите мускули. Обхвана бицепсите му в дланите си, прокара ръце по жилестите мускули на ръцете, където космите се сгъстяваха и потъмняваха. Обичаше китките му. Бяха тънки, костеливи, учудващо силни; дланите бяха широки, но елегантни, твърди, но и учудващо нежни, пръстите дълги, ноктите подрязани и розови.

Тя прехапа долната си устна, съсредоточавайки се върху това изследване, което винаги я омайваше, винаги й откриваше нови места, нови възможности, колкото и често да го предприемаше. Облегна се на краката му и посегна зад гърба си, за да стигне до дългата, твърда повърхност на външната част на бедрата му, после към ямката под коленете, към възлестите мускули на прасците, към сухожилието, което водеше от коляното нагоре по бедрото.

Продължаваше да заобикаля члена му, макар да усещаше, че той набъбва и се втвърдява, опрян до основата на гръбнака й.

Катон посегна и обхвана гърдите й, започна бавно да ги гали, а после пое едно по едно зърната в устата си, вдъхвайки нежния аромат на кожата й, смесен с острата миризма на възбудата. Цепнатината на тялото й бе влажна и гореща, опряна до корема му, и най-накрая тя погали издутата и трептяща от желание плът. Зъбите му обхванаха възбудените й зърна, той ги засмука, дразнейки ги с език, защото знаеше колко обича тя тази ласка и как винаги невероятно силно се възбужда от нея.

Фийби изстена леко и когато ръцете му се спуснаха по тялото й, под седалището и я повдигнаха, тя го насочи вътре в себе си, пое го дълбоко с лек триумфален вик и Катон се засмя доволно.

Облягайки се на свитите му колене, тя се движеше над него и около него, наслаждавайки се на контрола, който имаше над собствените си сетива. Очите й се разшириха в омайваща наслада, когато разбра как може сама да увеличава удоволствието си, откривайки дълбоко в себе си най-чувствителната точка на контакта.

Катон продължи да си играе с гърдите й, оставяйки я сама да докара двамата до върховната наслада. Движенията й се ускориха, увеличаващата се интензивност на удоволствието накара кожата й да овлажнее и да заблести. Тя силно притисна разгорещената си цепка към корема му и извика от възторг, когато вълните на удоволствието започнаха да бликат от слабините й, прониквайки във всяка нейна клетка и пора.

Катон галеше мокрия й гръб, докато тя лежеше отпусната върху него, а сърцето й биеше така, че сякаш щеше да изхвръкне от гърдите.

— Как е възможно това? — прошепна тя след дълго мълчание. — Не знам какво стана.

Той отмахна косата от челото й и я прихвана на тила, така че студеният въздух да може да стигне до разгорещената й кожа.

— Имаш дарба да се любиш — каза той с нежен смях. — Не всекиму е дадено.

— Винаги съм си знаела, че трябва да имам и малко късмет — изрече тихо Фийби. — Не можеше Даяна да има всички привилегии.

Катон пъхна ръце между мокрите им тела и внимателно я повдигна. Тя усети как я полага на леглото до себе си и остана да лежи, дишайки дълбоко, преметнала закръглената си ръка над тялото му.

Катон помисли, че е заспала. Продължи да гали гърба й с леки кръгови движения, мислейки как не му се иска да я остави. Това откровение бе дошло лека-полека при него и той се опитваше да му се противопостави. Но нямаше начин. Сам бе предложил да поеме мисията до Ротердам и това бе напълно естествено за мъжа, какъвто беше, преди Фийби да влезе в живота му. Тогава нямаше изобщо да помисли за личната си безопасност и със сигурност нямаше да се разтревожи, че оставя дома си, съпругата си и децата си за толкова време, колкото ще е необходимо.

Макар да бе запазил в тайна къде отива, пускайки слух, който да заблуди евентуалните шпиони, не можеше да се отрече, че съществува риск. И за пръв път във военната си кариера би предпочел да го избегне.

