Джеймс Блиш
Новозавладените звезди (5)

1.

Хонат, Шивача на торби, бе измъкнат от мрежите един час преди останалите затворници, както подобаваше на ролята му — бе най-скептичният от тях. Още не се бе зазорило, когато съществата, които го бяха заловили, го поведоха стремглаво през безкрайните орхидееви градини, ухаещи на мускус; имаха малки тъмни тела с криви крака, прегърбени рамене и тънки, неокосмени опашки, които, както и неговата, бяха завити в концентрични спирали по посока на часовниковата стрелка. Зад тях подтичваше Хонат, вързан с дълго въже, като равняваше подскоците си с техните, тъй като всяка неволна грешка можеше да доведе до обесването му по съкратената процедура.

Разбира се, така или иначе скоро след развиделяване той щеше да бъде на път за повърхността, на около 250 фута под нивото на орхидеевите градини. Но и най-скептичният от всички не желаеше да започне пътешествието (макар и дърпан милостиво с опъващото гръбнака му въже) дори миг преди законът да каже: „Тръгвай!“

Виещата се плетеница от пълзящи растения под тях със стебла, дебели колкото човешко тяло, рязко се издуваше и спадаше, докато тичащите същества стигнаха края на една папратова гора, която опасваше хвощовия гъсталак. Преди да започне спускането, групата спря и всички погледнаха на изток през потъналата в мъгла котловина. Звездите все по-бързо и по-бързо избледняваха, само яркото съзвездие на Папагала още можеше да се разпознава точно.

— Чудесен ден — подхвърли един от пазачите. — По-добре да слезеш долу в слънчево време, отколкото в дъждовен ден, Шивачо на торби.

Хонат потръпна и не отвърна нищо. Естествено, долу в Ада винаги валеше, това го виждаше всяко дете. Дори в слънчеви дни непрестанният ситен дъжд от потенето на стотиците милиони листа във вечните лесове замъгляваше горския въздух и проникваше в черните блата завинаги.

Той се огледа наоколо в просветляващото мрачно утро. Небосклонът на изток тъмнееше в контраст с лимба^[2] на голямото червено слънце, което вече бе подало една трета от диаметъра си. Почти бе дошло времето малкият синьо-бял, страхотно горещ спътник да го последва. Както към всеки друг хоризонт, по целия път към този предел морето, изтъкано от короните на дърветата, се разливаше спокойно на дълги заоблени вълни, безформени, като че бяха гладка, течна смазка. Само наблизо окото можеше да различи подробности в този океан, да го види като света, който беше: голяма нагъната мрежа, гъсто обрасла с дребна папрат, с пиещи влага от въздуха орхидеи, с хиляда разновидности на гъби, никнещи навсякъде, където едно виещо се растение се срещаше с друго и на мястото се събираше малко хумус за гъбите; с паразити, всмукващи сок от растенията; с дървета и дори с разни хора. С развиделяването в езерата от дъждовна вода, събрана от плътно прилепналите листа на блатните растения, дървесни жаби и цвърчащи твари колебливо прекъсваха дрезгавите си песни и една по една замлъкваха. В дървесата под света плахите сутрешни крясъци на летящите гущери (души на прокълнатите или дяволите, които се вселяват в тях — никой не знаеше със сигурност кое точно), се присъединяваха към концерта.

Един слаб порив на вятъра неочаквано се изви от котловината над поляната с хвощове, от което мрежата под краката на групата леко се раздвижи, сякаш в тъкачен стан. Хонат се справи с това лесно, машинално, но едно от по-малките увивни растения, към което бе протегнал неокосмена ръка, изсъска и стремително изчезна надолу в тъмнината; бе хлорофилно-зелена змия, дошла от мокрите небесни пътеки — където ловуваше в първобитния мрак, — за да поздрави слънцата и да изсуши люспите си в тихата утрин. По-ниско долу една изненадана маймуна, която възмутеното влечуго бе измъкнало от гнездото й, скочи на друго дърво, като избълва по време на скока поне десет смъртни обиди една след друга. Змията, то се знае, не й обърна никакво внимание, понеже не разбираше езика на хората, но групата в края на поляната с хвощове се изкикоти одобрително.

