Том Кланси
Разделяй и владей (27)

26.
Вашингтон
Понеделник, 21,00 часа

Пол Худ беше ядосан, когато приключи разговора с Орлов.

Беше го яд на системата, на разузнаването и на себе си. Убитите не бяха от неговите хора, а човекът, чийто живот беше в опасност, не беше негов агент. Но те се бяха провалили и Харпунджията беше успял отчасти заради начина, по който шпионите си вършат работата. Харпунджията командваше екип. Повечето американски агенти работят като част от екип. Теоретично това би трябвало да им осигурява подкрепления. На практика обаче ги принуждаваше да работят в условията на бюрокрация. Бюрокрация с правила на поведение и отчетност пред директорите, които бяха далеч от полесражението. С подобно бреме никой не можеше да се пребори с човек като Харпунджията. И Худ се чувстваше виновен, че поддържа тази система. Беше също толкова виновен, колкото и колегите му от ЦРУ, АНС или някой друг.

Иронията беше, че Джак Фенуик явно беше направил нещо извън правилата. Работата на Худ беше да разбере какво.

Бюрократи ще проверяват бюрократи, помисли си с горчивина той. Разбира се, той вероятно не би трябвало да мисли за това в момента. Беше уморен и ядосан от станалото в Баку. И дори не се беше обадил вкъщи, за да разбере как е Харлей.

Роджърс беше останал при Худ, когато той за първи път телефонира на Орлов, а също и по-късно, когато генералът му се обади. Докато чакаха завръщането на Боб Хърбърт, Роджърс отиде да донесе сода. Худ реши да се обади вкъщи. Обаче настроението му не се подобри.

Правеше точно това, което Шарън винаги беше мразела. Работеше до късно. Обаждането у дома не беше първата му грижа. Усети гнева по напрежението в гърлото й, по стиснатите й устни, по кратките й отговори.

— В момента пера — рече Шарън. — Харлей е в библиотеката и реди пасианс на компютъра. Александър е в стаята си. Пише си домашното и учи за теста по история.

— Как е Харлей днес? — попита Худ.

— Как мислиш, че е? — отвърна Шарън. — Дори и твоята психиатърка каза, че ще мине време, преди да забележим някаква промяна в нея. Ако изобщо има такава — добави тя. — Ти обаче не се безпокой, Пол. Ще се справя, каквото и да се случи.

— Никъде нямам намерение да ходя, Шарън. Искам да помогна.

— Радвам се. Искаш ли да ти дам Александър? — попита тя.

— Не, щом като учи — каза Худ. — Само му кажи, че съм се обаждал.

— Разбира се.

— Лека нощ — рече той.

Усети как Шарън се поколеба. Беше само за миг, но му се стори, че беше много по-дълго.

— Лека нощ, Пол — каза тя и затвори.

Остана с телефона в ръка още няколко секунди. Каза си, че освен бюрократ е и копеле. Остави слушалката на мястото, скръсти ръце и зачака Роджърс. Докато седеше, нещо в него започна да тиктака. Не беше часовник или бомба. По-скоро приличаше на камера или на някакъв механизъм. С всяко движение пружината вътре в него се натягаше още повече. Усещаше, че иска да направи нещо, а не само да разсъждава заедно с колегите си и да моли руснаците за помощ. Искаше да действа. Нещо не беше наред и той трябваше да разбере какво е то.

Роджърс и Хърбърт влязоха заедно. Завариха Худ да гледа към стената в кабинета, на която преди имаше окачени снимки в рамки. Те напомняха за годините, в които беше работил в правителството. Снимки със световни лидери, с избиратели. Фотографии, на които се виждаше как Худ полага основни камъни на някакви строежи или разлива супа на бедни в обществена кухня в Деня на благодарността.

Изобщо животът му като един типичен бюрократ. Като част от проблема, а не негово разрешение.

— Добре ли си? — попита Хърбърт.