Ръката му се плъзна по кръста на Фийби. Това беше едно от любимите му места. Имаше нещо толкова уязвимо и същевременно толкова чувствено в тази лека хлътнатина, която минаваше незабележимо в заоблеността на седалището.

Мъчение е да отсъствувам от твоето сърце… Жена, омаяна от любов…

Не можеше да забрави тези думи, написани от нея, които чуваше в главата си, произнасяни от собствения му глас, чувайки и гласа на Фийби да рецитира отговора.

— Мисля, че ще е най-добре да дойда с тебе — измърмори Фийби.

— Със сигурност няма да е най-добре.

Фийби се надигна и седна с кръстосани крака на леглото до него. Отметна косата от очите си и го простреля с предизвикателен поглед.

— Не мога да стоя тук седмици наред без тебе. Ще се побъркам.

Катон се засмя.

— Силно съм поласкан, но отговорът все още е не.

Фийби нави един кичур коса на пръста си, продължавайки да го гледа замислено, после изрече:

— И откъде ще вземеш кораб?

— От Харуич.

— Това е на няколко дни с кон, нали?

— Може би три дни.

— Е, ще те придружа до Харуич и ще имаме още три дни заедно. Никога не съм виждала морето.

— Не можеш да изминеш толкова път на кон — възрази той.

— Ще го измина и ще се върна. Ще вземеш ескорт до Харуич; после войниците ще ме придружат дотук.

Очите й блестяха, бузите й бяха порозовели. Тя се наведе и го целуна леко по носа.

— Защо да не мога?

— Защото, най-напред, не различаваш единия край на коня от другия — обясни той сухо.

— Кога заминаваш?

— След два дни. Толкова ми трябват, за да оставя тук работите в ред и…

— Значи имам два дни! — заяви Фийби. — Ще прекарам следващите два дни на гърба на Сорел и ще ти докажа, че мога да го направя. Ако мога да ти го докажа, ще ми позволиш ли да дойда?

— Не, Фийби, и дума не може да става. Мястото ти е тук, а не някъде по пътищата с моите войници. Сега хайде да спим. Яздил съм цял ден и съм капнал.

Фийби стисна упорито устни, но легна до него, докато той загасяше свещта.

Лежеше, заслушана в дишането му, и го усети как заспива. Невъзможен е, помисли тя. Нямаше логична причина, поради която тя да не може да тръгне с него, щом беше склонна да язди.

Сребристата лунна светлина огря раклата в долния край на леглото и изтръгна проблясък от токата на колана му. Ключовете още висяха на колана.

Само за миг можеше да вземе отпечатък в мекия восък, накапал от свещта. Още не беше видяла документа на Брайън, но щом Катон заминаваше, не се знаеше кога пак ще има тази възможност… поне преди да се върне от Италия.

Тя стъпи тихо на пода. Застана неподвижно, вслушвайки се в дишането му. Ритъмът не се променяше. Заобиколи на пръсти леглото, приближи се към свещта и я вдигна. Отдолу се бе насъбрал доста разтопен восък, който още не се бе втвърдил.

Фийби събра восъка в дланта си и го омеси на топка, после се приближи внимателно към долния край на леглото. Дори нямаше да стане нужда да сваля ключовете от колана му. Но кой е ключът от бюрото? Трябва да е един от двата по-малки.

Коленичи, сдържайки дъха си, и сръчно отдели единия малък ключ от останалите. Чу се леко издрънчаване, когато един от другите ключове се изплъзна и се удари в съседните, Фийби затаи дъх. Ако Катон се събудеше, нямаше представа как би обяснила какво прави на пода в тъмното, стиснала топка восък.

Кръвта така силно туптеше в ушите й, че почти я оглушаваше. Тя притисна ключа във восъка, после обърна топката и направи същото с другия малък ключ.