— Тук долу ругатните се посрещат с одобрение — обади се друг от пазачите. — Подходящо място за теб и осквернителите като тебе, Шивачо на торби. Тръгвай вече.

Въжето около врата на Хонат потрепна, после неговите мъчители се устремиха с високи зигзагообразни подскоци надолу през падината към Съдилището. Той ги последва, тъй като нямаше друг избор — въжето непрекъснато заплашваше да омотае ръцете, краката или опашката му и още по-лошо, много, много по-лошо — да направи всяко негово движение заплашително тромаво. Над тях Звездните пера на Папагала блещукаха и избледняваха в небето на фона на общата синева.

Някъде към средата на плитката котловина над горичката имаше плътно скупчени, съшити от листа и обработена кожа къщи-торби, завързани към самите лиани или провесени от някой клон, твърде висок или твърде тънък, за да издържи тежестта на лианите.

Хонат добре познаваше много от тези торби не само като посетител, но и като майстор. Най-красивите от тях, обърнатите надолу цветни чашки, които автоматично се разтваряха, щом ги окъпеше утринната роса, но при все това можеха здраво и сигурно да се затварят около обитателите си само с едно подръпване на нишката, бяха измислени и изработени лично от него. Някога те бяха обект на всеобщо възхищение и подражание.

Славата, която му бяха създали, също бе спомогнала да стигне до въжето, опъващо гръбнака. Те бяха придали тежест на думите му пред другите — тежест, достатъчна да го направи в края на краищата най-уважаваният скептик, човекът, който води младите към светотатство, този, който се съмнява в Книгата на законите.

При това вероятно бяха помогнали да си спечели място в Платформата за Пъкъла.

Когато групата минаваше с ритмични крачки между торбите, те вече се разтваряха. Тук-там всред отворените помещения от същите с кръстосан бод хлабави парчета сурова кожа, пропита от роса, се мяркаха сънливи лица. Някои от пробуждащите се стопани познаха Хонат — той бе сигурен в това, — но никой не излезе да последва групата, въпреки че до този час на всеки обикновен ден селяните трябваше да са се изсипали от своите съшити цветя, както семена — от зрели шушулки.

Предстоеше произнасянето на присъда — и те го знаеха. Но дори онези, които бяха спали през нощта в една от най-хубавите къщи на Хонат, сега не искаха да кажат нищо в негова защита. Така или иначе общоизвестно бе, че той не вярва във Великаните.

Хонат вече виждаше самото Съдийско място — закачен с ремъци плетен тръстиков стол с облегалка, украсена с гирлянди от гигантски пъстри орхидеи. Предполагаше се, че са били присадени там, когато са направили стола, но никой не бе в състояние да си спомни колко годишни бяха; и тъй като не съществуваха сезони, нямаше начин да се пресметне дали не са там от памтивека. Въпросният стол се намираше в дъното на арената, високо над нея, и в усилващата се светлина Хонат успя да различи обраслото с бяла козина лице на Говорителя на племето — самотна сребристо-черна теменужка между огромните ярки цветове.

Точно в средата на арената се намираше и Платформата. Хонат твърде често я бе виждал и сам бе ставал свидетел на присъди, при които я бяха използвали, но все още не можеше да повярва напълно, че почти със сигурност именно той щеше да бъде следващият й пътник.

Платформата представляваше просто един грамаден кош (толкова дълбок, че човек трябваше да скочи, за да се измъкне от него) с тръни по ръба, за да не може да скочи обратно вътре. Три конопени въжета бяха завързани за края му и след това изкусно преплетени и навити върху една-единствена дървена макара, която можеше да се върти от двама мъже даже когато кошът бе натоварен.

Процедурата беше също така проста. Насила вкарваха осъдения в коша и го спускаха далече от погледа до момента, когато въжетата се отпуснеха, което означаваше, че е докоснал повърхността. Жертвата се изкатерваше и излизаше — а ако не го направеше, кошът оставаше долу, докато тя не умреше от глад или пък Адът не се погрижеше по друг начин за полагаемото му се, — и тогава отново навиваха макарата.

