Винс Флин
Самотният играч (17)

16.

Голямата, подобна на замък къща се намираше в престижния квартал „Уесли Хайтс“, встрани от Фоксхол Роуд. Цялата предна част на къщата беше покрита с бръшлян, с изключение на прозорците и входната врата. Над керемидения покрив стърчаха четири комина. Имението беше разположено на шест декара площ и беше оградено с висока два и половина метра ограда от ковано желязо.

В кабинета, намиращ се в южното крило на сградата, в кожено кресло си почиваше сенаторът Ханк Кларк. Беше свалил обувките и разхлабил вратовръзката си, а в ръката си държеше чаша. В другата ръка стискаше дистанционното на телевизора. Беше осем вечерта и предаването „Хардбол“ с Крис Матюс щеше да започне всеки момент. Кларк обичаше да гледа как русият ирландец приказва безспир. Журналистът имаше дарбата да „заковава“ гостите си и да ги кара да заемат отбранителна позиция. На пода до Кларк лежаха Цезар и Брут, двата му златисти ретривъра. През годините не един и двама негови колеги доста се изненадваха, когато чуеха как е кръстил домашните си любимци. Кларк, разбира се, харесваше тези имена. Убиецът и убитият. Кучетата всекидневно му напомняха колко е важно да разграничаваш точно враговете от приятелите.

Кабинетът на Кларк беше пълен със скъпи произведения на изкуството и с антики. Над камината беше окачена пушка „Уинчестър“ 45-и калибър от 1886 г. По нея нямаше нито една драскотина или петънце. Беше дадена на президента Гроувър Кливланд като сватбен подарък. Върху полицата над камината стояха две скулптури на Фредерик Ремингтън. „Ловецът на мустанги“ в единия край и „Бизон“ в другия. А над тях бе окачена една от великолепните оригинални картини на Албърт Биърстад — група индианци, яздещи коне в прерията. От другата страна на стаята, на най-горната полица на библиотеката бяха подредени първите издания на всички романи на Ърнест Хемингуей, като всяка от книгите носеше автограф от автора. Кларк се възхищаваше от Хемингуей. Писателят бе имал тежък живот. Беше видял и вършил неща, за които мнозина биха могли само да мечтаят. Вместо да живее безлично като някаква сянка, той беше избрал да премине изпитанията. Целият му живот беше пълноценен и смислен.

Кабинетът беше любимото помещение на Кларк в къщата. Тук той идваше в края на деня, за да се разтовари. На третата му съпруга беше забранено да влиза, преди да почука, но дори и в този случай не беше желателно да остава вътре дълго. Кларк обожаваше да колекционира красиви предмети. Беше израснал в каравана и спал в едно легло с брат си, докато не замина за колежа. Никой вече не можеше да му отнеме лукса.

Когато започна уводната мелодия към „Хардбол“, на външната врата се звънна. Цезар и Брут дори не отвориха очи. През годините кучетата се бяха разглезили и вече не обръщаха внимание кой влиза в замъка. За разлика от Кларк. Той намали звука на телевизора и нахлузи обувките си. Посетителят беше важен за него. С усилие вдигна сто и двайсет килограмовото си тяло от стола. Другото, което Кларк много обичаше, беше хубавата храна. Трябваше да иде на вилата си на Бахамските острови и да прекара седмица там, като се храни само с плодове и риба. Трябваше да прави продължителни разходки, да плува в чистата синя вода и да се занимава с подводен риболов, също като Папа Хемингуей. С малко късмет можеше да свали някой и друг килограм.

Вратата на кабинета се отвори и икономът въведе Питър Камерън. Сенаторът пристъпи по лъскавия паркет и протегна ръка.

— Добър вечер, Професоре. Да ти налея ли нещо за пиене?

— Да, моля.

Кларк се обърна към бара. Каза си, че Камерън е трябвало да обръсне смешната си брада. Правеше го да изглежда занемарен.

Камерън се приближи до камината и погледът му беше привлечен от уинчестъра. Винаги когато идваше тук, първо поглеждаше към пушката. Оръжието беше красиво. Истински образец на занаятчийско изкуство, за времето си — последна дума на техниката.

Сенаторът се върна с две чаши.

— Ето.

— Благодаря. — Камерън взе своята.

— Очаквах да ми се обадиш сутринта. Какво се случи?

— Имахме някои проблеми. — Камерън отпи от изстудената водка.

— Сериозни ли?

— Можеха да са много сериозни, но аз се погрижих.

