Едуард Марстън
Главата на кралицата (3)

2

Мълвата се разпространяваше като пожар. Като хищна птица страхът летеше над цялата страна, дирейки плячка. От ден на ден Армадата ставаше все по-опасна. Набъбваше армията на Пармския дук в Холандия. Обещаните от папата един милион крони награда за успешния край на инвазията в Англия гарантираше десетократно по-големи печалби. Терорът създаде дори мощно формирование от английски католици, които щяха да изпълзят от дупките си, за да се обединят с испанските войници и да разгромят протестантизма. Хората вече и на сън се стряскаха от сатанинския образ на крал Филип Втори.

Англия отговори храбро на това предизвикателство. Край Тилбъри под ръководството на граф Лейстър се сформира армия от двадесет хиляди войници. Заедно с отрядите от останалите графства на страната тя образуваше мощна военна сила, която трябваше да осуети всеки опит за нахлуване. За личната охрана на кралицата бе свикана друга една армия в Сейнт Джеймс. Тези военни действия донякъде успокоиха лондончани. Те ходеха да наблюдават обучението на въоръжените отряди в Майл енд, трепкаха доволни от бумкането на оръдията при ученията в Артилерийския дворец на Тауър, недалеч от Бишъпсгейт. Заплахата от нахлуване се беше превърнала в непосредствено ежедневие.

Кралица Елизабет нито се криеше, нито се отдаваше на молитви. Тя посещаваше частите си в Тилбъри и ги въодушевяваше с пламенни речи. Но Армадата надали можеше да се спре с речи. Слуховете се ширеха все повече и постигаха своите тъмни цели и намерения.

На дванадесети юли от Ла Коруня потегли огромна флота. Битката за кралицата и за страната сега вече бе въпрос на дни. Крал Филип Испански бе тръгнал да разширява владенията си.

Седмица по-късно капитанът на един от разузнавателните кораби съобщи, че няколко испански съда са забелязани на дрейф с прибрани платна при островите Сцили, изчакващи закъснелите съдове от Армадата. С вечерния прилив адмирал лорд Хауърд и сър Френсйс Дрейк потеглиха с корабите си от Плимут саунуд и оставиха предни постове в дълбоки води. Хауърд командваше флагманския кораб на английския флот „Арк Роял“. В тъмни зори на следващата сутрин той изведе петдесет и четири кораба на подветрената страна при Едистоун рок и отплава на юг, за да подходи срещу врага откъм неветрената страна.

Дрейк бе с кораба „Отмъщение“. През онази нощ, когато подреждаше своите осем кораба така, че да може да нападне испанците в гръб, той има възможност да хвърли за първи път поглед към Армадата. Беше величествена гледка! Сто тридесет и два кораба, в това число няколко галеона, плаваха подредени във формата на полумесец през Канала. Адмиралът на Армадата, дук Медина Седония, бе уверен в непобедимостта на испанците и изобщо не допускаше, че някой може да се изпречи на пътя му, преди да се добере до резервната армия в Нидерландия.

Английската флота обаче имаше по-други планове. Придържайки се откъм неветрената страна на Армадата, тя продължи да я следва по петите цели девет дни. С разперени платна под напора на западния вятър английските кораби не изоставаха и непрекъснато обстрелваха с дългобойните си оръдия тромавите галеони. През цялото време им нанасяха повреди, без да дадат възможност на испанците за ответен удар или за абордаж. Уменията на морския разбойник Дрейк и неговите другари сега имаха възможност да се разгърнат с пълна сила.

Когато на двадесет и трети юли вятърът стихна, двете флотилии останаха неподвижни пред Портланд бил. Два дни по-късно стана престрелка при Острова на Уайт. И тук именно Медина Сидония допусна голямата си грешка, като изпрати своята флота, с отпаднал вече боен дух, да хвърли котва на морския път за Кале.

Английските кораби, които бяха разположени в източния край на Канала, се съединиха с главната флота — така на пътя за Кале се събра цялата английска морска мощ. Тъй като бе невъзможно да се доближат безопасно до врага на разстояние един топовен изстрел, Хауърд свика военен съвет на „Арк Ройял“, за да изготвят общ план за нападение. С главоломна бързина натовариха осем кораба с катран, суха дървесина и всякакви лесно запалими материали. Оставиха на борда оръдията, двойно натъпкани с барут, за да могат да експлодират от топлината на огъня.

