Едуард Марстън
Главата на кралицата (10)

9

Отхвърлянето на пиесата засегна дълбоко мастър Роджър Бартолъмю и отприщи у него истинска буря. Чувстваше се натикан в калта. След като видя какво бяха направили с постановката на неговия „Ричард Лъвското сърце“ в „Главата на кралицата“, той смяташе, че е приключил веднъж и завинаги с театъра, но явно музата му бе на друго мнение. След новия неуспех се чувстваше като замаян. Изведнъж откри у себе си такава жажда за отмъщение, каквато не бе и подозирал. Бяха го наранили, той също искаше да наранява!…

Цялата му омраза се насочи към Уестфийлдовата трупа. И други състави бяха отхвърлили творбата му, но Лорънс Файърторн направи нещо много по-лошо: съсипа първата му пиеса, а втората охули! И за да направи всичко още по-обидно, Файърторн сега бе взел главната роля в драма на същата тема като „Победеният враг“. В трескавото си въображение Бартолъмю се питаше дали не са заклали неговата пиеса, за да я окрадат и да внесат подобрения в другата… Нямаше да е за първи път едно произведение да бъде оплячкосано по такъв начин.

Докато стоеше пред „Завесата“, той чуваше отвътре силните гласове на артистите, които репетираха. Думи не можеше да разбере, нито да познае кой говори, но в едно бе сигурен: „Глориана триумфант“ му бе дала свобода да действа. Той се пресегна и скъса още един афиш. Ако в театъра все още имаше място за талант и за справедливост, би трябвало сега из цял Лондон да е разлепено името на неговата пиеса и неговите стихове в този момент да звучат зад стените на театъра.

Бартолъмю бе пламенен защитник на словото и на духовното превъзходство на поета. А Файърторн и трупата му работеха по други правила. За тях актьорът беше централната фигура. Гледаха на произведението като на дреха, която човек ще облече два-три пъти и ще захвърли. А ето че „Победеният враг“ бе пренебрегната, без дори някой да я облече и изпробва!… Никой не даваше и пет пари за чувствата на автора!

Трупата на лорд Уестфийлд заслужаваше да си изпати за своята арогантност. И Роджър Бартолъмю се виждаше призван да въздаде справедливост. Оставаше само да определи какво ще бъде наказанието.

 

Злополуката на сцената ги направи още по-единни. Хората реагираха бързо и решително срещу сполетялата ги беда. Раненият стажант бе отнесен в дома му, заместникът му, Мартин Йо, се включи моментално в репетициите. Още докато навлизаше в ролята, шивачите направиха всички необходими поправки на костюмите на Глориана, включително на червената перука, която Ричард трябваше да носи. Йо предвидливо бе понаучил ролята предварително, така че тази смяна, извършена в последната минута, не създаде трудностите, които биха могли да се очакват. Но имаше да се репетират много неща — движения, жестове, влизания, излизания, съобразяване със свитата на кралицата… Трябваше да си изработи царствена осанка, за да може във всички случаи да блести над околните.

Този път Никълъс Брейсуел беше взел предпазни мерки за обезопасяване на мачтата и платната. Прикрепиха изправената мачта с въжета на различни места на сцената. Сега вече тя стана толкова стабилна, че дори някой би могъл да се покатери по нея. Файърторн със своя нюх на роден опортюнист веднага нареди на най-дребничкия от сценичните работници да се облече като юнга и да се катери по мачтата по време на представлението. Каква достоверност щеше да придаде това!…

Джордж Дарт не можеше крак да подвие — непрекъснато търчеше нагоре-надолу. Никълъс предложи да му дадат още една роля. Тъй като никой не можеше да бъде сигурен дали на другия ден ще има вятър, връчиха на Дарт края на въже, захванато в средата на едно от платната. Дарт трябваше да се скрие на балкона над сцената и при сигнал да почне да дърпа въжето — платната щяха да заплющят като при силна буря. За първи път в кратката си артистична кариера той трябваше да изпълнява ролята на западния вятър.