— Подробности, ако обичаш. — Сенаторът се подпря с длан на камината.

— Двамата Дженсън оплескаха всичко. Те пропуснаха да убият Рап. Изглежда, в момента той е жив и предполагам, че търси начин да се върне в Щатите.

— Не разбирам. Съобщението, което получих в събота, гласеше, че всичко е станало по план.

— И аз така мислех. Те ми казаха същото, когато се видях с тях на самолетната писта в Германия, но не бяха прави. Не знам как е оживял Рап, но е факт.

Кларк се ядоса, но не възнамеряваше да го показва пред Камерън. След като отпи глътка, каза:

— Дженсънови са слабото ни място.

— Вече не. Последните няколко дни се погрижих за това. Взех Вийом и няколко от неговите хора и заминах за Колорадо, където живеят Дженсънови… или по-скоро където живееха.

Сенаторът кимна.

— Подробности, моля.

— Всичко мина много гладко. Вкарах по един куршум в главите и на двамата, докато се канеха да напуснат къщата си в неделя сутринта. Никакви свидетели. Претърсих цялата къща и проверих дали не е останало нещо, което да ги уличава във връзка с мен. Не намерих нищо. Ще минат седмици, преди ченгетата да заподозрат нещо.

— Ти си стрелял? — изненада се сенаторът.

— Да. Аз забърках кашата и трябваше аз да я оправя. — Камерън беше много горд със себе си.

— Взе ли парите от хонорара им?

В интерес на истината Камерън беше прибрал петдесетте хиляди долара. Надяваше се сенаторът да не го пита, но нямаше късмет. Ханк Кларк не беше човек, когото можеш да излъжеш.

— Да, взех ги.

— Хубаво. Използвай ги, за да покриеш допълнителните разходи, а остатъкът е за теб.

— Да, сър. — Камерън беше доволен.

— Какво направи с телата им?

— Взех ги на самолета и ги докарах до острова. После ги натоварих на яхтата, замъкнах ги на петнайсет мили навътре в океана и ги хвърлих на акулите. — Кларк притежаваше малка къща на остров Уилямс, част от Бахамите, със собствена лагуна и личен пристан за яхти.

— Някой видя ли те на острова?

— Да, но бях опаковал труповете в две големи платнени чанти. Проверих вашият прислужник да не е наблизо, когато ги качих на яхтата. Излязох в океана рано тази сутрин, сякаш отивах за риба. Върнах се пет часа по-късно и казах, че съм ловил рибата за удоволствие и съм я пускал обратно във водата. Никой не се усъмни в това.

— Ами пилотите?

— Сам качих товара. Те не видяха нищо.

Кларк премисли чутото. Излиза, че Професора е почистил сам след себе си. Въпросът за Айрини Кенеди и нейната все още неопетнена репутация оставаше обаче висящ. Може би по-сериозният проблем беше изпускането на Мич Рап.

— Има ли някаква вероятност Кенеди или Рап да свържат името ти с двамата Дженсън?

Камерън поклати глава.

— Не.

— Питър, знаеш ли, че повечето престъпници се мислят за неуловими до момента, в който ги спипат?

Думата „престъпник“ не се хареса на Камерън, но той се постара да не го покаже.

— Какво искате да направя, сър?

— Искам да приключиш с проблема „Рап“. Доколкото съм чувал, той не е от тези, които могат да се пренебрегнат. Бих предпочел да изчезне завинаги.

— Ще се погрижа за него — отвърна уверено Камерън.

— А Вийом и неговите хора?

— Да?

Сенаторът погледна Камерън в очите.

— Те знаят твърде много.

Професора кимна.

— Добре, но ще ми трябват пари.

— Кажи ми колко и ще ти пратя.

— Ами Кенеди?

Сенаторът погледна към телевизора в мига, в който Крис Матюс флиртуваше с някаква привлекателна репортерка. На Камерън каза:

— Ще помисля известно време за това. Ще те информирам веднага щом се погрижиш за другото.

Питър Камерън кимна и отпи от водката. С усилие скри усмивката си. Бе развълнуван. Желанието му щеше да се изпълни. Да заложи капан на Мич Рап и да го убие.

