Катрин Сътклиф
Вярност (4)

ТРЕТА ГЛАВА

От прага на своята спалня, съседна на огромната стая на Солтърдън, Мария наблюдаваше как малката армия от слуги влиза при него, натоварена с кофи за смет, ведра с вода, четки и калъпи сапун. Вършеха изнурителната си работа усърдно, като от време на време поглеждаха уморено към леглото на своя господар, сякаш очакваха той да се надигне всеки момент и да ги изяде.

Скоро неприятната миризма на болест отстъпи пред ухането на сапун и пчелен восък и с всяка следваща положителна промяна настроението на младата жена се подобряваше, въпреки че бе гладна и уморена. На два пъти опита да вложи и малкото енергия, която й бе останала, в почистването, но икономката не искаше й да чуе за такова нещо.

— Херцогинята остави изрични нареждания, че ваш’та единствена грижа трябва да бъде негово височество. И следователно трябва да съ отнасяме с вас кат’ към член на неговото семейство.

— Но аз не съм свикнала на подобно безделие — обясни Мария.

— Няма да бездействате дълго — заяви Гъртруд и впери поглед в привидно намиращия се в безсъзнание човек на леглото. — Той скоро шъ съ осъзнай и тогаз… е, мис, скоро шъ видите и сама.

Малко по малко слугите свършваха задачите си и се оттегляха един по един. Накрая остана само Бети, която лъскаше трескаво решетката на камината и хвърляше ужасени погледи към засенчения креват. Всеки опит на младата жена да я успокои само възбуждаше още по-силно плашливата слугиня. Най-сетне, като изпъшка облекчено, дребната прислужница хвърли подпалките върху въглищата, запали восъчните свещи в стенните полилеи и побърза да се измъкне от стаята, като затръшна вратата след себе си толкова силно, че стените потрепераха.

Останала най-после сама, стиснала длани пред гърдите, обърнала леко един към друг върховете на пръстите си, които надничаха изпод подгъва на полата, Мария огледа обзаведеното в напълно мъжки стил помещение и се заслуша в тиктакането на големия стенен часовник.

— Глупаво е да се страхувам толкова — произнесе на глас тя. — Той не може да е по-страшен от баща ми. Нито по-жесток. Нали?

Насили краката си да се движат и се приближи до леглото на Солтърдън. Едвам различи фигурата му зад прозрачните завеси. Слугите бяха свършили достойна за уважение работа, като бяха сменили с чисто спалното му бельо и го бяха завили грижливо. Бяха успели даже да обуздаят непокорните му коси, така че сега те не бяха разпилени извън възглавницата. Те обаче нямаше как да омекотят дивото му изражение. Видът му бе все така плашещ и Мария потрепера до корена на косите си.

Стенният часовник изпъшка и нещо в него щракна. Покритото с филц чукче удари приглушено седем пъти. Младата жена опитваше да се приближава до кревата на своя господар с по една крачка при всеки следващ удар. В крайна сметка неин дълг бе да се грижи за него. А надали щеше да осъществи задачата си, ако стоеше на това разстояние, изпълнена единствено с мисли за ужасяващите истории за Солтърдън, разказвани цял следобед от прислугата.

Предпазливо разтвори пердето само с един потрепващ леко пръст. Ако успееше да я сграбчи, щеше да се развика. Гъртруд я бе уверила, че ако работата загрубее, от нея се искаше само да извика силно или да дръпне връвта на звънеца. Все някой щеше да я чуе.

Тъй като не успяваше да го види ясно, взе запалената свещ от нощната масичка и, като се стараеше да я държи здраво, се приближи към лицето му. Както обикновено, тъмните му празни очи бяха отворени и втренчени. Единственото, което даваше живот на тези маниакални орбити, бе люлеещото се пламъче; подозираше, че когато херцогът бе в съзнание, те бяха изпълнени с плам и укор… като на баща й. Не, не като на баща й. В тези очи нямаше да види заплаха с адския огън… а нещо съвсем различно… но не по-малко плашещо и може би по-опасно. Кога ли щеше да се събуди драконът?

— Ваше височество — повика тихо тя. — Можете ли да ме чуете? Аз съм Мария Аштън, ваше височество. Дойдох да ви помогна. Премигнете, ако ме разбирате.

Нищо.

