Едуард Марстън
Главата на кралицата (2)

1

Главата на кралицата се полюшваше на лекия бриз. Беше интересна гледка — с корона и перли в червените коси — плътна маса от къдрици, с бледо, префинено лице с високо чело, изящен нос и плътни устни. Царствената й хубост не бе подвластна на времето, а странните очи я правеха да изглежда още по-неземна. Тъмни, интелигентни и внимателни, тези очи съчетаваха авторитет и женственост, а на моменти — когато слънцето я огряваше под определен ъгъл — в тях припламваше и известно лукавство. Всеки, който видеше този властнически взор, не можеше да не познае Елизабет Тюдор, кралицата на Англия.

Художникът бе нарисувал табелата с ярки бои. Беше облякъл кралицата по испанската мода, с кръгла колосана дантелена яка над тъмния корсаж, към който бяха прихванати богати ръкави, отрупани с панделки, перли и геми. Пищен водопад от перли бликаше надолу по шията и заплашваше да изтече извън дъската, върху която бе нарисуван образът. Същото разточителство от багри пъстрееше и на обратната страна на табелата. Кралската особа искреше в пълния си блясък и красеше входа на странноприемницата „Главата на кралицата“.

Лондон беше най-големият, най-оживеният и шумен град в Европа, един самодоволен парвеню, разположил се в змиевидните серпантини на Темза, протегнал властно ръце все по-надалеч, отвъд защитните ровове. Бедност и охолство, воня и благовония, анархия и ред, мизерия и блясък — това бяха елементите, съчетаващи живота на този град. А от своето високо местоположение на Грейсчърч стрийт главата на кралицата виждаше всичко, което ставаше в нейния любим град.

— Нед, по дрехата има да се довърши нещо!

— Да, мастър.

— Сега вече можеш да пометеш сцената, Томас.

— Вече съм хванал метлата, мастър Брейсуел. — Джордж, донеси още тръстика!

— Къде е?

— Ами там, където ще потърсиш, момко! Хайде, мърдай!

— Веднага, господарю.

— Питър!

— Не сме виновни ние, Никълъс…

— Искам да поговорим за този траурен марш.

— Вижте какво стана, избързахме и…

— Това не е толкова страшно. Работата е в това, че самата музика е неподходяща.

Никълъс Брейсуел бе застанал във вътрешния двор на „Главата на кралицата“, погълнат от работа. Той отговаряше за всичко. Сутрешната репетиция приключи чак към обяд. Предстоеше следобедното представление, трупата вече бе изпаднала в обичайната треска. Спореха, оплакваха се, повтаряха тревожно слабо заучени текстове, поправяха нещо в последната минута или просто се щураха безцелно. Никълъс трябваше да мисли за всевъзможните неща, които има да се вършат, преди да излязат пред публиката. Стоеше, истински остров на спокойствието, сред океан от истерия.

— Възразявам!… Най-решително протестирам!

— Това беше само репетиция, мастър Бартолъмю!

— Но, Никълъс! Пиесата ми е съсипана!

— Убеден съм, че на представлението ще бъде много по-добре.

— Цялата ми поезия е отишла по дяволите, развалили сте най-хубавата ми сцена!

— Не е съвсем така, мастър Бартолъмю…

— Това е чудовищно!

Във всяка театрална трупа импресариото беше твърде важна фигура, но в трупата на лорд Уестфийлд той бе направо незаменим. Никълъс Брейсуел проявяваше толкова способности и находчивост, че непрекъснато му възлагаха все нови, допълнителни отговорности. Той не само суфлираше и ръководеше хода на представлението, следейки единствения екземпляр на ръкописа, но отговаряше и за репетициите, ръководеше обучението на стажантите, имаше грижата за музикантите, разправяше се със сценичните работници, даваше указания за изработката на костюмите и кулисите, та дори преговаряше и с Главната управа по въпросите на културата за получаването на разрешителни.

Дипломатическите му способности и неговата дружелюбност го бяха обременили и с още една задача: той трябваше да омилостивява разгневените автори. Досега обаче никой не се бе показвал толкова разгневен и възмутен, колкото мастър Роджър Бартолъмю.