— Да, добре съм — отвърна Худ.

— Получи ли някакви новини? — настоя Хърбърт.

— Не — рече Худ. — Не, но бих искал аз да стана източник на новини.

— Знаеш мнението ми по въпроса — каза Хърбърт. — За какво мислиш?

— За Батат — отвърна Худ. Това не беше съвсем вярно. Мислеше, че не трябваше да оттегля оставката си. Трябваше да напусне Оперативния център и да не се връща повече. Запита се дали не я беше подал повече заради себе си, а не толкова, за да има време за семейството си, както отначало предполагаше. Но беше се върнал и нямаше намерение да бяга отново.

Батат беше следващата спирка в мисловния му процес.

— Този човек е бил откаран в болница с някакво заболяване, където са чакали двама убийци — каза той. — Това едва ли е случайност.

— Не, не е — съгласи се Хърбърт. — С моите консултанти разсъждавахме по въпроса.

Колсултантите на Хърбърт бяха четиримата заместник-директори на разузнаването, които бяха дошли в Оперативния център от военното разузнаване, АНС и ЦРУ. Бяха трима мъже и една жена и на възраст между двадесет и девет и петдесет и седем години. Като се прибави и Даръл Маккаски, който поддържаше връзката с ФБР и Интерпол, Оперативният център имаше най-добрия разузнавателен екип във Вашингтон.

— Ето какво си мислехме — каза Хърбърт. — От ЦРУ са деветдесет и девет процента сигурни, че Харпунджията е минал през Москва на път за Баку. Един агент твърди, че го е видял в самолет, пътуващ за Москва, но това може и да е направено нарочно.

— Защо? — попита Роджърс.

— Няма да е за първи път един терорист да се остави нарочно да бъде видян — каза Хърбърт. — През 1959 година съветският шпионин Игор Славски се остави да бъде забелязан на Централната гара в Ню Йорк, за да привлече вниманието на полицията и да доведе хора от ФБР в апартамента си. Когато влизат вътре на „Джейн Стрийт“, гръмва бомба. Славски се връща, събира значките и документите им за самоличност и прави от тях перфектни фалшификати. Използва ги, за да влезе в главната квартира на ФБР във Вашингтон. Така че възможно е Харпунджията да е позволил присъствието му да е станало известно чрез някои канали.

— Продължавай — каза тихо Худ. Започваше да става нетърпелив. Не заради Боб Хърбърт. Шефът на разузнаването просто беше удобен да си изкара яда. Худ искаше Орлов да му се обади. Искаше да чуе, че в болницата всичко е наред. Искаше най-после някакви добри новини.

— Съжалявам — каза Хърбърт. — И така, Харпунджията даде по някакъв начин да се разбере, че отива в Баку. Планирал е някаква операция. Знае, че в посолството има и хора на ЦРУ. Известно му е също, че ЦРУ може и да не иска да разкрива тези хора, тъй като полицията от азербайджанското Министерство на вътрешната сигурност вероятно държи под наблюдение персонала на посолството, за да следи за някакви операции на чужди разузнавалия. Затова ЦРУ изпраща човек от Москва.

— Батат — прекъсна го Худ.

— Да — рече Хърбърт. Чувстваше се леко притеснен. — Дейвид Батат е шеф на бюрото на ЦРУ в Ню Йорк. Той е наел на работа Анабел Хемптън.

— Тази, която разкрихме по време на обсадата в ООН ли? — попита Роджърс.

Хърбърт кимна.

— По това време Батат е бил в Москва. Проверихме го. Чист е. Един от нашите източници в ЦРУ ми каза, че бил изпратен в Баку като наказание за издънването в Ню Йорк.

Худ кимна.

— Добре. Батат пристига в Баку.

