Том Кланси
Разделяй и владей (18)

17.
Вашингтон
Понеделник, 16,13 часа

Когато Худ влезе, президентът пишеше върху бяла официална бланка. Покани го да седне. Трябваше да си запише нещо, преди да започнат разговора. Худ безшумно затвори вратата и отиде до едно кафяво кожено кресло срещу бюрото. Изключи мобилния си телефон и седна.

Президентът беше облечен в черен костюм и вратовръзка на сребърни и черни райета. От бронираните стъкла на прозорците зад него нахлуваше обилна жълта светлина, а през тях се виждаше Розовата градина, пълна със свежи цветя. Всичко изглеждаше толкова наред, толкова нормално и жизнено, че за момент Худ се разколеба.

Но само за момент. Неговите инстинкти го бяха докарали до поста, който заемаше. Не трябваше да започне да се съмнява в тях точно сега. Освен това битката винаги се водеше някъде другаде, не в палатката на командващия.

Президентът приключи с писането и погледна към Худ. Беше блед и имаше уморен вид, обаче очите му бяха запазили присъщия си блясък.

— Казвай, Пол — рече президентът.

Худ почувства, че му става топло зад ушите. Тази работа нямаше да е лесна. Дори и да беше прав, нямаше да може да убеди лесно президента, че членове на неговия екип извършват на своя глава някаква операция. Худ не разполагаше с много доводи в подкрепа на твърдението си и в един момент му се прииска да беше отишъл първо при първата дама. Щеше да е по-добре да я остави тя да поговори с президента насаме. Но ако сведенията, получени от Хърбърт, бяха верни, може би нямаше да има време за това. Напротив, Худ трябваше да държи настрана Меган Лорънс от всичко това. Той не искаше президентът да разбере, че жена му е говорила за него зад гърба му.

Худ се наведе напред.

— Господин президент, изпитвам известно безпокойство във връзка с операцията за сътрудничество в областта на разузнаването в рамките на ООН.

— За нея има грижата Джак Фенуик — успокои го президентът. — Ще бъдете подробно уведомени, когато той се върне от Ню Йорк.

— Агенцията за национална сигурност ли ще отговаря за нея?

— Да — каза му президентът. — Джак ще докладва директно на мен. Пол, надявам се, че това посещение не е за някакво съперничество между Оперативния център и АНС…

— Не, сър — увери го Худ.

Чу се позвъняване по вътрешната уредба. Президентът отговори. Беше госпожа Лей. Каза, че имала нещо за Пол Худ. Президентът се намръщи и я покани да го донесе. Изгледа Худ.

— Пол, какво става?

— Надявам се, нищо — рече Худ.

Госпожа Лей влезе и предаде на Худ един лист.

— Това ли е всичко? — попита той.

Тя кимна.

— А самият файл?

— Празен е.

Худ благодари на госпожа Лей и тя излезе.

— Кой файл е празен? — попита ядосано президентът. — Пол, какво, по дяволите, става?

— Само секунда и ще ви кажа, господин президент — рече Худ. Той погледна листа. — „От единадесет часа тази сутрин до четири часа следобед Джак Фенуик е имал планирана среща с представители на правителството на Иран в тяхната постоянна мисия в Ню Йорк“ — прочете написаното.

— Невъзможно — каза президентът.

— Сър, госпожа Лей е получила това от Агенцията за национална сигурност — каза Худ. Той подаде листа на президента. — Отгоре е изписан номерът на техния файл. Според нашите сведения Фенуик наистина е прекарал голяма част от този следобед в иранската мисия.

Президентът погледна листа и дълго мълча. После бавно поклати глава.

— Фенуик трябваше да се срещне със сирийците, виетнамците и половин дузина други — рече той. — Снощи ми каза точно това. По дяволите, та ние дори не сме близо до постигане на споразумение с Иран за сътрудничество в разузнаването.