— Чувате ли ме, Никълъс?

— Да, да, чувам ви.

— Това е отвратително отношение!

— Но нали сте ни продал пиесата си.

— Да, но това съвсем не дава право на хората на лорд Уестфийлд да я изопачат! — кресна другият, разтреперан от гняв. — И този ваш глас, дето се чува непрекъснато в последното действие! Не съм написал тази поезия, за да я декламира някакъв си прост суфльор!

Никълъс се направи, че не чу обидата и само разбиращо се поусмихна. Думите, с които го замерваха в минути на гневна възбуда, не бяха нещо необичайно в света на театъра и той не им придаваше особено значение. Постави ръка на рамото на автора и вложи в гласа си мекота и сърдечност:

— Това е една изключителна пиеса, мастър Бартолъмю.

— Но как ще разберат това зрителите?

— Днес следобед всичко ще бъде съвсем различно.

— Ами!

— Имайте търпение!

— Аз съм въплъщение на търпението — промълви наскърбеният поет, — но не мога да мълча повече! Ама моя е грешката, защото смятах Лорънс Файърторн за добър актьор.

— Той е добър актьор — каза Никълъс лоялно. — Знае наизуст повече от петдесет пиеси.

— Колко жалко, че моят „Крал Ричард“ не е между тях.

— Мастър Бартолъмю…

— Искам да говоря с него още в този миг!

— Не е възможно.

— Заведете ме при него, Никълъс.

— И дума не може да става за такова нещо.

— Ще си поговоря аз с него за това безобразие…

— По-късно.

— Настоявам!

Въпреки сърцераздирателният тон молбата на автора остана неудовлетворена. Като видя, че привличат вниманието на околните, Никълъс реши да отстрани поета от двора на страноприемницата. Преди да разбере какво става, Роджър Бартолъмю се намери в някаква малка стая, тикнат в едно кресло с чаша вино в ръка. Никълъс го отрупа с хвалебствия и утешителни слова, които постепенно го поусмириха и той забрави войнствените си намерения.

Лорънс Файърторн беше ръководител, първи съдружник и едновременно с това главен актьор в трупата на лорд Уестфийлд. Импресариото съвсем не държеше да му спести непременно срещата с един разлютен автор. Ала той винаги го предпазваше от всяко нещо, което би могло да нарани чувствата му и да сложи преждевременно край на театралната му кариера. Дори ако гневът на Роджър Бартолъмю беше съвсем справедлив, той не би бил достоен събеседник за халата, наречена Лорънс Файърторн. Именно това искаше да спести Никълъс на автора. Бе виждал как и по-силни характери биват пречупени и пометени от човека, който дори при най-дребната критика на актьорското му майсторство избухваше като барут. Наистина, заслужаваше си да го види човек в такъв момент.

Разбира се, Никълъс можеше да оправдае мастър Роджър Бартолъмю, току-що пристигнал от Оксфорд, все още надъхан с високата оценка на своите преподаватели, възхваляващи поетичното му изкуство. Беше самоуверен, за да не кажем арогантен, и достатъчно опитен в писането на драми, за да предложи нелошо произведение. „Трагичната история на крал Ричард Лъвското сърце“ беше многообещаваща пиеса и показваше дори известни постижения в техниката на драмата. Вярно, на места звучеше малко пресилено, на други бе твърде анемична, но там, където липсваше финес, идваше на помощ една неподправена искреност… Патриотичното й звучене обаче обединяваше и спояваше всичко.

Лондон бе жаден за нови пиеси и театралните трупи усилено търсеха добър материал. Лорънс Файърторн лично бе одобрил този начинаещ автор, защото неговото произведение му предлагаше централна роля, която той по-нататък щеше да си нагоди според своя уникален талант. Това беше пиеса, която по-скоро тлееше, а не пламтеше, но бе в състояние да забавлява в продължение на няколко часа публиката и в никакъв случай нямаше да накърни славата на трупата на лорд Уестфийлд.

— Очаквах много повече — предаде се най-сетне авторът, виното успя да превърне гнева му в тъга. — Такива надежди хранех, Никълъс!

