Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Devotion, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 134 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Xesiona (2008)
- Корекция и форматиране
- tsvetika (2008)
- Сканиране и разпознаване
- Сергей Дубина (2008)
Източник: http://dubina.dir.bg
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Солтърдън запази мълчание, докато баба му крачеше из стаята, хванала в една ръка чашата си с бренди; диамантите на другата хвърляха бляскави отражения по богатата дървена ламперия на стените. Едва когато се спря край огъня и се подпря с възлестата си бледа ръка на полицата, той срещна суровия й поглед и каза онова, което му беше на сърцето, но не и преди да се взре за последен път към вратата, откъдето бе излязла Мария.
— Трябва да съм по-слабоумен, отколкото си мислех, ваше височество. Мислех си, че ще се разплачете от щастие и облекчение, като видите колко се е подобрило състоянието ми.
— Затова ли ме гледаш така и се цупиш? — попита тя. — Нужно ли е да ти напомням, че не съм, нито пък някога съм била безмозъчно сантиментална?
— Не. — Младият мъж извърна поглед. — Не е нужно да ми напомняте.
— Трябва да знаеш, че съм много доволна, ако не и изненадана. Мис Аштън изглежда е извършила чудеса откакто е пристигнала в Торн Роуз.
— Тя е… — Спря, защото не можеше да намери вярната дума, фразата, обрисуваща най-правилно жената, която само преди минути буквално му бе издрала очите… същата жена, която предишната нощ бе затанцувала от радост, босонога и по нощница, из музикалната стая, докато той начукваше непохватно някаква мелодия на пианото. — … водопад от противоречиви емоции — завърши най-сетне мисълта си той.
— Меко казано.
Лейди Солтърдън погледна към чашата портвайн в ръката му и зачака да го види да пие. Внукът й вдигна внимателно към устата си, отпи, усети как течността потича като огън по гърлото му. Стисна клепачи, докато изчака адският огън да позагасне и докато остане само леко парене в стомаха му. Нямаше да кашля, въпреки желанието си да го направи. Това, разбира се, щеше да бъде признак на слабост, а ако баба му презираше нещо, то това бе човешката слабост.
— Изглеждаш наистина добре, като се има предвид какво бе състоянието ти само преди няколко седмици. — Може би малко слаб и неизискан. Защо реши да пуснеш косата си да порасне така, си остана загадка за мен; сега приличаш на брат си повече, откогато и да било досега. Несъмнено сега ще започнеш да ореш бразди със собствените си ръце и да садиш зелки за твоите арендатори.
— Това не намали уважението ти към Клейтън, доколкото си спомням.
— То може и да е приемливо за Клейтън, по-малкият ми внук, но не и за теб, първородния. Херцозите не се трудят заедно със своите арендатори.
— Нито пък свирят на пиано — произнесе под носа си младият мъж и отпи отново от чашата с портвайн.
Най-после възрастната дама седна, изправила като струна гръбнак, вдигнала брадичка. Вперил поглед в намаляващото количество на питието си, Трей попита:
— Защо дойде? И защо доведе Еджкъм?
— Защо според теб?
Солтърдън погледна отново към вратата, насочи цялата си воля към нея, сякаш се надяваше така да я отвори. Дали тя беше все още там — мис Аштън — в очакване на някакъв знак от негова страна, преди да нахлуе, сипейки заповеди като някой войник? Разбира се, че не. Та нали я беше отпратил? Буквално й бе наредил да върви по дяволите и да се махне от живота му? И за какво?
Само защото, в своята невинност и ентусиазъм, бе повярвала, че го е спасила от съществуване, по-ужасно от смъртта.
Едвам не се засмя. Затова пък отпи отново.
Къде ли беше тя?
Не че му беше нужна… можеше сам да се справи с баба си, винаги го бе правил, само дето сега…
Боже, колко уморен се почувства изведнъж. Главата започваше да го боли, съзнанието му — да се замъглява. Беше му трудно да мисли свързано, изглежда не можеше да се сети за верните думи, които щяха да успокоят херцогинята.