Малко преди полунощ огнените кораби бяха пуснати без екипаж в една редица срещу врага, носени от нощния вятър и силното морско течение. Тези плаващи факли преминаха безпрепятствено пръстена от малки лодки и салове, кръжащи около галеоните и испанците изпаднали в паника, се хвърлиха трескаво да вдигат котвите. Оставените без управление кораби-фантоми сееха ужас и смърт, подгонили Армадата към открито море, където вече нямаше спасение от англичаните.

Малко след разсъмване започна истинската морска битка. Цели осем часа отчаяна борба в едно твърде тясно пространство — тук вече англичаните можеха да докажат совите изпитани способности да маневрират в трудни условия. Великата Армада бе разгромена. И ако не се бяха свършили мунициите на английската флота, надали би се спасил дори един-единствен испански кораб Разбитата Армада се изтегли на север, за да поеме убийствено дългия път към дома, заобикаляйки Шотландия и после по-на юг, край Ирландия.

Повече от пет хиляди испанци загинаха по време на това безславно връщане. Медина Сидония се добра до дома унизен, с по-малко от половината от флота, с която бе потеглил така гордо. Англичаните не бяха загубили нито един кораб и бяха дали не повече от сто човешки жертви. Първият опит за нападение над Англия от петстотин години насам бе отбит победоносно. Католицизмът никога нямаше да припари до тази земя.

Бяха нужни седмици, докато триумфалната вест стигне до Англия. Слуховете все още се виеха и пораждаха безсънни нощи. Мълвата се пренесе дори на континента — плъзнаха лъжливи новини за голяма испанска победа. В католическите страни на Европа биеха камбаните. В Рим, Венеция и Париж бяха отслужени благодарствени литургии. Ликуващите тълпи палеха празнични огньове в Мадрид и Севиля, за да празнуват поражението на неверницата Елизабет и залавянето на морския сатана Френсис Дрейк…

Ала пристигнаха истинските съобщения и оскубаха перата на всички измислици. Покрусени и унизени, испанците потънаха в дълбок траур. Техният крал вече не разговаряме с никого, освен с изповедника си. А в това време Англия ликуваше. Щастливата вест предизвика вълна от национална гордост. Лондон се стягаше за посрещането на героите и безмерно славословеше храбростта им.

„Главата на кралицата“ прибираше своя дял от всеобщия празник.

— Значи, разбираме се така. Едмънд започва веднага да пише пиесата.

— Аз не съм дал съгласието си — обади се Барнаби Гил ядно.

— Аз също — добави Едмънд Худ.

— Налага се да изпреварим момента, господа! — каза Файърторн нетърпеливо.

— Вие просто ни изнервяте! — оплака се Гил.

— Сега най-важното е да се бърза, Барнаби.

— Защо не потърсите друг някой да ви я напише? — предложи той. — Няма да се оставя да ме препират. Да пишеш пиеса иска време, трябва да се премислят толкова много неща… А Лорънс я иска от днеска за утре.

— Хайде, нека да е от днеска за следващата неделя — заяви Файърторн примирително. — Та пришпорете малко музата си, Едмънд! Понапънете се!

Тримата мъже седяха в дома на Файърторн в Шородич. Барнаби Гил посмукваше лулата си, Едмънд Худ стискаше в ръка чаша вода, а домакинът се бе отпуснал на любимия си стол от дъбово дърво с висока облегалка. Бяха се събрали да обсъдят по-нататъшните планове на трупата. Тримата бяха главните акционери на трупата, освен това бяха първокласни актьори, чиито имена официално фигурираха в кралското разрешително на дружеството, а и изпълняваха главните роли във всички пиеси.

Имаше още четирима съдружници, но Лорънс Файърторн бе счел за правилно да предостави на този триумвират решението за репертоара на трупата. Барнаби Гил трябваше непременно да присъства. Той беше дребен, набит мъж към четиридесетте, с приятно, макар и грозновато лице. Бе ненаситен на вонящ тютюн и на ароматни момчета. Извън театъра той бе намръщен и кисел, но излезеше ли на сцената, се превръщаше във вдъхновен талант, чиято мимика изтръгваше от всяка аудитория взривове от смях. Само заради него бяха вмъкнали смешната сценка в „Ричард Лъвското сърце“.

Отношенията между Файърторн и Гил тегнеха от професионална завист. Мине не мине седмица и Гил започваше да заплашва, че ще напусне. Ала всъщност и двамата знаеха, че никога няма да се разделят. Динамиката, която умееха да създават на сцената, беше съществен елемент от успеха. Ето защо Файърторн отминаваше без внимание гневните пристъпи и хапливите забележки на своя колега.

