Робърт Б. Паркър
Може би сън (25)

24

Морис Исаксън имаше правна кантора с две секретарки в Западен Холивуд, недалеч от пресечката на Хорн и Сънсет. Излегнал се в големия въртящ се стол, той бе вдигнал крака върху бюрото и съзерцаваше малките си обувки.

— Водни права — рече той замислено. — Това е термин на Запада. Източно от Мисисипи ги наричат крайречни. Означава, че всеки от собствениците на крайречни парцели има неограничени права върху водата в тази река. На запад от Мисисипи, където е доста сухо, получават водни права в зависимост от големината на парцела.

— И могат да се продават, така ли?

— Също и да се купуват — добави Исаксън. Той имаше тънки сиви мустачки, лъскава прошарена коса и голям нос. — Не говоря за крайречните права, те вървят със земята. Става дума за водните права, те могат да се купуват и продават.

— Има ли нещо незаконно в това?

— Точно толкова, колкото и във всяка една сделка. След като няма опит за измама, важат обичайните правила. Водните права по нищо не се отличават от всички останали.

— Значи ако изкупя всички водни права на дадена река, мога да правя каквото си поискам с водата?

— Да.

— Правителството откупува ли водни права?

— Разбира се, по целия Запад.

— Възможно ли е да наеме частна компания да свърши тая работа?

— Откъде да знам, Марлоу? Мене ако питаш, правителството си прави каквото иска.

Замълчах.

— Не искам да съм груб, Марлоу, но както си седя и те гледам как умуваш, не печеля нищо. А и консултацията за водните права не ми донесе кой знае колко.

— Оставам ти длъжник — рекох аз.

— Това се разбира от само себе си. Но ти нямаш и с какво да платиш. Е, ако някой ден загубя клиент, ще те наема да го върнеш.

Без да кажа дума повече, станах и си тръгнах. Когато се върнах в кантората, русолявият тип, който следваше Еди Марс по петите, седеше в чакалнята ми с опънати напред крака, нахлупил шапката си над веждите. Минах мълчаливо покрай него, отключих вратата, широко разтворих прозореца да влезе горещ въздух и седнах зад бюрото. След минута оня се довлече, наежен колкото два скорпиона.

— Еди иска да се отбиеш в клуба — рече той. Устните му едва помръдваха, докато говореше, а и шапката си трябваше да килне назад, че му пречеше да вижда.

— И какво от това?

— За една от Стърнудовите става дума — рече Блонди.

— Коя от двете?

— Вивиан. Еди смята, че трябва да дойдеш. Тя е в клуба. Някой се е опитал да й смени физиономията.

— Кой?

— Еди не каза. Рече само да те заведа.

— Сам ще се заведа.

Блонди поклати глава.

— Еди каза да те придружа.

Изправих се.

— Щом ще ме водиш, тръгвай. И по-далече стой, да не пострадаш.

— Друсат те нервите май — рече Блонди.

— И нерви ме друсат, и тая седмица ми писна от досадници.

Блонди само сви рамене.

— Еди не поръча да съм ти бавачка. Ще се видим в клуба.

Обърна се и си тръгна. След минута го последвах и в Сайпръс Клъб бях преди него.

Като всички клубове и този денем изглеждаше опърпан. Общата запуснатост, която нощното осветление скриваше, под лъчите на слънцето изпъкваше с цялата си грозота. Петната под олющената боя, изронена от океанския вятър, се блещеха насреща. Нещата изглеждаха по-добре само под прикритието на сенките.

Марс бе изключение. Той изглеждаше все така добре в перленосиво спортно сако и черна риза, чиято яка падаше върху реверите на сакото. Двамата с Вивиан ме чакаха в кабинета му.

Видът й не беше добър. Горната й устна беше подпухнала, едното око — почти затворено, с тъмните кръгове на правилно насочен удар. Нямаше и следа от грим, косата й бе разчорлена, изглеждаше уплашена и безпомощна. И красива.

— Какво се случи? — попитах аз. Тя погледна към Еди.

— Повикали я от клиниката на Бонсентир — започна Еди вместо нея. — Казали й, че Кармен се е върнала и не е зле да я посети. Наместо да ми се обади, Вивиан веднага потеглила. Някъде по пътя за Мълхоланд двама биячи я отбили от пътя, по-натупали я и заръчали да те накара да се откажеш.

— В противен случай?

Марс кимна. Лицето му бе съвършено спокойно за разлика от очите.

— Престани да ровиш, Марлоу — промълви Вивиан. — Зарежи всичко това, по дяволите, махни се от живота ни, искам и аз да поживея спокойно.

— И тогава? Да оставим Бонсентир да праща Кармен където му скимне, а ти да чакаш заповедите на разни кретени. На това ли му викаш спокойствие?

Вивиан погледна Еди, след това отново към мен.

— Той е прав, мила — обади се Марс. Гласът му беше безизразен и студен, почти нечовешки.

Тя отново ни изгледа поред и ето, че заплака.

— Погледнете ме. Само ме погледнете. — Сега вече тя се разрида, но силната болка я принуди да се овладее. Без да продума, Марс прекоси стаята и обгърна раменете й. Вивиан не помръдна. — Опитах се да се свържа с теб — взе да обяснява тя. Правеше отчаяно усилие да овладее гласа си. — Не те намерих. И затова тръгнах сама, а после дойдох при Еди.

— Излишно е да ми обясняваш — рекох аз. Марс не откъсваше очи от лицето ми. Според мен нищо от онова, което се говореше, не достигаше до съзнанието му. Очите му бяха ледени.