Тя се приведе още по-близо към него, като приближи и свещта; направи й впечатление колко силен изглеждаше носът му и колко дълбоко бяха хлътнали очите му. Имаше прекрасно чело, сега вече можеше да види и сама, след като слугите бяха сресали и прибрали косите му назад, а устата, доколкото я различаваше изпод брадата, не изглеждаше зле. Устните й се сториха винаги готови да се усмихнат, да направят духовита или заядлива забележка, да забият нож в нечие сърце дори с тихо изречено възмущение.

Мария се намръщи, отдръпна се, върна свещта на мястото й и се прибра в стаята си.

Написа едно писмо до Джон Рийс и друго — до майка си; в тях разказваше подробно за всяка минута след пристигането си в Торн Роуз. Думи като „Голиат“, „див“ и „ужасяващ“ се редуваха с „подобен на дворец“, „разкошен“, „великолепен“ и „вдъхващ страхопочитание“. Най-сетне смачка в безсилието си хартията и я захвърли на пода.

Как можеше да каже на двамата човека, които обичаше най-много, че беше в опасност? И не беше ли нечестно и несправедливо да набляга на разкоша, в който живееше? Джон Рийс щеше да се изпълни със страх за пропадналата й душа. Майка й… ако само майка й осъзнаеше, че тя правеше това заради нея, с надеждата някой ден да й даде сигурен покрив, защитен от влиянието на викарий Аштън, а не заради някакви си детски фантазии, развратили в крайна сметка ценностната й система, както винаги бе предвещавал баща й.

Тя не бе сатанински ангел и не използваше тялото си, за да подтиква мъжките души към грях. А и как би могла да го стори, както бе пристегната като някоя средновековна девица, таке че да изглежда плоска и безформена като момче?

— Нищо чудно, че Джон Рийс не показваше почти никакви мъжки апетити — размишляваше на глас тя, вперила сините си очи в своето отражение в овалното огледало насреща. Строгата якичка на роклята пристягаше врата й. Нацупила устни, Мария започна да разкопчава дребните копченца, докато не разкри шията си до ключиците. После още две и още едно, и сега вече различаваше памучното платно, с което бе пристегнала гърдите си, изпод семплата долна риза от груб ленен плат.

Внезапно на вратата се почука. Притисна якичката си, скочи от стола и се завъртя към вратата точно в мига, в който Гъртруд надникна и се усмихна.

— Още ли ни сти легнали? Реших, чи шъ искате да съ изкъпити. Момчетата ви донесоха вода.

Изчервена, стиснала непохватно краищата на блузата, младата жена кимна безмълвно. Ченето й увисна, когато икономката разтвори широко вратата и направи път на неколцина едри мъже, нарамили кобилици с големи ведра, от които се вдигаше пара.

Гъртруд се спусна към лакирания параван, заел единия ъгъл на стаята, и с пъшкане и сумтене измъкна някакъв огромен предмет, чийто извити краища стигаха до кръста на Мария. Отгоре му стоеше плътно прилягащ капак. Икономката го разположи пред огъня.

— Какво е това? — огледа го подозрително младата жена.

— Корито за къпане, разбира съ.

Слугинята потупа по ваната и кимна към мъжете. Един по един, те се приближаваха до съда и изливаха в него съдържанието на ведрата, което бе достатъчно, за да покрие с пара стъклата на прозорците.

— Божичко — възкликна Мария. — Достатъчно е дълбоко да се удави в него човек.

— Да. Колкото и невероятно да изглежда сега, но негово височество мислеше, чи чистотата е едно от най-важните неща. Той сам измисли моделите на тези вани, както и на капаците. — И тя потупа отново капака. — Така топлината и парата се задържат по-дълго. Ако питаш мен, аз шъ съ чувствам като омар в такъв буркан, но знайш ли ги аристократити? Скъпата ми майка казваше, чи с повечи от едно къпане на месец, човек излага на опасност здравето си. — След това снижи глас и додаде: — Негово височество се къпеше само в специално събирана дъждовна вода. Казваше, че нейната чистота прочиства порите и омекотява кожата по-добре от изворната вода. Караше слугите да къпят с дъждовна вода и конете му.

— Конете?

Когато и последният слуга излезе от стаята, икономката затвори вратата и побърза да се върне. А след това се захвана с останалите неразкопчани копчета на роклята й.

— Конете — повтори тя. — Десетки. Арабски.

— Арабски ли?