Присъдите бяха с различна продължителност според тежестта на престъплението, но на практика тази формалност беше излишна. Въпреки че когато изтечеше срокът на наказанието, спускаха коша, не беше имало случай някой да се е върнал в него. Разбира се, в един свят без годишни времена или луни (следователно — само с условно определяна година) правилното пресмятане на дълги интервали от време не е лесно. Кошът често пристигаше тридесет-четиридесет дни преди или след определената дата. Това обаче бе само една техническа подробност, защото, ако точността бе нещо трудно в горния свят, вероятно в Пъкъла пък беше направо невъзможна.

Пазачите на Хонат завързаха свободния край на въжето му за някакъв клон и се настаниха около него. Един от тях разсеяно му подаде борова шишарка и той се опита да отвлече мислите си, като се зае да вади от нея сочните семена, но кой знае защо, те му се видяха безвкусни.

Сега започнаха да довеждат още пленници, докато Говорителя наблюдаваше всичко с блестящите си черни очи от своето високо място. Сред тях беше Матилд Билкарката, която трепереше като от пристъп на треска — козината по лявата й страна лъщеше мокра и настръхнала, сякаш по невнимание тя бе преобърнала върху си някое растение, събиращо вода. Следваше Аласкон Водача — човек на средна възраст, само с няколко години по-млад от самия Хонат. Завързаха го редом с Хонат и той веднага се намести, като задъвка парче тръстика с подчертано безразличие.

Дотук се бяха събирали, без да се изрекат повече от няколко думи, но с това се свърши, когато стражата се опита да доведе хванатия в мрежите Сет, Ковача на игли. Веднага го чуха — по целия път до поляната той редуваше брътвежи и крясъци в смесица от звуци, които можеха да означават или страх, или ярост. С изключение на Аласкон, всички присъствуващи на поляната се обърнаха да гледат, а от торбите се показваха глави като новоизлюпени пеперуди от пашкули.

Само след миг стражата на Сет дойде до края на поляната в безредна група, като вече крещяха и самите те. Някъде от средата на кълбото хора се носеше още по-силно гласът на Сет — той явно се вкопчваше с петте си крайника във всяка лиана или папратов лист, които докопваше, и щом го откъснеха от едно растение, той се отскубваше със сила и скачаше по възможност в обратна посока, върху друго. Въпреки това Сет неумолимо бе стоварен на арената: две крачки напред, една назад, три напред…

Пазачите на Хонат отново започнаха да чоплят своите шишарки. Хонат разбра, че по време на бъркотията тихо бяха докарали от същата страна на поляната Чарл Четеца. Сега той седеше с приведени рамене срещу Аласкон и гледаше равнодушно надолу към плетеницата от лиани. Фигурата му излъчваше отчаяние; дори само като го погледнеше, Хонат отново се разтърсваше от тръпки.

От високия стол Говорителя оповести:

— Шивачо на торби Хонат, Водачо Аласкон, Четецо Чарл, Ковачо на игли Сет, Билкарко Матилд, призовани сте да отговаряте пред Правосъдието.

— Правосъдие! — викна Сет и се отскубна от охраната си, като направи огромен скок и рязко опъна края на въжето си. — Това не е правосъдие. Аз нямам нищо общо с…

Пазачите му го уловиха и здраво запушиха устата му с мургавите си ръце. Говорителя наблюдаваше злорадо.

— Обвиненията са три — съобщи той. — Първо, говоренето на лъжи пред децата. Второ, поставянето под съмнение на свещения ред в живота на хората. Трето, отричането на Книгата на законите. Всеки от вас може да вземе думата по реда на възрастта си. Шивачо на торби Хонат, да чуем твоята защитна реч.

Хонат се изправи леко разтреперан, но с изненада усети възобновен прилив на старото си чувство за независимост.

— Вашите обвинения — заяви той — почиват върху отричането на Книгата на законите. Не съм проповядвал нищо противоположно на това, в което всички вярваме, и нищо друго не съм подлагал на съмнение. Затова отхвърлям обвинението.