— На репетиция нещата често изглеждат така.

— Да, да… Но какво са направили от пиесата ми, господи! Едно нищо!

Това беше сърцераздирателен вопъл. Никълъс изглеждаше трогнат. Както мнозина други преди него, Роджър Бартолъмю сега научаваше горчивата истина, че авторът никога няма онази централна роля, в която се е виждал в мечтите си. В трупата на лорд Уестфийлд той заемаше фактически съвсем скромно място. Младежът от Оксфорд бе получил пет лири за пиесата си, за да седи и да гледа как неговият крал Ричард излиза на сцената с мантия, струваща най-малко десет пъти по толкова. Как да не се ядосва човек!

Никълъс омекоти удара с възможно най-мили думи, но не можа да потули най-главното: Лорънс Файърторн никога не търсеше в една пиеса поетичния заряд. За него всичко бе само сцена, на която звучи собственият му глас, по която той се разхожда наперено и пленява публиката. Бе убеден, че хората идват само за да го видят как играе, а не заради някакъв си драскач.

— Какво да сторя, Никълъс? — изплака Бартолъмю.

— Нека го понесем спокойно.

— Всички ще ми се подиграват.

— Не губете кураж.

Импресариото направи каквото можа и го остави сам, вече почти примирен. Вперил очи в чашата си, самотен, Бартолъмю си пожела никога да не бе напускал университета. Академичните магове бяха отгледали едно нежно растение, което не би могло да оцелее в огнената стихия на театъра.

В това време Никълъс се върна бързо на двора, където подготовката беше в разгара си. Сцената представляваше правоъгълен подиум от дебели греди, повдигнати на дървени магарета. Простираше се от едната стена до средата на вътрешния двор. По дъските бяха разхвърляни зелени тръстики и ароматни треви, за да убият вонята на конски тор, която се носеше от съседните обори. А когато нахлуеше публиката, трябваше да се воюва и с миризмата на бира, тютюн, чесън, вкиснало и човешка пот. Никълъс остана да наблюдава как работниците мъкнат големи чебури с вода в сенчестите места, за да могат зрителите да се облекчават по време на представлението.

Щом го съзряха, всички се втурнаха да получат нарежданията му — Томас Скилън, Хю Уеджис, гардеробиерът. Уил Фалър, стажант-актьорът Джон Талис, Матю Липтън, писарят, а също и потиснатият Питър Дигби, шеф на музикантите, който все още бе като попарен, че е избрал неподходящ траурен марш за погребението на Ричард Лъвското сърце. Въпроси, оплаквания, претенции бомбардираха импресариото, но той съумяваше да даде отговор на всеки един от тези хора.

Никълъс Брейсуел — висок, широкоплещест мъж с дълга руса коса и широка гъста брада, оставаше спокоен в цялото това напрежение, което просто се виждаше как нараства с всяка минута. Той успяваше да ги накара да го чуят, без да повиши тон, мекият му акцент от западните графства действуваше като балсам за ушите им. Настръхнали от гняв и възмущение души — и коси — биваха пригладени, трудностите се уреждаха.

В този миг прогърмя един дружелюбен глас:

— Никълъс, драги мой! Елате за малко!

Лорънс Файърторн демонстрираше обичайното си драматично появяване, преди да заеме централното място на сцената. Въпреки, че Никълъс бе прекарал три години в трупата, Файърторн всеки път успяваше да го впечатли отново. Този човек имаше невероятно присъствие. Беше як мъж със среден ръст, гръдният му кош приличаше на бъчва и ставаше видимо още по-голям, щом актьорът се качеше на сцената. Лицето му бе невероятно красиво, вълнистата черна коса и изящно поддържаната остра брадичка го правеха да изглежда още по-благородно. Впрочем от цялото му държане се излъчваше благородство — нещо, което трябваше да скрие факта, че всъщност е син на селски ковач.

— Къде се бяхте скрили, Никълъс?

— Разговарях с мастър Бартолъмю.

— С този негодник!

— Пиесата е негова — напомни Никълъс.