— Знам — каза Худ. — Обаче Фенуик е бил там. И освен този документ файлът е празен. Като че ли за АНС няма такова нещо като инициатива на ООН.

— Това са глупости — не се съгласи президентът. — Нови глупости. — Той натисна един бутон на интеркома. — Госпожо Лей, свържете ме с Джак Фенуик.

— Сър, мисля, че не трябва да говорите с когото и да било от АНС — каза Худ.

— Моля?

— Поне засега — рече Худ.

— Почакайте, госпожо Лей. Пол, ти току-що ми каза, че моят съветник по въпросите на националната сигурност нарушава правилата. А сега пък ми казваш, че няма защо да се опитвам да разбера дали това е истина?

— Преди това трябва да поговорим — каза Худ.

— За какво?

— Не вярвам, че тази ситуация с Фенуик се дължи на някакво недоразумение — настоя Худ.

— Аз също — каза президентът. — Когато разговарях с него, бях пределно ясен. Точно затова той и аз трябва да си поговорим.

— Ами ако нещо не е съвсем наред? — попита Худ.

— Какво имаш предвид?

— Ако това е някаква мръсна игра? — запита Худ.

— Ти не си с всичкия си — рече президентът. Беше като ударен от гръм. — За бога, Пол, познавам тези хора от петнадесет, двадесет години — те са добри приятели!

Худ го разбираше. Всичко, което можа да каже, беше:

— Et tu, Brute?^[1]

Президентът го изгледа.

— Пол, за какво говориш?

— Когато Юлий Цезар бил убит от републиканците в Сената, убийството му било организирано от най-близкия и най-стария му приятел — рече Худ.

Президентът пак го изгледа. След малко каза на госпожа Лей да забрави за телефонния разговор. После бавно поклати глава.

— Слушам те — рече той. — Постарай се да бъдеш убедителен.

Худ си даваше сметка за това. Само не знаеше откъде да започне. Възможностите бяха две — заговор или душевна болест. Може би и двете. Реши да започне отначало и така да се ориентира.

— Господин президент, защо ви се обади Фенуик снощи? — попита той.

— Беше приключил срещите с посланиците в хотел „Хей-Адамс“ — каза президентът. — Няколко основни правителства силно се противопоставяха на инициативата за сътрудничество в областта на разузнаването. Трябваше да ме уведоми дали е успял да ги убеди да се съгласят да участват в нея.

— Господин президент — рече Худ, — не вярваме, че Джак Фенуик е бил снощи в хотел „Хей-Адамс“. Очевидно ви е позвънил от някое друго място и разговорът е минал през хотела.

— От къде? — попита президентът.

— Не знам — призна Худ. — Може би вече се е намирал в Ню Йорк. Фенуик съгласувал ли е въпроса с конгресната комисия по разузнаването?

— Не — отвърна президентът. — За одобрението от конгресната комисия отговаряха заместникът на Фенуик, Дон Роднър, а от тук Червения Гейбъл.

Худ не познаваше нито Роднър, нито Гейбъл. Дори не знаеше, че последният има прякор.

— Сър — продължи Худ, — снощи, когато благодарихте на сенатор Фокс за това, че са отпуснали средства за инициативата, тя чу за нея за първи път.

Президентът Лорънс замръзна на мястото си, но само за момент. Изражението му бавно се промени. За миг изглеждаше много странно — едновременно като двадесет години по-стар и като изгубено момче. Облегна се назад.

— Гейбъл не би направил нещо зад гърба ми — каза тихо той. — Не би го направил. А ако го беше сторил, щях да разбера по лицето му.

— Кога го видяхте за последен път? — попита Худ.

Президентът се замисли.

— В петък, на съвещанието на кабинета.

— Там е имало много хора и са били обсъждани голям брой проблеми — рече Худ. — Може да сте пропуснали да разговаряте с него, а може да са му попречили от АНС.

— Не вярвам да е било така — рече президентът.