— Батат отива в района на обекта, за да види дали ще се появи Харпунджията, и е обезвреден — продължи Хърбърт. — Не е убит, нещо, което Харпунджията би могъл да направи много лесно. Явно е бил инжектиран с някакъв вирус или химикал, който в даден момент да го свали на легло, и то от нещо достатъчно сериозно, за да бъде откаран в болница.

— Под ескорта на неговите колеги от ЦРУ — каза Худ.

— Точно така — отвърна Хърбърт. — Цялата тайфа накуп.

— Което освобождава Харпунджията от евентуалната намеса на ЦРУ срещу това, което е планирал — каза Худ.

— Така изглежда, че ще да е било — каза Хърбърт. — Никой освен Съединените щати, Русия и вероятно Иран няма свои разузнавачи в Баку.

— Заради каспийския петрол ли? — попита Роджърс.

Хърбърт кимна.

— Не сме чули Харпунджията да е нападнал и разузнавачи на Москва и Техеран.

Худ се замисли върху казаното.

— Иран — каза тихо той.

— Какво каза? — попита Хърбърт.

— Днес за втори път говорим за Иран — рече Худ.

— Но не и поради същата… — Хърбърт не се доизказа.

— По същата причина, нали? — рече Худ.

— О, не — обади се Роджърс.

— Нещо като че ли пропускам.

— Да не искаш да кажеш, че играта с телефонното обаждане може да свърже Харпунджията с Техеран и Джак Фенуик, АНС и ЦРУ? — попита Хърбърт.

— Възможно е — каза Худ.

— Това поставя Фенуик в една люлка с тях за нещо, свързано с Харпунджията — каза Хърбърт.

— Нещо, за което той не е искал президентът да знае — изтъкна Худ.

Хърбърт поклати глава.

— Не бих искал да е така — рече той. — Не искам да се окаже, че нашата страна си сътрудничи с онзи кучи син, който уби жена ми.

— Боб, моля те да се успокоиш — каза Худ.

Хърбърт ядосано го изгледа.

— Ако Харпунджията е намислил да извърши нещо в Баку, ние можем все още да го хванем — каза Худ. — Но само ако се концентрираме върху това.

Хърбърт не отговори.

— Боб?

— Чух те — каза той. — Съсредоточавам се.

Худ погледна към Роджърс. Преди минута искаше да си го изкара на някого. Сега, когато един от приятелите му се чувстваше обиден, желанието му се изпари. Искаше най-вече да помогне на Хърбърт.

Защо никога не изпитваше подобно желание към Шарън, когато тя беше ядосана?

— Майк — каза той, — наистина трябва да разберем какво крои Фенуик и кой, ако има такъв, работи с него.

— Ще се опитам да разбера — каза Роджърс. — Засега мога да ти кажа само това. Открих два имейла в компютъра си от преди шест месеца. Били са писани от Джак Фенуик и Бърт Гейбъл.

— За какво са се отнасяли? — попита Худ.

— Били са в отговор на една бяла книга на Пентагона — каза Роджърс. — Тя е съдържала оценката, че опасността от военни съюзи на Русия с нейни съюзници, които не са били част от бившия Съветски съюз, е минимална. Фенуик и Гейбъл са оспорили това мнение.

— Шефът на Агенцията за национална сигурност и началникът на президентската канцелария са взели отношение по този доклад независимо един от друг, така ли? — каза Худ.

— Точно така — отвърна Роджърс. — Меморандумите им са били изпратени до всички членове на Конгреса и различни военни ръководители.

— Чудя се дали тези двамата не разговарят помежду си на философски теми в мрежата — каза Худ. — Какво време е отбелязано за изпращането на меморандумите?

— Разликата е няколко часа — каза Роджърс. — Не изглежда да са резултат от съгласувани действия. Но и двамата изразяват решителното си неодобрение на доклада.

— Мисля, че не би трябвало да отдаваме значение на това дали Фенуик и Гейбъл са изпратили меморандумите независимо един от друг, или дали са открили нещо общо в позициите си, когато са ги прочели — рече Худ. — Въпросът е дали са направили нещо във връзка с това. Дали са се срещали и са се наговаряли.