Дори Барнаби Гил се включи в усилията. Отложи ултиматума си за уволнението на Семюъл Ръф за след премиерата и сега правеше всичко, за да поддържа духа и доброто настроение в трупата. Въпреки трудностите пиесата постепенно се оформяше. Едмънд Худ отново се хвърли да преписва — трябваше да се елиминира досегашната роля на Мартин Йоу, а и да се доизгладят някои грапавини. Най-сетне, след една като че ли безкрайна репетиция, всички бяха в отлично настроение.

— Е, Ник, какво ще кажете?

— Мисля, че ще се справим.

— Ще се справим е слабо казано, драги! Вярно, Дики отпадна, но ще видиш какви прекрасни представления ще се получат! Обзалагам се, че всичко ще бъде отлично!

— Не е хубаво да предизвиквате съдбата с облози — вдигна предупредително ръка Никълъс.

Бяха застанали на изпразнената вече сцена на „Завесата“ и очакваха да дойде време за представлението. Изведнъж Файърторн се впусна отново да рецитира първия си монолог. Вперил очи в галериите, той заемаше ту една, ту друга поза. Никълъс моментално разбра какво прави — актьорът се опитваше да налучка къде би седяла лейди Розамунд Варли.

— Ще им дадем да се разберат, Никълъс!

— На кого, мастър?

— На Джайлс Рандолф и компания.

— Аха.

— Нали наскоро го гледахте? Как беше?

— Нищо особено. Пиесата беше направо жалка.

— Лоша пиеса с лош актьор. Ще го издухам от сцената, сър!

— Той не може да се сравнява с вас — заяви Никълъс дипломатично.

— Утре е много важен ден за нас — продължи актьорът. — Трябва да докажем веднъж завинаги какво можем. Щедрият ни благодетел разчита на нас, за да множим славата и блясъка му. Представлението трябва да е толкова добро, че да можем да възстановим претенциите си за най-високата чест: покана да играем пред двора.

— Дворът отдавна ни дължи тази чест.

Файърторн наподоби поклон, сякаш благодареше за някакви въображаеми овации. Той вече се виждаше как играе пред кралицата и нейната свита, а върху му се сипят кралските благоволения… Но Никълъс знаеше и скритата му цел — да играеш в двореца означаваше да застанеш пред малобройна, но изискана публика, в най-тесен кръг. А в този кръг бе и лейди Розамунд Варли. Кралицата на неговото сърце, поне за момента.

— Ще бъдем като в рая — усмихна се иронично Никълъс.

— Да, точно като в рая!

— Трябва да направим всичко, за да се осъществи. След като сцената беше разчистена и прибрана след репетицията, хората започнаха да се разотиват. Вярно, бе жалко, че Ричард Хънидю се размина с първия си шанс да се прослави, но представлението трябваше да се състои, това беше много важно за всички. Съперниците им от трупата на Барнаби не бяха постигнали особено блестящ успех в „Завесата“ и сега, за разлика от тях, Лорънс Файърторн и колегите му трябваше да се представят блестящо.

 

Дълъг и пуст бе пътят до Бишъпсгейт във ветровитата зимна нощ, ала Никълъс бе толкова зает с мислите си, че не го усети. Уил Фаулър и неговата млада вдовица не излизаха от мислите му. Две пребити проститутки, едната от тях по-късно зверски убита, допълваха списъка на жертвите. Тревожеше се и за Семюъл Ръф, чието оставане в трупата висеше на косъм. Тягостно му бе и заради Роджър Бартолъмю, който излетя от театъра, преди да е опитал истинския му вкус. А онази история със скъсаните афиши, за която докладва Джордж Дарт… Бяха си създали доста врагове…

Ала най-неприятна от всичко бе киселата физиономия на Бенджамин Крийч. Защо отрече, че е бил в „Завесата“? Защо скри, че е работил в трупата на Банбари? Каква ли е била истинската причина за онази свада с Уил Фаулър?… Имаше и друго. Само нещастен случай ли бе нараняването на Ричард Хънидю?… Никълъс се опитваше да мисли трезво. Наистина ли видя злорадство в очите на Крийч или само си въобразяваше?…

