Катрин Каултър
Дивият барон (10)

10

Сузана изохка, хвана се за корема и повърна в полуизгнилата слама наоколо. Повръща дотогава, докато в стомаха й не остана нищо. Отпусна се отново назад, задъхана от напрежение.

— Събудила си се. Най-сетне.

Мъжки глас, зад гърба й. Чувстваше се така отслабнала, че нямаше сили дори да обърне глава, за да го види. Въпреки това го направи. Той бе завързал шалче на лицето си, което прикриваше носа и устата, а на главата си бе прихлупил стара филцова шапка.

— Какво искаш? — Устата й бе пресъхнала, езикът — подут. — Защо ме отвлече от Маунтвейл? Как изобщо се промъкна там?

Непознатият се засмя приглушено зад шалчето.

— А, това вече е добър въпрос, нали?

Болките в стомаха намаляваха и почти изчезнаха, но ги замести страхът. Ръцете й бяха завързани отпред, краката — също. Беше само по нощница. Разрошените й коси падаха в безпорядък върху гърба.

— Може ли малко вода?

— Да — изръмжа той. — Но първо нека да те измъкна оттук. Не мога да понасям вонята.

Наведе се и я вдигна на ръце. Изнесе я от малкото помещение, прекоси някакъв коридор и влязоха в друга стая. Всичко миришеше на мухъл и старост. Дървената ламперия висеше върху пироните. Не се виждаха никакви прозорци. Къде се намираше?

Мъжът я постави върху друга купчина мухлясала слама и се изправи с думите:

— Не мърдай или ще те ударя.

И излезе.

Младата жена изпробва въжетата на китките си. Не бяха стегнати прекалено силно, но нямаше начин да ги разхлаби повече. Започна припряно да развързва възлите на глезените.

Изправи пъргаво гръб, когато онзи влезе с кана в ръце.

— Пий!

Тя изплю първата глътка, а остатъка пресуши жадно. После се отпусна задъхана върху сламата.

Той дойде да седне до нея. Изглеждаше млад, мускулест и висок. Очевидно бе и силен, тъй като я бе носил, сякаш тежеше не повече от Мариан. Трябваше да запомни колкото се може повече детайли, но страхът замъгляваше мислите й. Затвори очи, за да се изолира от него.

И видя барона. Той й се усмихваше по типичния си дяволит начин. После забеляза в голямата му мургава длан цвят невен, чу, че си тананика.

— Къде сме? — попита тя.

— На такова място, където няма да ни намери никой. Няма да си играя с вас, мадам. Ще ми кажете къде Джордж е скрил картата и ще ми го кажете веднага.

Карта ли? Каква карта? Джордж никога не бе говорил за карта, нито пък й бе показвал подобно нещо.

— Не знам нищо за никаква карта — отвърна Сузана и отвори очи. Видя как погледът му блесна заплашително и побърза да добави: — Кълна се. Сам претърсихте Мълбъри Хаус три пъти. Не открихте нищо. Успяхте да се промъкнете и в спалнята ми тук, в Маунтвейл Хаус, но пак не намерихте нищо. Защото няма нищо за откриване. Няма карта.

Мъжът се наведе над нея, сграбчи плата на нощницата й в огромните си юмруци и го разкъса. Младата жена изпищя и се помъчи да се отскубне.

— Така — заяви той, като я удържаше без никакво усилие. — Сега ще ми кажеш всичко, или след малко ще те разсъблека напълно. Ако продължаваш да отказваш, ще те обладая. Джордж казваше, че не струваш кой знае колко в леглото, но въпреки това ще се насиля.

— Моля ви, няма никаква карта.

Непознатият дръпна настрани двата разкъсани края на нощницата. Младата жена не можеше да си поеме въздух от ужас; инстинктивно опита да се откопчи от хватката му. Мъжът я блъсна назад, поставил длани върху раменете й. А след това се отдръпна леко.

