Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Devotion, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 134 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2008)
Корекция и форматиране
tsvetika (2008)
Сканиране и разпознаване
Сергей Дубина (2008)

Източник: http://dubina.dir.bg

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)

ПЕТА ГЛАВА

Младата жена се събуди рязко и се взря в мрака — свещите и огънят бяха изгаснали.

Чуваха се някакви звуци — високи женски гласове. Плач ли беше това? Крещяха мъже.

Заметна обратно одеялата, спусна крака върху пода. Потръпна от студ, прихвана яката на нощницата си с треперещи пръсти и се спусна към стаята и леглото на Солтърдън. Всичко тънеше в тъмнина и спокойствие, нарушавано единствено от лекото й дишане и тиктакането на стенния часовник.

И отново пискливите гласове.

Хукна към вратата и по коридора, докато стигна горната площадка на стълбището. Долу светеха светлини и някаква жена плачеше!

— Я виж кой бил тук — провикна се Моли така внезапно, че младата жена подскочи. Надвеси се над перилата и затвори за момент очи с желанието да успокои сърцето си. Слугинята поклати глава. — Питах к’во, по дяволите, прайш тук, к’во си вреш носа в хорските работи, облечена само по бельо. Аз обаче вече имам много добра представа за к’во става дума.

— Моля? Аз само…

— Моля ли? — повтори подигравателно думите й прислужницата. — Придаваме си важност, нали, мис Аштън? Говориш така, все едно, чи си самата херцогиня.

— Не знам да съществува закон, според който човек трябва да е от кралски произход, за да говори нормално.

Моли изпуфка, постави ръце на хълбоците си и присви очи.

— Къде е той?

— Той ли?

— Не съ прави на по-глупава, отколкото си. Мислиш, чи не съм видяла как го оглеждаш ли? Или, чи не съм чула как говори за теб? Мис Аштън това, Мария онова…

Някъде отдолу се чу женски вопъл.

Мария се намръщи, слезе на пръсти още няколко стъпала, надвесе се над перилата, за да разбере какво става.

Моли я блъсна иззотзад и я накара да се вкопчи здраво в парапета, за да се задържи. От нея се носеше силна миризма на долнопробен джин.

Слугинята присви устни и каза:

— Видях го да излиза от стаята ти преди три вечери — целият почервенял и смутен.

— Не ставай глупава!

— Шъ отречеш ли, че си му показала задника си, кат’ си съ къпала?

Мария поруменя и отстъпи заднишком надолу по стълбите.

— Е, госпожичке щерко на преподобния викарий? Май тъ поставих натясно, а? Отречеш ли, шъ излъжеш; признаеш ли, шъ покажеш к’во представляваш в действителност? Коет’ й същото, дет’ казах вече — ти си само една…

— Моли! — извика заплашително отдолу Гъртруд и мис Аштън си отдъхна с облекчение, когато пияната слугиня се опита да оправи несръчно килнатото си на една страна боне и се спусна надолу по стълбите; токовете на прекалено широките й обувки тракаха силно при всяка стъпка. — Глупачка — вилнееше икономката. — Пак си си пийнала порядъчно, а? Нищо чудно, че не дойде кат’ тъ извиках. — Вдигна поглед към Мария и поклати глава. — Моля те за извинение, скъпа. Тук стана една…

— Какво се е случило? — Младата жена заслиза бързо и леко след Моли, която, мърморейки, се дотътри до Гъртруд. — Сигурна съм, че чух женски плач?

— Туй бяха пътници, нападнати от проклетите крадци…

— Крадци! — изпищя Моли и се плесна по плоската гръд.

— Там нямаш нищо, което онез’ главорези биха пожелали да вземат — възкликна икономката и отблъсна от себе си момичето.

— А пътниците добре ли са? — попита Мария.

— Това са една жена и двете й дъщери, мис…

— Пострадали ли са?