По целия път до Банксайд Никълъс Брейсуел се мяташе между обвинения и защита. Беше стигнал почти до къщи, когато изведнъж му се стори, че някой върви след него. Годините, прекарани по море, му бяха помогнали да развие у себе си някакво шесто чувство за самосъхранение. Ръката му незабелязано се премести върху дръжката на меча. Вслуша се да долови стъпки зад гърба си, но не се чуваше нищо. Обърна се — не видя никого. Продължи пътя си, решавайки, че си е въобразил, когато изведнъж от тъмнината пред него изплува едра, набита фигура и му препречи пътя. Човекът се намираше на около десетина метра, виждаха се само очертанията му, ала Никълъс знаеше със сигурност кой е. Бяха се срещали вече в „Надежда и котва“ в деня, в който бе убит приятелят му. А в „Шапката на кардинала“ съшият този човек беше оставил нови доказателства за своята жестокост.

Никълъс измъкна кинжала си и се приведе, за да нападне, но не успя да отиде далеч. Не бе направил и една-две стъпки, когато нещо тежко се стовари върху тила му, завъртя го черна вихрушка от болка и той се строполи на земята. Последното нещо, което чу, бе шум на бягащи стъпки. Останалото бе пустота.

 

Именно в критични моменти Лорънс Файърторн показваше на какво е способен. Заплахите на Барнаби Гил, че ще напусне, и злополучното излизане от строя на Ричард Хънидю го изправиха пред проблеми, които той със замах овладя. В този тежък за трупата момент Файърторн успя да обедини хората, да ги въодушеви, разкривайки пред тях прекрасни перспективи, и да ги окрили със своята непознаваща граници самоувереност. За него денят на премиерата щеше да бъде само поредният триумф, един щастлив ден, последван — времето за това вече бе назряло — от една още по-щастлива нощ. „Глориана триумфант“ и онези четиринадесет стиха на сонета щяха да му осигурят благоволението на лейди Розамунд Варли.

След всички перипетии той се запъти най-сетне към къщи, очаквайки да бъде посрещнат с гореща целувка от вярната си половинка. До никакви нежности обаче не се стигна, а и доверието на съпругата изглеждаше заплашително разклатено. Ледена сянка забулваше красивото чело на Марджъри.

— Нещо си притеснена, скъпа? — попита той бодро-бодро.

— Говорихме си с Дики…

— Горкото момче! Къде е сега?

— Легна си. Глезенът му е ужасно подут.

— Какво нещастие! Трябва да благодарим на бога, че никой не пострада сериозно.

— И все пак има сериозно ранени — отвърна тя мрачно.

— За какво говориш, сладка моя?

— Сядай, Лорънс.

— Защо?

— Сядай!

Беше изречено толкова категорично, че той машинално се отпусна на един стол. Марджъри застана съвсем близо до него, като че искаше да му попречи да избяга. Изглеждаше спокойна, но Лорънс разбра, че кипи от гняв.

— Момчето е сломено от мъка — започна тя.

— Че кой не би бил сломен! Да изгубиш първата главна роля в живота си, и то каква роля! Толкова труд за нищо!

— Той много ми говори и за тебе.

— Така ли?

— Разправяше ми колко чудесно било да играеш с такъв велик актьор като тебе… — Тя рязко млъкна, когато той се разсмя самодоволно. — Момчето наистина те уважава.

— Всеки стажант трябва да си избере някой, който да му служи за пример.

— О, убедена съм, че вие сте отличен пример, сър! — нападна го Марджъри ехидно. — Като актьор, искам да кажа. Защото като съпруг вие сте…

— Марджъри! — опита се да я спре той.

— Спести ми номерата си, Лорънс!

— Какви номера?

— Слушах приказките на това момче сума време. Тази злополука в театъра е голяма загуба за него, но също и за мен.

— За тебе, ангел мой?

— Той е изгубил само една роля, ала аз загубих много повече!

— Изобщо не те разбирам, сладката ми.

— Ами тогава да го кажа по-ясно, сър! Дики всичко ми разказа. Бърбореше за монолози, за Танци, за великолепния си костюм. Описа ми дори скъпоценностите на Глориана. Научих за един злополучен медальон, чиято закопчалка никога не е била повредена!…

Пипнаха го! Мачтата, която падна на сцената в „Завесата“ се бе стоварила всъщност върху него. Марджъри беше научила неприятната истина. Какъв ти подарък, специално избиран за нея! Просто реквизит, с който се бе опитал да й замаже очите. Със сдобряването беше свършено! Вместо пред любяща съпруга Лорънс Файърторн се бе озовал пред зловещия образ на Медуза.