Този път портвайнът се вля по-безпроблемно в гърлото му. Не усети почти никакво парене, забеляза само появата на появил се незнайно откъде лакей, който напълни чашата му.
— Защо според теб? — повтори на глас думите на баба си той. — Защо според теб ли? Нека да помисля… защото… си решила да ме отстраниш. Да ме погребеш в някоя килия, сякаш не съм нещо повече от някаква отвратителна тайна, която е най-добре да бъде скрита.
— Да.
— Ах! — Портвайнът се плисна върху коляното му. Той проследи с поглед как петното плъзна като сянка по жълтокафеникавите му бричове. — Е, това може да те изненада, бабо, но тайната отдавна е станала публична. Ако все още не си разбрала, да те уведомя, че представителите на нашата класа отдавна престанаха да се отбиват тук. Изглежда не разбират неспособността ми да се примиря с новата си роля в живота. Нито пък аз съм повярвал дори за момент, че интересът им към мен и моето здраве може да има нещо общо със загриженост. Падналите аристократи, особено херцозите, дават повод за небивали разговори по време на вечери и приеми. — Като въртеше чашата в ръката си, произнесе през стиснатите си зъби: — Шокиращи неща може да научи човек, когато другите го мислят за идиот. Колкото до вас самата, ваше височество, вие сте били винаги смайващо откровена, но това няма значение. Аз ви прощавам… както винаги. Всъщност и нямам друг избор, нали така?
— Не, ако желаеш да наследиш богатствата ми.
— Ах! — повтори младият мъж и й се усмихна ослепително.
— Аз не ставам по-млада, Трей. През последните петнайсет години чаках търпеливо да се установиш, да порастнеш, да се ожениш и да ме дариш с наследници. А сега и това. Не виждам как бих могла да завещая имуществото си на едно неподвижно растение.
— А разбира се като ме затвориш в някоя болница ще можеш веднага да се захванеш на работа и да завещаеш всичко на моя далеч по-заслужаващ го брат Клейтън.
— Който нито го иска, нито се нуждае от него — додаде някак уморено възрастната дама. — Но за това сега не може да става и дума. Ти си по-добре, слава Богу…
— Благодарение на мис Аштън — прекъсна я младият мъж и посочи малко несигурно с чашата си към вратата.
Херцогинята повдигна едната си вежда и се отпусна назад върху облегалката на стола си.
През последните седмици Мария не се бе замисляла много-много за великолепието на обстановката, особено на нейната спалня, главно защото бе прекарвала почти всеки свободен миг на деня със Солтърдън… както и на вечерта. Когато най-после се строполяваше в леглото си, тя се чувстваше прекалено изтощена, за да оцени изключителната красота на бялата ламперия, на розовите завеси и изисканите светли килими — всички те отражение на периода от царуването на Людовик XV и достойни за изискванията дори на една принцеса.
Сега, след като вече бе сгънала и последния си чифт закърпени чорапи и бе подредила всичко, в това число и старата фуста в малкия си куфар, тя огледа великолепния интериор с неутешим вид.
Тръгваше си. Очевидно херцогинята нямаше да позволи компаньонката на внука й да му говори подобни неща в лицето. Той беше херцог Солтърдън, за Бога, а тя го бе оприличила с мръсен плъх. И не можеше да обвинява никого другиго за това, освен самата себе си. И именно заради вечното си непокорство бе отговорила на тази обява. После това пък се бе отказала от това място заради обезверяването си, и най-накрая, но не на последно място, бе провалила шанса си да остане тук.
Седна на един стол, протегна ръце над огъня и зачака.
Вратата се отвори и Гъртруд запълни входа.
— Нейно височество желай да тъ види веднага.
— Много добре — отвърна решително Мария. И като вирна брадичка, съблече протърканата си пелерина и заяви: — Готова съм.
