Джеймс Блиш
Новозавладените звезди (13)

1.

Най-после старият Шар остави дебелия, нащърбен метален лист и се загледа през прозореца на крепостта — явно блещукащият златистозелен мрак на летните води отморяваше очите му. На меката флуоресценция, която треперливо го осветяваше, изпращана от една нокта, невъзмутимо дремеща под кръстовидния свод в помещението, Лавън виждаше, че Шар всъщност е млад. Лицето му беше така изящно изваяно, като че да подскаже, че не бяха минали много сезони, откакто за пръв път бе излязъл от спората си.

Разбира се, Лавън нямаше никаква истинска причина да очаква да види старец. По традиция наричаха всеки Шар „Стария Шар“. Причината за това, както и за всичко останало, бе забравена, но обичаят се бе запазил. Прилагателното поне придаваше тежест и достойнство на длъжността — да съсредоточаваш човешката мъдрост, както всеки Лавън съсредоточаваше властта.

Сегашният Шар принадлежеше към шестнайсетото поколение и следователно сигурно беше поне два сезона по-млад от самия Лавън. Стар беше само по отношение на опита.

— Лавън, ще трябва да ти отговоря честно — каза най-накрая Шар, все още загледан през високия несиметричен отвор. — Също както предшествениците ти са идвали при моите, ти идваш при мен, узрял за тайните на металната плоча. Мога да ти разкрия някои от тях, но и аз не зная какво е значението на повечето неща.

— След толкова много поколения?! — учуди се Лавън. — Не направи ли Шар III първия пълен превод? Това беше твърде отдавна.

Младият човек се обърна и погледна Лавън с очи, потъмнели и разширени от глъбините, в които се бяха взирали.

— Мога да прочета написаното на плочата, но по-голямата част от него като че няма никакъв смисъл. Най-лошото е, че ръкописът е недовършен. Не знаеше ли това? Така е. Една от пластините била загубена в сражение с гладниците през Първата война, докато тези крепости още били в техни ръце.

— За какво съм дошъл тогава? — каза Лавън. — Няма ли нищо ценно върху запазената плоча? Наистина ли в плочите е била събрана мъдростта на Създателите, или става дума за друг мит?

— Не. Не, вярно е — бавно отвърна Шар, — поне дотолкова се разбира.

Той млъкна и двамата мъже се обърнаха и се втренчиха в призрачната сянка, която внезапно се бе появила пред прозореца. Тогава Шар тежко изрече.

— Влез, пара.

Чехлоподобният организъм, почти прозрачен, като се изключат хилядите сребристочерни зрънца и пенестите мехурчета, струпани във вътрешността му, се плъзна в стаята и застина във водата, а ресничките му глухо бръмчаха. Помълча за миг, докато говореше телепатично с ноктата по тържествения начин, характерен за всички първаци. Нито един човек никога не бе прекъсвал тези беседи, но нямаше съмнение, че те наистина съществуваха — поколения наред хората ги бяха използували като съобщително средство при дълги разстояния.

После ресничките на чехълчето отново затрептяха:

— Шар и Лавън, ние пристигнахме, според обичая.

— Добре дошли тогава! — каза Шар. — Лавън, да оставим за малко въпроса за пластинките, докато чуеш какво има да каже чехълчето — то е част от знанията, които всеки Лавън трябва да има, когато встъпва в длъжност, така че то е първо на дневен ред. Аз мога донякъде да ти загатна за това, което сме. Но се налага най-напред чехълчето да ти разкаже нещо за това, което не сме.

Лавън кимна с готовност и проследи първака, който внимателно се настани върху дяланата маса, където седеше Шар. От целия вид на съществото се излъчваше такова съвършенство и пестеливост в устройството, такава грация и сигурност в движенията, че той трудно можеше да повярва в собствената си скоро достигната зрелост. Чехълчетата и всички първаци го караха да се чувствува ако не лошо замислен, то поне несъвършен.

— Известно ни е, че в тази вселена не е логично да има хора — рязко бръмчеше блещукащият, сега инертен цилиндър върху масата. — Нашата памет е обща собственост на всичките ни раси без изключение. Тя стига назад до време, когато тук не е имало създания като хората, нито дори далечни техни подобия. Според нея един ден тук неочаквано се появила доста голяма група хора. Спорите им се разпилели по Дъното — ние ги открихме скоро след сезонното ни пробуждане и видяхме вътре очертанията на спящи хора. След това хората разчупиха спорите си и се показаха. Отначало изглеждаха безпомощни и гладниците поглъщаха десетки от тях, както по онова време поглъщаха всичко, което се движи. Но това скоро свърши. Човеците бяха интелигентни, предприемчиви. И надарени със специфична черта — характер, който не притежаваше нито едно друго създание в този свят, дори и свирепите гладници. Хората ни организираха да избием хищниците и именно в това се състоеше разликата. Хората бяха инициативни. Сега ние имаме думата, която вие ни дадохте, и я използваме, но все още не знаем точно на какво е белег тя.