 

 

Анна Райли не се справяше много добре. Като кореспондент на Ен Би Си от Белия дом тя не можеше да позволи на личния живот да повлияе на професионалните й задължения. Тъкмо беше свършила с последния репортаж на живо във вечерните новини за жителите на Западното крайбрежие. „Израелският министър-председател се срещна сутринта с президента, за да обсъди продължаващата безизходица в прилагането на мирното споразумение за Близкия изток.“ Застанала под ярките светлини на прожекторите пред Западното крило, тя свали слушалката от ухото си и заедно с микрофона ги подаде на оператора, който прибираше камерата и останалото оборудване. Утре сутринта щяха да се върнат отново, за да съобщят буквално същите неща, първо на хората от източната част на страната и Средния запад, а после и на живеещите на Западното крайбрежие.

Умът й изобщо не можеше да се съсредоточи върху задачата, а духом тя се намираше на съвсем друго място. Слава Богу, че Брокоу не й зададе импровизирани въпроси. Анна благодари на оператора и се сбогува до утре с него. Не можеше да спре да се тревожи за Мич. Не бяха получили ни вест, ни кост от него от събота, а и съобщението по електронната поща беше много загадъчно. На всичкото отгоре се чувстваше ужасно, че е поставила семейство О’Рурк в такова положение. Лиз беше бременна и се нуждаеше от спокойствие. От друга страна обаче, притеснението й за Лиз й беше помогнало да се вземе в ръце след кризата в събота вечерта. Беше се извинила на Майкъл на следващата сутрин, а той също й поиска прошка за грубото си поведение. Лиз се държа хладно към Майкъл и не му говори през по-голямата част от деня, докато Анна не я склони да престане. „Майкъл няма никаква вина — обясни й тя. — И не трябваше той да бъде въвлечен в подобно положение.“

Анна се беше опитала да си тръгне от дома на приятелите си и да се върне в своя апартамент. Не искаше да замесва О’Рурк повече. Проблемът беше неин и на Мич. Горкият Мич. Чудеше се дали да се тревожи за него, или да му се сърди. Чувствата й бяха деветдесет процента от първото и десет от второто. Искаше да се върне вкъщи невредим, но понякога през сълзи се заклеваше, че ще го убие, задето я е накарал да преживее подобно нещо.

Мич беше добър в занаята си. Само това знаеше. Беше го видяла в действие по време на кризата със заложниците в Белия дом. Беше ефективен като цял специален отряд, но в крайна сметка също бе човек. Бащата на Райли беше полицай, както и двамата й братя. Тя беше виждала как убиват непобедими мъже. Всички до един — упорити като Мич. Ако имаше късмет отново да го види, щеше да му покаже какво е инат. Ще се уволни, иска или не, и ще се оженят! Твърде много беше преживяла с него, за да го губи.

Райли още кипеше от гняв, когато рязко отвори вратата и влезе в главното фоайе на Западното крило. Служителят от Тайните служби зад бюрото й се усмихна, но тя не му обърна внимание. През последните два часа беше крила истинското си настроение, докато разговаря с продуцентите от Ню Йорк, и повече не можеше да се прави на радостна и щастлива. Зави вдясно, когато някой отзад я повика.

Джак Уорч, специалният агент, ръководещ отделението за охрана на президента, стискаше в ръката си папка.

— Как си тази вечер, Анна? — попита.

Райли отметна от лицето кичур кестенява коса.

— Не много добре, Джак. Ти какво правиш още тук?

— Президентът ще работи до късно.

Тя погледна към коридора зад Уорч, в посока на Овалния кабинет. Имаше доста голяма вероятност човекът зад тази врата да знае къде се намира в момента Мич. Дали обаче ще й каже истината, беше друг въпрос. След терористичното нападение срещу Белия дом Хейс я беше помолил лично да не разгласява самоличността на Мич Рап. Президентът не искаше нито медиите, нито политиците да узнаят, че оперативен офицер от ЦРУ е стоял в основата на успешната акция по освобождаване на заложниците. В замяна на нейното съгласие Хейс й предложи специален достъп до него. След като стана близка с Мич, той поиска да му обещае, че няма да се възползва от достъпа до президента, за да научи какво е вършил за ЦРУ. Имайки предвид какво беше преживяла през последните два дена, нарушаването на това обещание й се стори незначително.

— С кого е?

Уорч се усмихна.

— Знаеш, че нямам право да ти кажа.

Лицето на Анна остана сериозно.

— Трябва да го видя.

Агент Уорч усети, че е непреклонна.

— Стой тук — каза след малко. — Ще видя какво мога да направя.

Райли зачака във фоайето. Свали черния си шлифер. Помисли си дали да не се обади на О’Рурк. Майкъл я беше докарал с колата тази сутрин и тя обеща на Лиз, че ще се обади, когато свърши с вечерните новини, за да дойде той да я вземе. Тъкмо се канеше да вдигне слушалката на един от телефоните в сградата, когато Уорч се появи зад ъгъла.