— Да не си посмяла да мръднеш отново! Красиви гърди. Предполагах. Джордж все разправяше, че не ставаш кой знае колко за това или онова, но очевидно е лъгал. Може би се е страхувал да ни разкаже за твоята красота, защото се е опасявал да не тръгнем след теб и ти да ни приемеш. — Протегна обвитата си в ръкавица длан и обхвана лявата й гръд. — Няма следи от раждането на детето. А по корема ти има ли?

Сърцето й всеки момент щеше да се пръсне от страх, всепроникващ страх, от който започна отново да й се повръща, само че сега нямаше нищо за повръщане.

— Моля ви! — прошепна Сузана.

— Моля ви какво?

Ръката му все така не изпускаше гърдата. Пръстите му стиснаха по-силно.

— Не, моля ви, спрете! Чуйте ме. Не знам нищо за никаква карта. Наистина пазя някои от вещите на Джордж. Ще ви ги дам.

Той се намръщи при тези думи, отдръпна се и обгърна колене с ръце.

— Какви вещи?

— Няколко книги — Джордж учеше много. Знам, че обичаше картите, но аз нямам нищо такова.

В този момент се сети за малкия медальон с капаче, който й бе подарил. Не, той бе прекалено малък, за да съдържа нещо такова, а и не й се искаше да се разделя с него. Колкото до венчалния пръстен, той представляваше три рубинчета в златна обковка. Беше го продала преди около шест месеца, когато баща й бе объркал съвсем конците.

— Какво друго?

Непознатият гледаше гърдите й. Младата жена се опитваше да стои абсолютно неподвижно, но подобна задача бе трудноизпълнима.

— Имам няколко писма. Но не и карта. И една жилетка, която остави в Мълбъри Хаус. Нищо друго.

— Не знам дали да ти вярвам — заяви много бавно и отмерено той, все така без да отделя очи от гърдите й. — Не, мисля, че не ти вярвам, поне засега.

Отпусна се на колене пред нея. Разкъса нощницата до подгъва и я разтвори.

Шокирана, Сузана замръзна на място.

— Нямаш следи и на корема. Не съм ли истински щастливец?

Младата жена вдигна крака и го ритна; улучи го в ръката и той политна настрани. Извъртя се пъргаво и се изправи на колене. Имаше нужда от оръжие. „Моля те, Боже, дай ми нещо, каквото и да е.“

Забеляза подпряното на стената гребло за сено. Изправи се с мъка на крака и го стисна между вързаните си китки. Едва се обърна и той вече бе до нея.

— Проклета кучка! — извика задъхано и ядосано мъжът.

Сграбчи я за рамото, но тя се отскубна. Разкъсаната нощница висеше като парцал на тялото й. Обърна се срещу него, заслепена от гняв, и стовари дръжката на греблото в гърдите му.

Той извика, политна назад, потърси да се хване за нещо, изгуби равновесие и падна по гръб върху сламата. Разполагаше с броени секунди. Можеше да се движи само с дребни крачки, тъй като не бе успяла да се освободи от въжетата. Стигна вратата и я отвори. Прииска й се да извика от облекчение. Затръшна вратата и завъртя ключа в ключалката в същия миг, в който юмрукът му се стовари върху дървената преграда от другата страна. Последва тежък ритник. Вратата потрепера. Сузана знаеше, че тя няма да издържи дълго.

Извъртя се трескаво. Трябваше да избяга. След това щеше да си развързва глезените. Сега нямаше време за това.

Трясъкът зад гърба й я накара да трепне силно. О, Боже, той щеше да бъде при нея след секунда.

* * *

Роухън и трима съседи яздеха из източната ливада. Дръпна за момент юздите на Гъливер, когато се озоваха на върха на едно възвишение и огледа разкрилата се пред очите му територия. Внезапно се сети нещо. На запад, на полянката след кленовата горичка, нямаше ли една барачка, изоставена от години? Беше момче, когато цигани бяха построили лагера си там, а колибата използваха не за себе си, а за конете. Спомняше си колко странно му се бе сторило това тогава. Циганите бяха струпали купчини слама в бараката. Сега тя сигурно се бе слегнала до земята. От години не се бяха появявали никакви роми.