— Самата идея не ми харесва! — повтори Гил.

— Просто, защото не сте разбрали правилно нещата — отвърна търпеливо Файърторн.

— Та какво има толкова за разбиране, Лорънс? Англия унищожила Армадата! И търсите пиеса, за да отбележите това събитие. Точно това, което прави в момента всяка друга театрална трупа в Лондон.

— Именно затова трябва да сме първите, Барнаби!

— Аз съм против.

— Вие все сте против.

— Това не е честно, сър!

— Но пък е вярно.

— Защо трябва да подражаваме на всички останали?! — възкликна ядосано Гил. — Дайте да направим нещо съвършено различно!

— Ще изиграя моя Дрейк както никой друг!

— Аха, това било значи.

— Кое?

— Аз не виждам роля за мене в тази пиеса. Едмънд Худ слушаше спора с философската усмивка на човек, който е чувал вече всичко това. Като главен поет на трупата той често присъстваше на схватки между двамата мъже. Всеки се опитваше да надделее над другия, да го избута с лакти, въпреки че обикновено Худ не можеше да даде право нито на единия, нито на другия.

Едмънд Худ бе едър, строен мъж в началото на тридесетте, с кръгло, гладко избръснато лице, което все още носеше белезите на някаква младежка невинност. Къдравата кестенява коса и бледото лице му придаваха ангелски вид. Обичаше да се отдава на своята последна страст, поезията. Но вместо това се виждаше принуден да съчинява набързо пиеси, и то с такива темпове, които го довеждаха всеки път на ръба на нервната криза. Единствената му утеха бе, че винаги успяваше да вмъкне и за себе си някаква много специална роля с романтичен ореол.

— Кога ще можете да ни представите нещо, Едмънд?

— Към Коледа.

— Говоря напълно сериозно.

— Аз също, Лорънс.

— В случая ние ви молим за една извънредна услуга — натърти Файърторн.

— Очаквате прекомерно много от мене.

— Просто защото винаги сте успявал, скъпи приятелю.

— Внимавайте, той ви ласкае — предупреди Гил цинично.

— Това няма да му помогне — каза Худ.

— Ще използваме вашето заглавие — продължи Файърторн. — Ще изпишем с големи букви: „Глориана триумфант“!

— Която е нищо и половина, в това поне съм сигурен! — намеси се Гил язвително.

— За това бъдете спокоен, сър.

— Имам право да кажа мнението си, Лорънс!

— Държите се заядливо.

— Просто ми се иска да намерим друга пиеса.

— Точно така — подкрепи го Худ. — Друга пиеса, от друг автор.

Лорънс Файърторн ги гледаше с присвити очи. Бе се подготвил за съпротивата им, но знаеше, че може да я сломи с един единствен удар.

— Решението е вече взето, господа! — мъркащият му тон ги накара да почувстват опасността.

— И от кого? От вас, така ли? — запита Гил надменно.

— От лорд Уестфийлд.

На това вече нямаше какво да се възрази. Театралната трупа дължеше съществуванието си на своя благодетел. По силата на общоизвестния указ за преследване на всички скитници бе пострадало и професионалното актьорство. Разрешаваха се само трупи, оторизирани от представител на аристокрацията и от двамата юридически сановници на кралството. Всички останали актьори биваха автоматично обявявани за скитници и просяци по професия, а това вече означаваше, че ги грози затвор. Лорд Уестфийлд бе спасил Файърторн и неговите колеги от тази недостойна съдба. Ето защо думата на благодетеля беше решаваща.

— Започвате веднага работа, Едмънд! — разпореди домакинът.

— Добре тогава — изпъшка Худ. — Съставете договора.

— Вече го направих.

— Позволявате си твърде много — вяло го упрекна Гил.

— Все някой трябваше да го направи, Барнаби.

— Ние също сме акционери. И ние имаме права.

— Лорд Уестфийлд също.

Барнаби Гил не можеше да се пребори с яростта си. Не за първи път Файърторн го манипулираше и това само увеличаваше недоволството му. Едмънд Худ насочи примирено мислите си към предстоящата задача:

— Ще трябва да поговоря с Никълъс.

— Направете го, направете го! — окуражи го Файърторн. — Възползвайте се от мореплавателските му знания. В случая Никълъс може да ни бъде много полезен.