— Взели са им парите и една две дрънкулки. Изглежда са ударили по главата кочияша. Ощи не мой да дойде на себе си. Но туй все още не й най-лошото. Всичко съ й случило долу край големия завой…

Моли изпищя така, че накара двете си събеседнички да си запушат ушите.

— Значи сега вече шъ дойдат тук! Шъ нахлуят през портите и шъ нъ вземат за заложници. Шъ използват тялото ми за собствено удоволствие…

— По-вероятно ти шъ използваш техните тела — отвърна ядно икономката. — Господ да им е на помощ…

— Има ли наистина някаква опасност? — попита тихо Мария.

Гъртруд кимна мрачно.

— Всеизвестно е, че негово височество си е тук и че… не го бива. Огледай съ хубавичко наоколо, скъпа. Само среброто по скриновете е достойно за кралски откуп. Май шъ й най-разумно да отключа стаите с орйжието. И да раздам по някое друго от тях на момчетата. Тадеус е долу в конюшнята — додаде по-силно тя, заради Моли. — Любимата кобила на негово височество съ ожреби. Шъ проверя дали са спуснати капаците на всички прозорци на първия етаж и шъ съ погрижа да барикадираме вратите.

Мис Аштън кимна.

— Ще се облека и ще се погрижа за нашите гости.

* * *

Лейди Дреймонд плачеше в кърпичката си.

— Беше ужасно. Ужасно, казвам ви. Изскочиха от мрака и се нахвърлиха отгоре ни… бяха поне десетима, покрили лицата си с черни маски, а очите им ни гледаха страшно през дупките. Страхувах се за живота на скъпите си дъщери…

Мария хвърли поглед към двете закръглени млади жени, облечени в кадифе и сатен, които изглеждаха приблизително на нейната възраст. За разлика от разстроената им майка, тяхното внимание бе съсредоточено върху сладките, които икономката бе взела от запасите на готвача, и върху заобикалящата ги обстановка.

— Е, всичко се оправи — заяви успокоително тя. — Утре то ще ни се струва като лош сън.

— Ако доживейм до утре — намеси се Моли и постави поднос с чаен сервиз на масата. — Ако питате мен, имали са голям късмет, че изобщо са се отървали живи.

Съпругата на виконт Дреймонд проплака отново и, след като изпъшка силно за по-голям ефект, се отпусна в несвяст върху стола си.

— Проклятие — измърмори под носа си Гъртруд и изгледа убийствено слугинята. — Донеси ми шишенцето с парфюм, ама по-бързо. — Обърна се към мис Аштън и додаде, вече по-тихо: — Май щеше да бъде най-добре изобщо да не я пускам. Не съм сигурна, чи шъ издържа още дълго вайканията й. Нито пък мисля, чи готвачът шъ съ зарадва, кат’ види как са намалели запасите му. Кат’ ги гледам тез двечките, май докат’ си тръгнат, в цялата къща няма да й останала и една трохичка.

— Щеше да бъде жестоко и недостойно за един християнин да ги отпрати в такъв момент — отвърна младата жена.

— Не, не става въпрос да ги отпращам, скъпа. Имах предвид по-скоро да им запуша с парцал устите.

Моли се появи с ароматната кутийка.

— Туй може да не й нищо друго, освен трик — отбеляза тя. — Кой знай дали не участват в тяхната игра и да използват таз измислица, за да съ вмъкнат вътре…

— Да, точно тъй, а аз съм крал Джордж — заяви Гъртруд и завъртя очи, след което се обърна към Мария. — Шъ отида да настаня дамата в стаята й, скъпа, после шъ съ погрижа и за кочияша им. Ти шъ съ оправиш ли с дъщерите?

Младата жена кимна.

Вдигнаха виконтесата от дивана и я изнесоха от стаята. В коридора се бе събрала тълпа сънени слуги, които огледаха подред Мария, а след това и Шарлот, и Флорънс. Последните неуморно си шепнеха нещо с пълни със сладкиши усти и хвърляха презрителни погледи към младата жена.