— Той е един досаден глупак — настоя артистът. — Много ми се иска да го пратя по дяволите!

— Защо?

— Защо ли, сър? Защото този кучи син има наглостта да ме фиксира ядно през цялата репетиция. Такова нещо аз няма да позволя никому! Не понасям нито гневни погледи, нито смръщени чела, нито недоволни муцуни по време на моето изпълнение. Дръжте го по-далеч от очите ми!

— Той само помоли да поднеса извиненията му — каза Никълъс тактично.

— Да върви да се обеси!

Гневните слова на Файърторн бяха заглушени от внезапния звън на камбани. В Лондон имаше повече от сто църкви и на човек понякога му се струваше, че камбанният звън въобще не престава. Това много смущаваше представленията на открито. Високите зидове на вътрешния двор на странноприемницата наистина заглушаваха шума от Грейсчърч стрийт, но бяха безпомощни срещу ехтежа на камбаните от близката камбанария, Файърторн вдигна театрално ръка към небето.

— О, меч ми дайте, меч достатъчно остър, за да съсека на парчета въжетата на всички Лондонски камбанарии!…

Изненадан от абсурдността на собствения си жест, той избухна в смях; Никълъс само се усмихна. Да работиш за Лорънс Файърторн понякога беше същински ад, но от него се излъчваше някаква отровена сърдечност, която изкупваше много от недостатъците му. През годините на тяхното познанство Никълъс бе развил у себе си, макар и твърде предпазливо, симпатия към този човек.

Сега вече актьорът насочи вниманието си към по-практически неща.

— Е, Ник? — вдигна той очи към небето.

— Не се знае. Може да имаме късмет, но може и да завали.

— Не може ли малко по-точно, моля? — настоя Файърторн. — Вие сте бил боцман. Вие умеете да четете по облаците. Какво вещае небето за днес, според вас?

Никълъс погледна синьосивия правоъгълник над сламените навеси над галериите. Слънчевата майска сутрин бе отстъпила място на твърде съмнителен следобед. Вятърът бе станал по-студен, облаците бързо забулваха небето. А хубавото време бе решаващо при тези представления. Файърторн бе имал неудоволствието да констатира това неведнъж.

— О, аз и на гръмотевици съм играл — обяви ти. — Ще играя битката при Акр, ако ще и при снежна виелица! Вие за мене не се грижете, мислете за нашите зрители. И за костюмите.

Никълъс кимна. Вътрешният двор не бе настлан. Дъждовете го разкалваха и създаваха безброй проблеми. И той не по-малко от Файърторн би желал да може да съобщи окуражителни новини. Най-после, след като се вглежда няколко минути в небето, той оповести прогнозата си:

— Ще се задържи, докато свършим.

— Господи! Това е чудесно! — възкликна актьорът и се плесна по бедрата. — Знаех си аз, че съм избрал за импресарио точно когото трябва!

„Трагичната история на крал Ричард Лъвското сърце“ събуждаше жив интерес. Плакатите, които оповестяваха представлението, бяха окачени на много места и привлякоха във вътрешния двор на „Главата на кралицата“ тълпа от въодушевени хора. Билетопродавачите на главните входове събираха по пени за влизане. Повечето хора се натискаха за правостоящи места около сцената, но мнозина бяха готови да заплатят по едно, та и по две пени повече, за да се настанят в галериите, издигнати на три ката околовръст на зидовете, така че се образуваше истински амфитеатър. Горе беше по-удобно, виждаше се по-добре, а и човек бе на сушина, ако завали. Зад галериите имаше стаи, в които можеш да си починеш, да хапнеш нещо от гостилницата или да си спретнеш набързо някоя тайна любовна среща.

Бяха надошли какви ли не хора — съдии и адвокати, чиновници, шивачи, войници, моряци, носачи, медникари, търговци, месари, пекари, тъкачи, имаше студенти от колежите по право, амбициозни литератори, безработни артисти, селяни, зяпнали от удивление, старци и младежи, благородници и простолюдие, та дори и разбойници, джебчии и мошеници, които се мушкаха из народа, за да си вършат работата.

