Винс Флин
Самотният играч (38)

37.

Малкият хангар се намираше в един отдалечен край на огромната военновъздушна база „Андрюс“, на югоизток от Вашингтон. Хангарът се поддържаше 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата, от сменни екипи пилоти, техници и механици.

Когато дойде повикването за полет, пилотите скочиха. Бяха в креслата на усъвършенствания хеликоптер „Бел 430“ със закопчани колани след броени секунди. С помощта на дигиталната система за контрол подготвиха „птичката“ за трийсет секунди. Нормалната гражданска конфигурация на „Бел 430“ беше двама пилоти и седем пътници. В този имаше място само за четирима пътници. Останалото пространство беше заето от наблюдателно и разузнавателно оборудване. Отзад седеше един-единствен техник, който да контролира оборудването.

Докато хеликоптерът излизаше от хангара, помощник-пилотът поиска от контролната кула разрешение за излитане и даде на диспечерите местоназначението на полета. Разрешението беше дадено почти веднага. Нямаше да се попълва никакъв план на полета. Никъде нямаше да бъде документирано излитането на хеликоптера.

И двамата пилоти бяха преминали през знаменития 160-и авиационен полк за специални операции на Сухопътните сили, базиран във форт Кембъл, Кентъки. Групата беше известна като „Нощните ловци“. Двамата бяха летели един до друг в опасните небеса на Сомалия през 1993 г. Смятаха се за щастливи, че са оживели. Неколцина от най-добрите им приятели не се завърнаха оттам.

Мощността на двата турбинови двигателя „Алисън 250 С 40В“ беше увеличена. Хеликоптерът плавно се издигна над пистата, като трите колесника на шасито моментално се прибраха в аеродинамичния търбух на машината. Насочиха се на изток, като избягваха основните писти север-изток. Хеликоптерът достигна височина от сто метра и полетя успоредно на повърхността. Бързо набраха оптималната скорост от 150 мили в час. След минута техникът отзад даде на помощник-пилота точните координати на целта. Помощник-пилотът набра цифрите на своя навигационен компютър и секунди по-късно компютърът му даде време за полета девет минути и трийсет и шест секунди.

Бързият и тих хеликоптер цепеше хладния есенен въздух. Повечето пилоти щяха да са нервни, ако летят на височина сто метра през деня, да не говорим — в такава облачна вечер, но тези бяха по-различни. Те бяха обучавани в армията да летят в най-неблагоприятни метеорологични условия, и то с хеликоптери, които са много по-ниско маневрени от „Бел 430“. За тях преминаването от шумните тъмнозелени армейски хеликоптери на гладкия, лъскав и тих „Бел 430“ беше като да смениш стар „Форд“ с „Ягуар“.

Докато приближаваха залива и ярките светлини на града оставаха зад тях, пилотите си слагаха на интервали очилата за нощно виждане, за да може единият да свикне с уреда, докато другият управлява, и обратното. Те се гмурнаха на юг от целта, изключиха навигационните светлини и завиха на разстояние пет километра от залива. От обаждането в базата до пристигането им на мястото бяха минали по-малко от двайсет минути.

Пилотите накараха „птичката“ да увисне на петнайсет метра над тъмните води на Чезапийк и техникът в задната част се зае за работа. С помощта на голям брой инфрачервени, топлинни и обикновени камери с висока разделителна способност той започна да наблюдава целта.

 

 

Питър Камерън се върна в къщата и седна на дивана до Райли. С телефон в ръка и с неподправена широка усмивка той започна:

— Имам една добра и една лоша новина. Коя искате да чуете първо?

— Лошата.

— Мич няма да успее тази вечер, но ще бъде тук на сутринта.

— По кое време?

— Около седем.

Райли изглеждаше малко обезсърчена. Наближаваше полунощ и тя беше уморена.

— Тогава отивам да си лягам. — Райли стана. — Надявам се, никой от хората ви не е горе.

— Не. Всички са долу. Никой няма да ви безпокои.

— Благодаря ви. — Тя излезе.

Камерън я придружи до стълбите.

— Ще трябва да ви напусна за малко, но ще съм се върнал, преди да сте станали.

— Добре. — Райли му каза лека нощ и се качи горе. Камерън я гледаше как се изкачва по стъпалата и се възхити на фигурата й.

Дюзър се приближи до него. Когато Райли затвори вратата на спалнята, каза:

— Има хубав задник.

Камерън се намръщи и му кимна да го последва. Излязоха на предната веранда. Камерън се приведе към наемника:

— Гледай си работата и не си и помисляй да я докосваш.

— Спокойно де! Така или иначе ще е мъртва утре сутринта. Какво ти пука?

— Само си дръж проклетите ръце далеч от нея, ясно ли е? Приятелят й ще дойде рано сутринта и искам да се концентрираш върху предстоящите задачи. — Той посочи към колите: — Трябва да ги махнете оттук.

— Къде да ги закараме?

— Не знам, но не трябва да са тук, когато той пристигне.

Дюзър кимна.

— Ще измисля нещо. Трябва да пратя някого за кафе и храна.

На Камерън не му стана ясно какво общо имат кафето и храната с преместването на колите, затова не обърна внимание на думите му и продължи:

— Трябва да се върна в града и да взема някои неща. Ще ми отнеме само час-два. — Погледна часовника си. — Ще се върна към два. Най-късно в три. Разбрано?

— Да.

— Ако се случи нещо необичайно, обади ми се.

— Непременно.

 

 

„Виждам един човек. Изглежда, стои на пост в задната част на къщата, откъм залива.“

Рап, Коулман и Дюмонд си бяха сложили слушалки с микрофони на главите. Използвайки осигурената срещу подслушване комуникационна техника на микробуса, Дюмонд се беше свързал със спътник, за да могат да поддържат връзка с хеликоптера и да виждат в реално време какво засичат камерите на летящата машина.