— Може би дамите ще се оттеглят в спалнята си — предложи Мария. — Сигурна съм, че дамите са много уморени и желаят да си отдъхнат след онова, което са преживели тази нощ.

Флорънс, с надута от захаросани бадеми буза, нацупи пълните си устни, посипани с пудра захар. Очевидно размисли върху предложението, преди да се обърне към сестра си.

— Коя е тя, как мислиш?

— Не е някоя важна особа, щом е облечена така — отговори Флорънс; тя бе по-слаб, но не по-малко помпозен вариант на Шарлот. — Сигурно някоя от слугините в кухнята.

Двете се изсмяха и изтърсиха трохите от кадифените си поли. След това Флорънс хвърли поглед към празната си чаена чаша, която стоеше непосредствено до чайника.

— Бих искала още една чаша, но този път с повечко захар.

След като се поколеба за момент, Мария се запъти към подноса.

Шарлот посегна да вземе още един бадем.

— Представяш ли си, да се озовем точно в Торн Роуз. Преди няколко месеца щях да бъда уплашена, имайки предвид какво стана с негово височество.

Мис Аштън сипа две препълнени лъжички захар на дъното на чашата на Флорънс; искаше й се да възпре треперенето на ръцете си.

— Шокиращо! — възкликна Флорънс и напъха дребна сладка в устата си. — Лейди Пенелопи Фарнсуърт Шривъртсън спомена, че последния път, когато посетила негово височество след злополуката, той бил пълен тъпак. Опитал се да я удуши и й крещял толкова силно, че тя избухнала в плач. И, сякаш това не било предостатъчно, ами и изглеждал като отвратително мръсно пале, което всеки нормален човек би оставил да си умре от глад на пътя.

— Често — обади се Мария, докато наливаше в чашата й мляко от една каничка, — именно добрите души, предложили мило гостоприемството си на бездомника, спечелват доживотната вярност на животното. Не мога да си представя, че човек със… съвест, би оставил да умре от глад дори едно животно.

— Въпреки това — отметна кестенявите си къдрици Шарлот, — херцогинята направи добре, че го затвори в онзи ужасен санаториум. Преди не повече от две седмици разговарях с лейди Ротблат и тя каза, че чула от лейди Аделайн Глоуг, която пък чула от лейди Лили Харткъп, че на лорд Драбл му се наложило да посети някакъв познат в санаториума и докато бил там, се натъкнал на негово височество. Озовали се лице в лице, заяви лорд Драбл. Солтърдън бил овързан с каиши и ревял като див звяр. Няма да навлизам в повече подробности, но те уверявам, че от този разказ в съзнанието ми се запечата ужасяваща картина, която няма да забравя никога. И само като си помисля, че някога мама се опиваше от идеята да ме омъжи за него. Потръпвам, като си представя. Ами да, предпочитам да бъда изнасилена от онези страшни разбойници, отколкото да бъда принудена да прекарам дори една нощ с подобно чудовище като Солтърдън.

— Хайде, хайде, сестричке — потупа я успокоително по пухкавата ръка Флорънс. — Сега вече няма за какво да се притесняваш. Той е далеч, много далеч оттук…

— Всъщност — прекъсна ги Мария, като подаваше чашата с вдигащ пара черен китайски чай, — негово височество не е чак толкова далеч.

Сестрите премигнаха.

— Така ли? — изрекоха едновременно те.

— Само в горния край на стълбите.

— Тук?

Долната челюст на Шарлот увисна.

— В Торн Роуз?

Един орех се плъзна измежду пръстите на Флорънс и падна върху порцелановата чинийка в скута й.

— Заключен в тъмната си стая… Сигурна съм, че ще го чуете, щом къщата затихне отново. Ако бях на ваше място… — понижи глас и се намръщи, — щях да побързам да се прибера в стаята си преди…

Младите жени се надигнаха незабавно, ококорени, с увиснали челюсти.

— Що се отнася до мен — Мария се обърна към вратата, — оставям ви в способните ръце на Гъртруд и се връщам в собствените си стаи.