* * *
Младата жена вървеше по безкрайните коридори, оглеждаше се наляво и надясно, сбогуваше се наум с картините по стените и статуетките, отрупали масичките, като бързаше да догони Гъртруд, която я бе изпреварила. Тя обаче, вместо да я поведе към някой салон или към крилото, в което се бе настанила херцогинята, се насочи право към главния вход. Слязоха по широките мраморни стъпала и тръгнаха по извитата алея. Там бе спряла отворена карета. Пътниците в нея бяха омотани с дебели шалове и пелерини с кожени яки, прихлупили ниско над веждите шапки, за да се прикрият от снежинките, които танцуваха мълчаливо край тях. Мина цяла минута, преди Мария да разбере, че това бяха лейди Солтърдън и нейният внук.
— Елате насам — провикна се нейно височество. — Бързо! Понасям студа по време на движение, но неподвижното стоене като айсберг веднага се отразява на ставите ми.
Мили Боже. До таква степен нямаха търпение да се отърват от нея, че я изритваха от Торн Роуз, без дори да я уведомят официално на специална среща! Но не това я вълнуваше в момента.
Колкото се може по-бързо, което не бе лесна работа предвид заледените стъпала, мис Аштън се отправи към екипажа, вперила поглед в своя повереник; той седеше на плюшената седалка срещу баба си, свел поглед. Бузите му бяха посивели от студа, устните — посинели.
Без предисловия и все така, без да отделя погледа си от него, попита:
— Мислите ли, че е разумно да го извеждате в такъв ден, ваше височество? Доста е студено и…
— Еджкъм го предложи — сопна се възрастната дама. — Смята, че свежият въздух и смяната на температурата ще усилят както ума, така и съпротивителните му сили срещу болести. А сега влизайте, преди да сме замръзнали всички.
Мария се качи при тях, отпусна се на седалката до своя господар и пусна куфара си на пода. А след това оправи одеялото върху коленете му.
— Вие треперите — промълви тя и обхвана със замръзналите си пръсти ръцете му, напъхани в ръкавици.
Каретата, теглена от четири буйни бели арабски коня, потегли незабавно. Кочияшът подсвиркваше и размахваше камшика във въздуха.
— Не трябва да го глезите толкова — обади се херцогинята. — Той не е дете, мис Аштън.
— Нито пък е достатъчно здрав, за да бъде изложен на подобен студ, ваше височество. Нужно му е време, за да възстанови силите си.
Сгушена в няколко ката завивки и пелерини от норка и лисица, лейди Солтърдън я изгледа със сивите си като околния пейзаж очи, изсумтя и повдигна едната си вежда.
— Той е херцог Солтърдън, млада госпожице. Произхожда от жилав и дързък род. Вече повече от осемдесет години не съм пропуснала нито един ден без разходка навън, независимо дали вали дъжд или сняг Същото правеха и дядо ми, и съпругът ми, докато беше жив.
— Той умря от пневмония — измърмори внукът й и, тъй като до този момент бе стоял абсолютно неподвижно и безмълвно, изненада и двете си спътнички. — И ще ви бъда много благодарен, ако престанете да говорите за мен така, сякаш ме няма. Може да… изговарям малко по-бавно думите, но съм напълно способен да изкажа собственото си мнение, благодаря ви.
Стрелна поглед към Мария и вдигна едната си вежда, но дали предизвикателно или развеселено, това тя не можа да разбере. Не беше способна да мисли за нищо. Когато чу мекия му глас, я прободе силна болка; внезапно си бе дала сметка, че след като се бе молила всяка нощ и всяка сутрин да го чуе да произнесе поне един членоразделен звук и сега това бе станало действителност, тя трябваше да напусне и нямаше да го слуша никога повече.
Отпусна се назад върху облегалката и се уви плътно в наметката си. Ушите и пръстите й горяха от студа. Носът й потече, а погледът й се замъгли. Пръстите на десния й крак започваха да стават безчувствени, благодарение на протрития връх на обувката й. Всичко това обаче оставаше на заден план пред сълзливата емоционалност, която я бе обзела и я караше да потрепва и да стиска силно клепачи.
Солтърдън измъкна изпод коляното си единия край на одеялото, преметна го върху нейните крака, хвана я за ръката и подръпна.
— По-близо — рече той. — Преди да сте се вледенили.