— Разбирам — каза Худ. — Ако Фенуик и Гейбъл не са измамници, тогава наум ми идва само една възможност.

— Каква?

Худ трябваше да внимава какво ще каже. Вече не правеше предположения за хора от екипа на президента, а за самия президент.

— Може би нищо подобно не се е случвало — каза той. — Инициативата с ООН, срещите с представители на чужди правителства, нищо такова не е имало.

— Искаш да кажеш, че съм си въобразил всичко това? — попита президентът.

Худ не отговори.

— Вярваш ли го?

— Не — отвърна чистосърдечно Худ. Все пак телефонният разговор е бил пренасочен към хотел „Хей-Адамс“ и президентът не си въобразяваше, че го беше водил. — Обаче ще бъда откровен с вас, господин президент — продължи Худ. — Вие наистина изглеждате напрегнат, притеснен и разсеян. Определено не сте на себе си.

Президентът пое дълбоко въздух. Понечи да каже нещо, но се въздържа.

— Добре, Пол. Слушам те. Как ще действаме по-нататък.

— Предлагам да приемем, че сме изправени пред сериозен проблем — каза Худ. — Ще продължа разследването от наша страна. Ще видим какво можем да открием за иранската връзка. Ще проверим с какво друго се е занимавал Фенуик, с кого е разговарял.

— Звучи добре — съгласи се Лорънс. — Той трябва да се върне тази вечер. Няма да казвам нищо нито на него, нито на Червения, докато не ми се обадиш. Уведоми ме веднага щом като научиш нещо повече.

— Добре, сър.

— Ще разговаряш ли и със сенатор Фокс по въпроса?

Худ каза, че ще разговаря, и се изправи. Президентът също стана. Сега му изглеждаше по-уверен и по на себе си. Обаче нещата, които Меган му беше разказала, все още го безпокояха.

— Господин президент, имам още един въпрос — каза Худ.

Президентът го изгледа внимателно и кимна.

— Преди няколко минути вие казахте, че това са „нови глупости“. Какво имахте предвид?

Президентът продължи да гледа Худ.

— Преди да отговоря на този въпрос, позволи ми аз да те попитам нещо.

— Добре.

— Не ти ли е вече известен отговорът на въпроса ти? — попита президентът.

Худ отвърна, че не му е известен.

— Дойде да разговаряш с мен само заради това, което стана снощи, така ли?

Худ се поколеба. Президентът знаеше, че двамата с първата лейди са стари приятели. Не беше работа на Худ да му казва, че съпругата му се безпокои за него. Същевременно не искаше и той да бъде един от хората, които го лъжат.

— Не — отвърна той. — Това не беше единствената причина.

Президентът леко се усмихна.

— Беше достатъчно откровен, Пол. Няма да те притискам.

— Благодаря, сър.

— Но ще ти кажа едно нещо за глупостите — продължи президентът. — Това не е единственото недоразумение при нас през последните няколко седмици. Ядосах се. — Президентът му подаде ръка през бюрото. — Благодаря, че дойде, Пол, и за това, че беше настоятелен.

Худ се усмихна и разтърси ръката на президента. После се обърна и излезе от Овалния кабинет.

Отвън имаше група нетърпеливи скаути, придружавани от фотограф. Момчетата бяха носители на някаква награда. Худ им намигна, наслаждавайки се за момент как го гледат с отворени уста и на невинността им. После благодари на госпожа Лей, когато минаваше покрай бюрото й. Тя му хвърли угрижен поглед и той й каза, че може да й се обади. Госпожа Лей благодари и след това въведе скаутите в кабинета.

Худ отиде бързо до колата си. Включи двигателя. След това провери съобщенията в телефона си. Имаше само едно. Беше от Боб Хърбърт. Когато подкара колата към Петнадесета улица, му се обади.

— Боб, Пол е. Има ли нещо ново?

— Много неща — отговори Хърбърт. — Преди всичко Мат откри откъде е било повикването, дошло от хотел „Хей-Адамс“.