Готово. Останалото беше просто. Ако решеше да последва плана на Брайън, той щеше да направи копия от ключовете. Катон щеше да замине. Съвсем лесно ставаше да се отвори бюрото, да се заеме печатът, да се сложи на документа и той да се изпрати до главния щаб. Тя можеше да каже на пратеника, който щеше да го отнесе, че Катон й го е оставил с нареждане да го изпрати на Кромуел колкото може по-скоро. И те щяха да възхваляват Катон до небесата, и никой нямаше отново да се усъмни в лоялността му. И той щеше да гледа на жена си, която го беше спасила от бедата, като на нещо много по-различно от някакво си домашно пособие, което трябва да си знае мястото. Нищо по-просто от това.

Фийби се изправи, държейки топката восък в дланта си. Катон щеше да бъде принуден да признае, че тя е находчива, че е способна да му помогне дори когато той самият не вижда препятствието пред себе си. Че е другар, на когото може да се вярва…

Фийби изведнъж приседна на раклата. На когото да се вярва? Какво, по дяволите, си мисли тя? Как може да бъде толкова наивна?

Как би могъл той да вярва на съпруга, която прави такива долни и подли неща, за да му доказва нещо? Беше просто отвратително. Цялата й кожа настръхна от погнуса. Как изобщо можа да позволи на Брайън Море да я убеди, че това изобщо е възможно?

Но знаеше отговора. Толкова искаше да намери начин да направи впечатление на Катон, да го накара да й се довери, че падна в клопката на Брайън като узрял плод в ръцете на опитен берач. Казваше си, че използва Брайън, а не той нея, но в действителност се оказа, че използваната е тя. Брайън живееше в отблъскващия, мръсен свят на шпионите. Подобни машинации бяха втора природа за него, той я бе манипулирал като кукловод. Как можа така бързо да забрави предупрежденията на Мег? Мег винаги беше права за подобни неща.

Фийби погледна към леглото, отгатвайки очертанията на Катон под завивките. Главата му хвърляше тъмна сянка върху бялата възглавница, бе преметнал едната си здрава, загоряла ръка над чаршафа, китката висеше свободно отпусната надолу.

Усети как в сърцето й приижда вълна от любов. И после познатият отлив на тревогата. Как беше възможно да го обича толкова цялостно, толкова безусловно, знаейки, че той не изпитва и може би не е способен да изпитва същите чувства към нея? Беше ли това нещо, което трябва да приеме?

Стисна здраво устни. Още не.

Може би имаше някакъв друг начин, по-честен и по-открит. Вероятно беше възможно да го хване неподготвен. Изненадата винаги го бе правила доста по-податлив, доста по-склонен да я изслушва. Тогава щеше да има да му каже нещо, което да му докаже каква надеждна съюзничка може да му бъде тя.

Фийби не можеше да не се запита защо по-рано не се е сетила. Брайън я бе заварил неподготвена. Бе разигравал чувствата й, за да постигне собствените си цели. Но какви точно бяха те? Сега Фийби беше напълно сигурна, че изобщо не целят да бъде спечелено доверието на Катон.

Катон щеше с голям интерес да чуе разказа й за подличкия план на неговия доведен син. И това щеше да й даде извинение за всяка изненада, която би могла да му поднесе.

Фийби смачка топката восък в ръката си, омесвайки я отново в безформена маса. Пусна я в чинийката на свещника и се върна в леглото.

* * *

На следващата сутрин Брайън завари суматоха в къщата.

— Лорд Гранвил заминава, сър — осведоми го Бисет. — За доста време, както разбирам.

— Накъде?

— Не мога да кажа сър — и Бисет се отдалечи с важен вид.

Брайън смръщи вежди. Как щеше да се отрази това на плановете му? И защо Катон не му го беше казал лично?

— Лейди Гранвил тук ли е?

— Струва ми се, че отиде в конюшните, сър.

Брайън се запъти натам. С мрачно решителен израз на лицето Фийби галеше носа на една красива кобилка.

— А, ето къде сте били. Търсех ви — каза Брайън, снишавайки глас, докато се приближаваше към нея. — Бисет каза, че съпругът ви заминава.