— Не. — Младата жена поклати глава и отказа да помръдне. — Тук съм добре.
— Но освен това сте и инат, качество, което работеше в моя полза, но не и във ваша. Добре тогава, ще пробвам по друг начин. Целият съм замръзнал, мис Аштън. Ще споделите ли с мен одеялото ми… тъй като с топлината на вашето тяло ще постоплите и мен, преди да съм умрял от пневмония.
— Е — задъвка долната си устна младата жена. — Щом поставяте нещата така…
Мария се плъзна неохотно към своя господар и изправи гръбнак така, сякаш бе глътнала бастун, докато той увиваше краката, корема и кръста й и дори настоя ръцете й да останат под одеялото.
— По-добре ли е така? — попита накрая той, леко усмихнат.
Тя кимна.
Снежинките бяха започнали да падат по-бързо, като се въртяха и образуваха гъста бяла пелена.
Херцогът хвърли поглед към своята спътница. Носът, брадичката и бузите й бяха станали яркочервени, очите — наситеносини и леко насълзени. А устата й…
Извърна поглед и се намръщи.
— Кажете, мис Аштън — обади се лейди Солтърдън. — Какво носите в тази чанта?
— Вещите си, разбира се.
Баба и внук се спогледаха.
Известно време пътуваха в пълно мълчание и наблюдаваха падащия сняг. Стигнаха кръстопътя; едната посока водеше към Хорт, а другата — към разпръснатите къщи на арендаторите, чийто четвъртити прозорчета хвърляха жълта светлина. Кочияшът насочи конете надолу по извития път, в обратна посока на Хорт.
Мария се приведе напред, вгледа се назад, после погледна към своя господар. В дългите й тъмни ресници проблясваха разтопени снежинки. Ледените кристалчета светеха като бижута върху сребристите й коси. Трей не каза нищо, само намигна и стисна успокояващо ръката й под одеялото. Очите й се разшириха, устните се разтвориха. Малката й длан се разгъна и се вкопчи в неговата, потрепвайки; от усмивката й студеният въздух стана много по-топъл, а мрачното небе — ослепително ярко.
В този момент херцогът осъзна, че никога преди не бе стискал ръката на някоя жена, за да я успокои. После си даде сметка, че продължаваше да държи ръката й… както и тя неговата.
* * *
— По-нататък прегледът ми ще ни осветли относно настоящото му състояние — казваше Еджкъм, като вървеше по коридора малко пред Мария. Тя подтичваше, за да бъде в крак с него, като същевременно се стараеше да не събори шишенцата и медицинските инструменти, които носеше върху подноса. — Казахте, скъпа, че няма подобрение в способността му да движи долната част на тялото си?
— Никаква — отвърна тя.
Лекарят поклати глава и се намръщи.
— Просто не разбирам защо. Ударът в главата е бил достатъчно силен, за да разстрои паметта му, но не виждам защо подвижността му трябва да бъде засегната завинаги. Накратко, не намирам никаква медицински обоснована причина да не стане от стола си и да не затанцува валс из цялата къща.
— Той се беше затворил умствено и емоционално — каза мис Аштън. — Не е ли възможно да е направил същото и във физическо отношение?
Еджкъм се замисли, преди да поклати глава.
— Може би. Но човекът, за когото говорим, е херцог Солтърдън, скъпа моя, законен наследник на едно от най-внушителните състояния в Англия. Той има всичко: младост, богатство, хубава външност. Има и задължения, нали?
Лекарят продължи нататък по коридора, докато се изгуби в стаята на херцога. Младата жена се мъкнеше след него, без да може да откъсне мислите си от онзи следобед, когато бе излязла от къщата, за да го открие в каретата, треперещ от студ, свел поглед към земята, миришещ на алкохол. В нея се бе надигнало онова вече познато и доста смущаващо я чувство; бе скокнало като подплашен заек в мига, в който бе стиснал ръката й. То бе запяло звучно като сладкопойна птица, тъй като тя си бе дала сметка, че все пак не напускаше Торн Роуз. За момент, докато каретата се бе спускала по лъкатушещия замразен път, а той бе продължил да й държи ръката, тя бе започнала да си фантазира като някоя глупачка, че двамата са влюбени, излезли на романтична разходка из снега.