— Невероятно, но са таквиз. Елегантни като грациозни жени и страшно красиви. През последните няколко години се превърнаха в истинска страст на негово височество… откакто брат му съ ожени за едно момиче, което си пада много по тях. Солтърдън винаги е разбирал от коне.

— Коне — изрече унесено младата жена. — Винаги съм мечтала да си имам свой кон.

— На комар нямаше късмет, но след конни надбягвания винаги съ й връщал с пълна кисия. — Изцъка силно. — Именно конните надбягвания бяха и неговият край. Нападнали го крадци, заедно с приятелите му, кат’ съ връщал оттам през онази нощ.

Дори превръзките на Мария да се бяха сторили странни на икономката, тя не каза нищо. Приближи се до скрина и дръпна едно от чекмеджетата.

— Използвай спокойно солите за баня, скъпа. Щипка-две от тях и шъ ухаеш сладко кат’ цвете. А сега тъ оставям на спокойствие. Някое от момичетата шъ съ погрижи за вечерята ти.

И, без да каже нищо повече, Гъртруд излезе от стаята.

След като се поколеба за момент, младата жена изтърси от раменете си долната риза, а след това — и превръзките, които се натрупаха на мека купчинка около краката и глезените й.

Ах, приятна свобода. Обхвана гърдите си в ръце и ги потърка, за да се освободи от усещането за изтръпналост, като се наслаждаваше на тежестта им. Това щеше да бъде първата нощ от години, когато щеше да спи без ограничението на превръзките. Поне нямаше от какво да се страхува. Баща й беше далеч. Нямаше опасност повече да се събуди посред нощ и да го види надвесен над нея с длани върху привързаните й гърди… за да се уверял, както обясняваше той, че безпътната й женственост е поне отчасти потъпкана.

След като изля цяло шишенце с ухаещи на виолетки соли в димящата вода, Мария се покатери внимателно, пое си въздух и се потопи бавно в коритото. Кожата й настръхна от горещината, а уханието на вдигащата се пара почти я зашемети.

О, но това бе истинско падение! Не трябваше да си позволява подобни излишества; можеше да привикне към тях и какво щеше да прави после? Щеше да се превърне точно в това, което бе предсказвал баща й, а и освен това кой можеше да каже дали щеше да остане дълго в Торн Роуз? Ако звярът — негово височество — се окажеше толкова труден, колкото твърдяха слугите, щеше да бъде истинска щастливка, ако преживееше дори първата им среща!

Но какво лошо пък имаше в това да се наслади поне въднеж на такава баня?

Вратата се отвори зад нея, след това се затвори тихичко.

— Можеш да оставиш подноса с вечерята там, до леглото ми — провикна се тя, като затвори очи, плъзна леко сапуна по раменете си и се усмихна. — Чувствам се ужасно грешна. Глупаво, нали? Знаеш ли, че никога досега не съм се къпала в друго, освен в леген? Потапяла съм се толкова много във вода само тогава, когато с брат ми се измъквахме да поплуваме във вадата на Джоунс. Тя, естествено, не беше нито топла, нито ухаеше на виолетки. Всъщност мястото дори беше често посещавано от свинете на Джоунс, ужасни създания, които, щом ни видеха, ни гонеха с оглушително грухтене. — Изсмя се тихо, загреба уханната вода в шепи и поля лицето си. — Едно от прасетата ухапа брат ми по голия задник. Той рева по целия път до вкъщи, а след това каза на баща ни, че го е намушкала коза. Аз потвърдих думите му… — Засмя се отново и се изправи; водата обви като течна коприна тялото й. — Татко така и не разбра, че Пол го е излъгал. Ще ми подадеш ли кърпата, ако обичаш?

И посочи към хавлията, която й бе оставила Гъртруд.

— С най-голямо удоволствие — отвърна мъжки глас. — Само да оставя въглищата край огъня.

Без да помисли, Мария се завъртя рязко, ококорила очи, а долната й челюст увисна. Тадеус, кухненският любовник на Моли, я гледаше ухилен до уши.

Тадеус Хартли Едуардс изглеждаше съвсем различен с дрехи. В началото младата жена дори не го позна, както бе облечен с широки памучни бричове и карирана фланелена риза, със залепнали сламки по нея. Косата му бе спретнато сресана назад и очевидно беше прясно избръснат. Насочи към нея тъмните си очи, изпълнени със смях, а устните му се разтегнаха в усмивка. Тя й напомни за усмивката, с която я бе дарил предишната вечер. Изведнъж Мария се сети, че е съвсем гола.