— Почакай!

Сестри Дреймонд скочиха от столовете си и като събориха парчета кейк и ядки и преобърнаха част от порцелановия сервиз, се спуснаха след Мария, хванати за ръце, като си мърмореха нещо една на друга.

* * *

Той се събуди от някаква мъгла.

Светлината достигна до него първоначално като малко петънце, колкото върха на игла, което започна постепенно да се уголемява. Заоформяха се по-тъмни сенки, които се въртяха като в объркан калейдоскоп от цветове и звуци.

Не. Не, не отново! Беше по-добре там, в мрака и тишината. Сънят беше елексир. Нямаше болка. Нямаше срам. Нямаше неконтролируем гняв. Докато беше погребан в катакомбите на безсъзнанието, нямаше да вижда изпълнени нажалени лица, проливащи сълзи над онова, което е бил някога… и което никога вече нямаше да бъде, ако се вярваше на лекарите, появили се в живота му през последната година.

Защо не можеха да рабзерат? Единственото му желание бе да го оставят насаме с мислите му. Там поне можеше да чуе собствения си глас, а не гласа, който излизаше от устата на един идиот, който очевидно не можеше да я накара да се движи правилно, нито пък можеше да задържи достатъчно дълго в главата си една мисъл, за да я изрази.

О, да, тук, в сивото уединение беше по-безопасно, но нещо бе смутило покоя му, беше разбудило спящия тигър на чувството на безсилие и го бе замъкнало обратно, въпреки съпротивата му, сред ослепителната светлина.

Някакъв глас… който му действаше успокояващо сред дивата какафония от мисли в главата му. Музика сред хаоса. Често по време на последните безкрайни дни и нощи той го бе смущавал, бе рисувал образи на ангели и той се бе питал дали най-сетне не бе умрял и не бе отишъл… не, не на небето. На небето нямаше място за морално пропадналия херцог Солтърдън.

Съсредоточи се, идиот такъв. Фокусирай погледа си, ако можеш. Там! Някъде между слънцето, което осветява лицето ти, и ветреца, който целува бузите ти… ангелската песен, лирична, издигаща се и спадаща. Боже, как го боляха очите от светлината.

Някакво движение там. Фокусирай се. А! Най-после сянката придобива форма. Концентрирай се.

Тя се придвижи до една пейка край едно дърво и затвори книгата, от която четеше на глас. Мили Боже, коя беше тя? Косата й… какъв рядък и красив отенък имаше, се спускаше на копринени вълни по челото и около очите й, смайващо сини и светли. И топли, когато се вдигаха, за да го погледнат с известно учудване, сякаш виждаха нещо, което другите не забелязваха. Те бяха спокойни и решителни, но изпълнени с такава дълбочина и страст, че той почувства инстинктивно душата, която отразяваха.

Носът й беше безупречен, устата, невероятно примамлива, се усмихваше тъжно. И за капак на всичко това — чист, абсолютно безцветен тен. И все пак… тя беше почти дете, по детски наивна и невинна.

Проклети да са тези очи заради техния страх и съчувствие. Проклети да са.

* * *

— Какъв прекрасен ден, ваше височество! Пролетта е вече близо. Слънцето най-после започна да топли, небето е абсолютно чисто. Ако можех, щях да ви отнеса сама до онова езеро. Вижте, някой кара лодка там… някой арендатор, може би. Сигурно лови риба за вечеря.

Мария стана от пейката и заобиколи грациозно масивния бряст, край който бе стояла и чела. Въздъхна доволно, като се наслаждаваше на топлия ветрец в лицето си, вперила замечтан поглед в лодката и рибаря.

— О, сър, ако само можехте да видите водата. Плиска се в малката лодка и блести като кристал. Човек ще каже, че плува не във вода, а в слънчева светлина. Вижте небето, толкова е ясно, а хълмовете изглеждат като заспали.