— Вие се бихте рамо до рамо с нас — каза Лавън.

— При това с удоволствие. Никога нямаше да се сетим сами за тази война, но тя бе успешна и донесе добрини. Въпреки всичко, ние се чудехме. Виждахме, че хората плуват лошо, ходят лошо, лошо се катерят и лошо пълзят. Разбирахме, че те са създадени, за да изработват сечива и да си служат с тях — идея, която още не ни е ясна, защото една такава прекрасна дарба направо се прахосва в тази вселена, а друга няма. Има ли полза от някои крайници, каквито са ръцете на хората, да си служат със сечива? Не знаем. Според нас е ясно, че такова радикално нещо би трябвало да доведе до много по-голямо Господство над света, отколкото се оказа възможно за хората. Главата на Лавън се замая.

— Пара, нямах понятие, че вие, първаците, сте философи.

— Първаците са древен народ — намеси се Шар. Той отново се бе обърнал да погледне през прозореца, сключил ръце зад гърба си. — Те не са философи, Лавън, но са безжалостно логични. Послушай това чехълче!

— За тези разсъждения би могло да има едно-единствено заключение — продължи чехълчето. — Нашият необикновен съюзник, Човекът, не прилича на нищо друго в тази вселена. Той бе и си остава негоден за нея. Мястото му не е тук; бил е… адаптиран. Това ни навежда на мисълта, че има други вселени освен нашата, но не можем да си представим къде се намират те и какви са особеностите им. Както е известно на хората, ние нямаме въображение.

Иронични ли бяха думите на това създание? Лавън не можеше да прецени. Той бавно каза:

— Други вселени ли? Как може това да е истина?

— Не знаем — бръмна монотонният глас на първака.

Лавън изчака, но чехълчето явно нямаше какво повече да каже.

Шар отново се бе разположил върху перваза на прозореца, обгърнал с ръце коленете си, и наблюдаваше приближаването и отдалечаването на неопределени очертания в осветения залив.

— Истина е — рече той. — Написаното върху плочата го изяснява. А сега нека ти разкажа какво гласи тя… Ние сме били направени, Лавън. Направили са ни хора — не като нас, но все пак наши прародители. Сполетяла ги е някаква беда, затова са ни създали и са ни сложили тук, в нашата вселена — така че, въпреки че е трябвало да загинат, човешкият род да продължи да съществува.

Лавън се надигна от изтъканата от спирогири рогозка, върху която седеше.

— Сигурно ме мислите за глупак! — рязко каза той.

— Не, ти си нашият Лавън; ти имаш право да научиш истината. Разбирай я както си искаш. — И Шар прехвърли ципестите си крака обратно в стаята. — Това, което ти казах, може да е трудно за вярване, но изглежда, че е така. Думите на чехълчето го потвърждават. Нашата непригодност да населяваме това място е очевидна. Ще ти дам няколко примера… Четиримата предишни Шар установиха, че няма да отидем по-далеч в проучванията си, докато не открием как да регулираме топлината. Получихме достатъчно топлина по химичен път, за да докажем, че дори водата около нас се променя, щом температурата се повиши или понижи забележимо; това разбрахме от самото начало. Но спряхме дотам.

— Защо?

— Защото топлина, получена в открити води, изчезва така бързо, както и се получава. Веднъж се опитахме да затворим тази топлина и вдигнахме във въздуха цяла тръба от крепостта, унищожавайки всичко наоколо; сътресението бе ужасно. Измерихме наляганията, получени при взрива, и установихме, че никой от познатите ни материали не би устоял. На теория има някои по-издръжливи вещества — но за получаването им се нуждаем от топлина! Вземи нашия химичен състав. Живеем във вода. До някаква степен всичко, изглежда, е разтворимо. Как изолираме една химична проба в съда, в който я поставяме? Как поддържаме един разтвор еднакво наситен? Не зная. Всички пътища ме извеждат до една и съща каменна врата. Ние сме мислещи същества Лавън, но има нещо крайно погрешно в начина, по който възприемаме вселената, където живеем. На практика излиза, че не постигаме нищо.

Лавън безпричинно отметна развяната си коса назад и каза:

— Може би имаш предвид грешките ни. Справяли сме се добре с войните, с реколтите и с други подобни практически въпроси. Ако не успеем да създадем голямо количество топлина… е, повечето от нас няма да забележат липсата й; стига ни и тази, която имаме. Как се предполага, че е изглеждала другата галактика, онази, в която са живели предците ни? Дали е била поне малко по-добра от нашата?

— Не зная — призна Шар. — Тя толкова се е различавала от сегашната, че е трудно да ги сравняваме. Металната плоча разказва някаква история за хора, които странствали от едно място на друго в самоходен затворен съд. Единственият аналогичен случай, който ми идва на ум, са лодчиците от обвивките на диатоми, които използуват нашите младежи, за да се пързалят по термонаклона, но явно в дадения случай става въпрос за нещо с много по-големи размери.