— Кое те кара да мислиш, че биха могли да го сторят? — попита Хърбърт, включвайки се отново в разговора.

— Името на Гейбъл беше споменато при днешната ми среща с президента — каза Худ. — Той и неговият помощник Дон Роднър е трябвало да запознаят конгресната комисия по разузнаването с инициативата за ООН.

— И не са го направили — каза Хърбърт.

— Не, не са. — Худ забарабани леко с пръсти по бюрото.

— Тук сме изправени пред два проблема — каза той след малко. — Единият е какво е правил Фенуик в Ню Йорк, а другият са действията на Харпунджията в Баку.

— Да предположим, че те не са свързани — рече Хърбърт. — Общото при тях е Иран. Харпунджията и друг път е работил за Техеран.

Худ кимна.

— Ами ако и сега работи за тях?

— Против Азербайджан? — попита Хърбърт.

— Възможно е — каза Роджърс. — Иранците имат две области, криещи опасност от конфликт с Азербайджан. Петролните резерви на Каспийско море и границата с Нагорни Карабах.

— Но защо Фенуик ще иска да се намесва в подобно нещо? — попита Хърбърт. — Само да покаже, че Пентагонът греши ли? Тогава какво?

— Не знам — рече Худ. Той погледна към Роджърс. — Иди при него и го накарай да си разкрие картите. Да ти каже не само какво се е договарял с Иран, но и защо е излъгал президента.

— Кажи му, че имаш информация, с която можеш да го запознаеш само на четири очи — каза Хърбърт.

— Точно така — рече Худ. — Накарай Лиз да изработи психологически портрет на президента, който се основава на наблюдения от първа ръка, включително и на моите, от които да изглежда, че Лорънс изпуска положението от контрол. Сподели го с Фенуик, разбира се, под секрет. Попитай го дали е чул нещо по въпроса.

Роджърс кимна и излезе.

Худ погледна към Хърбърт.

— Ако Иран е планирал някаква военна авантюра, вероятно е придвижил военни части и техника. От НРО може да са забелязали нещо. Стефан Вийнс върна ли се там на работа?

— Миналата седмица — отговори Хърбърт.

НРО беше Националното бюро за разузнаване — свръхсекретна служба, която отговаря за повечето шпионски спътници на Америка. НРО беше агенция към Министерството на отбраната и персоналът й бе съставен от хора от ЦРУ, въоръжените сили и цивилни. Информацията за съществуването на НРО беше разсекретена през 1992 година, двадесет години след създаването му. Стефан Вийнс беше стар колега и приятел на компютърния шеф на Оперативния център Мат Стол. Той беше изключително полезен при снабдяването на центъра с информация, когато по-големите служби като ЦРУ, АНС и военното разузнаване се бореха помежду си за сателитно време. Вийнс беше обвинен, че е укрил пари при тайни операции, но беше оправдан.

— Добре — каза Худ. — Виж дали Вийнс може да открие нещо. От НРО може би са забелязали някакво придвижване на войски в Иран, което да не представлява непосредствена опасност.

— Веднага ще се заема с тази работа — рече Хърбърт.

Шефът на разузнаването подкара инвалидната си количка към вратата. Худ се облегна в стола си. Погледна към телефона. Искаше му се Орлов да се обади. Искаше да чуе, че руснакът е изпратил някой в болницата и че с Батат всичко ще бъде наред. Искаше да чуе, че са успели да сложат спирачка пред лошите новини и че ситуацията започва да се променя към добро.

Длъжни сме, помисли си Худ. Там се мътеше нещо. Нещо голямо и опасно. Той не знаеше какво е то и кой стои зад него. Не знаеше дали парчетата от мозайката, които Оперативният център събираше, ще съвпаднат. Беше сигурен само в едно: каквото и да беше, трябваше да бъде предотвратено.