Говорителя погледна надолу към него със съмнение.

— Много мъже и жени потвърдиха, че ти не вярваш във Великаните, Шивачо на торби. Няма да измолиш милост, като трупаш още лъжи.

— Отхвърлям обвинението — настоя Хонат. — Вярвам в Книгата на законите като цяло, вярвам и във Великаните. Единственото, което съм казвал, е, че Великаните не са истински в смисъла, в който сме ние. Проповядвал съм, че те са били замислени като символи на някаква по-висша действителност, а не с намерението да бъдат възприемани дословно като Личности.

— Каква е тази по-висша действителност? — настойчиво запита Говорителя. — Опиши я!

— Искате от мен да направя нещо, което самите автори на Книгата не са сполучили — разгорещено каза Хонат. — Ако на тях им е било наложително да въплътяват битието в символи, а не да го представят конкретно, как би могъл един обикновен Шивач на торби да постигне нещо повече?

— Тази доктрина е несъстоятелна — рече Говорителя. — И тя явно цели да подкопае властта и реда, установени от Книгата на законите. Кажи ми, Шивачо на торби, ако не е необходимо хората да се страхуват от Великаните, откъде накъде ще трябва да се страхуват от законите?

— Защото са хора, а в техен интерес е да се страхуват от законите. Те не са деца, та да имат нужда от някакъв жив великан, който да седи над тях и с камшик да ги кара да се държат прилично. Нещо повече, Говорителю, именно това архаично убеждение подкопава основите ни. Докато вярваме, че съществуват истински Великани и че един ден те ще се завърнат и ще продължат да ни учат, дотогава няма да е по силите ни сами да търсим разрешение на своите проблеми. Половината от това, което знаем, ни е дадено от Книгата, а другата половина се предполага, че ще ни падне наготово от небесата, ако изчакаме достатъчно дълго. Междувременно ние вегетираме.

— Ако част от Книгата е невярна, няма с какво да се докаже, че и цялата не е само лъжа — каза мрачно Говорителя. — И така ще изгубим дори това, което ти наричаш половината от нашите знания, а за тези, които виждат с ясен поглед, то практически означава всичките ни знания.

Изведнъж Хонат загуби самообладание.

— Изгубете ги тогава! — изкрещя той. — Нека забравим нещата, които просто сме назубрили, и се върнем към началото, за да научим всичко отново и да продължим да се учим от собствения си опит. Говорителю, вие сте възрастен човек, но някои от нас все още помнят какво означава „любознателност“.

— Тишина! — каза Говорителя. — Чухме достатъчно. Призоваваме Аласкон Водача.

— Голяма част от Книгата явно не е вярна — безизразно изрече Аласкон, като се надигна от мястото си. — Тя ни служеше добре като наръчник на дребни занаяти. Но като насока за това как е била създадена Вселената, по мое мнение, е безсмислица; Хонат е твърд снизходителен към нея. Не съм пазил в тайна това, което мисля, и го поддържам.

— За което ще платиш — отсече Говорителя, като от високо бавно присви очи към Аласкон. — Чарл Четеца!

— Нищо — промълви Чарл, без да става и даже не вдигна поглед.

— Значи не отричаш обвиненията?

— Нямам какво да кажа — отвърна Чарл, но след това внезапно изправи рязко глава и се вгледа свирепо, с безумно смели очи, в Говорителя. — Аз мога да чета, Говорителю. Виждал съм в Книгата на законите думи, които си противоречат. Посочвал съм ги. Това са факти, те съществуват по страниците. Не съм поучавал никого за нищо, не съм разправял лъжи, не съм проповядвал безверие. Изкарвал съм наяве истината. Нищо повече.

— Ковачо на игли Сет, сега ти имаш думата!

