Винс Флин
Самотният играч (40)

39.

— Не знам, Мич. Мисля, че е по-разумно да оставим ГСО да се заемат.

Стояха до микробуса. Пленникът им беше вътре, вързан на пода, а Дюмонд го наглеждаше. Дан Стробъл и Кевин Хакет слушаха разговора на бившия си командир и Мич Рап.

— Не. — Рап поклати глава. — Те очакват този да се върне всяка минута. Не можем да се бавим.

— Вярно. Нека поискаме времето на полета на ГСО дотук и тогава ще решим.

— Забрави. — Рап махна с ръка. — Сам ще се оправя. — Тръгна към микробуса. Не блъфираше. Беше абсолютно искрен в намерението си и съзнаваше напълно кое кара Скот Коулман да се колебае.

— Почакай! — сграбчи го за ръката бившият тюлен.

— Нямаме никакво време, Скот. — Рап отскубна ръката си. — Какво става? Да не би да се размекна? Мислиш ли, че Групата за специални операции от Ленгли ще свърши по-добра работа от нас? Те са професионалисти, но сред тях няма нито един стрелец, който да превъзхожда твоите момчета. Отивам, с тях или без тях. — Рап разбираше много добре психиката на тюлените. Той притежаваше същите качества. Упорит, изключително уверен, решен да победи на почти всяка цена и никога не изпитващ страх да приеме предизвикателството.

— Какъв е планът? — попита го Коулман.

— Ще оборудвам оня дръвник с камера и микрофон и първо ще изпратя него.

— Откъде си сигурен, че няма да те издаде?

— Имам нещо наум. — Рап посочи Хакет. — Ти поемаш човека на задната веранда, а ние тримата влизаме през предната врата. Съгласни ли сте да участвате, момчета?

Хакет кимна, а Стробъл и Коулман мълчаливо се примириха.

— Добре. Вземете си експлозивите.

 

 

Мъжът стоеше до микробуса със свалени до глезените панталони. Дюмонд се занимаваше вътре със сакото му, като монтираше микрофона и фиброоптичната камера. Стробъл държеше едната ръка на пленника, а Хакет — другата. Рап се изправи пред него:

— Как се казваш?

— Дейв.

— Добре, Дейв, ето каква е сделката. Не ми харесваш. Ти отвлече приятелката ми и сега другарчетата ти седят в къщата ми. На теб ще ти хареса ли, ако отвлека някого, когото обичаш, и се самопоканя в дома ти? — Дейв поклати глава. — И аз така си мислех. Приятелите ми биха предпочели да ти вкарам куршум в главата и да те хвърля в оня боклукчийски камион ето там, но аз няма да го направя. Поне не засега. Ще ти дам възможност да останеш жив, но ако я оплескаш, дори и най-малко, с теб е свършено. Ясен ли съм?

— Да.

— Добре. Ще те изпратим в къщата, сякаш нищо не се е случило, с едно изключение. Ще имаш прикрепена към слабините лента с експлозив С 4, а детонаторът ще е у мен. Ако в някой момент реша, че си ни предал, ще ти пръсна топките и ти ще пукнеш на пода, след като кръвта ти изтече. Въпроси?

Мъжът преглътна тежко и поклати глава.

— Добре. — Рап се обърна към Коулман. — Сложи експлозива в гащите му и го закрепи здраво. Маркъс, сакото готово ли е?

— Секунда само.

Рап погледна Дейв в очите:

— Давам ти честната си дума. Ако ни сътрудничиш, ще пощадя живота ти.

На Коулман му отне малко повече от минута да закрепи лентата с пластичния експлозив. Рап успя за по-кратко време да опише на Дейв разположението на стаите в къщата и да го инструктира подробно как ще процедират по-нататък. След бърза проверка на връзката те се натъпкаха в колата на заложника си и потеглиха. Рап, Коулман и Стробъл седяха отзад, а Хакет — отпред. Микробусът ги следваше на дискретно разстояние. Коулман и хората му носеха картечни пистолети MP 5 със заглушители. Рап разполагаше само със своя сигурен „Берета 92 F“ с три резервни пълнителя с по петнайсет патрона. По пътя си към къщата изслушаха доклад за обстановката от хеликоптера. Всичко беше, както очакваха. Един човек стоеше на пост на предната веранда, втори — отзад, а други двама бяха вътре, по всяка вероятност в кухнята, до масата.

