Реймънд Чандлър
Свидетел в съда (3)

3

Лу се приближи към покритата с керамични плочки масичка в ъгъла, където убивах времето си с още текила. Малкият оркестър свиреше крехко до чупливост танго, а една двойка танцуваше стеснително на дансинга.

Лу беше е кремаво палто с вдигната яка около голям шал от бяла коприна. Изтънчената му физиономия сияеше. Този път носеше бели кожени ръкавици. Сложи едната от тях на масата и се наведе към мен.

— Повече от двайсет и два бона — каза той тихо. — Божичко, колко пари!

— Смяташ, че нещо не е наред ли?

— С играта ли? — Свих рамене, докато въртях чашката в ръце. — Не разбирам от ролетки, Лу… Но доста неща не са наред в поведението на твоята фльорца.

— Тя не е фльорца — рече Лу. В гласа му се долови тревога.

— Щом казваш. Тя накара Каналис да изглежда като един милион долара. Каква е колата?

— Буик с четири врати. Жълтозелена, с два фара и с мигачи, поставени на пръчки върху калниците. — Гласът му още звучеше угрижено.

— Карай бавно през града — рекох. — Дай ми възможност да се включа в процесията.

Той взе ръкавицата си и тръгна. Червенокосата я нямаше никаква. Погледнах часовника на ръката си. Когато изправих глава, Каналис стоеше срещу мен до масата. Очите му ме гледаха безжизнено над шегаджийските мустаци.

— Не харесвате заведението ми — рече той.

— Напротив.

— Не сте дошъл да играете. — Той констатираше, не питаше.

— Задължително ли е? — осведомих се сдържано. По лицето му се мярна едва забележима усмивка. Наведе се и каза:

— Мисля, че си тайно ченге. Хитро ченге.

— Просто частен детектив — рекох. — И не много хитър. Не се подвеждай по твърдостта ми. Семейна черта.

Каналис стисна с пръсти облегалката на стола.

— Не идвай повече… за каквото и да било. — Говореше тихо, почти като на сън. — Не обичам ченгета.

Извадих цигарата от устата си и я разгледах, преди да го погледна.

— Чух как те обидиха преди малко — рекох. — Понесе го добре… Така че няма да броим тази обида.

На лицето му за миг се изписа странно изражение. После се обърна и си тръгна, като леко полюшваше рамене. Стъпваше с цял крак, а пръстите му сочеха настрани. Походката му, както и лицето бяха някак негърски.

Станах и минах през голямата бяла двукрила врата в мрачното фоайе, взех си шапката и палтото и се облякох. Излязох през другата двукрила врата на широка веранда с дърворезба по ръба на покрива.

Въздухът бе наситен с морска мъгла и от разклатените от вятъра монтерейски кипариси пред къщата се процеждаше влага. Теренът под лек наклон се губеше в мрака. Мъглата скриваше океана.

Бях паркирал колата на улицата, на отсрещната страна на къщата. Нахлупих шапка и тръгнах безшумно по мокрия мъх на алеята, свих зад ъгъла на верандата и се заковах на място.

Точно пред мен някакъв мъж държеше пистолет — но той не ме видя. Държеше пистолета надолу, отстрани до палтото си, и той изглеждаше съвсем малък в огромната му ръка. Слабият отблясък на дулото сякаш идваше от мъглата, беше част от нея. Мъжът бе едър и стоеше безшумно на пръсти.

Вдигнах съвсем бавно дясната си ръка и откопчах горните две копчета на палтото, бръкнах и измъкнах дългия револвер калибър трийсет и осем с шест инчово дуло. Пъхнах го леко в джоба си.

Мъжът пред мен помръдна, вдигна лява ръка към лицето си, подръпна от цигарата, която криеше в шепа, и припламването очерта за миг масивна брадичка, широки тъмни ноздри и войнствен четвъртит нос на боксьор.

После пусна цигарата и я настъпи, а зад гърба си дочух бързи леки стъпки. Закъснях твърде много с обръщането. Нещо изсвистя и тутакси заспах.