— Откъде?

— От мобилния телефон на Фенуик.

— Бинго! — рече Худ.

— Може би, а може би и не — каза Хърбърт.

— Защо?

— Преди няколко минути ми се обадиха от едно място, откъдето не очаквах да ми се обадят.

— Откъде?

— Обади се Фенуик — отвърна Хърбърт. — Беше откровен и ми се стори изненадан от това, което трябваше да му кажа. Уведоми ме, че не е разговарял снощи с президента, защото дипломатическото му куфарче било откраднато. Затова не е отговорил на повикванията ми в неговия мобилен телефон. Получил само съобщението, което оставих в службата му.

— Не съм склонен да приема подобно обяснение — рече Худ. — Някой наистина се е обаждал на президента и повикването е минало през хотела.

— Това е вярно — съгласи се Хърбърт. — Обаче помниш ли Марта Стрийб?

— Жената, която имаше любовна връзка със сенатор Ланкастър ли? — попита Худ.

— Точно тя.

— И какво за нея?

— Разговорите й бяха водени от телефонен трансформатор на гара „Юнион“, за да не могат да бъдат проследени — припомни му Хърбърт.

— Да, спомням си — сети се Худ. — Но президентът няма любовна връзка.

— Сигурен ли си? — попита Хърбърт. — Жена му е казала, че се държи странно. Може да се чувства гузен…

— Възможно е, но нека първо изключим вероятността това да са проблеми, отнасящи се до националната сигурност — сряза го Худ.

— Разбира се — съгласи се Хърбърт.

Худ имаше нужда от малко време, за да се успокои. Ядът му го изненада. Никога не беше имал извънбрачна връзка, но по някаква причина забележката на Хърбърт го накара да се почувства виновен спрямо Шарън.

— Какво друго каза Фенуик? — попита той.

— Че не знае нищо за някаква инициатива с ООН. Никой не му се е обаждал във връзка с инициативата и не е чел във вестника за нея. Каза ми, че бил изпратен в Ню Йорк, за да помогне на иранците за ситуацията в Каспийско море, в която е замесен Харпунджията и евентуално някакви азербайджански терористи. В това може да има известна истина — отбеляза Хърбърт. — Ако ЦРУ се е компрометирало там, иранците може да са били принудени да се обърнат към някой друг за помощ. Някой, който би могъл да им даде разузнавателни сведения, получени чрез засичане на комуникации.

— Иранците работили ли са по въпроса с ЦРУ?

— Опитвам се да разбера — каза Хърбърт. — Нали ги знаеш онези момчета от Управлението. Те не обичат много много да споделят с другите служби какво вършат. Обаче я помисли. Оперативният център също е работил с други държави, някои от които враждебно настроени. Ние също сме готови да легнем в едно легло с Техеран, ако само ще се погалим малко.

Худ трябваше да признае, че това беше вярно.

— И Фенуик е бил в иранското представителство. Това поне е съвсем ясно — рече Хърбърт.

— Това, изглежда, е единственото ясно нещо в случая — каза Худ. — Боб, ти спомена, че Фенуик е бил изпратен в Ню Йорк. Той каза ли ти кой го е изпратил?

— Да — отвърна Хърбърт. — И мисля, че това няма да ти хареса. Фенуик казва, че президентът го е изпратил.

— Нареждането само устно ли е било?

— Да — каза Хърбърт.

— Господи! — рече Худ. — Виж какво, в тази иранска история явно е замесен и някой друг.

— Сигурно — съгласи се Хърбърт. — Може би вицепрезидентът или началник-щабът…

— Обади се в кабинета на вицепрезидента Котън. Виж какво ще каже. Идвам бързо.

— Ще поръчам да донесат пица — каза Хърбърт.

Худ затвори телефона и съсредоточи вниманието си върху лавирането из бясното пиково движение.

В момента за него това беше приятно разнообразие.