Все пак се отдели от своите съседи и пришпори коня си към кленовата гора.

* * *

Едва сега Сузана си даде сметка, че допреди малко се бе намирала в една разнебитена колиба, готова да се срути всеки момент. Но двете врати бяха съвсем нови. Както и ключалките. Какво ли е било това място? Защо и в двете помещения имаше изгнила слама?

Защо пък сега мислеше за мухлясалата слама? Ума си ли бе изгубила? Трябваше да избяга. Стоеше пред главния вход. Вратата висеше на пантите, готова да се сгромоляса на земята. Намираше се на някаква съвсем малка полянка. Наоколо се издигаха кленове.

Чу вика на непознатия, последван от трясъка на дърво.

Спусна се с дребни стъпки към гората. Едва стигнала първите дървета, чу гласа му, изпълнен с гняв и болка.

— Върви по дяволите, глупава кучко! Не искам да те убивам, искам само онова, което е мое! Върни се или ще ти отмъстя, когато те срещна! Къде мислиш, че ще отидеш?

О, Боже! Движеше се като мравка. Въжетата се впиваха все по-дълбоко и по-дълбоко в глезените й при всеки следващ опън. Той щеше да я настигне съвсем скоро. Ами ако земята беше влажна? Дали щеше да забележи смехотворно дребните й стъпчици?

Нямаше особена надежда. Не можеше да чака повече. Отпусна се на земята и започна да развързва въжетата на краката си. Това беше бавна работа.

Чуваше виковете му, проклятията, заплахите. Продължаваше да се бори с въжетата и най-после се справи с тях.

В това време непознатият тичаше някъде вдясно, недалеч от нея, но все още не я бе открил.

Сузана скочи на крака, за да се спъне в същия момент в някакъв корен. Политна напред, не успя да предпази лицето си със завързаните ръце, а устата й се напълни с пръст и паднали листа.

Болката се разпространи по цялото й тяло и я принуди да остане да лежи неподвижно. Къде ли беше той? Изплю пръстта и листата. Лицето я болеше. Вдигна завързаните си ръце и опипа драскотините. Когато погледна пръстите си, видя, че бяха изцапани с кръв.

Тогава усети вибрирането на земята под себе си. Той се приближаваше. Всеки момент щеше да я види. Онова, което бе останало от нощницата, висеше по тялото й. Белият й цвят щеше да се забележи отдалеч.

Запълзя, като се придържаше колкото се може по-близо до земята. Когато гласът му затихна, отново се изправи и побягна. Спря едва тогава, когато болката в гърдите й стана непоносима. Опита да поуспокои учестеното си дишане.

— Е, най-после те намерих.

* * *

Роухън знаеше, че барачката е наблизо. Виждаше я ясно в представите си. Трябваше да намали темпото на Гъливер, тъй като сега отвсякъде ги заобикаляха дървета и гъстите им клони бяха истинско оръжие; те правеха невъзможен дори лекия галоп.

В този момент кръвта замръзна в жилите му.

Чу женски писък. Последван от вик:

— Не, дяволите да те вземат, не!

Измъкна пистолета от колана си. Насочи го към небето. Но не стреля, макар да знаеше, че изстрелът ще се чуе надалеч и ще предупреди похитителя на Сузана, че помощта за нея бе наблизо. Не стреля, тъй като тогава нападателят най-вероятно щеше да се измъкне, а баронът искаше да го залови на всяка цена.

Искаше го повече от всичко друго.

Чуваше виковете му, проклятията.

В този момент се озова пред тях. Непознатият беше върху нея. Проклятие, да не би да я изнасилваше? Нощницата й беше на парцали, мъжът се бе наместил между краката й, правеше движения нагоре-надолу. Иисусе, той я душеше.

В този момент другият се обърна, за да се озове почти лице в лице с муцуната на Гъливер. За момент се парализира, без да знае какво да прави.