— Мисля, че прекаляваме с него — обади се Гил раздразнено. — В края на краищата мастър Брейсуел е само един служител. Би следвало да се отнасяме към него като към такъв, а не като към един от нас.

— Нашият импресарио притежава редки дарования — отвърна Файърторн. — Нека да си го признаем и да му бъдем благодарни за това. — Той се обърна към Худ: — Възползвайте се активно от съветите му.

— Винаги го правя — отвърна Худ. — Понякога започвам да си мисля, че Никълъс Брейсуел е най-важният човек в тази трупа.

 

Нощем Лондон бе точно толкова шумен, вонящ и многолюден, колкото и през деня. Двамата мъже тръгнаха надолу по Грейсчърч стрийт и моментално бяха погълнати от пулсиращата, трескава припряност на всекидневието. Те бяха толкова свикнали с напрежението на своя град, че дори не го усещаха вече. Не се смущаваха от непрекъснатото блъскане на минувачите, не се оплакваха от невъобразимата смрад от пресни изпражнения на всяка крачка, дори успяваха някак си да се чуват един друг въпреки оглушителната врява.

— Искайте им по-висока заплата, Никълъс!

— Никога няма да ми я дадат.

— Но вие я заслужавате! Вие сте незаменим човек!

— Малцина са онези, които биват оценявани по заслугите им, Уил.

— Така е — съгласи се другарят му. — Вижте само нашата проклета професия. Как се отнасят с нас! Плашим ги, шокираме ги, боят се от нас, оклеветяват ни, гонят ни, хвърлят ни в затвора, а успеем ли да ги позабавляваме за час-два с някоя пиеса и да ги накараме да забравят жалкия си живот, ни се отблагодаряват с малко аплодисменти и някоя и друга пара, преди да се нахвърлят отново върху ни. Защо, питам се, понасяме всичко това?!

— Необходимост.

— Необходимост?

— Да, това задоволява някаква потребност вътре в нас.

— Това може да направи всяка хубава дебеланка, Никълъс.

— Говоря за друга потребност, Уил. Та помислете малко.

Никълъс Брейсуел и Уил Фаулър бяха добри приятели и колеги. Импресариото изпитваше дълбоко уважение към актьора и се отнасяше с големи симпатии към него, въпреки че Фаулър му създаваше немалко проблеми. Уил Фаулър бе снажен, необуздан момък, среден на ръст. Многобройните му положителни качества се засенчваха от буйния му темперамент и неудържимата му склонност към побоища. Никълъс го обичаше заради широтата на духа му, хапливия му език и безкрайната му щедрост. Тъй като ценеше високо Фаулър като актьор, той неведнъж го бе защитавал и постоянно му се притичаше на помощ. Именно Никълъс бе този, който успяваше да обуздае Фаулър, а това още повече укрепваше приятелството им.

— Без вас трупата на лорд Уестфийлд би се разпаднала.

— Съмнявам се в това, Уил — каза Никълъс нехайно.

— Много хора зависят от вас.

— А още повече хора пък ме наричат глупак, задето съм се нагърбил с такъв товар.

— Поискайте повече пари! Един добър работник струва скъпо.

— Аз съм си напълно доволен от заплатата си.

— Само се правите на скромен — подразни го актьорът.

— Боя се, че точно вие не би трябвало да казвате това!

Уил Фаулър избухна в такъв гръмък смях, че минувачите наоколо подскочиха. Той плесна приятеля си по гърба и се обърна ухилен към него:

— Опитах се да скрия талантите под крината, както казва библията — поясни той. — Ама не можех да намеря такава голяма крина!

— Вие сте роден артист, Уил. Не можете без публиката.

— Аплодисментите са и храна, и напитка за мене. Бих пукнал от глад, ако бях втори Никлас Брейсуел, дето се крие в сянка. Публиката трябва да знае, че съм добър актьор и затова им го казвам колкото е възможно по-често и колкото е възможно по-гръмко. Защо да скривам своята неповторимост?

— Да, защо наистина?

Никълъс получи нов удар по гърба.

Стигнаха до моста. Едва си пробиваха път, тъй като тук движението се задръстваше в теснината. Струпаните нагъсто къщи и магазини по Лондонския мост продължаваха, все така една до друга, и надолу, по главната улица на града. Между сградите не оставаше и няколко метра свободен проход. Тежка каруца пълзеше едва-едва сред гъмжилото. Никълъс едва успя да издърпа направо изпод колелата едно хлапе и получи в замяна бледа усмивка на благодарност.

— Ето, виждате ли? Вие просто не можете да се сдържите да не помагате на другите.