Когато отбиха към улицата, водеща до къщата, Рап нареди на Дейв да загаси фаровете и да спре. Обърна се към Стробъл:

— Щом свие по автомобилната алея, наведи се ниско, за да не те видят. Ще ти кажа кога да тръгнеш. — Потупа шофьора по рамото със заглушителя. — Ако те попитат защо си се забавил толкова много, кажи им, че готовото кафе се е свършило и е трябвало да приготвят прясно. Веднага след това ги питай къде е момичето.

Рап кимна на Коулман да излезе от колата. Щом той затвори вратата, Дейв попита:

— Със стрелба ли смятате да влезете?

— Ако се пресегнат за оръжията си, по-добре да са мъртви. Зависи от тях. Само залегни на пода, когато започне пукотевицата. Така няма да ти се случи нищо. — Пленникът поклати глава. — Какво има?

— Със сигурност ще се пресегнат за оръжията си.

— Тогава са мъртви.

Рап излезе от колата и заедно с Коулман и Хакет затича по пътя. Рап водеше. Парцелите в квартала си приличаха. Бяха тесни, с 30 до 60 метра брегова ивица, и продължаваха на дължина към сушата до около 150 метра. Деляха ги ивици дървета и храсти. Когато стигна втората къща преди неговата, Рап сви от пътя и тръгна през двора на съседа си. Луната се бе скрила, цареше виолетов мрак. Щом стигнаха до дърветата, Рап откри малка пътечка и мина по нея в следващия двор. Движеха се приведени. При следващата ивица дървета приклекнаха. Рап доближи микрофона до устата си и поиска доклад за обстановката от хеликоптера. Оттам казаха, че нищо не се е променило.

Рап грабна Хакет за врата и го доближи до себе си. Посочи му към водата и прошепна в ухото му:

— На около шест метра от скалата има пътека, която води от двора на Хари в моя.

— Кой е Хари?

— Съседът ми. Не се притеснявай за него. Той е на осемдесет и една и е глух като тъпан. Слушай сега. Двамата, които стоят на пост, са мъртъвци. Няма да имаме време да се церемоним с тях. Не разполагаме с белезници, нито пък с достатъчно хора да ни прикриват. Когато дам сигнал, искам да застреляш твоя човек в главата. Някакви проблеми?

Хакет не се развълнува особено. Нямаше да му е за пръв път.

— Не — отвърна, без да се замисля.

— Добре. — Рап го потупа по ръката. — Тръгвай.

Хакет се отдалечи тихо в мрака. Рап повика Стробъл по радиостанцията.

— Дан, кажи му да тръгва. — Почака секунда и каза: — Маркъс, искам постоянно наблюдение, щом влезе в къщата.

 

 

По телевизията течеше шоуто на Конан О’Браян. Джеф Дюзър протегна ръце над главата си и се прозя бавно и продължително. Напоследък сънят не му достигаше. Твърде много работа!

— Къде е тоя шибан Полк? — изруга.

Другият, седнал на масата в кухнята, не си направи труда да отговори на шефа си. Дюзър стана и погледна през прозореца. Един от хората му крачеше напред-назад, за да се стопли. Огледа кухнята и продължи:

— Не мога да повярвам, че този няма дори пакетче чипс в къщата си!

Мъжът на масата отклони поглед от пасианса, който редеше.

— Сигурно води здравословен начин на живот.

— Какво, мамка му, означава това? — озъби се Дюзър.

Онзи сви рамене.

— Чипсът съдържа много вредни съставки.

— Педро, ям чипс цял живот. На трийсет и пет години съм и имам плосък като дъска корем.

— Да, но в какво състояние са ти артериите?

