Сидни Шелдън
Кръвна връзка (3)

ГЛАВА 3

Рим

Понеделник, 7 септември

18:00 часа

 

Иво Палаци стоеше по средата на спалнята, а кръвта се стичаше по лицето му.

— Mama mia! Mi bai rovinato!^[1]

И двамата стояха голи в огромната спалня на апартамента им на Виа Монтемигнайо. Донатела имаше най-чувственото и вълнуващо тяло, което Иво Палаци бе виждал някога, и дори сега, докато собствената му кръв се стичаше по лицето му от ужасните драскотини, той усети познатия трепет в слабините. Господи, колко е хубава! У нея имаше някаква невинна поквара, която го подлудяваше. Имаше лице на леопард, с високи скули и косо разположени очи и пълни, сочни устни, с които го хапеше и смучеше и… но не трябваше да мисли за тези неща сега. Взе провесената на стола бяла кърпа, за да изтрие потеклата кръв, но когато разбра, че е грабнал ризата си, бе вече много късно. Донатела стоеше права в средата на огромното двойно легло и крещеше по него.

— Дано ти изтече всичката кръв! Когато свърша с теб, мръсни развратнико, даже пиле няма да има на какво да се изсере!

Иво Палаци се питаше вече за стотен път как бе изпаднал в това невероятно положение. Винаги се бе гордял, че е най-щастливият мъж, и всичките му приятели бяха съгласни с него. Само приятелите ли? Всички! Защото Иво нямаше неприятели. Като ерген бе просто един щастлив римлянин без никакви грижи в живота, един Казанова, на когото завиждаха половината мъже в Италия. Философията му се изразяваше с мотото „Farsi onofe con una donna“ — „Уважавай себе си чрез жената.“ Иво беше постоянно зает. Бе истински романтик. Непрекъснато се влюбваше и всеки път използваше новата си любов, за да може да забрави предишната. Иво обожаваше жените и те всички му се струваха красиви — от проститутките, упражняващи древната си професия по Виа Апия, до манекенките на висша мода, разхождащи се важно по Виа Кондоти. Единствените момичета, от които Иво не се интересуваше, бяха американките. Бяха прекалено независими за неговия вкус. И освен това какво може да очаква човек от нация, чийто език бе толкова неромантичен, че превеждаха името Джузепе Верди като Джо Грийн?

 

 

Иво винаги съумяваше да държи дузина момичета в различно състояние на готовност. Измислил си бе пет фази на подготовка. Във фаза едно бяха момичетата, с които току-що бе се запознал. Те получаваха ежедневни обаждания по телефона, цветя и малки книжки с еротична поезия. Във фаза две бяха онези, на които изпращаше дребни подаръци като шалчета от „Гучи“ и порцеланови кутии с шоколадови бонбони „Перуджина“. Момичетата от трета фаза получаваха бижута и дрехи и бяха водени на вечеря в „Ел Тула“ или „Таверна Флавия“. Другите пък, в четвъртата фаза, споделяха леглото на Иво и се радваха на забележителните му способности като любовник. Любовна среща с Иво бе като театрална постановка. Изящно украсеният му малък апартамент на Виа Маргута се изпълваше с цветя, слушаше се оперна музика, класическа или рок, в зависимост от вкуса на момичето. Иво бе превъзходен готвач и един от специалитетите му бе с подходящото название „пиле по ловджийски“. След вечерята — бутилка изстудено шампанско в леглото… О, да, Иво обичаше фаза четири.

Но фаза пет бе може би най-деликатната от всички. Тя се състоеше от сърцераздирателна прощална реч, щедър подарък на раздяла и „сбогом“ със сълзи в очите.

 

 

Но всичко това бе останало в миналото. Иво Палаци огледа набързо кървящото си, издраскано лице в огледалото над леглото и изпадна в ужас. Изглеждаше като че ли го е нападнала някоя полудяла вършачка.

— Виж какво си ми направила! — проплака той. — Скъпа, знам, че не си искала.

Приближи се до леглото и се опита да прегърне Донатела. Меките й ръце го обгърнаха и докато той се опитваше да я притисне, до себе си, тя заби дългите си нокти в голия му гръб и го одра като диво животно. Иво изпищя от болка.

— Пискай сега! — крещеше Донатела. — Ако имах нож, щях да ти отрежа патката и да ти я натъпча в нещастното гърло.

— Моля те! — прошепна Иво. — Децата ще те чуят.

— Нека ме чуят! — пищеше тя. — Време е да разберат какво чудовище е баща им.