После удари Сузана, скочи на крака и побягна. Маунтвейл вдигна спокойно пистолета си и стреля. Мъжът политна към близкото дърво.

Младата жена се изправи бавно на колене. Главата я болеше ужасно там, където я бе ударил непознатият. Видя Роухън да стреля, после да скача от гърба на Гъливер и да се спуска към нея. Обърна се бавно; похитителят й лежеше десетина метра по-нататък край един клен. Мъртъв ли беше? Надяваше се, че не е. Искаше да го убие със собствените си ръце.

— Роухън — промълви едва чуто тя. — Ти дойде. Благословен да си.

— Боже мили — възкликна той, обгърна я в обятията си и я вдигна. — Добре ли си?

Взря се в изцапаното й лице, в разбърканите коси. Не си позволяваше да погледне тялото. От друга страна трябваше да поддържа репутацията си. Затова погледна, но само за момент.

— Ти дойде — повтори Сузана. — Молех се да дойдеш. Аз съм добре, само натъртена тук-там.

Баронът не мислеше, само я притискаше към себе си. Тя усети силните удари на сърцето му. Завря лице в рамото му.

— Ти дойде — продължи да повтаря младата жена. — Толкова се страхувах.

— Както изглежда за малко си щяла да му се изплъзнеш. Как те хвана?

— Трябваше да спра, за да си развържа глезените. Това му даде време да ме хване.

— Е, сега вече кошмарът приключи.

Маунтвейл свали горната си дреха и й помогна да я облече. Снаха му се загърна плътно в нея. Жакетът стигаше до горния край на бедрата й, което все пак бе по-добре от досегашното положение.

— Ти стой тук. Не съм го убил, само го раних в ръката. Чакай да видя в какво състояние се намира.

Куршумът беше улучил точно там, където се бе целил, право в ръката над лакътя. Но очевидно при падането непознатият бе ударил главата си в дънера на близкото дърво. Той бе в безсъзнание. Баронът махна филцовата шапка и шалчето. Човекът очевидно не бе искал тя да го види, което означаваше, че не е възнамерявал да я убие. Това все пак бе нещо. Взря се в лицето му. Никога досега не го беше виждал.

Миг по-късно бе отново до Сузана; тя стоеше на същото място, където я бе оставил, и местеше погледа си ту към него, ту към своя похитител.

Роухън развърза ръцете й. Върна се при нападателя и завърза неговите ръце зад гърба.

— Така — рече след това той, — да се прибираме у дома. Всички те търсят, в това число и майка ми.

Вдигна я на ръце и с невероятна грация настани и двама им върху гърба на Гъливер.

Поведе коня бавно между дърветата. Без да поглежда към нея, за да не вижда оголените й бели крака и дясното бедро, което докосваше неволно с ръката си, рече:

— Кажи ми какво стана.

Това й помогна да дойде на себе си. Младата жена говореше бавно, но шокът замъгляваше мозъка й, главата й щеше да се пръсне и на него му беше трудно да разбира. Но бе твърдо решен да я принуди да се фокусира върху нещо. Задаваше й въпрос след въпрос, докато най-накрая реши, че е научил всичко.

Най-сетне заяви, като я притискаше към себе си.

— Справила се си чудесно, Сузана. Много се гордея с теб.

Щом излязоха от кленовата гора, баронът помоли:

— А сега се дръж здраво.

Младата жена се вкопчи в него и почувства, как Гъливер се понесе като вятър. Вятърът изстудяваше голите й крака. И голия й корем. О, не. Опитваше да седне така, че по някакъв начин да се прикрие, но девер й я държеше здраво.

Когато препуснаха по широката, застлана с чакъл алея и след това — към главния вход на Маунтвейл Хол, за лош късмет минаха поне покрай десетина мъже, слуги и няколко карети, в които несъмнено стояха съпругите на съседите.

Роухън изруга. Трябваше да заобиколи откъм конюшнята, трябваше да…

Щом ги забелязаха, се разнесе предупредителен вик.