— Ела с мен, Анна. — Сетне се обърна и тръгна към коридора, а Райли го последва.

 

 

Президентът Хейс беше седнал зад бюрото в Овалния кабинет, когато те влязоха. В стаята се носеше тиха джазмузика. Хейс беше буквално притиснат между две купчини папки, преглеждаше набързо документите и ги подписваше. Когато Уорч и Райли се приближиха до бюрото, той взе нова папка, прочете бележката, прикрепена с кламер отпред, отвори папката и сложи подписа си на четири отделни страници. После я затвори и я сложи на върха на купчината от дясната му страна. Свали очилата, изправи се и си облече сакото.

Заобиколи бюрото и се обърна към гостенката.

— Добър вече, Анна — протегна ръка за поздрав президентът. Много харесваше Райли. Като всички репортери и тя можеше да бъде безмилостна с въпросите си към него, но спазваше обещанието, което му беше дала преди време. Като се има предвид професията й, подобно нещо не беше никак лесно.

— Добър вечер, господин президент.

Хейс знаеше, че Райли се вижда с Рап. Не знаеше каква точно е тяхната близост и не възнамеряваше да пита. Беше имал дълъг и труден ден. Първата дама беше в чужбина и той се чувстваше много изморен. Искаше да се отпусне, да не трябва да претегля всяка дума, преди да я изрече. Погледна към Уорч:

— Благодаря ти, Джак.

Когато служителят от охраната излезе от Овалния кабинет, Хейс покани Райли да седнат на канапетата. Тайно се надяваше да е дошла при него за всичко друго, но не и за Мич Рап.

— Е, Анна, кажи.

Райли впери поглед в пръстите си.

— Сър… — Не знаеше откъде да започне. — Посещението ми е неофициално. Много неофициално. Думите ни няма да бъдат записани никъде и никога.

Хейс се усмихна.

— Добре.

— Къде е Мич, в опасност ли е?

Усмивката му помръкна.

— Анна, вече знаеш повече от позволеното — започна. — Това, което върши Мич за… — Президентът направи пауза. Мислеше да каже „правителството“, но реши, че ще направи твърде искрено признание. — Това, което Мич прави по собствено желание, е въпрос, който не мога да обсъждам свободно.

— Значи знаете къде се намира в момента? — Райли го гледаше настойчиво със зелените си очи в стремежа си да улови каквато и да е промяна на лицето му.

Хейс се хвана за думите „в момента“. Поклати глава.

— Нямам представа къде е Мич сега.

— Знаете ли защо напусна страната в четвъртък?

Президентът премигна.

— Не… Не знам.

— Сър, при цялото ми уважение към вас… смятам, че не сте напълно искрен с мен.

— Анна, не мисля, че изобщо трябва да говорим за това.

— Сър, направих на вас и на вашата администрация голяма услуга, като не разгласих истинската история за кризата.

— Да, така е, но това няма нищо общо с другото.

— Напротив, има много общо. — Гласът й прозвуча враждебно.

Хейс вдигна ръце, не искаше да разпалва страстите.

— Анна, за твоята лоялност ти получи изключителен достъп, фактът, че те приемам по това време, е достатъчно красноречив.

Райли го отряза:

— И жестът ви беше дълбоко оценен от мен, сър. Но такава беше сделката, за да си мълча.

— Това не е единствената причина, за да си мълчиш.

— Какво искате да кажете?

— Анна, Мич спаси живота ти. И моя също. Спаси живота на много хора. Желанието му да запази в тайна случилото се заслужава нашето уважение и усилия.

— Дължа на Мич живота си. Не минава и ден, без да се замисля за това. — Тя се намръщи. — Но моля ви, не смесвайте нещата. Тук не става въпрос за желанието на Мич да запази личния си живот неприкосновен. Няма да кажа на никого какво върши той за ЦРУ. Става въпрос за това, че се притеснявам дали не се е случило нещо на Мич. За това, че искам да знам дали той е жив!

Хейс въздъхна. Не можеше да повярва, че дискутира с репортер нещо, за което не би говорил дори със съветника си по националната сигурност.

Райли докосна ръката му.

— Сър, искам само да знам дали той е добре. Що се отнася до мен, никога не съм водила този разговор с вас.

— Доколкото знам… — Хейс поклати глава — той е добре. Но повече не мога да ти кажа.

Лицето на Райли светна. Тя сграбчи ръката на президента.

— Благодаря ви, сър.