— Колелетата щяха да го размажат — каза Никълъс сериозно. — Прегазените станаха вече толкова много. Радвам се, че успях да спася поне една от жертвите.

— Една от жертвите?! Та вие спасявате по дузина всеки ден.

— Мислите ли?

— Разбира се — потвърди разпалено Фаулър. — И това са не само невнимателни хлапета по Лондонския мост. Колко пъти сте измъквали нашите стажанти изпод колелата на някой шопар с овча муцуна като Барнаби Гил? Тая опашка, дето я носи между краката си, причинява много по-тежки травми и от най-тежката каруца. Нали вие отървахте Дик Хънидю и другите да не ги прегази тази чума? Колко пъти сте спасявали трупата на Уестфийлд. Да не говорим, че и мене спасихте.

— От мастър Гил ли? — подразни ги Никълъс.

— Какво-о! — ревна Фаулър по-скоро добродушно, отколкото гневно. — Само да се опита да насочи към мене своето оръжие! Ще му го резна като пръчка и така ще го халосам, че ще му пукна изкуфялата тиква. Ще го накарам да ми потанцува като марионетка, кълна се.

— Тогава вече дори и аз не ще мога да ви спася, Уил.

Те слязоха от моста, навлязоха в Саутуорк и свиха надясно по крайбрежието. Край тях шумеше Темза — буйна и бързотечна. Фаулър бе поканил Никълъс в някаква кръчма, където щяха да се срещнат с един приятел на Уил. От начина, по който Уил го бе поканил, Никълъс разбра, че Фаулър сигурно ще иска някаква услуга от него. А и не бе много трудно да се досети за какво ще стане дума.

— Как се казва вашият приятел, Уил?

— Семюъл Ръф. Много свястно момче, такива не се срещат на всяка крачка.

— Откога не сте се виждали?

— О, много време мина. Годините вече минават все по-бързо! — Той въздъхна. — Но към мене те бяха по-милостиви, отколкото към Семюъл.

— Той знае ли, че ще бъда и аз?

— Не още.

— Не бих искал да се натрапвам на двама стари приятели.

— Какво ти натрапване! Вие идвате, за да помогнете, Никълъс.

— И в какво по-точно?

— Ще намерите някаква възможност. Вие винаги намирате изход.

Те продължиха да крачат забързано в тъмнината.

 

Въпреки че „Надежда и котва“ бе недалеч от собственото му жилище, тази страноприемница не спадаше към заведенията, които Никълъс посещаваше. Къщата имаше твърде съмнителна слава, тук се навъртаха разни скитници, разбойници по пътищата, джебчии от всякакъв вид, мошеници, картоиграчи и каква ли не долна паплач. Вонливи лоени свещи осветяваха кръчмата едва-едва. В тясното помещение бяха наблъскани няколко грубо сковани маси и пейки, скамейки с висока облегалка и няколко трикраки столчета. Пръстените стени бяха покрити с мръсотия, рогозките по каменния под бяха раздърпани и гнили. В единия ъгъл дръгливо куче душеше за плъхове.

„Надежда и котва“ бе пълна с народ, врявата беше невъобразима. Някакъв стар моряк се опитваше да изпее нещо, надвиквайки глъчката. Картоиграчите на една от масите точно бяха подхванали свада, застрашаваща да стигне до сбиване. Двама пияни докери удряха гневно по масата да им донесат пиене. Чуваха се пискливи женски гласове — проститутките се опитваха да пипнат някой клиент. Въздухът тегнеше от тъмен тютюнев дим и още по-тъмни намерения.

Никълъс Брейсуел и Уил Фаулър седяха един до друг на скамейката и се опитваха да разговарят със Семюъл Ръф, седнал отсреща им, на едно от трикраките столчета. И тримата държаха по кана ейл, отвратителна впрочем.

Никълъс се огледа, искрено изненадан:

— И вие живеете тук, Семюъл?

— Наказан съм за греховете си.

— Та тук може ли изобщо да се спи?

— Спя с ръка на меча си.

— А с другата ръка между краката — ухили се Фаулър. — Тия пачаври тук могат да те заразят само като ти дъхнат в лицето, докато ти обират парите.

— Не мога да си позволя такива удоволствия, Уил — каза Ръф.

— То пък какво ли удоволствие е това да ти се подпали пишката — Фаулър се засмя театрално: — Един актьор трябва да се бои от три неща: чумата, пуританите и сифилиса! Само дето не мога да кажа кое е най-страшно.