Жените — благородни дами, матрони и млади момичета, бяха по-малко на брой. Повечето от тях носеха маски или гъсти воали на лицата си. Към този женски свят напираха какви ли не сводници и сутеньори, още повече че тук гъмжеше и от проститутки, излезли от бедняшките квартали край реката на лов за клиенти. Защото самото представление беше само част от удоволствието. Фактически тук се разиграваха и стотици лични драми.

Имаше мъже по риза и бричове, други носеха кожени куртки, но имаше и господа с костюми от щампирано кадифе и копринени чорапи, с бели плисирани яки, с подплатени еполети във форма на полумесец, с кожени ръкавици, най-фантастични шапки и къси вталени жакети. Ала женските облекла бяха къде-къде по-разнообразни — от най-семпли дрехи до екстравагантни творения на последната мода, пъстреещи из галерията, където се редяха пристегнати до болка корсажи, надиплени фусти, кринолини, снежнобели яки от батиста и дантели, пищни тежки рокли със свободно падащи ръкави, и към всичко това неизменните изящни ръкавици в тон с огромните шапки или модните френски бонета.

През целия следобед разнасяха вино, бира, хлебчета, плодове и ядки, веселата човешка врява не секваше нито за миг. В два и половина прозвуча тромпетът, за да оповести началото на представлението. Появи се и четецът на пролога в черната си мантия. Първото представление — впрочем то бе и последно — на „Трагичната история на крал Ричард Лъвското сърце“ можеше да започне.

Роджър Бартолъмю седеше притиснат между двама долни сутеньори в средната галерия и си кривеше врата да надзърта ту отляво, ту отдясно на огромните пера, които се вееха на шапките пред него. Изпитото вино само бе подгряло гнева му, но беше безпомощен. Място не можеше да си намери! Това изобщо не бе вече неговата пиеса, а някакво гротескно подобие. Цели части от текста бяха махнати, сцените бяха разместени, а между тях бяха вмъкнати битки, дуели, обсади и сързцераздирателни агонии… Дори бяха набутали — ни в клин, ни в ръкав — една жига, за да е по-весело!… Но го болеше най-много от това, че тези промени явно се харесваха на публиката!

Лорънс Файърторн държеше всичко в ръцете си. Той приковаваше вниманието със самата си поява на сцената и бе в състояние да накара и най-баналните стихове да прозвучат като пламенна поезия:

Страхливците треперят,

предателите бягат

с ужас на лице,

защото знаят: иде Ричард

Лъвското сърце…

Жестовете и движенията му действуваха хипнотизиращо, ала най-голямата му сила си оставаше гласът. С шепота си той бе в състояние да накара зрителите да затаят дъх, а един негов вик на гръмовержец можеше да ги запокити във върховно напрежение. Ето и сега по своя неотразим начин той отново превръщаше и тая пиеса в свое лично завоевание.

Върховната му изява дойде с кулминацията на драмата. Крал Ричард обсажда замъка Чалъс и приближава към стените, за да намери незащитен проход. Ала горе в една от амбразурите — балкона в дъното на сцената — се появява стрелец с лък и пуска своята стрела. Улучва Ричард между врата и плещите, където ризницата му единствено не го предпазва…

За тази най-важна част от дейстивето Файърторн бе прибегнал до трик, предложен му от Никълъс Брейсуел. Стрелата бе скрита в ръкава на актьора и когато стрелецът изпъна тетивата, Файърторн нададе болезнен вик и вдигна светкавично двете си ръце към тила, а те вече държаха скритата стрела. След това той започна да се олюлява и да залита по сцената като смъртно ранен човек. Всичко това бе изиграно с такава безупречна последователност във времето, че публиката дори повярва, как е видяла самата стрела да лети във въздуха.

Сега вече раненият Ричард декламираше сърцераздирателно — в един куплет от двадесет реда, написан в насечена, сбита стъпка — историята на живота си. И след като се помята в смъртен гърч по пода, умря със смъртта на героите — този път на фона на подходящия траурен марш, преди да бъде отнесен от людете си.