Той пристъпи към нея.

— Любима моя…

— Не ме докосвай! По-скоро бих се отдала на първия пиян сифилистичен моряк на улицата, отколкото да ти позволя да ме докоснеш отново.

Иво се дръпна назад с накърнена гордост.

— Не очаквах майката на децата ми да говори по такъв начин.

— Искаш да ти говоря хубави неща, така ли? Искаш да спра да се държа с тебе като с паразит, какъвто си, а? — извиси се гласът на Донатела до писък. — Тогава дай ми това, което ти искам!

Иво погледна нервно към вратата.

— Любима моя — не мога. Нямам толкова пари.

— Тогава ми ги намери! — изкрещя тя. — Обещал си ми!

Започваше да изпада отново в истерия и Иво реши, че ще е най-добре да си тръгне преди съседите да извикат пак карабинерите.

— Ще ми трябва време, докато намеря един милион долара — успокои я той. — Но аз… аз ще намеря начин.

Навлече набързо гащетата, панталоните, чорапите и обувките си, докато Донатела бушуваше из стаята, поклащайки прекрасните си, твърди гърди, а Иво си мислеше: „Боже мой, каква жена! Колко я обожавам!“ Посегна към изцапаната с кръв риза. Нямаше друг избор. Навлече ръкавите, усещайки лепкав хлад по гърба и гърдите си. Огледа се за последен път в огледалото. От дълбоките драскотини, където Донатела беше забила ноктите си, по лицето му все още се процеждаха тънки струйки кръв.

— Любов моя — изпъшка Иво, — как ще обясня всичко това на жена си?

 

 

Съпругата на Иво Палаци бе Симонета Рофи, наследница на италианския клон на фамилията Рофи. Когато се запозна със Симонета, Иво бе млад архитект. От компанията, в която работеше, бяха го изпратили да ръководи някои промени във вилата на Рофи в Порто Ерколе. В мига, в който Симонета зърна Иво, дните му като ерген бяха преброени. Иво стигна до четвъртата фаза с нея още през първата нощ и малко по-късно разбра, че е женен за нея. Симонета бе толкова решителна, колкото бе хубава, и знаеше какво иска: искаше Иво Палаци. Така Иво се превърна от безгрижен ерген в съпруг на красива, млада наследница. Отказа се без съжаление от амбициите си в архитектурата и постъпи в „Рофи и синове“, където получи великолепен кабинет в ЕУР — квартала на Рим, започнат с толкова големи надежди от покойния, злощастен дуче.

Иво започна да работи във фирмата успешно още от самото начало. Той бе интелигентен, схващаше бързо и всички бяха възхитени от него. Невъзможно бе човек да не се възхищава от Иво. Винаги бе усмихнат и очарователен. Приятелите му завиждаха на чудесното му настроение и недоумяваха как успява да го поддържа. Отговорът бе прост. Иво скриваше в себе си мрачната страна на своята природа. В действителност бе дълбоко емоционален човек, способен да мрази силно и дори да убие.

 

 

Бракът на Иво със Симонета бе щастлив. В началото се боеше, че бракът ще бъде някакво обвързване, което ще задуши до смърт мъжествеността му, но страховете му се оказаха неоснователни. Просто си наложи режим на строги ограничения, като намали броя на приятелките си и всичко продължи както преди.

Бащата на Симонета им купи чудесна къща в Олгиата, обширен частен имот, на двайсет и пет километра на север от Рим, охранявана от яка ограда и от униформени пазачи.

Симонета бе чудесна съпруга. Обичаше Иво и се отнасяше към него като към крал, което според него бе именно това, което той заслужаваше. Симонета имаше само един дребен недостатък. Когато ревнуваше, тя се превръщаше в звяр. Веднъж бе заподозряла, че Иво е завел една клиентка до Бразилия. Той с основание се обиди, че го обвиняват. Докато отмине скандалът, цялата им къща беше изпотрошена. Нито една чиния или мебел не останаха здрави, като повечето от тях бяха счупени в главата на Иво. Симонета бе го погнала с касапски нож, като заплашваше, че ще го убие, а после ще сложи край на живота си и Иво трябваше да упражни цялата си сила, за да изтръгне ножа от ръцете й. Продължиха да се боричкат на пода, като най-накрая Иво разкъса дрехите й и я накара да забрави гнева си. Но след този инцидент Иво стана съвсем дискретен. Каза на клиентката, че не може да пътува повече с нея, и внимаваше да не остави и най-малкото подозрение. Знаеше, че е най-щастливият мъж на света. Симонета бе млада, красива, интелигентна и — богата. Харесваха едни и същи неща и хора. Бракът им бе идеален и понякога, докато прехвърляше някое момиче от втора в трета фаза, а пък друго — от четвърта в пета фаза, Иво се чудеше защо продължава да й изневерява. Тогава свиваше рамене и философски си казваше, че все някой трябва да направи тия жени щастливи.