— Аз пък мога да ви кажа.

— И кое е най-страшно, Семюъл?

— Четвъртото.

— И то е?

— Най-лошото от всичко. Безработицата.

В гласа му имаше толкова тъга, а в очите му толкова отчаяние, че дори и бъбривият Фаулър млъкна. Никълъс почувства, че го залива вълна на съчувствие. От собствен опит знаеше колко е страшна такава участ. Беше особено чувствителен към хората, които биваха изхвърляни брутално извън борда. Видно бе, че Ръф се нуждае не само от работа. Той трябваше да възвърне вярата в себе си.

— Откога сте актьор, Семюъл?

— От много по-отдавна, отколкото бих искал да си спомням — отвърна Семюъл Ръф с крива усмивка. — Започнах в трупата на Лестър, а сетне пътувах с по-малки трупи.

— Тук, в страната, или в чужбина?

— И двете, сър.

— И къде сте ходил?

— Бях в Германия, Холандия, Дания, та дори и в Полша. Освирквали са ме на най-различни езици.

— Но са те аплодирали на много повече — намеси се Фаулър, обзет от чувство на солидарност. — Семюъл е добър актьор. Фактически почти толкова добър, колкото съм и аз.

— Е, по-добра препоръка човек не би могъл да си представи — засмя се Никълъс.

— Ние сме стари другари, нали, Семюъл?

— Да, така е, Уил.

— Доколкото си спомням, за първи път играхме заедно в Бристол, в „Трите сестри от Мантуа“, нали? Бяха щастливи години.

— Не за всеки — напомни Ръф.

— Какви ги говорите?

— Забравихте ли? Праснахте на тромпетиста такава плесница, че цяла седмица не можа да свири.

— О, той си го заслужаваше.

— Ако не беше приклекнал навреме, щяхте да го ударите и от другата страна, тогава вече щяхте да му изкарате въздуха за две седмици.

— И какво толкова беше сторил? — любопитства Никълъс.

— Свиреше фалшиво — обясни Уил.

Фаулър и Ръф се кискаха щастливо и си припомняха разни весели случки, Фаулър непрекъснато изравяше все нови и нови историйки и постепенно Ръф като че ли се поотпусна и се оживи при спомена за онова време, когато все още бе търсен актьор. Семюъл Ръф бе по-възрастен от Фаулър, косата му бе вече посивяла, но двамата бяха еднакво сложени. Никълъс веднага прецени износените му дрехи и известната доза немарливост. Наблюдаваше голямото му открито лице, честните очи и енергичната брадичка. Тежкият живот не бе разрушил личността му, гордостта му беше все още жива. Когато Фаулър му предложи пари, той се засегна дълбоко.

— Приберете си ги, Уил! Мога сам да си платя.

— Аз ви ги давам като заем, а не като милостиня.

— И двете ме обиждат.

Фаулър пъхна бързо монетите обратно в джоба си и отново се хвърли да разправя стари спомени. Скоро те вече отново се заливаха от смях, но някак си предишната топлота бе изчезнала.

Никълъс хареса Семюъл Ръф, но не можеше да измисли как би могъл да му помогне в близко време. Файърторн ограничаваше до минимум състава на трупата, за да икономисва пари. В момента нямаха нужда от нови артисти.

Впрочем Ръф като че ли изобщо и не търсеше нова трупа. Дългите месеци без работа бяха направили своето и той вече говореше, че мисли изобщо да зареже професията. Като чу това, Уил Фаулър поклати възмутено глава:

— И какво ще правите, Семюъл?

— Връщам се у дома, в Норуич.

— Норуич?

— Брат ми има там малък чифлик. Ще работя при него.

— Семюъл Ръф и чифлик! — възкликна Фаулър искрено възмутен. — С тия ваши ръце да храните свинете!…

— Той гледа крави.

— Вие сте артист! Мястото ви е на сцената.

— Театърът ще мине и без мене.

— Това е предател ска реч, Семюъл! — ядоса се Фаулър. — Един актьор никога не се предава. Той играе до последния си горчив час. Господи, човече! Та вие сте един от нас!…

— Вече не, Уил.

— Сцената ужасно ще ви липсва — намеси се и Никълъс.

— Ще му липсва — отвърна като ехо Фаулър. — Все едно да ти отрежат крак. Не, двата крака. Та дори и още някои работи освен краката. Семюъл! Нима сте готов така лесно и бързо да се откажете от своята мъжественост?! Нима е възможно изобщо човек да съществува без театъра?