— Да — кимна Фийби.

— Къде?

— По-добре питайте Катон — отвърна тя с хладен глас, насилвайки се да гали кобилата по цялата дължина на врата.

Катон не беше казал, че е тайна къде отива, но тя нямаше никакво намерение да доверява каквото и да било на господин Море.

Брайън сви вежди. Нещо не беше наред.

— Имам да ви покажа един документ — каза той все така с нисък глас. — Кога заминава Катон?

— Каза, че след два дни.

Фийби експериментално плъзна ръка по-нагоре по врата на кобилата. Сорел се обърна и я близна по шията.

Фийби с огромни усилия се сдържа да не скочи и да не избяга.

— Иска ми се да нямаха такива големи жълти зъби — измърмори тя.

Брайън губеше търпение, но продължи да говори с тих глас, в който се долавяше напрежение:

— Трябва да вземете ключовете, преди да е заминал. Струва ми се, че ако го изпращат на някаква мисия, може да искат да се отърват от него. Ако не му вярват, няма да искат да е тук, докато разискват съдбата на краля.

Той спря за миг, после добави меко:

— Възможно е дори да смятат, че има вероятност да не се върне от мисията. Разбира се, Катон е толкова упорит, че няма да вземе под внимание подобна възможност.

Фийби не се беше сетила за това. Ръката й замря на врата на кобилата. Възможно ли е Парламентът нарочно да излага Катон на опасност?

— Още по-наложително става да вземете ключовете без никакво отлагане. — Тихият коварен глас на Брайън я омотаваше в паяжина. — Трябва да убедим Кромуел и съратниците му в лоялността на Катон, преди да е станало твърде късно.

Имаше смисъл в думите му, но сега Фийби не се поддаваше на съблазните на Брайън. Тя щеше някак си да накара Катон да се вслуша в гласа на разума, да го убеди да се защитава срещу обвиненията. Щеше да успее някак си да му втълпи, че знае за какво говори.

— Не, няма да взема ключовете — каза тя от другата страна на кобилата, продължавайки взаимното опознаване.

Брайън изведнъж притихна. Не е възможно да я е изпуснал. Вчера би се заклел, че я държи в ръцете си.

— Какво искате да кажете?

Фийби се появи отново пред него изпод врата на Сорел, смаяна от увереността, с която бе изпълнила маневрата.

— Това е непочтено — заяви тя с унищожителна искреност. — Отвратителен, коварен трик Не мога да разбера защо изобщо помислих, че мога да го направя. Сигурно вие можете да го направите без угризения на съвестта, но не и аз. Не съм свикнала.

Брайън не можеше да повярва на ушите си. Беше я изпуснал. Прецизно съставените му планове се сриваха без нейното сътрудничество. Как се случи това? Какво беше пропуснал? Къде беше сгрешил?

— Малка глупачка такава! — избухна той. — Ти ли ще ме учиш на морал? Какво знаеш изобщо? Жалка, проста глупачка!

Инстинктивно намери думите, които щяха най-много да я наранят.

— Погледни се само… живо нещастие, обида за твоя пол. Опитах се да ти помогна, но напразно. Чудо ще трябва, за да се превърнеш в нещо дори отчасти подобно на жена. Ти ли ще ме поучаваш? Коя, по дяволите, си мислиш, че си?

Фийби го гледаше, потресена от грозния израз на лицето му. Цялата му цивилизованост, цялата му изтънченост се бяха свлекли от него и тя разбра, че вижда истинския Брайън. Онзи Брайън, когото Мег беше видяла под градското лустро. Онзи Брайън, когото познаваше Оливия. Гледката беше ужасна. Това беше човек, който не признава никакви граници.

— Всичко ще съсипеш с глупавите си детинщини — беснееше Брайън. — Мислиш, че разбираш повече от мене ли? Така ли?

Навря лицето си в нейното, пръскайки слюнка при всяка дума.