 

 

Иво и Симонета бяха женени от три години, когато Иво срещна Донатела Сполини по време на служебно пътуване до Сицилия. Всичко приличаше повече на експлозия, отколкото на среща — като две планети преди да избухнат. Докато Симонета притежаваше стройното и свежо тяло на млада жена, изваяно от Манзу, Донатела имаше чувственото и пищно тяло от картините на Рубенс. Лицето й бе с изящни черти, а зелените й загадъчни очи възпламеняваха Иво. Само час след като се запознаха бяха вече в леглото и Иво, който винаги бе се гордял с уменията си на любовник, откри, че той бе ученикът, а Донатела — учителката. Накара го да се издигне до висини, които никога не бе достигал преди, а с тялото си го караше да прави неща, които никога не бе смятал за възможни. Тя бе като някакъв рог на изобилието за удоволствия и докато Иво лежеше с притворени очи, вкусвайки невероятните наслади, разбра, че ще е глупак, ако не задържи Донатела за себе си.

И така, Донатела стана любовница на Иво. Единственото условие, което му постави, бе да изостави всички други жени, с изключение на съпругата си. Иво се бе съгласил начаса. Това се бе случило преди осем години и през цялото време Иво никога не бе изневерил нито на съпругата си, нито на любовницата си.

Задоволяването на две страстни жени би било достатъчно да изтощи всеки обикновен мъж, но в случая с Иво бе тъкмо обратното. Когато правеше любов със Симонета, той си мислеше за Донатела и нейното пищно, здраво тяло, като това го изпълваше със страст. А когато правеше любов с Донатела, мислеше за нежните, млади гърди на Симонета, за мъничката й вулва и това го караше да се люби диво. Независимо с коя от жените бе, имаше чувството, че изневерява на другата. А това увеличаваше неимоверно удоволствието му.

 

 

Иво купи на Донатела разкошен апартамент на Виа Монтемигнайо и ходеше при нея винаги, когато можеше. Успяваше да си уреди служебно пътуване по спешност и вместо да замине, прекарваше цялото си време в леглото с Донатела. Спираше да я види на път за работа и прекарваше цели следобеди с нея. Веднъж, когато пътуваха със Симонета за Ню Йорк на борда на „Куин Елизабет II“, Иво настани Донатела в каюта на долната палуба. Това бяха петте най-вълнуващи дни в живота му.

 

 

Вечерта, в която Симонета съобщи на Иво, че е бременна, той бе преизпълнен от радост. След седмица Донатела му съобщи, че и тя е бременна и Иво щеше да се побърка от радост. „Защо ли — питаше се той — боговете са толкова добри към мен?“ Обземан от скромност, Иво понякога чувстваше, че не заслужава всички огромни удоволствия, които животът му предоставяше.

Междувременно Симонета роди момиче, а след седмица Донатела роди момче. Какво повече можеше да иска човек? Но боговете не бяха приключили с Иво. След известно време Донатела му съобщи, че отново е бременна, а седмица по-късно Симонета също забременя.

След девет месеца Донатела дари Иво е още един син, а Симонета зарадва съпруга си с втора дъщеря. Четири месеца по-късно и двете жени забременяха пак и този път родиха в един и същи ден. Иво спринтираше като луд от болницата „Салватор Мунди“, където бе настанена Симонета, до клиниката „Санта Чиара“, където бе завел Донатела. Летеше от едната болница до другата, като караше по „Ракордо Ануларе“ и махаше на момичетата, седнали на сянка под розовите си чадърчета пред своите малки палатки край пътя в очакване на клиенти. Иво караше прекалено бързо, за да види лицата им, но ги обичаше всички и им желаеше късмет.

Донатела роди още едно момче, а Симонета даде живот на още едно момиче.

Понякога на Иво му се искаше да беше станало обратното. Смешно е, че съпругата му роди дъщери, а любовницата му — синове, защото предпочиташе мъжки наследници да продължават да носят името му, И все пак Иво бе доволен от живота. Измайсторил бе три деца на собствен терен и три — при гостуване. Обожаваше ги и се държеше чудесно с тях, като не забравяше рождените и именните им дни. Момичетата се казваха Изабела, Бенедета и Камила, а момчетата — Франческо, Карло и Лука.