Загубено момиче.
И бе преживяла отново и отново онзи миг в музикалната стая, когато я бе прегърнал — нежно, толкова нежно, а топлината на тялото и ръцете му я бе накарала да се почувства безтегловна, пламнала.
Очевидно напрежението от последните седмици бе създало истински хаос в емоционалния й живот.
А споменът за дланта й върху онази интимна част от тялото му… нейната топлина… нейната пълнота.
— Идвате ли, мис Аштън? — достигна до ушите й гласът на лекаря.
Младата жена си пое въздух… и се запита, дали не се разболява; внезапно почувства, че гори.
Посрещна я острата миризма на лекарства, когато влезе в стаята; тя бе изпълнена с неприятно миришеща пара, от която носът й започна да я дразни, а очите й — да сълзят. Огънят в камината бушуваше, но освен това край леглото на нейния повереник бяха наредени кофи, пълни с червени въглени. Моли тъкмо се готвеше да излее върху тях вонящата течност, която с пращене се изпаряваше във въздуха.
— Елате, мис Аштън, по-бързо! — възкликна Еджкъм.
Тя тръгна предпазливо сред лепкавата мъгла и постави подноса върху масата, която й посочи лекарят. Едва тогава погледна към леглото и замръзна.
— Херцогинята спомена, че сте се грижили за обездвижения си брат — заяви Еджкъм и наля гъста мазна течност в дланта си. — И че сте напълно способна да ми помагате без никакви смущения.
Мария преглътна и кимна незабележимо.
— Добре.
Лекарят хвана белия чаршаф, който покриваше пациента му от кръста надолу, и го отметна.
Той лежеше по корем, съвсем гол. Широкият му гръб лъщеше от пот и се стесняваше рязко в тънък кръст и стройни бедра. Хълбоците му бяха стегнати и закръглени, краката — невероятни, а от средата на бедрото надолу бяха осеяни с твърди черни косъмчета.
— Мис Аштън?
Младата жена премигна и си наложи да погледне към своя събеседник и към шишенцето с мазнина, което й подаваше.
— Съсредоточете се върху частта под кръста, като масажирате енергично. Парата ще отвори порите и те ще поемат елексира. Казват, че топлината подобрява кръвообръщението и кръвта оросява напълно мускулите и костите, като раздвижва първите, така че да станат по-гъвкави.
Мария заобиколи леглото точно в мига, в който Моли изля чаша вода върху въглените. Дрехите й вече бяха влажни и лепнеха по тялото. Чувстваше якичката на роклята си като примка. Погледна към слугинята, видя как очите й се разширяват, а устните й се разтварят, но не в усмивка, тъй като бе усетила смущението на мис Аштън и злорадстваше.
Младата жена си пое дълбоко въздух, напълни дланта си с топлото олио и го изля върху гърба на Солтърдън. То се плъзна по мускулите край гръбначния му стълб. Колебливо протегна ръка, спря ручейчето с пръст, като докосна кожата му така леко, че забеляза този факт едва след реакцията на херцога; той настръхна, спря да диша за момент и впи пръсти в дюшека.
Мария затвори очи, постави мазните си длани върху кръста му, плъзна ги надолу по стегнатите му хълбоци и твърдите бедра, като масажираше, мачкаше, опознаваше тялото му, неговата гладкост, твърдост, мекота, като почти не усещаше другите наоколо, които казваха нещо от време на време, и Моли, която пръскаше нажежените въглени с вонящата течност.
Това не беше момчешкото тяло на Пол, чиято тепърва раждаща се мъжественост бе унищожена от ръцете на ковача. Тялото на брат й бе бяло и меко.
Това не бе даже тялото на Тадеус, или поне онова, което бе видяла от него, когато бе любил Моли върху кухненската маса.