Мария подпря гръб на дървото и се заслужа в шума на ветреца, който преминаваше през голите клони. Той си играеше с косите й, които тази сутрин бе пуснала свободно, и завираше няколко дълги кичура в лицето й. На един клон се показа катеричка и скочи на земята, само на няколко крачки от младата жена. Тя хлъцна радостно и, като се приближи до херцога, седнал в инвалидния си стол и вперил неподвижния си поглед в далечината, постави длани върху широките му рамене и се надвеси към ухото му.

— Имаме си гостенка — прошепна тя. — Не е ли великолепна, сър? Такава пищна опашка… почти толкова пищна, колкото и онези ужасни сестри Дреймонд, които продължават да опустошават килерите ви. Струва ми се, че никога няма да можем да се отървем от тях. Не и преди кочияшът да може да кара отново и да се откъсне от Гъртруд. Това изглежда е любов от пръв поглед, ваше височество. — Младата жена се усмихна. — През последните дни скъпата Гърти пее от сутрин до вечер. Ех, любов, любов. Смайващо е какво може да направи любовта с човешката логика.

Посочи към катеричката.

— Вижте как ни гледа, сякаш сме някои натрапници. Ще проверим ли колко е смела?

Мария се засмя и пристъпи нерешително към косматото зверче, което я наблюдаваше без да мига, вдигнало неподвижно рижата си опашка.

— Приятно ми е да се запознаем — изрече младата жена и се поклони леко от кръста.

Катеричката се изправи още повече и наклони на една страна глава.

Мис Аштън се усмихна и се отпусна на ръце и колене; светлата й коса се разпиля от раменете и се разстла върху покритата със сняг земя.

— Скъпа госпожо катеричке, изглежда ви се танцува. Аз, разбира се, нямам нищо против, но първо ще трябва да ме научите.

Животинчето отметна глава, скочи върху ствола на дървото и след миг вече беше на най-ниския клон, откъдето започна да крещи гръмогласно нещо, без да отделя поглед от своята събеседничка.

— Мила госпожо катеричке, страхувам се, че ще се посрамя, ако този танц изисква да се покатеря на дървото!

Тя се изправи със смях и изтупа полепналите по дланите й листа и треви. Катеричката скочи стреснато на по-висок клон. Едва тогава Мария усети някакво раздвижване зад гърба си. Обърна се бавно и първото, което видя, бе чифт излъскани до блясък, високи до коленете ботуши. След това вдигна постепенно поглед; пред нея стоеше висок мъж в безупречно облекло, с изумителни сиви очи, които я наблюдаваха недоумяващо и същевременно — развеселено.

Младата жена хлъцна. Тези очи й бяха познати, както и благородното чело, буйната коса, макар и по-къса, дори може би и устните. Тези устни обаче не изглеждаха така мрачно; бяха извити толкова дръзко, че бузите й се изчервиха.

— Мис… Аштън? — изрече непознатият с толкова изтънчен и любезен тон, че младата жена изгуби ума и дума.

Новодошлият протегна ръка.

— Да ви помогна ли да се изправите или да клекна до вас?

— О! — Прие покорно предложената ръка и се изправи с усилие, като настъпи полата си, по която бяха полепнали треви, листа и пръст. Направи истинско шоу, докато се изтърси, след което отстъпи и възнагради непознатия с извинителна усмивка и толкова достойно вдигане на брадичката, колкото позволяваше дадената ситуация. — Аз съм мис Аштън — заяви най-накрая тя.

— Точно от това се страхувах — промърмори в отговор новодошлият, като я оглеждаше съсредоточено и дори — раздразнено. — Та вие сте дете, за Бога. За какво е мислила тази жена?

— Тази жена ли?

— Херцогинята, разбира се.

— Не мисля, че това има някакво значение — отвърна невъзмутимо Мария. — В крайна сметка херцогинята е тя. Предполагам, че може да постъпва както й харесва… и на нея, струва ми се, й хареса, да наеме мен… независимо дали съм дете или не.

Мъжът вдигна вежди.

— Победен съм, мис Аштън. И така, кажете как е брат ми?

