Реймънд Чандлър
Свидетел в съда (9)

9

Гаражът на „Грийн топ“ се намираше на улица „Девиверас“, на три преки източно от главната улица. Спрях „Мармона“ пред един пожарен кран и слязох. Оулс се отпусна на седалката и измърмори:

— Ще остана тук. Може и да забележа някоя опашка.

Влязох в огромен кънтящ гараж, където в полумрака зърнах няколко прясно боядисани коли. В ъгъла имаше мръсна остъклена кабинка, в която седеше дребен мъж с килнато на главата бомбе и с червена вратовръзка под набола брада. Кълцаше тютюн в дланта си.

— Ти ли си диспечерът? — попитах.

— Да.

— Търся един от твоите шофьори — рекох. — Казва се Том Снийд.

Той остави ножа и калъфчето и взе да стрива между дланите си нарязания тютюн.

— От какво се оплакваш? — попита предпазливо.

— Няма оплакване. Негов приятел съм.

— Още един приятел значи?… Той работи нощем, господине… Мисля, че си е тръгнал. „Ренфрю“ 1723. Това е горе до Грей Лейк.

— Благодаря — рекох. — Някакъв телефон?

— Няма телефон.

Извадих от вътрешния джоб сгъната карта на града и разгънах част от нея на масата пред носа му. Това май го раздразни.

— Там на стената има голяма карта — изръмжа той и започна да тъпче тютюн в къса луличка.

— Свикнал съм с тази — рекох. Наведох се над картата и взех да търся улица „Ренфру“. Сетне изведнъж спрях и погледнах в лицето мъжа с бомбето. — Адски бързо си спомни адреса.

Той пъхна лулата в устата си, захапа я яко и бръкна бързо с два пръста в джобчето на разкопчаната си жилетка.

— Други двама грозници питаха за него преди малко.

Сгънах картата много бързо и я напъхах в джоба си, докато вървях към вратата. Взех тротоара на един скок, пъхнах се зад волана и дръпнах стартера.

— Изпревариха ни — казах на Бърни Оулс. — Двамина са взели преди малко адреса на момчето. Може би…

Оулс се хвана отстрани за колата и изруга, докато взехме завоя със свирещи гуми. Наведох се над волана и дадох газ. На главната улица светофарът даваше червено. Отклоних в една бензиностанция на ъгъла, минах покрай помпите, изскочих пак на главната и взех да се провирам през движението, за да завия отново на изток.

Един чернокож регулировчик наду свирката, сетне напрегна взор да разчете номера ми. Не спрях.

Складове, открит пазар, голям резервоар за гориво, още складове, железопътни релси и два моста останаха зад нас. Минах на жълто през три светофара и на червено през четвъртия. След шест преки чух сирената на полицейски мотоциклет. Оулс ми подаде една бронзова звезда и аз я размахах от колата, като я завъртях така, че слънцето да я огрява. Сирената млъкна. Мотоциклетът продължи плътно зад нас още десетина преки, после отклони.

Грей Лейк е изкуствен водоем в една падина между две вериги хълмове в източния край на Сан Анджело. Тесни, но със скъп паваж улици се вият между хълмовете и описват сложни криви около склоновете им заради няколко евтини бунгала, разпръснати тук-там.

Поехме нагоре по хълмовете, като разчитахме уличните табели в движение. Сивата лъскавина на езерото остана зад нас и ауспухът на стария „Мармон“ зарева между ронещите се насипи, от които се сипеше прах до неизползваните тротоари. Помияри клечаха сред дивата трева между дупките на гризачи.

„Ренфрю“ беше почти на върха. В началото й пред малко спретнато бунгало на една полянка някакво детенце само по пелена си играеше в детска кошарка. Следваше не застроено място. След него две къщи, после пътят се спускаше на остри завои и между насипи, достатъчно високи да засенчат цялата улица.

После иззад един завой пред нас изтрещя изстрел. Оулс се изправи рязко.

— Охо! Не е ловджийска пушка — рече той, измъкна служебния си пистолет и отключи вратата от своята страна.

