Метаданни
Данни
- Серия
- Оперативен център (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Divide and Conquer, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Павел Талев, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2008)
Издание:
ИК „Прозорец“
ISBN 954-733-308-9
Художник: Буян Филчев
Created by Tom Clancy and Steve Pieczenik
Written by Jeff Rovin
История
- — Добавяне
12.
Кемп Спрингс, Мериленд
Понеделник, 15,14 часа
След като се завърна от Белия дом, Пол Худ се обади по телефона на сенатор г-жа Фокс. Тя призна, че е била напълно объркана от изявлението на президента и поискала разговор с него по въпроса. Худ я помоли да го отложи, докато се запознае със ситуацията. Тя се съгласи. След това той извика Боб Хърбърт. Разказа на шефа на разузнаването за разговора си с първата дама, след което го накара да открие каквото може за телефонното обаждане от хотела и дали някой е забелязал някакво странно поведение от страна на президента. Тъй като Хърбърт поддържаше връзка с много хора, без да ги пита нещо конкретно, а просто за да се осведомява какво правят и как е семейството, за него беше лесно да им се обади и в един неангажиращ разговор да ги разпита за важни неща, без да се усетят, че иска да разбере нещо.
Сега двамата се намираха в кабинета на Худ. Обаче когато Хърбърт мина през вратата в инвалидната си количка, той беше по-различен от преди.
— Всичко наред ли е? — попита Худ.
Обикновено приказливият кореняк от поречието на Мисисипи не отговори веднага. Беше изключително сдържан и се беше загледал в нещо, което само той виждаше.
— Боб? — настоя Худ.
— Помислили са си, че им е паднал в ръцете — каза Хърбърт.
— За какво говориш?
— Един мой приятел от ЦРУ ми предаде тази новина от посолството в Москва — рече Хърбърт.
— Коя новина?
Хърбърт пое дълбоко въздух.
— Очевидно са получили солидни сведения, че Харпунджията е в Баку.
— Боже господи! — рече Худ. — И за какво е отишъл там?
— Не знаят, изгубили го. Изпратили някакъв смотаняк да го проследи и изненада, но бил обезвреден. Не ги обвинявам, че не са искали работата да се разчува много, обаче с човек като Харпунджията трябва да имаш кой да ти пази гърба.
— Къде е той сега? — попита Худ. — Можем ли да помогнем с нещо?
— Нямат представа къде е отишъл — каза Хърбърт. Той бавно поклати глава и извъртя нагоре монитора на компютъра. — Почти от двадесет години от всичко най-много съм искал да мога да сграбча това копеле за гърлото, да стискам с все сила и да го гледам как умира. Ако не мога да направя това, поне ми се ще да знам, че гние в някоя дупка без надежда да види отново слънцето. Нали не искам много?
— Не, като се има предвид какво е направил — рече Худ.
— За съжаление Дядо Коледа не желае да ме чуе — каза ядосан Хърбърт и отново нагласи екрана на монитора пред очите си. — Е, стига сме се занимавали с този кучи син. Нека поговорим за президента.
Хърбърт се размърда на стола си. По стиснатите устни, пламъчетата в очите и нервното тракане на пръстите по клавиатурата Худ разбра, че ядът му още не е отминал.
— Накарах Мат Стол да провери телефонните разговори, водени от хотел „Хей-Адамс“.
Мат Стол беше компютърният магьосник на Оперативния център.
— Влязъл е в базата данни на компанията „Бел Атлантик“ — рече Хърбърт. — Обаждането наистина е било от хотела, но не е направено от стая, а направо от собствената система на хотела.
— Какво означава това?
— Означава, че някой не е искал да се обажда от стая, в която могат да го видят, че влиза или излиза — рече Хърбърт. — Включили са се в линията някъде другаде.
— Какво имаш предвид? — попита Худ.
— Прикачили са модем, чрез който са прехвърлили обаждане от някъде другаде — рече Худ. — Викат му произволно включване. Използва се същата технология, с която си служат телефонните измамници, за да предизвикват фалшиви импулси в обществените телефони и по такъв начин да се доберат до номерата на кредитни карти и банкови сметки. Просто трябва да намериш начин да се прикачиш някъде към кабелите на системата. Двамата с Мат се запознахме със скицата на телефонната система на хотела. Най-лесно това би могло да стане от телефонната кутия в мазето. Оттам се разклоняват всички останали кабели. Но за това място има само един вход и той се наблюдава от видеокамера. Прекалено рисковано е. Предполагаме, че този, който се е прикачил към системата, е използвал обществените телефони, които са отпред пред бара.
Худ познаваше добре бара. Телефонните постове бяха точно до вратата, от която се излизаше на улица X. Те бяха в телефонни будки, в които нямаше монтирани видеокамери. Някой би могъл да се вмъкне в тях, а след това да си тръгне, без да бъде забелязан.
— Значи с помощта на това произволно включване Джак Фенуик би могъл да се обади на президента от всяко място — каза Худ.