Фийби не намери какво да каже. Почувства се зле. Каза си, че са в конюшнята, сред конярите и войниците. Можеше да изглежда, че Брайън иска да й направи нещо, но не можеше — не тук, не сега.

— Не мога да го направя — повтори тя, мъчейки се да говори с уверен глас, макар че се отдръпна на крачка от него. — Измамата не е начин да спечелиш нечие доверие. Сигурно го разбирате.

— Глупачка такава! Тъпа глупачка! — повтори той, но вече си възвръщаше самообладанието; хапливият укор изместваше доскорошните диви изблици. — Дадох ти златна възможност… Трябваше да се сетя, че няма да имаш достатъчно смелост или интелигентност, за да се възползваш.

Завъртя се на пета и се отдалечи.

Фийби трепереше. Може би се бе държала малко нетактично, но нищо в думите й не предполагаше такава бурна реакция.

Усети, че гали врата на Сорел, и откри, че близванията на животното я успокояват. Брайън Море бе вложил много повече в гнусния си план, отколкото бе издал пред нея; това поне беше ясно. Така че какво точно се надяваше да постигне той с нейно сътрудничество? Катон със сигурност щеше да се заинтересува.

* * *

— Дълго ли чака, Фийби? — Оливия се появи забързана по калдъръма. — Сбогувах се с Мег. Казва, че днес ще си иде у дома.

— Да, знам — каза разсеяно Фийби. — Опитах се да я убедя да остане още, но тя отказа.

— И защо отиваме в Уитни? — Оливия се обърна да яхне понито си, държано от един коняр.

Фийби не отговори веднага, съсредоточи се върху задачата да се качи на гърба на Сорел с възможно най-уверен вид. Взе юздите и се опита да си спомни нарежданията на Катон.

— Трябва пак да си заложа пръстените — каза тя, когато конярят се отдалечи.

— Още д-дрехи ли ще купуваш?

— Не, трябват ми пари за път.

Оливия отвори широко очи.

— Къде ще ходиш?

Фийби сложи пръст на устните си, докато съпровождащите ги войници минаха покрай тях.

— Готова ли сте, лейди Гранвил?

— Да, готова съм. Тръгнете пред нас, ако обичате.

— Двама отпред и двама отзад, милейди — отвърна сержантът. — Такива заповеди получихме. Не се знае кого ще срещнем из пътищата.

Фийби си спомни засадата на пътя за Ейншъм и не възрази. Войниците заеха местата си и тя смушка Сорел да тръгне. Оливия подкара понито си до нея.

— И къде отиваш? — настоя тя тихичко.

— В Харуич с Катон.

— Но защо са ти пари?

— Защото той не знае, че отивам с него — отвърна Фийби с блеснали очи. — И искам поне веднъж да бъда независима.

Оливия я разбираше, но въпреки това се усъмни.

— Пак ли ще го изненадваш?

— Да — каза твърдо Фийби. — Ще му устроя най-голямата изненада в живота му.

* * *

Катон вдигна очи, когато чу леко почукване на вратата на кабинета си.

— Добър ден, госпожо Мег.

Той се надигна от стола си, поканвайки я с жест да влезе.

— Ще ви отнема само минута, лорд Гранвил. — Мег се приближи с бърза стъпка. — Искам да ви благодаря за гостоприемството. Сигурна съм, че не сте го направили по своя воля. — Леко присви клепачи, премахвайки по този начин всяка възможна острота от думите си. — Понякога Фийби прилича на лавина.

— Моля, седнете, госпожо. — Катон посочи към стола. — Възстановихте ли се?

— О, да, достатъчно добре съм, благодаря.

Катон се облегна назад, въртейки перото в ръката си, и се вгледа внимателно в жената.

— Как смятате, че ще ви приемат в селото?

— Ще трябва да запушвам дупки — отвърна Мег. — Но както казах на Фийби, човек не се бори срещу суеверието, бягайки от него. Хората са невежи, но може би ще успея на нещо да ги науча.

— Вие сте храбра жена.

