Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bloodline, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ленко Костов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 92 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Alegria (2008)
Издание:
ИК „Бард“, 1998
Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“
Warner Books edition, 1977
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
ГЛАВА 27
Берлин
Събота, 3 ноември
18:00 часа
Ана Рофи Гаснер не знаеше докога ще може да издържи.
Бе се превърнала в затворничка в собствената си къща. С изключение на чистачката, която идваше веднъж в седмицата за по няколко часа, Ана оставаше сама с децата, напълно в ръцете на Валтер. Той вече не се и опитваше да прикрива омразата си. Веднъж Ана седеше в детската стая и слушаше с децата една от любимите им песнички.
В стаята се втурна Валтер.
— Писна ми вече! — изкрещя той и счупи плочата, а децата се разтрепериха от страх.
Ана се опита да го успокои:
— Аз… съжалявам, Валтер. Не… не знаех, че си се прибрал. Искаш ли нещо?
Пристъпи към нея с искрящи очи и заяви:
— Трябва да се отървем от децата, Ана.
„Пред тях!“ — помисли си тя.
Сложи ръцете си върху раменете й.
— Каквото и да става в къщата ни, трябва да си остане наша тайна!
„Наша тайна. Наша тайна. Наша тайна.“
Усещаше как думите закънтяха в главата й, а ръцете му започнаха да я стискат, докато спря да диша. Загуби съзнание.
Когато се събуди, Ана откри, че е в леглото си. Завесите бяха спуснати. Погледна към часовника върху нощното шкафче. Беше шест часът следобед. В къщата бе тихо. Прекалено тихо. Първата й мисъл бе за децата и я обзе ужас. Надигна се от леглото с разтреперани крака и се повлече към вратата. Беше заключена отвън. Доближи ухо до рамката на вратата и се заслуша. Трябваше да се чуе някакъв шум от децата. Сигурно щяха да дойдат при нея.
„Ако изобщо могат. Ако все още са живи.“
Краката й трепереха толкова силно, че едва се добра до телефона. Прошепна тихо молитвата си, а после вдигна слушалката. Чу познатия сигнал. Поколеба се, ужасявайки се да мисли какво би й направил Валтер, ако разбере. Прогони мислите за Валтер и започна да избира номер 110. Ръцете й трепереха толкова силно, че избра погрешен номер. После сгреши отново. Започна да плаче. Оставаше й съвсем малко време. Борейки се с нарастващата уплаха опита отново, като избираше номера едва-едва. Чу някакъв звън, а после като по чудо се обади мъжки глас:
— Полицията. Мога ли да ви помогна с него?
— Да! — Гласът й се превърна в плач. — Да, ако обичате! Изпаднала съм в голяма беда. Изпратете веднага…
Пред нея се изпречи Валтер, издърпа телефона от ръцете й и я блъсна на леглото. Тресна силно апарата, като дишаше тежко, откъсна кабела от стената и се обърна към Ана.
— Децата — прошепна тя. — Какво си направил с децата?
Валтер не й отговори.
Централното отделение на берлинската криминална полиция се намираше на „Кайтщрасе“ 2932 в квартал с обикновени на вид жилищни кооперации и административни сгради. Номерът за спешни случаи бе съоръжен е автоматична система, така че обаждащият се не можеше да прекъсне линията, докато електронният превключвател не я освободи.
По този начин можеше да се открие всеки телефонен номер, откъдето са се обаждали, независимо от продължителността на разговора. Сложната апаратура бе гордостта на отдела.
Пет минути след позвъняването на Ана Гаснер инспектор Паул Ланге влезе в кабинета на началника си, майор Вагеман, носейки със себе си касетофон.
— Ще ви помоля да чуете това. — Инспектор Ланге натисна бутона. Металическият глас произнесе: „Полицията. Можем ли да ви помогнем?“
После се чу изпълнен с ужас женски глас: „Да! Да, ако обичате! Изпаднала съм в голяма беда. Изпратете веднага…“
После се чу трясък, припукване и връзката се загуби. Майор Вагеман вдигна очи към инспектора.
— Проследихте ли откъде е обаждането?
— Знаем от чие жилище са се обадили — предпазливо отвърна инспектор Ланге.
— Тогава какво чакате? — попита нетърпеливо майор Вагеман. — Обадете се да ви пратят кола и тръгвайте.