— Точно така. Доколкото можахме да разберем, първата дама е била права. В момента Фенуик е в Ню Йорк и се предполага, че участва във важна среща с посланиците на страните — членки на ООН. Научих номера на мобилния му телефон и на няколко пъти му се обадих, но ми отговори телефонният секретар. Оставих му съобщение да ми се обади и дадох да се разбере, че е спешно. Оставих подобно съобщение в дома му и в работата му. До този момент не ми се е обадил. Междувременно двамата с Майк проверихме и в другите служби от разузнаването. За всички обявеното от президента е новост. Само една от тях е знаела за това сътрудничество с Организацията на обединените нации.
— Агенцията за национална сигурност — изпревари го Худ.
Хърбърт кимна.
— Което означава, че господин Фенуик сигурно е представил на президента достатъчно убедителни доводи, че те могат сами да се справят с тази операция.
Хърбърт беше прав, въпреки че в едно отношение Агенцията за национална сигурност бе идеалната институция за взаимодействие с новите партньори в разузнаването. Нейните основни функции са в областта на криптологията и са свързани също със задължението да събира информация от комуникациите и да взема мерки за охраната на тези комуникации. За разлика от ЦРУ и от разузнаването на Държавния департамент, АНС не държи свои хора под прикритие на чужда територия. Така че тя няма да предизвика някаква шпионска параноя сред чуждите правителства, с които сътрудничи. Ако Белият дом се е питал коя разузнавателна служба е най-подходяща за сътрудничество с ООН, това със сигурност е АНС. Изненадващото обаче е, че президентът не е уведомил за това другите разузнавателни служби. Той би могъл да го сподели поне със сенатор Фокс. Конгресната комисия по разузнаването пряко отговаря за одобряването на програми, свързани с неразпространението на ядреното оръжие, с борбата против тероризма, против наркотрафика, контраразузнаването и тайните операции в чужбина. Предложеното от президента несъмнено влиза в тяхната юрисдикция.
Тъй като АНС действа самостоятелно и в много специфични области, тя същевременно е най-малко подготвена да организира и да контролира начинание в такъв голям мащаб като описаното от президента. Това беше и причината Худ да не повярва на Лорънс, когато той обяви инициативата по време на вечерята. Именно тя до голяма степен го караше още да не вярва, че нещата стоят точно така, както ги обяви президентът.
— Говори ли с Дон Роднър по въпроса? — попита Худ. Роднър беше заместник-съветник по въпросите на националната сигурност и втори по старшинство след Фенуик.
— Той е с Фенуик. И с него не можах да се свържа по телефона — отвърна Хърбърт. — Обаче разговарях с неговия помощник Ал Гибсън и тъкмо тук нещата започват да изглеждат малко странни. Гибсън каза, че присъствал на съвещанието в неделя следобед, на което Фенуик не споменал нищо за някаква инициатива за сътрудничество в областта на разузнаването с други държави.
— Президентът присъствал ли е на това съвещание?
— Не — отвърна Хърбърт.
— Но няколко часа по-късно Фенуик се е обадил на президента по телефона и явно му е казал, че имат уговорка с някои чужди правителства за сътрудничество в разузнаването — рече Худ.
Хърбърт кимна.
Худ се замисли над това. Възможно е да е било решено за инициативата с ООН да знаят само определени хора и Гибсън да не е сред тях. А може и да е имало бюрократична борба между различните отдели на АНС. Това няма да им е за първи път. Когато постъпи на работа в Оперативния център, Худ се беше запознал с два доклада от 1997 година, с които се даваше съгласие за създаването на Центъра. В доклад 105–24 на сенатската комисия по разузнаването и в доклад 105–135 на постоянната комисия по разузнаването към Камарата на представителите, които са лявата и дясната ръка на общата конгресна комисия по разузнаването, се твърдеше, че разузнавателните служби са изключително много обременени от „вътрешни борби, пилеене на средства и некомпетентен персонал, на чиито политически, военни и икономически анализи липсва задълбоченост, широта и професионализъм“. Докладите на конгресните комисии се задоволяваха само с тази констатация и не предвиждаха някакви по-строги мерки.
За Оперативния център, създаден със закон на Конгреса, Худ получи разрешение да привлече на работа най-добрите и най-способните хора, а ЦРУ и другите разузнавателни служби трябваше да се отърват от некадърниците. Но ситуацията беше необичайна дори и според съществуващите стандарти в разузнаването, след като висши служители на АНС не знаеха какво става.
— В цялата работа няма абсолютно никаква логика — каза Хърбърт. — В рамките на Оперативния център и ЦРУ вече имаме официално сътрудничество в разузнаването с двадесет и седем държави. Неофициално имаме подобни връзки с още единадесет държави чрез контакти между представители от висок ранг. Военното разузнаване има подобно сътрудничество със седем други страни. Този, който е убедил президента да се съгласи с новата инициатива, иска по някаква причина тя да остане в тайна от останалите разузнавателни служби.
— Може да е така, а може и просто да искат да поставят президента в извънредно трудно положение — рече Худ.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами пробутват му това предложение, казват му, че е съгласувано с другите служби и с чуждите правителства и по такъв начин го поставят в голямо политическо затруднение.
