Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nevada Gas, 1935 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази, том 4
Издание:
Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази, том 4
История
- — Добавяне
5
Сам, портиерът в клуб „Делмар“, стоеше облегнат на облицования с полиран камък вход и гледаше потока от коли, профучаващи по „Сънсет булевард“. Светлините на фаровете дразнеха очите му. Беше уморен и искаше да си е у дома. Мечтаеше си за цигара и яка глътка джин. Щеше му се дъждът да спре. Когато валеше, в клуба обикновено жива душа не се мяркаше.
Отдръпна се от стената и няколко пъти се разходи по дървената настилка, като пляскаше с огромните си черни ръце в големи бели ръкавици. Опита да си подсвирква „Валсът на кънкьорите“, но не улучи мелодията и вместо него подхвана „Печалната дама“. Тя и без това нямаше мелодия.
Де Рюз се появи иззад ъгъла откъм „Хъдсън стрийт“ и застана до него край стената.
— Хюго Кандлис тук ли е? — попита той Сам, без да го погледне. Сам цъкна неодобрително.
— Няма го.
— А идвал ли е?
— Моля, мистър, идете да питате вътре.
Де Рюз извади от джоба ръката си в ръкавица и взе да върти петдоларова банкнота около показалеца си.
— Там да не би да знаят повече от теб?
Вперил очи в банкнотата, Сам бавно се усмихна.
— Виж, туй си е вярно, шефе, Да… той беше тук. Идва, кажи-речи, всеки ден.
— Кога си тръгна?
— Май трябва да беше към шест и половина.
— Синия линкълн ли караше?
— То се знай. Само че не го кара той. Вие що питате?
— Тогава валеше — рече спокойно Де Рюз. — Доста силно валеше. Може да не е бил с линкълна.
— Как да не е бил. С линкълна беше — възрази Сам. — Че нали аз го турих да седне вътре. Той на друго не се качва.
— Номерът пет „А“ шест ли беше? — не му даваше мира Де Рюз.
— Точно тъй — потвърди Сам и се позасмя. — Номер за големци.
— Шофьора познаваш ли?
— Ами да… — подзе Сам и изведнъж сепнато млъкна. Почеса черната си брадичка с пръста си в бялата ръкавица, голям колкото банан.
— Абе магаре да ми викат, ако не си е сменил пак шофьора. Тоз хич не бях го и виждал досега.
Де Рюз пъхна сгънатата банкнота в огромната бяла лапа на Сам. Той я грабна, но внезапно в големите му очи проблесна подозрение.
— Ами вие що толкоз питате, мистър?
— Питам и си плащам — отряза го Де Рюз.
Той отново свърна зад ъгъла по „Хъдсън“ и се качи в черния си пакард. Сви по „Сънсет булевард“ и оттам пое на запад, като стигна почти до Бевърли Хилс. Там намали и започна да се взира към табелите по ъглите. „Клиъруотър стрийт“ опасваше един хълм и от нея се откриваше панорамна гледка към града. Каза Де Оро, на ъгъла на „Паркинсън“, беше модерен комплекс с луксозни вилички, заобиколени от тухлена стена с червени керемидки върху нея. Имаше приемна в отделна сграда и голям частен гараж на „Паркинсън“, точно срещу стената.
Де Рюз паркира на отсрещната страна на улицата пред гаража и остана в колата, наблюдавайки през големия прозорец на остъкления офис как пазачът, облечен в безукорно чист бял гащеризон, седеше, качил крака върху бюрото, четеше списание и плюеше през рамо към невидим плювалник. Де Рюз излезе от колата, прекоси улицата малко по-нагоре, после се бърна и се вмъкна в гаража незабелязан от пазача.
Колите бяха подредени в четири редици — две успоредно на белите стени и две една срещу друга в средата. Имаше много празни места, но и немалко вече прибрани автомобили. Повечето бяха големи скъпи закрити модели и само две-три лъскави открити спортни коли.
Имаше една-единствена лимузина. Регистрационният й номер беше 5А6. Добре поддържана кола — чиста и блестяща, тъмносиня, със светла ивица. Де Рюз си свали едната ръкавица и постави ръка върху решетката на радиатора. Съвсем студена. Опипа гумите и си погледна пръстите. По кожата беше полепнала малко ситна прах. Нямаше и следа от кал върху протектора, само напълно суха прах.
Тръгна обратно покрай редицата от тъмни корпуси на автомобили и надникна през отворената врата на тесния офис. След миг пазачът малко стреснато вдигна глава.
— Да се е завъртял насам шофьорът на Кандлис? — попита го Де Рюз.
— Откакто съм дошъл в три часа, не.
— Не е ли ходил в клуба да прибере стария?