Да, Марджъри виждаше всичките му увъртания като на длан.

Побиха го тръпки, когато тя се усмихна и изрече с меден гласец:

— Коя е тя, Лорънс?

 

— Кротувай! — заповяда Ан Хендрик. — Трябва да я промия!

— Добре е. Само стегни превръзката.

— Тая рана иска лекар.

— Не мога да остана толкова дълго в къщи.

— Нека да повикам доктор, Ник!

— Не ме боли вече — излъга той.

Бяха у дома в Банксайд. Никълъс Брейсуел седеше приведен напред, докато стопанката почистваше и превързваше раната на тила му.

Когато дойде на себе си там, на улицата, той се бе изправил с усилие на крака и едва се бе добрал до къщи, олюлявайки се. Шапката му бе прогизнала от кръв, виеше му се свят, цялото му тяло бе само една пулсираща болка.

Прислужницата, която изтича до отвори на хлопането, се опули и изписка от ужас. Притича и Ан, двете жени го внесоха почти на ръце. И сега Ан се грижеше за раната му, изпълнена със страхове.

— И мислиш, че е същият човек?

— Не мисля, а знам.

— Било е тъмно, Ник! Как можеш да си толкова сигурен?

— Винаги ще го позная. Червенобрадия беше.

— Изтръпвам, като си помисля! Един кръвожаден престъпник, който те издебва в тъмното… — Гласът й трепереше от страх. — Не мога да го понеса!

— Както виждаш, жив съм, Ан.

— Да, с божията помощ! Истинско щастие е, че си само ранен!

— Те не са искали да ме убият — реши най-сетне Никълъс, като все още си блъскаше главата какво ли се крие зад всичко това. — Ако искаха, щяха да ме оставят на място. Те са целели нещо друго…

— Кесията ти?

— Кесията не е пипната. Откраднали са чантата.

— Чантата? — ахна тя. — С пиесата?

— Да. Това са търсили. „Глориана триумфант“.

Ан Хендрик моментално разбра какво означава това и пребледня. Единственият цялостен ръкопис бе изчезнал. Без импресарската книга изобщо не можеше да се мисли да представление!

— Точно това е била целта им, Ан.

— Но защо?

— Мога само да предполагам. Злонамереност, завист, отмъщение… Има хиляди причини. В нашата професия има много завист.

— Кой би се решил на такова нещо?

— Няма да се успокоя, докато не го открия. Едно е ясно: Червенобрадия има съучастник. Още навремето ме озадачи как е могъл да се качи в „Шапката на кардинала“, без да го видят. Единственият възможен отговор е, че не той, а съучастникът му е заклал Алис.

— За да й попречи да ти помогне?

— Така мисля. Червенобрадия знае, че съм надушил следите му.

Ан Хендрик довърши превръзката. Кръвта бе спекла русата му коса; на слепоочието, там където се бе ударил в каменната настилка, имаше синина. По бузите й потекоха сълзи на състрадание и любов. Тя сложи ръка на рамото му, когато той се надигна да върви.

— Още не си в състояние да излезеш, Ник.

— Нямам избор.

— Тогава нека да дойда с тебе!

— Не, Ан. Сам ще се справя. Това ще е една много дълга нощ. Не ме чакай преди закуска.

— Къде отиваш? — тръгна тя след него към вратата.

— Отивам да напише една пиеса.

 

Едмънд Худ бе надарен с богато въображение. В отчаяното си желание да се влюби той цял вдаде в мисли за Роуз Маруд и просто се нави, че тя е най-съвършена измежду жените. Буйната му фантазия го накара да забрави бързо недостатъците й — пред него стоеше вече момичето на неговите мечти, вълшебно съчетание от красота, ум, чар и нежност. Без дори да предполага, както си тъчеше из двора, Роуз Маруд се бе превърнала в истинска фея. Худ изобщо не се тревожеше от факта, че не бе разменил досега и дума с нея. Беше влюбен и това правеше разумните доводи безсмислени.