Очите й се разшириха. Хвърли поглед зад гърба на натрапника, към херцога, който продължаваше да се взира в пространството.

— Лорд Бейзингстоук! — отвърна вече по-спокойно тя и върна поглед към близнака на своя повереник. — Трябваше да се досетя веднага, милорд. Моите извинения.

И тя се поклони припряно.

— Глупости, мис Аштън. Напоследък не си приличаме почти никак. — Новодошлият най-сетне се обърна към херцога, застана вдървено край него, свил длани в юмруци. Гласът му прозвуча видимо по-напрегнато, когато най-после проговори отново: — Кажете ми, мис Аштън, има ли някакво подобрение?

— Никакво, милорд. Аз обаче съм тук само от една седмица…

— Господ е създал света за шест дни, мис Аштън.

— Аз не съм Господ, милорд.

— Не сте, така е.

Лорд Бейзингстоук се отпусна бавно на едно коляно пред брат си.

— Къде, по дяволите, си Трей? — попита доста грубовато той.

Мария се спусна към своя повереник, падна на колене до брат му.

— Доброта и нежност, милорд, умолявам ви.

— Доброта и нежност ли? Скъпа ми мис Аштън, Трей Хоторн, херцог Солтърдън, не познава и миг доброта и нежност в живота си. Несъмнено дори това сега е някой от проклетите му номера, за да ни манипулира. Доброта и нежност? Той не знае какво означават тези думи.

Бейзингстоук сведе поглед. Лицето му, със същите дълбоки сиви очи, високи скули и силна челюст, пребледня. Обви пръсти около свободната ръка на брат си.

— Искам го обратно, мис Аштън. Може да беше копеле, но го искам обратно. Има част от мен в това черно, празно пространство и то е невероятно студено. Понякога си мисля, че ако умре… ще вземе и мен, че ще ме помъкне през някакъв черен извор право в ада.

— Имайте вяра, милорд.

— Вяра ли?

Бейзингстоук вдигна глава, погледна я право в очите и тя осъзна за първи път колко невероятен, колко великолепен е бил някога Солтърдън — изтънчен, изпълнен с достойнство, олицетворение на аристократичността. Най-красивият мъж, когото бе виждала, нещо повече, когото си бе представяла. Почувства се… като поразена от гръм, хипнотизирана. Това усещане не подлежеше на описание.

— Сърцето на баба ми се къса — продължи да обяснява новодошлият. — През последните двайсет и пет години херцогинята положи големи усилия, за да ни възпита така, че да заемем достойно видното място на баща ни в обществото. Да осигурим продължение на титлата и името. Но тя най-вече ни обичаше. Макар да правехме на глупци не само самите себе си, ами и нея, тя продължаваше да се надява и да мечтае, че ще се справим с жизнената битка. Беше видяла как умират и съпруга й, и сина й. Струва ми се, че ще бъде крайно несправедливо, ако стане свидетел на смъртта и на своя внук. Моля ви, мис Аштън. Вие сте неговата… нашата последна надежда. Помогнете ни, ако можете. „Помогнете ни ако можете.“

Тези думи я преследваха, както и лицето на Безингстоук — търсещите му, отчаяни сиви очи, които не приличаха изобщо на очите на брат му. Най-много я притесняваше силното привличане, което оказваше върху й лорд Бейзингстоук… красив, неустоим, въздействащ. Цялата тази аристократичност бе онова… което не беше брат му.

От новодошлия научи, че любимото място на херцога в Торн Роуз бе екстравагантната ловна стая. Тя бе обширна, с ламперия от осемнайсети век, с достойни за кралския дворец мебели, мечи кожи и препарирани тигри с хищно оголени зъби и стъклени очи, оживели от огъня в елегантната светла камина от сивозелен мрамор. Мария се уедини в далечния ъгъл на помещението, за да даде възможност на близнаците да останат сами. Там, заобиколена от саксии с папрати и украсени с пискюли и ресни завеси, младата жена се захвана да плете, като от време на време хвърляше поглед към братята, неспособна да повярва, че някога са били еднакви.

