Робърт Б. Паркър
Може би сън (26)

25

Седях в кантората без сако и без връзка, отпивах ръжено уиски от водната чаша и тъкмо се колебаех дали да си сипя още едно, или да си поръчам обяд, в стаята влезе Бърни Олс.

— Аперитивче, а?

— Именно — рекох. — Разполагам се удобно, обръщам едно-две и си преговарям деня. Много ободрява.

— Какво ще кажеш за едно посещение в моргата?

— Нищо по-хубаво.

Движението по улиците бе натоварено и Олс не спря сирената по целия път.

— Трупът да не е нервен?

— Какъв е смисълът да си полицай, ако не използваш сирената — обясни Олс. — Това ни е кярът от цялата работа.

В моргата бе хладно и мрачно — нищо по-приятно в толкова горещ ден! Стъпките ни отекваха в коридора, докато следвахме служителя покрай безкрайната редица метални чекмеджета. Той ни показа тяло на възрастна жена с побеляла коса и странно изметната глава. Познах я. Трябва да бе намерила своя дом.

— Мисис Суейзи — обадих се аз.

— Съвпада с твоето описание — рече Олс.

— Счупен врат?

— Съдебният лекар още не я е видял. Но изглежда това е причината.

— Къде я намерихте?

— Край брега, близо до шосето.

— Мислиш ли, че може да са я убили другаде и после да са я захвърлили там?

— Още не знаем дали е убийство. Може и да е паднала.

— Я стига, Бърни — рекох аз. — Достатъчно време си бил полицай, за да се правиш на наивен. Беше пациентка в „Рестхевън“, свидетелка на изчезването на Кармен Стърнуд и щом поискахме да я разпитаме, тя изчезна. Втори труп по случая Стърнуд.

— Точно така. Но както вече спомена, отдавна съм в полицията и затова предпочитам да чуя първо какво ще каже съдебният лекар.

— А клиниката?

— Какво клиниката? Бонсентир е чист като паста за зъби. И ние не разполагаме с никакви доказателства за противното. Двама души, за които той твърди, че са изписани, създават проблеми, но и това не е сигурно. Смяташ ли, че имаме достатъчно основание да го задържим?

— Чист… вятър!

— Това си го знаем само ние с теб. В състояние ли си да убедиш областния прокурор? Ами съдията? Ами заседателите? Знаеш отговорите на тия въпроси, Марлоу.

— Да я прибирам ли? — попита служителят. Олс кимна. Чекмеджето се плъзна плавно по добре смазаните релси.

Ние с Олс излязохме навън, където животът все още продължаваше, а слънцето на небосклона бе с цвета на стара медна монета в този късен следобед.

Движението бе понамаляло, Олс изключи сирената и се вляхме в потока коли, насочил се към Холивуд.

— Мога да ти предложа и още нещо, над което да помислиш, Марлоу.

Дръпнал шапка над очите си, за да не ми блести залязващото слънце, се бях излегнал на седалката и се чувствах стар като света.

— Кажи — подканих го аз.

— Лола Монфорте — рече Олс. — Насеченият труп, който намерихме в каньона.

— Слушам те.

— Нали ти казах, че е била актриса, намерихме агента й. Разправя, че здравата го била загазила с пиячката и мъжете.

— И само това ли?

— Прекарала е известно време в „Рестхевън“, да й попритегнат бурмите.

Не помръдвах под шапката. И двамата замълчахме. На разклонението за Холивуд Олс отби вляво.

— Според нас тук отново е налице връзка със случая Стърнуд — рече Олс. — Сближават се, откриват, че имат общи вкусове. „Щом излезеш оттук, обади ми се“, ето как телефонът се появява на кибрита.

— Предполагам, нея също са я изписали излекувана — рекох аз.

— Познай де!

— Нямаш намерение да прибереш Бонсентир, така ли?

— Честно да ти кажа, надяваме се ти да ни помогнеш, Марлоу.

Ледена буца заседна в стомаха ми. Къде ли беше Кармен?

— Готово — обадих се изпод шапката. — За мен ще бъде удоволствие.