— Какво ще правим сега, храбрецо?

— Все нещо ще измисля. Предлагаш да помогнеш ли?

— Само засега — рече той. Имах чувството, че мисълта му се е отплеснала в друга посока. — Което съвсем не означава, че сме приятели, храбрецо. Просто в момента имаме общи интереси.

— Какво смятате да правите? — попита Вивиан.

— Все нещо ще измисля.

— Ти не се безпокой, мила, двама от моите хора ще те изпратят. Ние с Марлоу трябва да си поговорим.

— И да чакам вие да решавате вместо мен? — рече Вивиан.

— Да не би да имаш по-добра идея? — намесих се аз.

Лицето й помръкна, сякаш всеки миг щеше да заплаче отново. Но не заплака.

— По дяволите, жените открай време ги затварят вкъщи. Да чакат, да се надяват, докато мъжете „измислят нещо“. Май ще взема да се напия.

— Моите момчета ще останат у вас — рече Марс. — Нищо страшно няма да ти се случи.

— Ти пък откъде си толкова сигурен, по дяволите? — троснато рече Вивиан и излезе от стаята.

Миг по-късно се появи Блонди.

— Вземете кола и я закарайте у тях. Оставате там.

Блонди я последва.

Клубът потъна в тишина — тишината, така типична за нощните заведения денем. Марс бръкна в някакво чекмедже, извади един колт калибър 45 с къса цев и го постави на бюрото. До него тупна кутия с куршуми.

— Нещо да кажеш? — попита той. Настаних се срещу него и кръстосал крака, взех нервно да помръдвам стъпало.

— Според мен Кармен случайно е попаднала в тази каша — рекох аз. — Проблемът е в онова, което става между Невил Вали и Ранчо Спрингс. Неизвестно кой изкупува водни права в Невил Вали при действащ вече правителствен проект за напояване в района. В същото време в Ранчо Спрингс, по-точно в пустинята на изток от Пасадина, се изкупуват земи, в които няма капка вода.

— Да имаш някаква представа кой може да е?

— Ще стигнем и до него. Според мен замисълът предвижда водата на Невил Вали да се отклони към Ранчо Спрингс и да се натрупат пари от продажбата на плодородни парцели, купени на нищожна цена.

— Но това са цели двеста мили — обади се Марс.

— Точно така. Прочетох туй-онуй. Напоителната система на Лос Анжелис, която започва от Оуенс Вали, е точно толкова дълга.

— Значи купуват евтина земя, облагородяват я с крадена вода и печалбата им е в кърпа вързана.

— Според мен Бонсентир е в играта. Симпсън също. Подобна далавера иска маса пари. Сигурно са подкупили правителствените служители, които осъществяват проекта в Невил Вали, а в Ранчо Спрингс законът е в ръцете им. Онзи ден техните ченгета ме прогониха от там.

— Хората се държат доста недружелюбно с теб — отбеляза Марс.

— Свикнал съм. Тъкмо са си опекли работата и ето, че се появявам аз, хрътката Марлоу, уж търся Кармен Стърнуд. Всички умират от страх да не разбутам нещо от сделката за Невил Вали.

— Защо просто не те очистят? — Марс извади копринената кърпичка от горния джоб на сакото, оправи гънките й и отново я върна на мястото й.

— Решиха на първо време да ме сплашат. Едно убийство ще привлече вниманието.

— Защо не върнат тогава Кармен? Ти разправяше, че е при Симпсън.

— И на мен ми е трудно да разбера. Може би причината е извратеният вкус на Симпсън. Толкова е богат, че едва ли разсъждава като мен и теб, Еди.

— А е и смахнат — додаде Марс.

— И то много. Него всички го пазят, а той толкова се е самозабравил, че не мисли за последствията.

— Никой не му дава право да бие моята мацка — рече Марс.

Нямах намерение да обсъждаме този въпрос. Направих се, че не го чувам.

— Само убийството не се връзва. И навярно защото е случайно съвпадение.

— Говориш за оная накълцаната, нали?

— Точно така. Намериха телефона на Стърнуд в чантата й.

— Вестниците писаха, но без да споменават имена.

— Стърнудови също имат достатъчно връзки — обадих се аз.

— Мислиш ли, че Кармен е дала този телефон?

— Откъде да знам. Това убийство ми е много мътно. Още повече обърква нещата.

— Такава сладка работа. Никога няма да ти позволят да им попречиш.

— Прав си.

— От такава далавера ще капнат петдесет, ако не и сто милиона.

— Като нищо.

— Ще те пречукат и окото им няма да мигне. На тяхно място така бих направил.

— Не че не се опитаха — рекох аз. — Навремето и на теб не ти издържаха нервите.

Марс замислено поклати глава.

— Ти си ми най-малката грижа, храбрецо. Но за да се откажат да тормозят Вивиан, ще трябва да им дръпнем килимчето изпод краката.

— Май така ще стане — съгласих се аз. — Освен това трябва да намерим и Кармен.

— Малката мръсница. Ако я очистиш, голяма услуга ще направиш на сестра й.

— За друго съм нает.

— А ако ти платим, за да забравиш за какво си нает?

— Говориш глупости, Еди.

— Знам какво говоря. Глупакът си ти, храбрецо, но поне си твърдоглав, признавам. Значи ще търсим и Кармен.

Кимнах. Аз и Еди Марс. Съдружници. Приятели. Двама умници с обща цел. Марс и Марлоу. Марлоу и Марс. Колко хубаво прозвуча. Прииска ми се да си отида и да се натряскам.

Което и направих.