Как бе възможно Солтърдън, с толкова груба външност, някога да е приличал на изтънчения си брат? В него се забелязваше известна женствена красота — безупречно изваян мрамор, загладен от ръката на истински майсторскулптор; лице, което привличаше погледа и възхищението на една жена, докато Солтърдън…

Мария смръщи чело и се опита да се съсредоточи върху своето ръкоделие. Измина известно време, преди да си позволи да вдигне отново очи — за да срещне напрегнато наблюдаващия я поглед на новодошлия.

— Елате при нас — предложи той и посочи към един от съседните столове край огъня. — Там сте доста самотна, а и е по-студено.

Младата жена взе куките и преждата и се приближи до посочения стол, като спря само колкото да оправи одеялото върху краката на херцога. Щом се настани на тапицирания с кожа стол с висока облегалка, изпита силно желание да вдигне стъпала към огъня, за да ги стопли. Естествено не го направи.

Бейзингстоук я наблюдава известно време, след което се обърна отново към брат си. Заговори тихо, безпристрастно, сякаш вършеше нещо съвсем нормално.

— Жена ми ти праща много поздрави. Племенниците ти също. Питър става на пет години утре. Кийт проходи миналата седмица. Баба, както обикновено, се моли за пълното ти оздравяване. Страхувам се, че силите й намаляват с всеки изминал ден; паметта й също не е такава, каквато беше. Духът й обаче е все така силен.

Гостът се приведе напред, подпрял лакти върху коленете си.

— Кажете ми, мис Аштън, мислите ли, че ни чува?

Мария остави плетката си, вдигна поглед и го премести бавно първо към лицето на Солтърдън, а след това — към брат му.

Той обърна глава.

— Защо ме гледате така? — попита тихо той.

— Трудно ми е да си представя…

— Че сме еднакви ли? Да, сигурно е така. Кажете, мис Аштън, брат ми плаши ли ви?

— Понякога.

— Несъмнено прислугата също е помогнала за това с разказите си, нали?

Младата жена стисна дланите си, отпуснати в скута. Синята прежда се разпиля между пръстите и по коленете й. Бузите й започнаха да горят, гърлото й се сви.

— Не беше само прислугата, сър.

— А, предполагам, че имате предвид нашите гостенки, дамите Дреймонд, за които не може да се каже, че са дипломатични. — Стисна устни и повдигна дебелите си вежди. — Ако дори сега се появи възможност за брак с брат ми, бас държа, че ще скочат върху нея като изгладнели кучета върху мъртъв плъх. Трябва да добавя, че самата виконтеса би била щастлива при мисълта да… забавлява херцог Солтърдън, стига да й се удаде… Виждам, че не сте убедена. — Младият мъж стана от стола си и й предложи ръката си. — Елате, мис Аштън. Елате, елате. Ценя верността и стриктното придържане към вашите задължения, но се съмнявам дълбоко, че той би направил някоя беля за няколкото минути, през които ще отсъстваме.

Мария остави неохотно ръкоделието си и го последва.

Докато се движеха из галерията, Бейзингстоук сочеше ту един, ту друг от портретите по стените; образите на неговите прадеди бяха запечатани завинаги върху платното с маслени бои. Минаха покрай тристагодишни вази и вековни мебели, чиято прекрасна повърхност бе скрита под стотици слоеве потъмнял пчелен восък. Погледът й продължаваше да се стрелка към нейния събеседник. Високата му фигура, безупречното облекло, всичко напомняше по-скоро провинциален благородник, отколкото един от най-изтънчените английски аристократи. И освен това…

О, но той беше невероятно красив!

Влязоха в някаква стая, осветена единствено от оскъдната дневна светлина, която се промъкваше през редицата масивни прозорци на отсрещната стена.

— Милорд — промълви младата жена, докато обхващаше с поглед невероятното помещение с ламперия и постлан с плюшени килими под.