Мария потръпна. Въздухът заседна сякаш някъде дълбоко в стомаха й и я обзе непреодолимото желание да избяга. Въпреки това… не го направи, а продължи да движи ритмично ръце, като се наслаждаваше на усещането на кожата му. Опознаваше го така, както малко жени го познаваха, като се започне с малкия белег на лявото му бедро (може би от изгаряне), до необичайното струпване на кафяви бенки на десния му хълбок.
— Мис Аштън?
Тя премигна и бавно вдигна поглед към лекаря.
— Казах, че сега трябва да го обърнем по гръб.
— По гръб ли?
Еджкъм кимна.
Моли издаде някакви развеселени звуци и хвърли отново лекарство върху въглените. Във въздуха бликна истински гейзер от пара и вода. Лицето на Мария лепнеше от пот; беше невъзможно да се диша от горещина.
Слугинята се приведе към ухото й и прошепна:
— Несъмнено сега си мислиш за Тед. Е, аз съм тук и шъ ти кажа, че по-скоро шъ цъфнат налъмите, отколкото да си сложиш ръчичките тъй върху тялото му. Да, а той обича да изливат върху него топло олио на тънка струйка. Таз’, дет’ шъ го налива обаче, шъ бъда аз, а не ти. Нещо повече,…
— Ти — пресече я насред думите й лекарят. — Помогни ми, моля ти се. Мис Аштън изглежда е доста заета.
— Така й — отвърна Моли и, като мина покрай Мария, я блъсна достатъчно силно, за да я накара да изгуби равновесие за момент.
За Бога, какво й беше станало така изведнъж? Не може да се каже, че не бе виждала досега Солтърдън повече или по-малко разсъблечен. През последните седмици сигурно го бе докосвала стотици пъти по стотици различни начини. Беше се грижила за всичките му нужди: беше го хранила, бръснала, ресала гривата му, помагала да си мие зъбите и му беше рязала ноктите. А сега стоеше край неговото легло, неспособна нито да помръдне, нито дори да диша, странно възбудена и нервна от перспеткивата да го види гол и да го докосва.
Вдигна брадичка, хвана Моли за ръката и я дръпна встрани.
— Напълно съм способна да се справя със ситуацията, благодаря.
Обърнаха го по гръб.
Мария се извърна, блъсна кофата с въглените и разклати каната с водата. Успя да я хване преди да е паднала от масата, притисна я към гърдите си и затвори очи.
— Олиото, мис Аштън — обади се Еджкъм.
Тя остави бавно каната и се обърна отново към леглото. Обзе я облекчение при вида на кърпата, увита около слабините му. Погледът й се насочи към лицето му; той я наблюдаваше — само нея — очите му бяха сиви като дим, тъмните коси бяха залепнали по влажното му чело, кожата му бе поруменяла от горещината и парата. А устата му… леко извита нагоре в единия край, равна — в другия, противоречива в посланието си така, както и непостоянното му поведение.
Вдървено — мили Боже милостиви, имаше чувството, че ръката й тежеше шейсет килограма — посегна към шишенцето и изля част от съдържанието му върху дланта си; тя потече на тънка кехлибарена струйка и образува локвичва в долната част на корема му, непосредствено под пъпа.
Кожата му потръпна в отговор, мускулите в тази област на тялото му се стегнаха.
Младата жена отмести леко кърпата, разнесе мазнината по бедрото му и започна да масажира, първо по-леко, след това по-енергично, докато я заболяха пръстите. През това време Еджкъм не спираше да говори и да коментира изненадата си от факта, че тялото на херцога почти не бе пострадало от една цяла година на пълно обездвижване.
Мария докосна белега на бедрото му. Той беше дълъг колкото дланта й и имаше розов цвят.
— Изгаряне ли? — промълви тя по-скоро на себе си, отколкото на своя господар.
— Да — отговори той. — Изгаряне.
— Как?
— Когато бях на десет години, пътувахме с родителите ни до Далечния изток. На връщане, по време на една буря, корабът ни се запали. Паднах под една горяща мачта. Спаси ме баща ми.
— Родителите ти са били убити.
— Първо майка ми. Удави се.
— Но ти оживя.