Опъна леко юздите на коня, за да го накара да намали темпото и побърза да я пусне, за да й даде възможност да се загърне по-добре с горната му дреха. Това не свърши кой знае каква работа. Не можеше да я закара в този вид до къщата. Всички мъже щяха да я видят.

Насочи Гъливер извън алеята, после я свали от гърба му и я постави на земята.

— Стой неподвижно. — В движения засъблича ризата си. — Ето, сложи си я, жакета облечи върху нея.

Младата жена се поклащаше, потръпваше. Очевидно не можеше да разчита на нея. Сам я облече с ризата. Слава Богу, тя стигаше до коленете й. По това време снаха му вече трепереше толкова силно, че трябваше да й помогне да закопчее дрехата на гърдите си.

Красиви гърди.

После я наметна с жакета.

Едва след като спря Гъливер пред стълбите на главния ход, баронът си даде сметка, че е гол до кръста.

Но нямаше какво да направи по този въпрос.

Извика, преди някой друг да е успял да проговори.

— Намерих я! Тя е добре. Оставих похитителя й в безсъзнание в кленовата горичка край изоставената барака. Ози Харкър, ти знаеш къде се намира тя, същата, край която правеха лагера си циганите. Иди да го доведеш.

Всички се взираха ококорени в него, в нея.

Внезапно отнякъде се появи Шарлот и заслиза пъргаво към тях. Хората отстъпиха, за да й направят път.

— Прескъпи мой — провикна се тя, — внеси веднага бедното дете. Фиц, изпрати някой да повика лекаря.

След това изказа благодарност на всичките си скъпи приятели за помощта. Този път обаче, за първи път, погледите им не бяха вперени към прекрасната лейди Маунтвейл. Очите на всички присъстващи мъже бяха насочени към разголените бели крака на мисис Карингтън. А на всички жени — към голата гръд на барона.

Идеята на майка му да я нарече „дете“ обаче бе много добра.

Роухън изруга, когато пренесе Сузана през широко отворената врата. Икономът обаче не гледаше към разголената жена. Имаше достатъчно достойнство, за да го направи.

В този момент младият мъж дочу приветствени викове. Премигна, без да разбира какво става, но след това се сети, че несъмнено бе спечелил още една степен, още едно съществено повишение в обществения си статус. Сведе очи към краката на снаха си, после към лицето й и видя синините по бузата й.

— Той ли те удари?

— Да. Много ме боли.

Баронът изруга отново. Понесе я нагоре по стълбите, като ги вземаше по две наведнъж, и извика през рамо:

— Фиц, доведи лекаря, по-бързо. Не се мотай, човече.

Фиц се обърна към Шарлот, като в същото време махна на Огъстъс. И заяви с разтревожен тон:

— Обикновено когато негово височество е в Маунтвейл, тук е много спокойно.

Баронесата проследи смръщено с поглед сина си.

— А не би трябвало, Фиц. Човек с неговата репутация и апетити би трябвало да е заобиколен от вълнение и трескава дейност. В противен случай би се получила истинска пародия. Бедната Сузана. Тук вече сме изправени пред реален проблем, но може би нещата не изглеждат чак толкова зле. Помисли си само колко романтично е всичко това. Негово височество изглежда смайващо така, както я носи на ръце, нали? И невероятно мъжествен с разголената си гръд. — Гласът й бе изпълнен с повече от задоволство. В него звучеше гордост. Тук Шарлот се намръщи. — Но тя е вдовицата на брат му. Нищо не може да излезе от това, каквото и да стане.

Икономът въздъхна и повтори и потрети отново нарежданията си на Огъстъс, тъй като последният не можеше да откъсне очи от това необикновено прелестно видение, все още облечено с момчешки дрехи.

Вдигна поглед нагоре към стълбите. Баронът му се бе сторил разстроен. Никога преди това не го бе виждал разстроен. Но неговата майка имаше право. Един мъж не можеше да се ожени за вдовицата на брат си, пък дори тя да носеше неговите риза и жакет.