— Артериите ми са си добре. — Не беше в настроение да слуша лекции от Педро за здравословния живот. Отиде отпред и провери верандата. Неговият човек беше там, но от Полк нямаше и следа. „Колко време му трябва да вземе кафе и сандвичи?“, измърмори под нос.

Обърна се, погледна към стълбите и се сети за страхотното парче, което спеше в една от стаите горе. Припомни си какво му каза Професора за момичето. В това нямаше никакъв смисъл, но не знаеше дали си заслужава риска да го ядосва. Беше им платил доста пари през последните няколко месеца и Дюзър беше сигурен, че ще има и още.

Мобилният му телефон иззвъня и той го измъкна от калъфа на бедрото си.

— Ало?

— Аз съм. Как вървят нещата?

— Добре. Тъкмо чакаме Полк да се върне с кафе и храна.

— От колко време го няма?

Дюзър усети загриженост в гласа на Професора.

— Не се тревожи. Малко закъснява. Сигурно кара по-бавно.

— Той има ли у себе си телефон?

— Да.

— Ами обади му се тогава.

— Спокойно, ще се оправя.

— Как е момичето?

— Добре е. Спи горе. — Светлина на фарове проряза прозорците. — Чакай малко, мисля, че Полк се връща.

 

 

Рап и Коулман наблюдаваха от храстите как колата се плъзна по автомобилната алея. Спря пред другия седан, като едва не докосна бронята му. Щом фаровете изгаснаха, те тръгнаха напред. Движеха се приведени. Спряха малко преди да стигнат двора на Рап и коленичиха. Гледаха как троянският им кон взе подноса с кафе и плика със сандвичи и се промуши между двете коли.

— Къде беше, по дяволите? — прозвуча откъм верандата.

— Забавиха ме. Трябваше да сварят прясно кафе.

Гласът на Дюмонд достигна до тях в слушалките:

— Един човек на предната веранда. Току-що станаха двама.

Рап прошепна в микрофона:

— Дай ми знак веднага щом решат да влизат в къщата.

— Влизат.

Рап и Коулман се проснаха по корем и запълзяха през тревата, като се стараеха по-близкият до гаража седан да остане между тях и верандата. Спряха до багажника на колата и зачакаха. Сега ясно чуваха разговора вътре в къщата чрез скрития у Дейв микрофон:

— Къде е момичето?

— Горе е, спи. Защо се забави толкова?

Отново се намеси Дюмонд:

— Имаме двама вътре. Единият стои до нашия човек в кухнята. Пистолетът му е прибран в кобура, но държи нещо в ръката. Втория е седнал на кухненската маса.

— Хакет, готов ли си? — прошепна Рап.

— Прието.

— Чакай сигнала ми. — Рап кимна на Коулман. Той вдигна палец. Рап изскочи иззад колата и се затича към предната веранда. Мъжът стоеше с гръб към вратата. Рап се приближаваше отдясно. Държеше в лявата си ръка беретата и се целеше в главата му. Мъжът помръдна едва доловимо.

— Стреляй — изсъска Рап.

Мъжът усети движение и понечи да се извърти към Рап. Имаше автомат, провесен на рамото, и стискаше с ръка приклада му. Когато забеляза Рап, тръгна да се пресяга за автомата с другата ръка. Рап стреля два пъти. Заглушителят изплю два куршума. Първият удари постовия в дясното око и проби главата му. Вторият го улучи в скулата, на два сантиметра под първия. Тялото отхвръкна назад.

— Първо танго мъртво. — Рап стигна верандата секунди по-късно и стисна бравата на вратата. Коулман го следваше плътно. В слушалките си чуха гласа на Хакет:

— Второ танго мъртво.

Стробъл се появи на поляната.

Рап чу в слушалките разговора от къщата:

— Какво, по дяволите, беше това? — Бяха доловили звука на падналото върху дървения под тяло на часовия.

Рап произнесе в микрофона:

— Маркъс, кажи на Дейв да залегне.