Солтърдън набърчи чело. Погледът му придоби сурово и резервирано изражение. Миналото като че ли се разтвори и го погълна. В неговите очи забеляза ужас. Тялото му се вцепени от страх.
— Акули — прошепна най-после той с пресъхнало гърло. — Те разкъсаха по-голямата част от екипажа и пътниците, които не бяха изгорели или удавени. Вълните ни носиха в продължение на дни, вкопчени в парче дърво, голямото точно колкото да побере трима ни. Редувахме се във водата. Аз започнах да вдигам температура заради раните си и когато идваше ред аз да влизам във водата, баща ми не ми разрешаваше. Той стоеше и заради мен… Акулите се появиха през нощта…
Гласът му секна. Тишината сякаш ставаше по-натрапчива с всеки следващ удар на сърцето й, сгъстяваше се заедно със сенките в притъмняващата стая. Пред очите й се появи картина на бушуващо море, на ужас и кръв, още по-въздействаща заради неизмеримата мъка и самообвинение, трептящи в запарения въздух около нейния господар. Младата жена започваше да разбира, о, да, как само разбираше причините за вечния му гняв и войнственост…
Той не можеше да си прости смъртта на своя баща.
— Отвсякъде ехтяха писъци — поде разказа си той с тих, гърлен глас. Лицето му се бе превърнало в карикатура на самото себе си, с широко отворени очи и потрепващи ноздри, с притиснати към белите му зъби устни, с вдървено като камък тяло. — Водата беше спокойна като огледало, нощта — невероятно ясна и светла с пълна луна, увиснала в средата на черното небе. И навсякъде около нас имаше мъже, жени и деца, които крещяха: „Боже милостиви, мили Боже, спаси ни!“ Тези викове на болка и ужас смразяваха кръвта ни. — Солтърдън преглътна мъчително. Без да отделя поглед от лицето й, изрече безизразно: — Без никакво предупреждение чудовището изплува от дълбините и преряза баща ми на две. Аз го гледах в очите в същия миг, в който стана това, мис Аштън. Той не извика. Проклетото достойнство не му го позволяваше, нали разбирате. — Стисна за момент клепачи. Дишането му се учести. — Това трябваше да бъда аз, мис Аштън. Ако не бе заел моето място през онази нощ, сега щеше да бъде жив, да се наслаждава на положението си на херцог, да живее в съгласие с репутацията и изискванията на своите предци. Беше дяволски добър в това. Винаги разумен. Винаги рационален. Най-интелигентният човек, когото съм познавал. И така, съвсем светкавично, на десетгодишна възраст станах херцог Солтърдън. Как, по дяволите, щях да живея така, че да защитя бащината си репутация на джентълмен, да бъда глава на семейството, герой, готов да пожертва живота си за него… когато единственото ми желание, единственото, което винаги съм желал, бе свободата да мога да се насладя на детството си.
Настана отново тишина. Едва сега двамата си дадоха сметка, че бяха останали сами. Кога бе излязъл Еджкъм, кога се бе измъкнала Моли? Макар въглените да продължаваха да излъчват топлина и да примигват като горещи червени очи, парата се разпръскваше малко по малко, а от влажните дрехи започваше да й става хладно, защото студът проникваше през кожата и достигаше до мозъка на костите.
Кога за последен път бе успяла да си поеме въздух?
Кога бе приседнала на ръба на леглото му, кога се бе притиснала почти неприлично в тялото му?
Кога бе поставила дланта си върху ръката му, за да му предложи същата утеха, която й бе предложил той през онзи следобяд?
Кога се бе изгубила в тези тъмни очи, всмукана като от вакуум от мъчителните му спомени, така че сърцето й бе забило диво, а въздухът се бе задържал толкова дълго в гърлото, че дробовете й започнаха да горят?
Кога той бе престанал да бъде просто пациент за нея?