И тъй като децата растяха, животът на Иво ставаше все по-сложен. Като се смятат съпругата, любовницата и шестте деца, Иво трябваше да се справя с осем рождени дни, осем именни дни и по два пъти всеки празник. Направил бе необходимото децата да учат в съвсем отдалечени училища. Момичетата бяха записани във френския манастир „Сен Доминик“ на Виа Касиа, а момчетата — в „Масимо“, училище на йезуитите в квартала ЕУР. Иво се срещаше с всички техни учители и ги очароваше, помагаше им с домашните, играеше с тях и им поправяше счупените играчки. Трябваше да прилага цялата си находчивост, за да може да се оправя с две напълно отделни семейства, но той успяваше във всичко. Бе наистина примерен баща, съпруг и любовник. На Коледа оставаше вкъщи със Симонета, Изабела, Бенедета и Камила. В деня на Бефана, шести януари, Иво се обличаше като вещицата Бефана и раздаваше подаръци и карбоне — черните, твърди бонбони, обожавани от децата, на Франческо, Карло и Лука.

Съпругата и любовницата на Иво бяха красиви, а децата му — умни и хубави и той се гордееше с всички тях.

Животът бе чудесен.

И тогава боговете му обърнаха гръб.

 

 

Както при всички големи бедствия, неприятностите на Иво започнаха без никакво предупреждение.

Той се бе любил със Симонета същата сутрин преди закуска, а после бе отишъл направо на работа, където съвестно изпълни сутрешната си програма. В един часа каза на секретаря си — мъж, по настояване на Симонета, че ще има срещи през целия следобед.

Усмихвайки се при мисълта за очакващите го удоволствия, Иво заобиколи строежа, блокиращ улицата към „Лунго Тевере“, където от седемнайсет години строяха метрото, пресече моста по посока на „Корсо Франция“ и след трийсет минути вкарваше колата си в гаража на Виа Монтемигнайо. В момента, в който отвори вратата на апартамента, Иво разбра, че се е случило нещо ужасно. Франческо, Карло и Лука бяха се скупчили разплакани около Донатела и докато Иво вървеше към нея, тя го погледна с такава омраза, че за момент той си помисли, че сигурно е сбъркал апартамента.

— Strouzo!^[2] — извика тя срещу него.

Иво се огледа наоколо, без да знае какво да прави.

— Любов моя… Дечица… Какво се е случило? Какво съм направил?

Донатела се изправи.

— Ето какво си направил! — хвърли тя в лицето му новия брой на списание „Оджи“. — Погледни това!

Озадачен, Иво се наведе и вдигна списанието. На корицата имаше снимка на него самия, Симонета и трите им дъщери. Заглавието на статията бе: „Баща на семейство“.

Господи! Изобщо бе забравил за това. Преди няколко месеца списанието бе помолило за разрешение да напишат статия за него и той, без да мисли много, бе дал съгласието си. Но Иво изобщо не бе си представял, че ще придадат такава важност на статията.

Вдигна очи към разплаканата си любовница и децата и измънка:

— Сега ще ви обясня…

— Децата в училището вече са им обяснили! — изпищя Донатела. — Децата ми се върнаха вкъщи разплакани, защото всички в училището им викат „копелета“!

— Миличка, аз…

— Хазяинът и съседите се държат с нас, като че ли сме прокажени. Не можем да ги погледнем вече в очите от срам. Трябва да махна децата оттук.

Иво я зяпна като ударен от гръм.

— Какви ги говориш?

— Ще се махна от Рим и ще взема децата със себе си.

— Те са и мои деца! — извика той. — Не можеш да направиш това.

— Опитай се да ме спреш и ще те убия.

Истински кошмар. Иво стоеше, гледаше тримата си синове и изпадналата в истерия обожавана любовница и мислеше: „Възможно ли е на мен да ми се случи това?“ Но Донатела не беше свършила с него.

— Преди да си тръгнем — съобщи му тя, — искам един милион долара. В брой.

Казаното бе толкова абсурдно, че Иво започна да се смее.

— Един милион…

— Или ще ми го дадеш, или ще се обадя на жена ти.

 

 

Това стана преди шест месеца. Донатела, все още не бе изпълнила заплахата си, но Иво знаеше, че ще я изпълни. С всяка седмица засилваше натиска. Обаждаше му се по телефона в службата и заявяваше:

— Не ме интересува откъде ще намериш парите. Намери ги!

