Емилио Салгари
По суша и море (9)

Глава IX
БОЙ С ЮМРУЦИ

В Бомбай капитан Жуфре предаде на властите намерения в открито море луд заедно с дълъг доклад, който аз оспорих.

Непознатият човек бе отнесен в болницата, в която отидох след няколко дни да го посетя, надявайки се да проникна най-после в тайната. Но тая надежда остана излъгана. Оставих лудия от сала на съдбата поради една много проста и важна причина — трябваше да се погрижа на всяка цена за собственото си положение…

Ето ме сам в Индия с малко парици в джоба, готови, да изхвръкнат на другия ден, сам, на няколко хиляди левги от родината ми и без работа! Какво да направя?

Последният ми разговор с капитана стана на кея на пристанището и беше много бърз и бегъл.

— Ето ви на свобода, господин Емилио.

— Точно така, на свобода!

— Ще видите как ще ви е лесно да се занимавате…

— Това си е моя работа.

— Без съмнение… Корабът ми тръгва без вас.

— На добър час!

Обърна гръб и си отиде.

Не се разкаях. Със своя цинизъм и грубост този човек можеше да ме подложи на някое насилие, което щеше да ме провали.

Бях забелязал, че през време на краткия ми и прощален разговор с капитана един човек бе спрял близо до нас, разглеждайки една книга, вероятно пътеводител.

Той беше облечен по европейски, но лицето му веднага издаваше азиатската раса. Изглеждаше погълнат от книгата, която държеше отворена в ръце.

Когато оставих капитан Жуфре и се отдалечих, забелязах с крайчеца на окото си, че тоя човек ме следи. Не му дадох да разбере това и започнах да обикалям из пристанището.

Той продължаваше да ме следва.

Какво искаше от мене?

Бях навлязъл във величествената алея от сенчести палми, която води към пристанището, и виждайки го все още след мене, аз се спрях, решен да го пресрещна.

Но той разбра и като ме поздрави вежливо, каза на английски:

— Моля да ме извините, не съм полицейски агент.

— Защо ме преследвате?

— За да ви помоля да ми отговорите на един въпрос: търсите работа, нали?

— Да.

— Бихте ли приели работата от мен?

— Вие сте корабопритежател?

— Почти.

— Не ви разбирам. Имате ли кораби в пристанището?

— Съвсем не.

— Тогава?

— Тогава… тогава по-добре сега да се разделим. Елате след десет минути в „Сейлор“, гостилницата, която виждате насреща. — И посочи бързо с ръка.

Тайнственият човек ми се стори изведнъж много недоверчив. Изгледа ме, обръщайки се няколко пъти, и се отдалечи. Чак тогава забелязах, че едно човече, космато и зле въоръжено, го наблюдаваше, застанало до една палма.

Поскитах около четвърт час и после се отправих към „Сейлор“.

Тоя, дето искаше да ме наеме, се намираше вътре.

Предложи ми закуска и пиво, които приех с удоволствие.

— Оставих ви в алеята малко грубо — каза той, наливайки ми да пия, — но ще разберете… Следяха ме!

— И аз забелязах…

— Да не помислите, че съм престъпник и че искам да ви предложа нещо престъпно… Вие ме питахте дали имам кораби, закотвени тук, в пристанището… Не! Моите кораби са малко далече от тук, но ако дойдем до съгласие, не ще бъде мъчно да ги настигнем… Това е конкретното ми предложение. Преди всичко — повишение.

— Точно това е моето желание, господине.

— Колкото до заплатата, предлагам ви четворно повече от това, което печелехте по-рано.

— Чудесно!

— Осигурено ви е добро бъдеще.

— Благодаря, но…

— Прав сте. Успокойте се. Не мисля, не трябва да приемете със затворени очи. Ще ви кажа всичко.

Погледна ме с черните си светещи очи, озърна се наоколо и каза съвсем тихо:

— Искам да ви предложа едно справедливо дело.

— Какво?

— Да се поправи една страшна несправедливост.

— Понесена от вас? — попитах аз, живо заинтересуван от думите и предложенията на тоя човек, който ми говореше толкова убедително.

— Не от мене… но от един човек, който стои много над мене. Касае се, младежо, до борба за благородна кауза!

Ни най-малко не можех да си представя каква би могла да бъде тази благородна кауза, но поведението на моя сътрудник ми вдъхваше необяснимо доверие, вероятно поради пламенния ми темперамент, което доверие ме правеше веднага готов да се бия за слабите и потиснатите.

Все пак очаквах моя събеседник да ми обясни по-добре за какво се касае, тъй като в края на краищата не беше ми обяснил съвсем нищо. Обаче това, което ми каза, беше напълно достатъчно да събуди наново у мене всичките ми авантюристични страсти. Може би щях да стана капитан! Щях да командувам екипаж! Щях да участвувам в някое голямо предприятие!

Внезапно погледнах в очите моя сътрапезник и казах:

— Бих се огорчил наистина, ако предложението ви не беше в името на една благородна кауза.

— Най-благородна, господине! Впрочем имате право да ми поискате незабавно обяснение, преди да приемете работата, която ви предлагам. Дължа значи да ви открия една тайна и ще я открия, защото имам вяра във вас.