— Не, едва ли. Не е изкарвал оная грамада отвътре. Пък с друго не ходи.
— А той самият къде се е паркирал?
— Кой? Матик ли? Там, зад виличките на баровците са жилищата за прислугата. Ама май го чух да споменава, че бил в някакъв хотел. Чакай да се сетя… — Човекът смръщи вежди.
— Да не би в „Метропол“? — помогна му Де Рюз. Пазачът на гаража се напъна да си спомни, а през това време мъжът не откъсваше поглед от върха на брадичката му.
— Да, тоз беше май. Ама не съм съвсем сигурен. Матик не е от бъбривите.
Де Рюз му благодари, прекоси улицата и пак се качи в пакарда. Подкара към центъра на града.
В девет и двайсет и пет вече беше на ъгъла на „Седма“ и „Спринг“, където се намираше „Метропол“.
Беше стар хотел, някога от най-луксозните, а сега колебливо люшкащ се между сравнително сносно заведение и бърлога с лоша слава в полицията. Вътре имаше омазнена и потъмняла дървена ламперия и твърде много огледала с олющени позлатени рамки. Твърде много беше и димът, събрал се под ниския таван на фоайето, и твърде много безделници търкаха износените му кожени кресла.
Блондинката зад щанда за пури, оформен като голяма подкова, вече не беше в първа младост и очите й бяха станали цинични от маневриране с ухажори на дребно. Де Рюз се облегна върху стъкления плот, бутна назад шапката си и отдолу се показа острата му черна коса.
— „Кемъл“, миличка — каза той с ниския си, типичен за комарджия глас.
Жената постави пакета пред него, пусна монетата в касата и пъхна рестото от десет цента под лакътя му с бегла усмивка. Очите й не криеха, че го харесва. Тя се облегна срещу него и приближи главата си дотолкова, че той долови парфюма в косите й.
— Кажи ми нещо — рече Де Рюз.
— Какво? — меко попита тя.
— Можеш ли да разбереш кой живее в осемстотин и девета, без да даваш обяснения на администратора?
Блондинката изглеждаше разочарована.
— Защо сам не го попиташ, мистър?
— Много съм срамежлив — обясни Де Рюз.
— Да бе!
Тя отиде до телефона зад щанда, говори известно време, заела морно грациозна поза, и пак се приближи до Де Рюз.
— Името е Матик. Говори ли ти нещо?
— Май не. Много благодаря. Как се чувстваш в тоя хубав хотел?
— Кой те излъга, че е хубав?
Де Рюз се усмихна, докосна шапката си и се отдалечи. Очите й тъжно го проследиха. Облегна острите си лакти на щанда и подпряла брадичка върху дланите си, продължи да гледа след него.
Де Рюз прекоси фоайето, качи се по три стъпала и влезе в асансьор с отворена клетка, който се залюля рязко при потеглянето.
— Осми — каза той и се облегна на решетката, с ръце в джобовете.
Осмият етаж беше последен в „Метропол“. Де Рюз тръгна по дълъг коридор, който миришеше на боя. След завоя в дъното се озова точно пред осемстотин и девета стая. Почука на вратата от тъмно дърво. Никой не отвори. Наведе се, погледна през празната ключалка и отново почука. Сетне извади ключа от джоба си, отключи и влезе.
На две от стените имаше прозорци, но затворени. Вътре вонеше на уиски. Лампата на тавана светеше. Имаше широко легло с месингови рамки, тъмно бюро, два кафяви кожени люлеещи се стола, нощно шкафче с плоска кафява бутилка от уиски върху него, почти празна и без капачка. Де Рюз я подуши, приседна на ръба на шкафчето и заоглежда стаята. Очите му обходиха тъмното бюро срещу леглото, стената с входната врата и стигнаха до друга врата, под която се виждаше светлина. Отиде до нея и я отвори.
Мъжът лежеше ничком върху жълтеникавокафявия керамичен под на банята. Кръвта около него беше почти черна и лепкава. От две подгизнали места на главата на мъжа по врата му и оттам на пода се бяха стекли тъмночервени струйки. Кръвта отдавна беше спряла да тече.
Де Рюз свали едната си ръкавица, наведе се и с два пръста опипа мястото, където би трябвало да се усеща пулсът. Поклати глава и отново си сложи ръкавицата. Излезе от банята, затвори вратата и отиде да отвори единия от прозорците. Надвеси се навън и известно време вдишва чистия, напоен с влага въздух, като през тънките къси струи гледаше тесния отрязък от тъмна задна уличка.
След малко затвори прозореца, загаси лампата в банята, взе табелка „Не безпокойте“ от най-горното чекмедже на бюрото, угаси осветлението и излезе. Окачи табелката на дръжката на вратата, върна се при асансьорите и напусна хотел „Метропол“.