— О! — извика тя. — О, Боже! О…

И се пльосна обратно в коритото, като опръска всичко наоколо с вода.

— По дяволите — поклати глава младият мъж. — Ти си дори по-хубава, отколкото си мислех…

— Излез!

— Нищо чудно, че Моли не може да си намери място. И само кат’ съ сетя, чи й казах: „За тъз плоскогърдата и пет пари не давам.“

— Моля?

Той прекоси стаята, грабнал коша с въглищата.

— Така съ изравняваме, нали? Сега вечи и двамата сми съ виждали голи както майка ни й родила. След кат’ минахме периода на „шъ ти покажа мойти красоти само ако и ти ми покажеш твойти“, вечи можим да съ захваним с по-сериозна работа.

— Единствената работа, която ме интересува във връзка с теб, е да напуснеш незабавно стаята ми!

— Твойта стая, тъй ли било? Много уютничко съ почувствахми изведнъж. — Пусна коша, постави ръце на хълбоците и заяви, като вдигна вежди. — Струва ми съ, чи няма с к’во да мъ примамиш да го направя, мис Мария Аштън от Хъдърсфийлд, освен ако не излейш от тоз варел и ни мъ накараш.

— Извратен тип! Гъртруд беше права.

— Гъртруд й една стара мома, коят’ съ бърка навсякъде и завижда, щот нито един свестен мъж в цялото графство няма и да я погледне.

Мария изфуча ядосано, грабна капака на коритото и се прикри с него. Сега вече се виждаше само главата й.

— Ако не напуснеш незабавно, ще информирам Гъртруд и херцогинята, че двамата с Моли… се отдавахте на разврат върху кухненската маса.

— Уух!

— Говоря сериозно!

— „Разврат“ й страшно грешна дума за произнасяне от една свещеническа дъщеря. Но и аз никога не съм виждал щерка на викарий, дет’ да изглежда кат’ теб. Можеш да го приемеш за комплимент.

— Самото ти присъствие тук в този момент е най-ужасното оскърбление. Така, за последен път…

— Добре. Махам съ. Исках само да съ отбия и да ти кажа „добре дошла“ в Торн Роуз и да тъ уведомя, че имам широко рамо, на коет’ можеш да съ опреш, ако стане нужда. А такваз нужда шъ съ появи съвсем скоро. Много съм любопитен да видя к’во шъ направи с теб той. Сигурно шъ тъ изхруска жива, момиче. Да, шъ бъдеш голяма късметлийка, ако сладкото ти задниче не пострада от цялата тази работа. Е, приятна ти вечер, мис Аштън. Наслаждавай й съ, докат’ все още можеш.

* * *

От празното пространство долитаха гласове, приглушени както обикновено, поне докато се носеше из мъгливите бездни на безсъзнанието, докато плуваше с лекота, сякаш беше въздух, а слънчевата светлина и мракът се редуваха пред замътеното му зрение… безкрайни дни, през които лежеше в това легло-гробница… целият свят сега бе за него далечна какафония от звуци — птичи песни, рядката поява на някой слуга, който спираше да говори или да си тананика, когато влезеше в неговото „леговище“… нескончаеми нощи в очакване на дневната светлина, с която идваше и компанията на онези идиоти, колкото и краткотрайна да бе тя. О, да, какъвто и интелект да имаше човек, можеше да се побърка, ако бъдеше лишен от нормално обкръжение. Собствените му мисли бяха достатъчни да го подлудят. Монотонността на дишането можеше да го влуди. Монотонността на всекидневието, можеше да го побърка… беше го побъркала.

А, да, сигурно бе полудял, бе си изгубил мозъка, иначе нямаше да има видения на синеоки ангели с порцеланова кожа и мека, сребриста коса нямаше да го извади от замъгления му безсмислен сън. Сигурно губеше последната си връзка с реалността, щом му се струваше, че надушва уханието на виолетки, че тананикането на нежен женски глас и приятните звуци на плискаща се вода можеше да бъде нещо друго освен плод на ужасяващо обърканото му съзнание — съзнание, което много често се вкопчваше в спомени за красиви жени, дългокраки, приятно ухаещи, готови да продадат душата си, за да спят с него… някога, не сега.

Той беше звяр. Чудовище. Луд. Една жена трябваше да бъде отчаяна, за да прекара дори кратко време в неговата компания.