От ония далечни времена на младежки ентусиазъм доказателството за доверие на един човек надвиваше веднага всяко мое недоверие. Подадох ръка на сътрапезника си:

— Приемам. После ще ми кажете за какво се касае.

Той улови ръката ми и я стисна здраво.

— Благодаря. Вие имате благородно сърце и не ще се разкайвате за това. Но сега кажете ми… — и сниши гласа си.

— Какво?

— Вижте тия двама, дето пият и викат там, на оная маса в дъното… Но не показвайте, че сте ги забелязали…

Обърнах се предпазливо, преструвайки се, че търся с очи келнера. Забелязах двама мъже. Изглеждаха вече пияни и си разменяха груби шеги на английски език.

— Как ви се струват?

— Изглежда, че добре са си пийнали — отговорих аз.

— Не, младежо, те вършат сега най-усилена шпионска дейност.

— Какво казвате?

— Истината. Те ме наблюдават и ако не успея да избягам от погледа им, ще бъде много трудно да стигнем кораба, на който ще си капитан.

— Защо?

— Защото тия двама мними пияници са изпратени от човека, който ме следеше в алеята.

— Те имат интерес да не стигнете кораба?

— Точно така. Поръчано им е да съобщават на английската полиция какво правя в Бомбай.

Потръпнах от една нова мисъл. В спомена ми изпъкна образът на моята Дулцинея, която злобната възпитателка ми бе отнела. Безсмислената ми и детска омраза към Англия се възпламени под влиянието на сътрапезника ми и на изпитото вино…

— Разбрах — казах възбудено, но тихо. — Да излезем навън… нощта е така хубава и…

— И…

— И ще бъде чудесно да се измъкнем от погледите на тия шпиони, за да можем да отплуваме… Трябва да не им дадем да разберат на кой кораб ще бъдем.

За миг непознатият като че събираше мислите си и после бързо попита:

— Здрави ли са ви юмруците?

— Доста.

— Би ли ви харесало, ако понатупаме малко тия простаци?

— Още как! Ще ми бъде много приятно!

— Например, ако аз заспя на една пейка в алеята, която води към пристанището, и вие видите трима души да се приближат и да тършуват из джобовете ми, какво бихте направили?

— Ще ви защитя и не ще скрия юмруците си…

— Разбрахте ли в каква примка искам да ги вкарам?

— Струва ми се, че разбирам!

— Подайте ми някакви карти… Аз ще се престоря, че ги разглеждам, и ще ги сложа в джоба. Гледайте да привлечете вниманието им.

Тия необикновени подготовки за едно тайнствено и нелишено от опасности предприятие ме примамваха много. Извадих от джоба някакви карти и когато ги подавах на сътрапезника си, ударих нарочих) една празна бутилка, която падна на пода и се разби на парчета. Двамата мними пияници се обърнаха да гледат. А сътрапезникът ми, поемайки картите, започна внимателно да ги разглежда, после ги натъпка в джоба си.

Мнимите пияни бяха видели всичко.

Приятелят ми плати, прозявайки се, като че беше налегнат от сън, и ме покани да излезем Направихме няколко крачки на открито.

— Да се разделим. Ще седна на тая пейка и… ще заспя.

— Добре. Знам какво да правя.

Разделихме се.

Прекосих алеята и се скрих зад една палма. Видях, че двамата „пияни“ се бяха събрали с третото лице и вървяха подир моя приятел. Оставих ги да минат напред, после поех същия път. Почти в дъното на алеята върху една пейка човекът спеше и тримата се приближиха до него. Пристигнах навреме. Един от господата бе седнал до мнимия спящ. Хвърлих се върху групата в момента, когато приятелят ми, хванал едного през кръста, го налагаше с юмруци.

С една бързина, в която бях майстор, заудрях главите и стомасите на другите двама.

Ние бяхме обезумели. Удряхме почти с възторг и не спряхме, докато и тримата шпиони не се повалиха на земята съвсем пребити!

— Е, сега поне, драги приятелю, ще сме сигурни, че тези негодяи не ще ни следват.

— Хайде!

Поехме отново пътя към пристанището.

Непознатият отиде право към един човек, който го чакаше, и каза решително: „Придружи ни до кораба. Никой не ни следва.“

Човекът ме изгледа, без нищо да каже, и тръгна.

След няколко минути аз се качвах с моя загадъчен приятел на един от ония малайски кораби, които се казват прахо.

Бях зашеметен от виното, от нанесените юмруци, от тайните…

Къде ще ме отведе този кораб? Сред какви хора бях попаднал? Защо се оставих толкова лесно да ме поведат към едно приключение, чиято цел не познавах? Луд ли бях или наивен? Може би и едното, и другото.

Не поисках да зная точно защо ме наемат. Беше твърде късно за връщане. Моят другар, забелязал късното ми безпокойство, ме вкара в една кабина и каза:

— Докато приготвят вечерята, можем да си поговорим. Вие имате благородна душа и ми се доверихте. Показахте силата на юмруците си, а също и смелостта си. Добре. Слушайте. Вие ще защитавате правата на един раджа, прогонен…

— От англичаните?

Мълния премина по него, за да озари възхищението и героизма му. Той извика:

— Аз му обрекох живота си. Ще ви кажа веднага, че той е моят вожд… нашият вожд…

И започна да говори с трептящ от вълнение глас. Аз го слушах жадно, с премрежени очи и полуотворени уста.