— Защо?
— Не знам — отвърна Худ.
Той наистина не знаеше, но никак не му харесваше посоката, в която вървяха нещата. В даден момент Оперативният център беше разиграл психологическа игра, наречена „Алтернативна реалност“, която трябваше да провери как би могло да бъде накаран Саддам Хюсеин да бъде обладан от такава силна параноя, че да се обърне против най-доверените си съветници. Дали пък някоя чужда държава не се опитваше да постъпи по същия начин с президента?
Подобна идея може да звучи твърде пресилено, но така изглеждаше някога и убийството от КГБ на един дисидент чрез убождането му с отровен чадър, а също и опита на ЦРУ да пробута на Фидел Кастро отровна пура. Така че всичко беше възможно.
Естествено, нещата може и да не бяха толкова зловещи. Първата дама беше казала, че съпругът й не е на себе си. Ами ако е права? Лорънс беше изкарал четири трудни години в Белия дом и още осем, за да се завърне отново. Сега той пак беше на горещия стол. Подложен беше на голямо напрежение.
Худ знаеше за няколко президенти, които са показвали признаци, че стресът им се отразява зле: Удроу Уилсън, Франклин Рузвелт, Ричард Никсън и Бил Клинтън. В случая с Никсън неговите най-близки съветници са го карали да подаде оставка не само за доброто на нацията, но и поради собственото му душевно състояние. При Клинтън приятелите и помощниците на президента решиха да не прибягват до услугите на лекари и психиатри, но да го следят внимателно и да се надяват, че ще излезе невредим от кризата с подвеждането му под съдебна отговорност. И той успя.
Но в два случая това, че на президента е било позволено да продължи да носи бремето на отговорностите си, не е било най-добрата политика. Опитите на Уилсън да прокара през Конгреса инициативата за Лига на нациите му докарват удар. Към края на Втората световна война напрежението, свързано със спечелването на войната и очертаването на плановете за следвоенния период карат най-близките съветници на Рузвелт да се безпокоят за здравето му. Ако те го бяха убедили, че е крайно наложително да не се преуморява толкова, той може би нямаше да умре от мозъчен кръвоизлив.
Всеки от тези сценарии би могъл да се окаже верен, но можеше да бъде и абсолютно погрешен. Обаче Худ винаги се беше ръководил от това, че е по-добре да се предвиди всяка възможност, дори и най-невероятната, отколкото да бъдеш изненадан. Особено пък когато резултатът от това може да бъде катастрофален. Трябваше да действа много внимателно. Ако можеше да се срещне лично с президента, щеше да има възможност да сложи своите карти на масата, а и да сам да наблюдава Лорънс и да види дали безпокойството на Меган е основателно. Най-лошото, което можеше да се случи, беше президентът да поиска оставката му. За щастие тя още седеше готова в папката му.
— Какво мислиш? — попита Хърбърт.
Худ посегна към телефона.
— Трябва да се срещна с президента.
— Чудесно — рече Хърбърт. — С главата напред винаги е бил и моят най-любим подход.
Худ набра прекия номер на президента. Телефонът иззвъня на бюрото на личната му секретарка Джеми Лей, вместо да мине през номератора. Худ попита госпожа Лей дали ще е възможно да намери в програмата на президента няколко минути за него. Тя го помоли да й разясни какъв е поводът за искания разговор. Худ й каза, че той е свързан с ролята на Оперативния център в програмата за сътрудничество с ООН в областта на разузнаването.
Госпожа Лей харесваше Худ и му уреди петминутна среща с президента между четири и десет и четири и петнадесет.
Худ й благодари и погледна към Хърбърт.
— Трябва да вървя — каза той. — До срещата остават четиридесет минути.
— Не ми изглеждаш много радостен — каза Хърбърт.
— И не съм — съгласи се Худ. — Можем ли да намерим някой, който да следи с кого се среща Фенуик в Ню Йорк?
— Когато двамата бяхте там, Майк успя да установи връзка с една служителка в Държавния департамент — рече Хърбърт.
— С коя?
— С Лайза Барони — отвърна Хърбърт. — Тя е поддържала връзка с родителите по време на кризата със заложниците.
— Не съм я срещал. Как я е открил Майк?
— Постъпил е, както би постъпил всеки добър шпионин — рече Хърбърт. — Когато отиде на някое ново място, той търси недоволен служител и му обещава нещо по-добро, ако се съгласи да сътрудничи. Да видим дали тя ще ни е от полза.
— Добре — каза Худ и стана. — Добре. Чувствам се така, както когато отивам на църква в навечерието на Коледа.
— И как е? — попита Хърбърт. — Сигурно си гузен, че не ходиш на църква по-често.
— Не — отвърна Хърбърт. — Чувствам, че става нещо, което е по-голямо от мен. Тогава се страхувам, че когато разбера какво е то, ще си изкарам акъла от страх.
— Ами че нали затова е църквата — рече Хърбърт.
Худ се замисли за момент. След това се усмихна и тръгна към вратата.
— Браво — рече той.
— Късмет — пожела му Хърбърт и също забута инвалидната количка към вратата.