Не го правеше от загриженост за живота на наемника. Съображенията бяха чисто практически. Искаше да не му се пречка в огневото поле. Рап завъртя бравата и бутна вратата. Влезе вътре и се втурна наляво към кухнята с насочен напред пистолет. Нямаше да има никакви викове за предупреждение. Рап не беше доброто ченге от филмите. Когато влезе в кухнята, Дюмонд каза нещо по радиостанцията, но той не обърна внимание на думите му. Бе изцяло съсредоточен върху мъжа, който държеше мобилен телефон в едната си ръка и вадеше оръжието си.

Джеф Дюзър чу шум отвън и инстинктивно се пресегна за пистолета. Секунда по-късно му се стори, че чува да се отваря външната врата. Обърна се да види какво става и стисна своя „Глок“. Тъкмо го вадеше от кобура, когато един мъж като сянка се появи с пистолет в ръка. Дюзър освободи оръжието си от кобура и трескаво се опита да го насочи към непознатия, като промърмори: „Кой си пък ти, да те вземат мътните?“

Рап стреля веднъж. Куршумът попадна между веждите на мъжа. Когато прекоси кухнята, Рап насочи пистолета към втория човек, застанал зад задната външна врата. Онзи изобщо не се опита да извади оръжието си, само вдигна ръце безпомощно. Рап докосна с пръст устните си и му посочи с пистолета да легне на пода. После се обърна към Коулман:

— Погрижи се за него. Аз се качвам горе.

 

 

Питър Камерън седеше в хола на своя апартамент в Джорджтаун с широко отворени очи и с мобилен телефон, залепен за ухото му. Нещо ставаше. Говореше с Дюзър, всичко изглеждаше наред и изведнъж прозвучаха тревожните думи на Дюзър: „Кой си пък ти, да те вземат мътните?“ Последва силен трясък, който според Камерън дойде от падналия на земята телефон. Кокалчетата му побеляха.

Отначало имаше някакъв страничен шум, после дойде гласът, който не можеше да обърка с никой друг. Обзет от паника, Камерън изхриптя в телефона:

— Джеф, там ли си? За Бога, отговори ми! — Слуша известно време. Чу някакви гласове, които не можа да разпознае, а после нечие дишане. — Джеф, ти ли си? Отговори ми, дяволите да те вземат! — Миг по-късно връзката прекъсна.

Скочи и трескаво закрачи из стаята. Опита се да събере парчетата от мозайката и да отгатне какво се бе случило току-що. Как се беше случило? Как, по дяволите, Рап беше разбрал! Въпрос на късмет ли беше? Дали просто не беше отишъл до къщата си, за да си вземе нещо, или беше по петите му отдавна? Не можеше си събере ума, за да измисли какво да каже на Кларк. Дали Рап няма да научи истинската му самоличност по някакъв начин от Дюзър? Убеден беше, че няма, но вече нищо не беше сигурно. През цялото време си мислеше, че води пред Рап с няколко хода, а накрая излезе, че ужасно се е лъгал. Камерън си спомни чувството на истински страх, което изпита в гората в Германия, когато поиска да проследи Рап. Внезапно се почувства страшно несигурно в апартамента си.

„Може би сега е времето да се покрия за малко“, каза си. Имаше предварително обмислен план за подобни ситуации. Отиде в спалнята и измъкна куфар от гардероба. Хвърли го на леглото и започна да слага в него най-необходимите му вещи. Сърцето му едва не изскочи, когато телефонът звънна. Изтича в хола и грабна слушалката от масичката за кафе. Провери кой го търси. Беше Дюзър.

Натисна бутона за приемане на разговора и каза:

— Какво, по дяволите, се случи?

Отговор не последва. След няколко секунди се чу:

— Ще ти дам още една възможност да съхраниш живота си. Кажи ми за кого работиш още сега, или ще докопам дебелия ти задник и ще се погрижа да умреш от много бавна и мъчителна смърт. Изобщо не си мисли, че ще можеш да ми избягаш. Където и да отидеш, ще те намеря.

Камерън инстинктивно докосна брадата си и се втренчи в огледалото над камината. Рап знаеше как изглежда. Безмълвен, той направи единственото, за което се сети — затвори телефона. Изправи се и се вгледа в образа си в огледалото. Полазиха го студени тръпки. Отиде в банята и се зае да се бръсне.