Имаше само един начин, по който Иво можеше евентуално да се сдобие с такава огромна сума. Ако можеше да продаде акциите си в „Рофи и синове“. Сам Рофи бе човекът, който блокираше продажбата, излагаше на опасност брака на Иво, рискуваше бъдещето му.

Трябваше да му се противопостави. Ако човек знае към кого да се обърне, всичко може да се направи.

Но това, което го болеше повече от всичко друго, бе, че Донатела — милата му, страстна любовница, не му позволяваше да я докосне. Иво получи разрешението й да посещава децата всеки ден, но спалнята й бе табу.

— Когато ми дадеш парите — обеща Донатела, — тогава ще ти позволя да ме любиш.

Напълно отчаян, Иво й се обади по телефона един следобед и съобщи:

— Идвам веднага. Уредих парите.

Първо щеше да я люби, а след това щяха да се сдобрят. Но нещата не се развиха по този начин. Успя да я съблече и когато и двамата бяха голи, той й каза истината:

— Още нямам парите, мила, но някой ден ще…

Тогава тя го нападна като див звяр.

 

 

Иво размишляваше за всички тия неща, докато потегляше от апартамента на Донатела (както вече го наричаше) и докато завиваше на север към оживената Виа Касия по посока на дома си в Олгиата. Разгледа лицето си в огледалото за обратно виждане. Кървенето бе намаляло, но драскотините изглеждаха пресни и обезцветени. Погледна изцапаната с кръв риза. Как щеше да обясни на Симонета драскотините по лицето и гърба си? Защото в един необмислен миг Иво наистина смяташе да й каже какво се е случило, но отхвърли мисълта веднага, щом се появи в главата му. Би могъл — просто би могъл, да си признае пред Симонета, че в момент на временно загубване на паметта е легнал с момиче и тя е забременяла и тогава би могъл — евентуално, би могъл да отърве кожата. Но три деца? За цели три години? Животът му нямаше да струва и пет стотинки. Нямаше как да не се прибере вкъщи сега, защото очакваха гости за вечеря и Симонета щеше да го чака. Иво бе попаднал в клопка. Бракът му бе съсипан. Единствено Сан Дженаро, светията на чудесата, можеше да му помогне. Погледът му бе привлечен от един надпис, встрани от Виа Касия. Натисна внезапно спирачките, отби се от магистралата и спря колата.

 

 

След около половин час Иво преминаваше през портала на Олгиата. Направи се, че не забелязва погледите на охраната, които зяпаха одраното му лице и окървавената риза. Иво продължи по виещите се пътеки, стигна до завоя, водещ към алеята, и спря пред къщата. Паркира колата, отвори входната врата и влезе във всекидневната. В стаята бяха Симонета и най-голямата им дъщеря Изабела. Лицето на Симонета се сви от уплаха при вида на съпруга й.

— Иво! Какво е станало с теб?

Иво се усмихна неловко, като се опитваше да не обръща внимание на последвалата болка, и обясни притеснено:

— Май че направих една глупост, мила…

Симонета се приближи, като разглеждаше драскотините по лицето му, и Иво забеляза, че очите й започват да се свиват. Когато проговори, гласът й бе леденостуден:

— Кой ти е одрал лицето?

— Тиберио — обясни Иво. Измъкна иззад гърба си една голяма, фучаща и грозна сива котка, която се отскубна от ръцете му и избяга. — Купих го за Изабела, но проклетото животно ме нападна, докато се опитвах да го сложа в сандъчето.

— Бедничкият ми! — Симонета изведнъж започна да му съчувства. — Ангелчето ми! Качи се горе и легни. Ще повикам лекар. Ще ти сложа йод. Ще…

— Не не! Няма нищо — храбро запротестира Иво.

Лицето му се сгърчи от болка, докато тя го прегръщаше. — Внимавай! Май че ме одра и отзад.

— Аморе! Колко ли те е боляло!

— Не много — отговори Иво. — Чувствам се добре. — И наистина се чувстваше добре.

Звънецът на входната врата иззвъня.

— Аз ще отворя — каза Симонета.

— Не, аз ще отворя — обади се бързо Иво. — Аз… очаквам едни важни документи от службата.

Забърза към вратата и я отвори.

— Синьор Палаци?

— Да.

Облеченият в сива униформа куриер му подаде плика. Вътре имаше телеграма от Рийс Уйлямс. Иво прочете бързо известието. Стоя дълго до вратата, без да помръдне.

После пое дълбоко дъх и се качи на горния етаж, за да се подготви за гостите.