Рап внимателно слушаше безпристрастния глас, който описваше ситуацията в къщата. Микробусът плавно се поклащаше, докато се движеха на изток по Магистрала 214. Долният екран пред Дюмонд показваше картина, приличаща на филмов негатив — черно и бяло с различни нюанси на сивото по средата. Снимките бяха направени от инфрачервена топлинна камера. Картината на екрана се смени с друга, изпълнена с повече черно и петна от червено, жълто, бяло и синьо. Рап се загледа към кухнята и чу техника да казва:

— Завесите са спуснати, но аз засичам два… може би три топлинни източника вътре… на първия етаж на къщата… и възможно още един горе на втория етаж.

Рап вдигна очи.

— Можеш ли да различиш дали сред тях има жена? — попита трескаво.

— Човекът отзад определено е мъж. Хората вътре са седнали и не мога да отговоря със сигурност.

— Ами този на втория етаж?

Последваха пет секунди мълчание, след което се чу:

— Може да е мъж, жена, а може и да е куче. Не мога да кажа. Само улавям слаба топлина.

— Имаш ли звукова картина?

— Слаб фонов шум, но само толкова. Мисля, че сигурно са включили телевизора.

— Можеш ли да ми кажеш какво става в другата част на къщата?

— Да. Дайте ми минута да пренасоча оборудването.

Рап отмести микрофона и нареди на Дюмонд:

— Обади се на Айрини и й кажи да вдига във въздуха Групата за специални операции и да я прати към моята къща незабавно. — Докато Дюмонд се обаждаше, Рап се обърна към Коулман: — Какво става там, мътните го взели!

— Изглежда, някой вдига купон в дома ти.

Рап се усмихна.

Това беше добра новина. Имаше враг, с който да влезе в бой.

— Какви според теб са шансовете Професора да е там?

— Като се имат предвид данните от ретранслаторната кула, бих казал, че е много вероятно, докато ние говорим, той да седи на кухненската маса у вас.

Рап погледна към клетъчния си телефон.

— Ще можем да го разберем много лесно.

— Как?

— Обади му се веднага. „Птичката“ ще трябва да може да засече звъненето на неговия телефон.

Коулман размисли.

— Почакай, докато настъпи подходящият момент — каза. — Нека стигнем дотам и почакаме ГСО. Нали не искаме да ги подплашим?

— Добре.

— Мислиш ли, че Анна е горе?

— Надявам се.

Монотонният глас прозвуча отново в слушалките им:

— Имаме няколко коли на автомобилната алея. — Рап, Коулман и Дюмонд впериха погледи в екрана. — Имаме също и един човек, застанал до предната външна врата. Изглежда, носи оръжие. Чакайте да видя дали мога да се приближа още.

Картината се увеличи. Тялото на мъжа беше червено в по-голямата си част, с жълто по очертанията. В средата имаше продълговато синьо петно.

Коулман заговори, преди техникът да продължи:

— Прилича на автоматичен пистолет със заглушител.

— Или автомат. — Рап присви очи.

Втора червена фигура се появи на верандата, след което и трета. Рап се уплаши, че по някакъв начин са забелязали хеликоптера.

— „Везни 3“, откриха ли те?

— Това не е възможно. — Този път гласът беше друг. — Намираме се на три километра от тях и сме скрити зад линията на дърветата.

Един от мъжете слезе от верандата и отиде при една от колите. Качи се в нея и потегли. Техникът обяви:

— Една от колите напуска.

— Виждаме я. — Рап свали микрофона, погледна към Дюмонд и изрече с досада: — Провери къде се намираме и му кажи да настъпи педала докрай! — После отново приближи микрофона до устата си. — „Везни 3“, можете ли да поддържате контакт с две цели?

Отговорът дойде с известно закъснение:

— Зависи на какво разстояние се намират една от друга.

— Дръжте под око и двете, докато можете.

Дюмонд остави вратата към шофьора отворена и си седна отново на мястото.

— Каза, че току-що сме минали Куин Ан Роуд.

— Това означава, че трябва да стигнем при отбивката на Мъди Крийк до пет минути. — Рап се обърна към Коулман: — Кажи на момчетата зад нас да се приготвят за действие.

После гледа екрана и слуша разясненията на техника за посоката на движение на следената кола. В мислите си се върна към Анна. Трябваше да реши бързо дали хеликоптерът да продължи да наблюдава къщата, или да следва колата.

Коулман разбра за какво си мисли Рап.

— Къщата няма да избяга. — Рап не отговори, само продължи да гледа екрана. Коулман повтори: — Чуваш ли ме? Казвам, че…

— Чух те.

Подсигуреният телефон на конзолата пред Дюмонд зазвъня. Дюмонд грабна слушалката, послуша секунда-две и я подаде на Рап.

— Айрини е. Иска да знае какво става.

— Мич, в тази кола може да е Професора! — настоя Коулман.

— Знам, знам. Маркъс, не мога да говоря с нея точно сега!

Пилотът на хеликоптера се обади:

— Ще трябва да изберете между колата и къщата.

— Не можем да си позволим да загубим контакт с колата — настоя Коулман.

Дюмонд отново протегна слушалката.

— Тя настоява!

На Рап му идваше да изскубне телефона от конзолата и да го изхвърли през вратата. Овладя се с усилие. Свали микрофона пред устата си и произнесе:

— „Везни 3“, продължавайте с колата. — После рязко свали слушалките, грабна телефона и изръмжа: — Какво има?