Кога се бе превърнал в човек от плът и кръв? Кога това бе започнало да й пречи да преценява трезво, кога бе разбудило до такава степен сетивата й, че чувстваше топлината на голото му тяло през роклята си? То я изгаряше като нажежено желязо. Тялото му бе все още младо, макар Солтърдън да беше на трийсет и пет години; предполагаше, че дори в разцвета на младостта си не бе изглеждал другояче. Разликата беше в очите му, таеше се в тях, в умората, болката и гнева, които я прободоха право в сърцето, както и внезапното осъзнаване на факта, че емоциите, които изпитваше в момента, нямаха почти нищо общо със състраданието или дори с обичта и чувството за отговорност, които една компаньонка би могла да изпитва към своя господар.
Обзе я силно смущение. Поиска да издърпа ръката си, но той не я пусна. Горещите му влажни пръсти не й даваха да помръдне, макар Мария да опитваше, доколкото й позволяваше достойнството, да се отскубне.
— Пуснете ме.
Опъна отново длан. „Пуснете ме“ — молеше се наум тя, въпреки че тялото й — предателското й тяло — изглежда само се стремеше към него, като някой изнемощял просител за неговата близост.
Той придърпа ръката й по корема си. Дланта й събра останалото олио в малка локвичка в пъпа му.
— Може би е по-добре да извикам Гъртруд — промълви безсилно младата жена, като проследяваше с поглед движението на хванатите им ръце по добре оформения му гръден кош.
Сега те правеха бавни кръгови движения около зърната на гърдите му, твърди и с цвят на медни монети, после се спуснаха отнову надолу, по ребрата, по корема, после още по-надолу, докато върховете на пръстите й докоснаха кърпата и дори се промъкнаха малко под нея.
— Не искам Гъртруд — отговори херцогът.
— Тя е не по-малко опитна…
— Но не и наполовина толкова красива.
Цялото й тяло пламна, когато погледна лицето му, очите, устата, която й се бе подигравала, бе я дразнила, бе я проклинала. Той като че ли се канеше да каже нещо друго, което щеше да я изнерви още повече. Въздухът помежду им се бе сгъстил от напрежение. В този момент Мария разбра, че не би могла да остане и секунда повече… не, след като се чувстваше по този начин, не и докато в нея се носеше вихрушка от объркани и объркващи я емоции: страх, нервност, симпатия… и необикновено желание. Тогава…
Свободната му ръка се протегна нагоре и обхвана главата й отзад, пръстите му се вплетоха буйно в косите й и я притеглиха надолу така, че връхчетата на гърдите й се докоснаха до неговата гръд, лицето й се озова точно над неговото, устните й — над неговите. Мозъкът й крещеше да се съпротивлява, но тя не можеше да го стори. Трябваше да му припомни, че макар да беше херцог, а тя — нищо повече от наета прислужница, той нямаше право да се отнася към нея така, сякаш беше някоя лека жена като Моли например. Нито пък беше сред онези дами, които се ласкаеха от краткотрайното му внимание. Но не направи нищо такова.
Опита да оближе устни, но езикът й, подобно на устата, бе сух като прах.
Какво правеше той?
Защо?
Не беше ли усетил какво бе започнала да изпитва към него тя?
Разбира се, че не беше. И как би могъл? Та тя самата си бе дала сметка едва сега…
Солтърдън привлече лицето й още по-близко и я целуна. Грубо. Настойчиво. Езикът му проникна в устата й, замята се вътре, лиши я от дъха й, от силите й, докато другата му ръка придърпваше нейната по-навътре под кърпата към онова непознато и забранено място от тялото му…
Младата жена хлъцна, откопчи се, отстъпи заднишком, залитайки, по-далеч от леглото му, и побягна към вратата.
— Нима съм толкова чудовищен, мис Аштън? — провикна се ядосано той; горчивината в гласа му я накара да спре. В този момент нейният господар се изсмя дрезгаво. — Няма защо да се притеснявате. Не бих могъл да ви натрапя вниманието си. Копелето, което ми спука черепа, ме направи евнух. Най-отявленият женкар на висшето лондонско общество, прелъстителят на девици, съвършеният рушител на семейства най-после получи заслуженото.
Младата жена изскочи от стаята му и затръшна вратата след себе си.