Гръмки аплодисменти посрещнаха изпълнителите, когато се появиха пред завесата да се поклонят. А когато излезе и Файърторн, възторжените възгласи нямаха край. В продължение на няколко минути той се къпеше във вълните на овациите, сетне направи един последен дълбок поклон и се оттегли. Ето че отново бе предложил едно незабравимо представление, и то от твърде посредствен материал.

Всички си тръгнаха щастливи към домовете си. Всички, освен Роджър Бартолъмю.

Никълъс Брейсуел обаче не можеше и да мечтае за отдих. Бе следил зорко и напрегнато хода на пиесата от своето място в гардеробиерната, а сега трябваше да се погрижи и за заключителните работи. Имаше да се прибират костюмите, да се вдигнат кулисите, да се разглоби сцената и да се приберат дървените подпори. През следващата седмица трупата на лорд Уестфийлд нямаше да има повече представления в „Главата на кралицата“ и вътрешният двор трябваше да бъде освободен за нормалното ежедневие — за колите и каляските на гостите в странноприемницата. А имаше да се почистят и боклуците, оставени от близо хилядата зрители. Времето се бе задържало без дъжд до края на представлението, но сега изведнъж плисна и това създаваше допълнителни трудности.

Минаха часове, докато Никълъс най-сетне приключи дългия си работен ден. Отби се в кръчмата да хапне нещо и да изпие чаша ейл. Към масата му се приближи Александър Маруд.

— Колко събрахте днеска, мастър Брейсуел?

— Не зная точно.

— Щото има да се плаща и моят наем…

— Ще ви се плати.

— Да, ама кога?

— Скоро — каза Никълъс с повече увереност в гласа, отколкото сам всъщност изпитваше. Твърде добре знаеше колко е трудно да изстискаш пари от Лорънс Файърторн, колко пъти вече му се бе налагало да търси всевъзможни, най-невероятни оправдания, за да извини скъперничеството на своя работодател.

— О, да, много скоро, мастър Маруд.

— Жена ми казва, че трябва да ви повиша наема…

— Е, нали ги знаете жените.

Маруд избухна в угоднически смях. Собственикът на „Главата на кралицата“ беше дребен, тънък и плешив човечец към петдесетте, с нервни тикове. Упоритият му песимизъм бе издълбал дълбоки бръчки на челото и тъмни торбички под очите му. Вечни страхове и опасения слагаха своя отпечатък върху всяко нещо, което казваше или правеше.

Никълъс винаги полагаше неимоверни усилия да бъде любезен с Маруд. Трупата на Уестфийлд правеше всичко възможно, за да убеди стопанина на „Главата на кралицата“ да им даде под наем за по-продължително време целия вътрешен двор. Превръщането на странноприемницата в театър щеше да донесе значителни финансови изгоди. Но Маруд се дърпаше, още повече че от 1584 година още имаше указ на Лондонската община, който забраняваше изобщо представянето на театрални пиеси в странноприемниците. Той трепереше от страх, че властите могат да го спипат всеки момент. А имаше и други съображения.

— И днеска пак имаше сума ти побоища в странноприемницата.

— Е, това са само прояви на веселие, нищо повече — каза Никълъс. — Има ги при всяко представление.

— Да, ама става все по-лошо — завърта уплашено глава Маруд. — Аз не искам разправии в „Главата на кралицата“! Искам да е спокойно. Защото от това зависи хлябът ми. — Нервният тик стигна до бузите му. — Ако тогава изобщо има хляб за нас… Така да знаете.

— Какво имате предвид с това „тогава“, мастър Маруд?

— Ами Армадата! Това може да означава край на всички ни.

— О, не ми се вярва — отвърна Никълъс небрежно.

— Но това важи и за английската флота.

— Да де, ама испанците имат по-големи и по-добри кораби — проплака стопанинът. — А са и много повече от нас. Я каква голяма армия държат в Нидерландия, дето само чака да нахлуе в земите ни.

— И ние имаме армия.

— Ама не е толкова силна, че да излезе срещу испанската мощ.

— Ще почакаме, ще видим.

— В леглата ни ще ни изпотрепят! Що ни трябваше да убиваме шотландската кралица!