Един час, прекаран в размисъл върху нейните добродетели, укрепи решението му да й изпрати сонета. След като вложи всичкото се умение да го препише красиво, той добави отдолу думите „Енигма и Химера“, като украси богато с всякакви орнаменти буквите Е и Х. Сега вече бе сигурен, че по инициалите Роуз ще се сети кой е нейният обожател.

Силното блъскане по вратата го изтръгна от сладките блянове. Появи се Никълъс Брейсуел и когато обясни защо е с превързана глава, Худ едва не изпадна в паника. Бяха откраднали пиесата му! Имаше чувството, че е изгубил дете.

— Ами сега?! Какво ще правим? — завайка се той.

— Отначало.

— Какво начало? Това беше единственият пълен екземпляр.

— Ще го напишем отново. Започваме отначало! Изпратих Джордж Дарт да събере всички отделни листове от актьорите. Минах през „Завесата“ и си взех моята схема за сценария. Разполагаме и с онова, което вие като автор знаете, а и аз помня доста неща от репетициите. Като съберем всичко, ето ти вече половината работа свършена.

— Ще ни трябва цяла нощ, Никълъс!

— А предпочитате ли да отложим представлението?

Худ потрепери само при мисълта за подобно нещо. Трябваха му няколко секунди, за да вземе решение. Четиринадесетте стиха за Роуз Маруд бяха оставени за по-късно. Сега имаше да се напишат няколко хиляди стиха за публиката на „Завесата“.

Щом се появи писарят, започнаха работа бързо и целенасочено. Многобройните подробности, които Никълъс си бе отбелязвал в своята схема, бяха от голяма полза, още повече че те опресняваха паметта на автора и той вече моментално се включваше.

Следващият, който се появи, бе Лорънс Файърторн, сипещ огън и жупел по адрес на некадърниците на Банбари. Бе убеден, че те са злосторниците. Но в шумния му гняв се долавяше и нотка на облекчение — открадването на сценария беше истинско нещастие, но то именно го бе отървало от разпита на Марджъри.

Тъй като той играеше главната роля, страничките, преписани за него, осигуриха на писаря голяма част от пиесата. Повечето от липсващите пасажи също щяха да се възстановят — Джордж Дарт дотича с изплезен език, събрал всички преписи от актьорите. Докато момчето се опитваше да си поеме дъх, Никълъс прегледа листовете и ги подреди. Но един лист липсваше.

— При Крийч не ходихте ли? — попита той.

— Нямаше го у дома, мастър Брейсуел.

— У дома! — изсумтя Файърторн. — Неговият „дом“ е най-близката кръчма.

— И там проверих, сър.

— Благодаря ви, Джордж! — каза Никълъс.

— Мога ли да вървя вече?

— Да, вървете да намерите Крийч! — изстреля Файърторн. Липсва сцената с него и двамата моряци. Измъкнете го от пиянското му свърталище, Джордж!

— Налага ли се да ходя сега, сър? — проплака Джордж.

— Тъй вярно. Налага се.

— Вече цели часове тичам из целия град.

— Тогава потичайте още малко, сър! В театъра е така.

Прокълнат да се подчинява, Джордж Дарт отново хукна в нощта да търси онзи тип. Худ, Файърторн и Никълъс продължиха да снаждат пиесата. Перото на писаря хвърчеше по листа. Към полунощ им сервираха първата чаша вино. Но бяха нужни още много чаши, за да се подкрепят от изнурителното напрежение.

Вече се зазоряваше, когато привършиха първия що-годе възстановен екземпляр. Матю Липтън, писарят, стенеше от изтощение, дясната му ръка лежеше на скута му като парализирана. Сега Никълъс зае мястото му. С помощта на бележките си и на отличната си памет за всякакви подробности той допълни сценария, докато всяка думичка, всяко явление, всяко влизане и излизане от сцената дойдоха на мястото си.

След седем часа трескава работа текстът бе възстановен, обаче силите им бяха изчерпани.

— Трябва да дремна малко — прозина се Худ.

— Късно е вече за спане — отсече Файърторн. — Да идем да закусим заедно и оттам ще тръгнем направо за „Завесата“. — Той се обърна към Никълъс. — Ще бъдем ваша вярна стража, драги мой!