— Но кравите могат да те утешат — пошегува се Ръф.

— Престанете най-сетне с тези глупости! — избухна приятелят му и вдигна театрално ръка. — Никъде няма да ходите! Знаете ли за какво разговаряхме с Никълъс на идване? Говорехме за професията на актьора. Навсякъде само обида, разочарование и отвратителен страх. И защо всъщност се нагърбваме с всичко това?

— Да, защо всъщност? — повтори Ръф тъжно.

— Ник има един отговор. Необходимост. Така се изрази той. Театърът дава отговор на някакво напиране вътре в нас, някаква нужда, Семюъл, аз точно сега проумях в какво се състои тя всъщност.

— Така ли?

— Да, опасността!

— Опасността?

— Вие сте я почувствал не по-зле от мен, Семюъл — заговори Фаулър с блеснали очи. — Опасността да застанеш пред живата публика, да рискуваш да не те харесат, сам-самичък, в някакъв абсурден костюм и с няколко стихчета… Ето, това е причината да го правя, Семюъл. Това чувство на страх в жилите ти, напрежението да изпиташ какво струваш, да застанеш очи в очи с опасността. Ето, това е ценното в нашата работа.

— Да, ако имаш работа — каза горчиво Ръф.

— А вие в какво ще намерите тази опасност, Семюъл?

— Ами кравата като нищо може зле да те ритне.

— И аз мога да ритна зле, ако не престанете с тези брътвежи!

— Вече съм взел решение, Уил.

Нямаше място за повече убеждаване. Колкото и да се стараеше, Фаулър не би могъл да отклони приятеля си от неговите намерения. Той прибегна и до помощта на Никълъс, за да бъде по-убедителен, но усилията им останаха напразни. Самият Ръф бе решил да се върне в Норуич. Животът му нямаше да е лесен, но щеше поне да спи по-спокойно, отколкото в „Надежда и котва“.

Никълъс изучаваше внимателно двамата мъже. И двамата актьори, и двамата на средна възраст, хора от една професия, която третираше своите чада с брутално равнодушие. С години бяха изпълнявали неизпълнимите й изисквания, но ето, сега единият от тях бе осъден да слезе от сцената. Твърде поучителен случай. Въодушевлението на Уил Фаулър бе в остър контраст с тихото отчаяние на Ръф. А и двамата олицетворяваха същината на театралния живот, с неговата смесица от крайни ситуации, с вечната смъртоносна схватка между любов и омраза.

Ала Никълъс забеляза и още нещо. Затова изпита състрадание към приятеля си. Защото Уил Фаулър се бе зарадвал на срещата си със Семюъл Ръф, бе хранил надежди, а ето че всичко завърши с едно голямо разочарование. Човекът, когото той знаеше от добрите стари дни, вече не съществуваше. От него бе останало бледо копие, само понякога проблясваше като искрица истинският Семюъл Ръф. Актьорът, който на времето бе споделял с Фаулър сляпата си вяра в театъра, сега бе станала еретик. Никълъс долавяше болката на приятеля си и страдаше заедно с него.

— Нищо ли не е в състояние да промени намеренията ви? — примоли се Фаулър.

— Нищо, Уил.

— Добре, така да бъде.

В потиснато настроение те допиха бирата си. Никълъс отиде при стопанката да плати. Междувременно в кръчмата бе станало още по душно, въздухът просто лютеше на очите. По стълбата вече се качваха двойки да дирят евтини удоволствия, гърлени провиквания съпровождаха играта на зарове, а старият моряк, люшкайки се като мачта по време на буря, отново се опитваше да подхване някаква балада за победата над Армадата. Кучето се разлая, някой повърна върху огнището.

Никълъс бе радостен, че си тръгват. Подозираше неприятности. „Надежда и котва“ бе същинско буре с барут, което може да хвръкне във въздуха всеки момент. Въпреки че с лекота би могъл да се защити при едно сбиване, той не обичаше побоищата. Безпокоеше го и това, че и двамата му спътници биха могли да налетят на бой. Добре знаеше как би реагирал буйния Фаулър, да не говорим пък какво можеше да направи отчаян човек като Ръф. Той плати сметката и тръгна да излиза.

Но бе закъснял.

— Дръпнете се от пътя ми, сър!

— Дръжте си езика!

— Не, държа да ви фрасна по главата!

— Я изчезвай, да не пукна аз твоята!

— Разкарай се!

— Ела ми да те видя!