В центъра имаше пиано. Абаносовата му повърхност блестеше под кристалните полилеи над главите им.

Бейзингстоук се приближи до инструмента и прокара леко длан по полираното дърво. За момент лицето му придоби измъчено изражение. Ръката му се сви в юмрук. Когато заговори отново, гласът му прозвуча напрегнато и дори грубовато.

— Имало едно време, мис Аштън, един изключително надарен младеж, роден с рядък талант — да чува музика в съзнанието си, невероятна музика, достойна за най-великите майстори. От най-ранна възраст той изгарял от желание да вдъхва живота на тази музика… да я изкарва навън, така да се каже. Късно нощем той ставал от леглото си и идвал тук — когато всички други спели — и прекарвал часове пред това пиано, а нотите бликали от пръстите му към клавишите.

Бейзингстоук седна на широката табуретка пред инструмента, леко разкрачил крака, и пръстите му полетяха по клавишите, без да ги докосват.

— Аз понякога се промъквах на верандата, затварях очи и, обгърнат от мрака, слушах. И, изпълнен със завист се питах, защо аз също нямам такъв талант.

— За негово височество ли говорите? — попита Мария.

— Трудно е за вярване, нали, мис Аштън? Трудно е да си представи човек, че онзи мъж, или онова, което е останало от него, някога е бил музикален гений.

Бейзингстоук натисна един клавиш и звукът отекна из стаята. Когато вдигна отново очи към своята събеседничка, погледът му бе изпълнен с плам и лудост, също като на брат му.

— Трябва да разберете, скъпа, че такова лекомислено прекарване на времето просто не беше подходящо за един бъдещ херцог Солтърдън. Трябваше да се обучава на по-сериозни неща. Пази Боже един деветгодишен бъдещ херцог да не разбира в тънкости как се управлява имение, принадлежало на нашето семейство откакто Господ е създал Англия. Представяте ли си, че някога му завиждах заради факта, че докато аз скитах където си исках и с когото си изберях — стига да ми бе равнопоставен, разбира се, той се затваряше с баща ми, за да се превърне в мъж, преди да бе имал възможност да бъде дете. Единственото, което имаше значение, бе херцогската титла. Потръпвам само като си представя какво може да причини на когото и да било това бреме.

Стана от табуретката и пресече стаята, като се насочи към група столове край прозорците. Мария го последва на пръсти, за да не смути величественото спокойствие и тишината на строгото помещение.

Бейзингстоук спря пред някакъв завит с чаршаф предмет в тъмния ъгъл зад столовете. Внимателно повдигна лененото платно и разкри недовършен портрет на изумително красивия Бейзингстоук, застанал край един стол. На него седеше жена в широка червена рокля, но без лице.

— Брат ми, мис Аштън, или онова, което бе някога херцог Солтърдън.

Мария преглътна с усилие и поклати невярващо глава.

— Не може да бъде. Това там сте вие…

Събеседникът й застана до картината, зае позата на мъжа върху платното, поставил едната си ръка върху облегалката на стола, другата пъхнал небрежно в джоба на бричовете си.

Вперила поглед в потрета, младата жена се приближи към него, неспособна да се отдели от очите, които я наблюдаваха — дълбоки, страстни, едновременно пламенни и студени като острието на сабя.

Това не бяха милите очи на лорд Бейзингстоук! Нито пък беше негова опасната, каменна мъжественост на острите му черти. Но… те нямаха нищо общо и с човека, когото бе наета да гледа. Не, мъжът на картината не бе ни най-малко дивак или звяр, а олицетворение на изтънчеността.

— Жената — промълви тя, като си наложи да погледне недовършената фигура на стола. — Коя е тя?

За момент погледът на нейния събеседник се премрежи; той стисна челюсти и разтегна устни в усмивка, с която заприлича много на известния си брат.

— Скъпа ми мис Аштън, това е бъдещата херцогиня Солтърдън — красивата бъдеща съпруга… лейди Лора Дънсуърти Ронсъвил.