Пазачите с радост махнаха ръцете си от устата на Сет — беше ги ухапал вече няколко пъти, докато го усмиряваха. Сет начаса отново започна да крещи:

— Аз не принадлежа към тази група! Жертва съм на клюка и злобни съседи, на ковачи, които завиждат, че съм способен и търсен. Най-лошото, което някой може да каже за мене, е, че продавах игли на този Шивач на торби — продавах ги добросъвестно. Обвиненията срещу мен са лъжливи, всички до едно!

Хонат скочи на крака в пристъп на ярост, но отново седна, като подтисна в себе си ответния вик, почти без да вкуси горчилката му. Какво значение имаше? Защо да свидетелства срещу младия човек? Това нямаше да помогне на останалите, а ако Сет желаеше да се спаси от Пъкъла с измама, защо да не му предоставеха тази възможност?

Говорителя гледаше Сет презрително — със същото изражение на оскърбено доверие, с което първоначално се бе отнесъл и към Хонат.

— Кой е изрязал сквернословията по твърдокорите дървета до къщата на Хози Законодателя? — настойчиво попита той. — Там са работили остри игли и има свидетели, които твърдят, че твоите ръце са ги държали.

— Нови лъжи!

— В къщата ти са намерени игли, които съответстват на резките, Сет.

— Не са били мои или са ги откраднали. Настоявам да бъда освободен.

— Ще бъдеш освободен — студено заяви Говорителя. Нямаше място за съмнение какво точно имаше предвид. Сет започна едновременно да плаче и крещи. Отново върху устата му бяха сложени ръце.

— Билкарко Матилд, твой ред е да се защитиш.

Младата жена се надигна колебливо от мястото си. Сега козината й почти бе изсъхнала, но тя още трепереше.

— Говорителю — промълви тя, — аз видях нещата, които ми посочи Чарл Четеца. Колебаех се, но казаното от Хонат възстанови вярата ми. Не виждам никаква вреда в неговото учение. То унищожава съмненията, а не ги подхранва, както твърдите вие. Не забелязвам нищо лошо в това и не разбирам защо го смятате за престъпно.

Хонат й хвърли поглед, изпълнен с ново възхищение. Говорителя тежко въздъхна.

— Жал ни е за вас — каза той, — но като Говорител ние не можем да приемем непознаването на Закона за оправдание. Все пак ще проявим милост към всички ви. Отречете се от вашата ерес, потвърдете вярата си в Книгата така, както е написана, от кора до кора, и единственото ви наказание ще бъде отлъчване от племето.

— Отричам се! — заяви Сет. — Никога не съм я споделял. Цялата е сквернословие и всяка нейна дума е лъжа. Вярвам в Книгата, във всеки неин ред.

— Ковачо на игли, ти лъга пред този съд и вероятно и сега лъжеш. Не си включен в помилването — отсече Говорителя.

— Змиеподобна гъсеница! Твоята хм… хм… хм… м…

— Шивачо на торби, какъв е твоят отговор?

— Той е „не“! — безучастно отвърна Хонат. — Казвал съм истината, а в такъв случай не може да взимаш думите си назад.

Говорителя погледна надолу към останалите.

— Що се отнася до вас тримата, обмислете внимателно отговорите си. Да споделиш ереста, означава да приемеш и присъдата. Наказанието няма да бъде смекчено само защото не вие сте я измислили.

Задълго последва тишина.

Хонат преглътна с мъка. Смелостта и вярата в настъпилата тишина го накараха да се чувствува по-нищожен и безпомощен от всякога. Внезапно той осъзна, че останалите трима нямаше да нарушат тишината дори ако не беше измяната на Сет, която ги накара да станат по-твърди. Почуди се дали имаше сили да постъпи като тях.

— В такъв случай обявяваме решението — каза Говорителя. — До един сте осъдени да останете хиляда дни в Пъкъла.

Всички ахнаха — покрай арената, без Хонат да забележи, се бе събрала безмълвна тълпа. Звукът не го изненада. Наказанието бе най-дългото в историята на племето.

Не че това действително означаваше нещо. И от сто дни в Пъкъла никой никога не се бе връщал. Нямаше изобщо случай някой да си е дошъл оттам.

— Развържете Платформата! Всички ще вървят едновременно, а с тях и ереста им.