Уил Фаулър бе нападнат от висок, груб мъж с червена брада, извадил вече меча си. Актьорът скочи встрани от скамейката и също изтегли своя меч. Не се видя как масите бяха набързо избутани настрани. Двамата мъже се дебнеха приведени, впили зъл поглед един в друг. Преди Ник да направи и крачка, помежду им се хвърли Семюъл Ръф.

— Приберете меча, Уил! — извика той.

— Отдръпнете се, Семюъл!

— Оставете тази свада!

— Сега ще му пусна малко кръвчица!

Ръф се хвърли и невъоръжен, застана безстрашно пред приятеля си, за да го предпази с тялото си.

— Дайте да оправим работата на кана ейл, сър!

— Няма да стане.

— Хайде, не се бийте, елате да пийнем! — подкани повторно Ръф.

Непознатият не го чуваше. Издебна, когато противникът му отклони за миг вниманието си и го използва. Със светкавичен удар той мушна меча си изпод мишницата на Ръф и го заби в корема на Фаулър. Боят свърши.

— Уил! — изкрещя Никълъс и се втурна напред.

— Ще го… ще го убия!… — промълви Фаулър задъхано.

Той изпусна меча си, направи, олюлявайки се, няколко крачки и рухна на пода. Никълъс коленичи и ужасен го вдигна на ръце. Кръчмарката се разкрещя, картоиграчите се надигнаха обезпокоени, старият моряк се втрещи и млъкна. Само кучето се разлая неистово. В общото объркване непознатият убиец хукна към вратата и изчезна из уличката.

Всички се струпаха около ранения.

— Дръпнете се! — заповяда Никълъс. — Дайте му въздух!

— Какво стана? — запита Фаулър унесено.

— Аз съм виновен! — извика Ръф, зашеметен от мъка, и се отпусна на колене до ранения. — Опитах се да го спра, а той ви прободе изпод ръката ми.

— Проклет да е! — изпъшка Фаулър.

Стопанката си проби път през тълпата, да види този ужас. Сбиванията не бяха рядкост тук, но обикновено хората не се нахвърляха с мечове един срещу друг. Всичко се разминаваше по живо-по здраво, не се случваше да видиш човек, проснат в собствената си кръв…

— Водете го на доктор! — изплака тя.

— Не бива да го местим! — възпря ги Никълъс и се опита да спре бликащата кръв. — Извикайте лекаря тук! Кажете му да побърза!

Кръчмарката изпрати момчето си и го закле да тича. Никълъс държеше приятеля си разтреперан. Не можеше да повярва! Уил Фаулър, този силен, енергичен човек, си отиваше в ръцете му, кръвта му изтичаше в една мизерна кръчма на Банксайд! Такава нелепа случайност!

— Кой беше… — човекът — прошепна Фаулър.

— Не се насилвайте сега, Уил! — възпря го Никълъс.

— Искам да зная — изпъшка Уил Фаулър с последен проблясък на сила. — Кой беше този човек?

Никой не можеше да отговори.

Болка и гняв връхлетяха Никълъс. Мисълта за приближаващия край на Уил Фаулър го накара да осъзнае колко важна е била за него тази дружба. Добросърдечието, искрящият темперамент на актьора Уил Фаулър щяха да му липсват…

Никълъс притисна тялото на ранения към себе си, като че можеше да го защити от смъртта. Но всичко беше напразно. Той си отиваше.

Семюъл Ръф избухна в плач, съсипан от мисълта, че той е виновен за всичко. Шепнеше трескаво молби за прошка на човека, прострян в нозете им. Никълъс видя ужаса в очите му, но видя и кръвта, стичаща се в ръкава му — значи и Самюл беше ранен. Острието бе порязало ръката му, преди да се забие във Фаулър.

Умиращият отново събра сили:

— Ник…

— Тук съм, Уил.

— Намери го… Моля те… намери престъпника!

В пристъп на силна болка той се хвана за корема, след това цялото му тяло се отпусна. От гърлото му се чу последно изхъркване. Уил Фаулър вече нямаше нужда от лекар.

Семюъл Ръф скри лице в ръцете си. Никълъс усети, че и в неговите очи напират сълзи, но болката му бе примесена с хладен гняв. Един скъп приятел бе прободен от подъл убиец. В миг бе прекършен един пълнокръвен живот…

Уил Фаулър го бе помолил да открие убиеца и Никълъс прие тази повеля с желязна решимост.

— Ще го намеря, Уил! — обеща той.