Излязохме от завоя и видяхме още две къщи в подножието на хълма с два полегати парцела между тях. Дълга сива кола беше запречила улицата в пространството между двете къщи. Лявата й предна гума беше спукана и двете й предни врати бяха широко отворени като разперените уши на слон.

Дребен мургав мъж беше коленичил на улицата до отворената дясна врата. Дясната му ръка висеше безпомощно от рамото и по китката имаше кръв. С другата се мъчеше да вдигне един автоматичен пистолет от бетонната настилка пред себе си

Спрях рязко, колата занесе, а Оулс се изтърколи навън.

— Хей, ти, пусни това! — извика той.

Мъжът с отпуснатата ръка изръмжа и рухна върху стъпалото на колата. Иззад нея се чу изстрел и куршумът изсвистя недалеч от ухото ми. Но аз вече бях на пътя. Сивата кола беше извъртяна към къщите, така че виждах само отворената лява врата. Изстрелът като че ли дойде някъде оттам. Оулс заби два куршума във вратата. Наведох се, погледнах под колата и видях чифт крака. Стрелях по тях, но не улучих.

Откъм ъгъла на близката къща долетя слаб, но много рязък пукот. Стъклото на сивата кола се пръсна. Револверът зад нея избумтя и от ъгъла на къщната стена над храстите отхвръкна парче мазилка. Тогава зърнах в листака горната част на мъжко тяло. Човекът беше залегнал на склона и бе опрял на рамото си лека пушка. Беше Том Снийд, таксиметровият шофьор.

Оулс изръмжа и атакува сивата кола. Стреля още два пъти във вратата, сетне се прикри зад покрива на колата. Иззад нея се чуха нови изстрели. Ритнах пистолета на ранения, промъкнах се покрай него и надникнах над резервоара за гориво. Но мъжът зад колата вече имаше прекалено много грижи.

Беше едър, облечен в кафяв костюм. Вдигна доста шум, докато тичаше към края на хълма между двете бунгала. Пистолетът на Оулс изтрещя. Мъжът се извърна и също стреля, без да спре да тича. Оулс беше на открито сега. Видях как шапката хвръкна от главата му. Видях как стъпи здраво с широко разкрачени крака, стиснал пистолета, сякаш беше на полицейския полигон.

Но едрият вече падаше. Моят куршум беше пробил врата му. Оулс се прицели много внимателно и шестият, последен куршум от пистолета му уцели мъжа в гръдния кош и го превъртя. Главата му се удари в бордюра с противно хрускане.

Тръгнахме към него от срещуположните краища на колата. Оулс се наведе и обърна мъжа по гръб. Лицето на мъртвия се беше отпуснало дружелюбно въпреки кръвта по врата му. Оулс започна да пребърква джобовете му.

Обърнах се да видя какво прави другият. Не правеше нищо, просто седеше на стъпалото на колата, притиснал дясната си ръка към тялото, и кривеше лице от болка. Том Снийд се закатери по насипа и тръгна към нас.

— Този се казва Поук Ендрюс — рече Оулс. — Виждал съм го из игралните домове. — Изправи се и изтупа коляно. — Да, Поук Ендрюс. Наемен убиец на час, на ден или на седмица. И това е начин да изкарваш прехраната си… до известно време.

— Не е същият, дето ме фрасна с палката — рекох аз, — а другият, към когото гледах, когато ме удариха. И ако червенокосата изобщо е казала нещо вярно тази сутрин, той е убил Лу Харгър.

Оулс кимна и отиде да вдигне шапката си. На периферията й зееше дупка.

— Не би ме учудило — каза той и нахлупи спокойно шапката си.

Том Снийд стоеше пред нас, стиснал здраво малката пушка пред гърдите си. Беше гологлав, без сако, обут в гуменки. Очите му святкаха ядосано, започваше да се тресе.

— Знаех си, че ще им видя сметката! — рече той злорадо. — Знаех си, че ще подредя тези мръсни копелета! — Сетне млъкна и лицето му започна да променя цвета си. Позеленя. Той бавно се наведе, изпусна пушката и сложи ръце на прегънатите си колене.

— Не е зле да полегнеш някъде, приятел — рече Оулс. — Ако разбирам нещо от цветове, ей сега ще заповръщаш.