Треската на страха от Армадата бе обхванала цялата страна. Маруд направо се беше паникьосал. Смяташе, че и без битка всичко е вече решено.

— Сега е вече твърде късно да изменим нещата — обясни Никълъс. — А освен това всички вие бяхте съгласни с нейното посичане.

— Аз? Аз да съм бил съгласен?

— Лондон празнува цяла седмица, та и повече. А да си кажем правичката, вие доста се напечелихте от смъртта на Госпожата.

— Ще върна обратно всяко пени, стига това да ни спаси от Армадата! Постъпиха долно с кралицата на Шотландия. Беше грешка.

— Не, беше политика.

— Ох, политика! — изпъшка Маруд. Нервното потреперване бе обхванало клепачите му и той не можеше да спре да примигва. — Да ви кажа ли аз какво направи политиката с моето семейство, сър? Направи ни на маймуни! — Той обърса запотените си ръце в престилката. — Когато дядо ми построил тази странноприемница, нарекли я „Главата на папата“. Да знаете какви изискани ястия и най-отбрани напитки сервирал той на пътниците! След това крал Хенри скъса с католическата вяра и, хайде, табелата долу! Туриха ново име „Кралска гвардия“. Докато на престола беше кралица Мария, католиците започнаха да горят протестантите на клада, та баща ми бързо-бързо закачи пак главата на папата. Посетителите не успяха да привикнат с тази нявгашна табела над вратата и ето ти сега нова кралица и ново име.

— Е, да, но това име е изкарало почти тридесет години — каза Никълъс с ободрителна усмивка. — И с божия помощ ще издържи още много години.

— Да, ама ей ги на сега испанците! И пак от политиката идва всичко.

— Испанците само ще се опитат да дойдат.

— Нямаме шанс срещу тях! — проскимтя Маруд. — Жена ми казва, че трябва да поръчваме пак нова табела. Ще кръстим странноприемницата „Кръчмата на Армадата“.

— Я не си харчете парите! — сряза го Никълъс. — И кажете на госпожата си да събере малко кураж. Може испанците да имат повече кораби от нас, ама нашите мореплаватели са по-добри. Лорд Хауърд Ефингъм е велик адмирал, а сър Джон Хоукинс е вложил и знания, и опит в преустройството на флотата.

— Да, ама ние сме толкоз малко хора срещу къде-къде повече!

— Трудностите дават нови сили.

Маруд поклати глава съкрушен, с тревожно набръчкано чело. Нищо не можеше да разсее опасенията му. Преди много време още ясновидците са предсказали, че 1588 година ще бъде нещастна, а всички признаци бяха от тревожни по-тревожни, както и да погледне човек… Собственикът на странноприемницата вече се виждаше разорен.

— Няма как, това ще е!… „Кръчмата на Армадата“. Няма спасение.

Никълъс го остави да си се тревожи. И той, както всички останали, бе силно обезпокоен от мисълта за великата вражеска флота, която се готвеше за нападение. Но страховете му се разтопяваха в дълбоката му вяра в превъзходството на английската флота. А това Никълъс знаеше от собствен опит! Преди десет години беше плавал с Френсис Дрейк в славното му пътешествие около света.

Това бяха три невероятни години, оставили у него незабравими спомени и впечатления. От борда на „Златната кошута“ той бе слязъл със сериозни резерви относно характера на човека, когото испанците бяха нарекли „най-големият разбойник на Новия свят“, ала изпитваше огромен респект пред мореплавателските качества на своя някогашен капитан. Каквото и да бе положението сега, сър Френсис Дрейк щеше да излезе с чест от всяка битка.

Беше се стъмнило, когато Никълъс напусна „Главата на кралицата“ и се запъти към дома си в Бенксайд.

Той хвърли неволно поглед към табелата на кръчмата, да види как Нейно кралско величество се отнася към заплахата от вражеско нахлуване. Шибана от камшиците на дъжда и поривите на вятъра, кралица Елизабет се люшкаше на халките, с които бе закачена. Но не изглеждаше притеснена. На слабото осветление на Никълъс Брейсуел му се стори дори, че долавя някаква упорита усмивчица на устните й.