— Искам да дадете съгласието си. — Инспектор Ланге постави лист хартия върху бюрото на майора.
— По дяволите! — втренчи се майор Вагеман в него. — Сигурни ли сте?
— Да, господин майор.
Майорът погледна отново към сведението. Телефонът се водеше на името на Валтер Гаснер. Шеф на немския клон на „Рофи и синове“ — един от индустриалните гиганти в Германия.
Не бе нужно да обсъждат какви неприятности можеха да имат. Само някой идиот можеше да не разбира това. Един погрешен ход и двамата щяха да си търсят работа. Майорът се замисли за миг, а после реши:
— Добре. Проверете. Искам вие да отидете лично. И пипайте много внимателно. Ясно ли е?
— Разбрано, господин майор.
Имението на Гаснер се намираше във Ванзее — скъп квартал на югозапад от Берлин. Инспектор Ланге избра по-дългата „Хохенцолерндай“, вместо по-бързия аутобан, защото движението по нея бе по-слабо. Премина по „Клейалее“ край скритата зад ограда от бодлива тел сграда на ЦРУ, Продължи край щаба на американските войски и зави надясно по някогашния път номер 1 — най-дългото шосе в Германия, започващо от Източна Прусия и стигащо до белгийската граница. Вдясно остана Мостът на съюзниците, на който бяха разменили шпионина Абел за пилота на Ю–2 Гари Пауърс. Инспектор Ланге излезе от магистрала и пое сред гористите хълмове на Ванзее.
Къщите бяха големи и хубави. Инспектор Ланге понякога вземаше жена си в неделя и идваха насам просто за да погледат отдалече къщите и поляните.
Откри необходимия му адрес и зави по дългата алея, водеща към имението на Гаснер. То демонстрираше нещо повече от богатство, и това беше власт. Династията Рофи бе достатъчно мощна, за да сваля дори правителства. Майор Вагеман имаше право: трябваше да бъде много внимателен.
Инспектор Ланге спря пред входната врата на триетажната каменна сграда, излезе от колата, свали шапката си, натисна звънеца и зачака. Отговори му тягостна тишина, сякаш къщата бе напусната. Знаеше, че не е възможно да е празна. Позвъни отново. Никакъв звук, само потискаща тишина. Чудеше се дали да обиколи откъм задния вход, но изведнъж вратата се разтвори. На прага застана жена. Беше на средна възраст, обикновена на вид, облечена в измачкан пеньоар. Ланге помисли, че е прислужницата. Извади полицейската си карта.
— Бих искал да се видя с мисис Валтер Гаснер. Предайте й, че я търси инспектор Ланге.
— Аз съм мисис Гаснер — отговори жената.
Инспектор Ланге едва прикри изненадата си. Жената срещу него изобщо нямаше вид да е стопанката на къщата.
— Аз… Някой позвъни в полицията преди известно време — започна той.
Гледаше го с празен и незаинтересован поглед. Инспектор Ланге усети, че нещо не е наред, но не можеше да си обясни причината. Стори му се, че е изпуснал някаква важна подробност.
— Вие ли се обадихте, мисис Гаснер? — попита той.
— Да — отговори тя. — Но направих грешка.
Гласът й звучеше безжизнено и резервирано, което го обезпокои. Спомни си острия, истеричен глас, записан на касетата преди половин час.
— Само заради протокола, мога ли да ви запитам каква бе тази грешка?
— Имаше… — Колебанието й едва се усещаше. — Помислих, че едно от бижутата ми липсва. Намерих го.
На телефонния номер се обаждаха за убийства, изнасилвания и тежки телесни повреди. „И пипайте много внимателно.“
— Ясно. — Инспектор Ланге се повъртя, искаш да влезе вътре и да разбере какво крие от него. Но не можеше да направи нищо повече.
— Благодаря ви, мисис Гаснер. Извинявайте, че ви обезпокоих.
Продължаваше да стои ядосан пред вратата и я гледаше как се затваря под носа му. Върна се бавно при колата и потегли.
Ана затвори вратата и се обърна.
Валтер кимна с глава и каза тихо:
— Беше чудесна, Ана. Хайде да се качваме горе.
Обърна се към стълбището, а Ана измъкна скритата в пеньоара й ножица и я заби в гърба му.