Тези думи накараха Мег да се усмихне.

— Едва ли, щом имам зад гърба си покровителството на лорд Гранвил. Те вече няма да ме докоснат.

Катон долавяше ирония в усмивката и в тона й, но не беше сигурен как да й отговори.

— Тогава бих ли могъл да кажа, че сте снизходителна жена?

Мег наклони глава.

— Може би. — И стана от стола. — Тръгвам си, милорд.

— Само миг.

Катон също се изправи. Поглади брадичката си, докато Мег учтиво го изчака да събере мислите си. Накрая той изрече:

— Трябва да замина. Може би за няколко месеца. Бихте ли наглеждали Фийби, докато ме няма? Тя ви вярва и ви уважава. Не мога да се сетя за друг човек, който може да я предпазва от клопки.

Мег го погледна в очите.

— Фийби е самостоятелна жена, лорд Гранвил. Ако послушате съвета ми, ще й се доверите повече, отколкото в момента й вярвате. Тя е доста разумна.

— Тревожа се за нея — каза Катон с нотка на отчаяние.

Знахарката замълча.

— Ще се погрижа за приятелката си, можете да бъдете сигурен.

— Благодаря ви — каза Катон след излизащата Мег. Странно, но се почувства успокоен. Тази жена имаше власт над съпругата му.

Дръпна връвта на звънеца и отново седна, посягайки към ножчето, с което остреше перата си.

— Милорд? — Бисет се поклони от прага.

— Помолете господин Море да дойде при мене, ако е в къщата — каза Катон, без да вдига глава.

— Мисля, че е горе.

И Бисет тържествено тръгна да предаде поръчението.

Брайън се разхождаше из стаята си, опитвайки се да се успокои след гневния изблик. Бе допуснал сериозна грешка, че се разкри твърде много пред Фийби, затова трябваше някак да поправи положението. Плановете му бяха рухнали, а заминаването на Катон му оставяше страшно малко време да измисли алтернатива.

Съобщението на Бисет му дойде твърде скоро. Кръвта още бушуваше в главата му и той не беше сигурен, че ще може да се покаже спокоен пред Катон, но нямаше друг избор, освен да се подчини. Слезе нехайно по стълбите, дишайки бавно и дълбоко. Спря пред затворената врата на кабинета, пое си още един успокоителен дъх и почука.

— Искали сте да ме видите, лорд Гранвил?

— Да, влез, Брайън.

Катон остави перото и ножчето. Брайън изглежда доста бледен, помисли той.

— Получи се ново развитие и аз заминавам за няколко месеца.

— И аз така разбрах, милорд. Може ли да запитам къде отивате? — Брайън пусна лека, смутена усмивка. — Или е държавна тайна?

— Не е. Отивам в Италия.

— По поръчение на Парламента, предполагам.

— Предположението ти е правилно. — Катон му кимна дружелюбно.

Нямаше причина Брайън да не повярва на тази версия. Агентите на Парламента се разхождаха из целия континент.

— Ако нямате нищо против — продължи Катон, — имам и една мисия за вас.

— Бих направил всичко, за да се докажа — каза Брайън с момчешки ентусиазъм.

— Трябва ни някой да иде до Лондон, да се поразходи из клубовете и кръчмите. Трябва да разберем настроението на народа. Сега, щом кралят е на път към Шотландия, е извънредно важно да разберем какво отношение ще вземе Лондон към възможна презвитерианска харта. Трябва ни някой, който да умее да оценява това, което чува. Вярвам, че можеш да направиш това по-добре от всеки друг.

Брайън се поклони ниско.

— Поласкан съм от доверието ви, сър. Ще ида да си събера вещите. Тръгвам след един час.

Той излезе забързано от стаята, с хладно изражение и пресметлив поглед. Нямаше да отиде в Лондон. Където и да отиваше Катон, Брайън щеше да тръгне след него. Единият план бе рухнал, но той умееше да се нагажда. Ако бъдеше готов, щеше да му се яви и друга възможност.