— О, не е нужно, мастър Файърторн. Сега вече ще съм нащрек. В Банксайд ме свариха неподготвен.

— Работа на Банбари! — каза Файърторн. — Сигурен съм.

— Мислите ли, че могат да паднат толкова ниско? — попита Худ.

— О, щом е нещо, което ще помогне на Рандолф, и още по-ниско могат да паднат.

— И добре подбраха момента — допълни Никълъс.

— Вечерта преди премиерата! — каза Худ — Всяка друга трупа би се провалила.

— Но не и хората на Уестфийлд — издекламира гордо Файърторн. — Тази нощ свършихме чудесна работа, господа, в това число и вие, мастър Липтън! Поражението ни гледаше в очите, но се измъкнахме. Никълъс показа отлично присъствие на духа, като ни събра толкова бързо. Моята вечна благодарност, сър!

— И моята — прозвуча като ехо Худ.

— Това беше най-малкото, което можех да сторя — изчерви се Никълъс. — Чувствах се отговорен за кражбата на сценария и просто трябваше да предприема нещо.

— Не смятам, че имате някаква вина! — каза любезно Файърторн.

— Мой дълг беше да пазя книгата.

— Когато те нападнат двама негодяи, можеш да се ядосваш, но не и да изпитваш чувство на вина, сър! — Файърторн стана и ги подкани с театрален жест: — Чудовищно, наистина! В нашата професия сме свикнали с пиратството, но тук вече имаме престъпление от съвсем друг калибър! Това е престъпление срещу самия дух на театъра. Трупата на Банбари трябва да си плати за това!

— Ако действително те имат пръст в тази работа — напомни скептично Никълъс.

— Бъдете сигурен, че е така, сър. Кой друг би имал интерес от този провал? Джайлс Рандолф и неговите робски душици, които той нарича актьорска група! Обзалагам се, че е тяхна работа.

— Смятате ли да отправите публично обвинение, Лорънс? — попита Худ.

— О, не. Най-напред ще действаме дискретно.

— А пиесата ми?

— Ще се държим така, като че нищо не се е случило, Едмънд. Ще докажем на този мошеник, че за да спреш хората на Уестфийлд се иска нещо много по-сериозно от кражба. Ето, не сме ли живо доказателство за това?

В този миг на врата плахо се почука. Никълъс отвори. В стаята политна Джордж Дарт, почти в несвяст от умора, стиснал в ръка листа, за който го бяха изпратили. Той го протегна на Файърторн, очаквайки благодарност, но не последва нито дума.

— Много се забавихте, сър — прозвуча почти като укор.

— Съжа… лявам… мастър… Аз…

— Къде се изгубихте?

— През цялото време съм тичал, сър. Дотам и обратно.

— И намерихте ли Крийч?

— Чак след полунощ — каза пратеникът и се прозя.

— И къде се бавихте досега?

— Ами той не искаше да се събуди, мастър. А щом накрая го вдигнах, веднага отидохме в неговата къща и той ми даде ей това… — Джордж се надяваше някой да го похвали за усилията му. — Добре ли сторих, сър?

— Не — каза Файърторн.

— Много добре, Джордж — побърза да го поправи Никълъс.

Джордж Дарт се усмихна за първи път от една седмица насам. Той подаде листа на Файърторн и затвори очи.

— Лека нощ, господа…

Никълъс ловко го подхвана, когато залитна напред.

 

На сутринта в Шордич бе оживено както винаги. Слънцето жареше безпощадно. Но въпреки жегата, още към обяд заприиждаха първите посетители за следобедното представление. Един от най-подранилите бе дребен, припрян млад човек с черна шапка и черни дрехи. Той си плати едно пени за вход и още две пенита за тапицирана седалка на първия ред във втората галерия. Идеалното място за неговите намерения.

Младежът се взираше във все още празната сцена, възбуден и нетърпелив. Тук трябваше да покажат неговата пиеса… Неговата пиеса, която бяха отхвърлили с такава обидна лекота. Не бе настъпил часът на възмездието. О, той ще поднесе своя протест толкова драматично, че дълго ще се помни…

Роджър Бартолъмю жадуваше отмъщение.