Представям си огромна лодка, затворена отвсякъде, достатъчно голяма, за да побере много хора — навярно двадесет или тридесет. Трябвало е да пътува поколения наред в някаква среда, където не е имало каквато и да е вода за дишане, така че хората били принудени да си носят лични запаси и непрекъснато да ги подновяват. Нямало годишни времена, никакъв лед не се образувал върху небосклона, защото за една затворена лодка няма небе, затова не е имало и спорообразуване.

После лодката претърпяла някаква авария. Хората в нея знаели, че ще умрат. Те ни създали и ни оставили тук като свои деца. Тъй като били обречени на гибел, записали историята си върху металните листове, за да ни разкажат какво се е случило. Предполагам, че щеше да ни стане по-ясно, ако разполагахме с плочата, която Шар I загубил през войната, но нея я няма.

— Това звучи като притча — каза Лавън, свивайки рамене. — Или като песен. Разбирам защо не ви е ясно. Но не разбирам защо се мъчите да си го изясните.

— Заради плочата — отвърна Шар. — Ти вече я държа в ръце и сам разбираш, че нямаме нищо друго, подобно на нея. Нашите метали са непречистени и съдържат примеси; изкованото от тях издържа известно време и после се разпада. А тази пластина блести все по един и същ начин, поколение след поколение. Не се променя; нашите чукове и шила се чупят в нея: малкото топлина, която успяваме да получим, не й действува. Плочата не е била направена в нашата вселена; и само това обстоятелство стига, за да гледам сериозно на всяка дума, изписана върху нея. Някой се е постарал много, за да направи тези пластини неразрушими и да ни ги остави. Някой, за когото думата „звезди“ е била толкова важна, че я повторил четиринадесет пъти, въпреки че тази дума като че ли няма смисъл. Склонен съм да мисля, че ако нашите създатели споменат една дума дори два пъти в запис, който е направен сякаш за да остане завинаги, за нас е важно да разберем значението й.

Лавън отново се изправи.

— Всички тези галактики извън нашата, огромни лодки и безсмислени думи… не мога да кажа, че не съществуват, но не виждам с какво променят нещата — заяви той. — Последните няколко поколения Шар са посвещавали целия си живот да отглеждат по-добри водораслови култури за нас и да ни показват как да ги обработваме, вместо да разчитаме на случая да се храним с бактерии. Още по-отдавна Шар изобретили военни машини и разработили планове. Всичко това си е струвало труда. В онези дни, Лавън, очевидно са се справяли без металната плоча и загадките й; и са гледали и с Шар да бъде така. Е, що се отнася до мен, с радост ти оставям плочата, щом я предпочиташ пред подобряването на реколтата, но съм убеден, че тя трябва да бъде захвърлена.

— Добре — промърмори Шар, като сви рамене. — Щом не я искаш, значи обичайният разговор е приключил. Ще си вървим по…

От повърхността на масата се чу усилващо се бръмчене. Чехълчето се надигаше, а вълните от движението преминаваха по ресничките му подобно на вълните, безшумно поклащащи узрелите стъбла в полетата с нежни плесени, посадени по Дъното. То бе стояло така тихо, че Лавън го бе забравил; от начина, по който Шар се сепна, можеше да заключи, че същото бе станало и с мъдреца.

— Това е голямо решение — трептеше звукът, който бликаше като струя от съществото. — Всички първаци го чуха и са съгласни с него. От дълго време се страхуваме от този метален лист; страхуваме се, че хората ще се научат да го разбират, ще отидат, както е написано, в някое тайно място и ще изоставят първаците. Днес вече не се плашим.

— Не е имало от какво да се страхувате — прекалено снизходително отвърна Лавън.

— Ти си първият Лавън, който го казва — промълви чехълчето. — Радваме се. Ще изхвърлим плочата според нарежданията на Лавън.

С тези думи блещукащото създание се спусна към отвора. То вдигна оцелялата пластина, върху която бе стояло на масата, като внимателно я закачи на своите закривени в края еластични коремни ресни. Вътре в прозрачното му тяло вакуолите набъбнаха, за да увеличат водоизместимостта му и да му помогнат да носи тежкия товар.

Шар изкрещя и се хвърли през водата към прозореца.

— Спри, чехълче!

Но чехълчето вече бе изчезнало — така светкавично, че дори не чу, че го викат. Шар изви тялото си и опря едното си рамо на стената на кулата. Не каза нищо. Достатъчно бе да се види лицето му. Лавън не издържа да го гледа повече от миг.

Сенките на двамата мъже започнаха бавно да се движат по неравния каменен под. Ноктата се спусна към тях откъм свода — пипалцето й разбъркваше водата, а вътрешната й светлина неравномерно пламваше и замираше. Тя също се понесе през прозореца след братовчеда си и бавно потъна към Дъното. Постепенно живото й огънче избледня, трепна в глъбините и угасна.