Емилио Салгари
По суша и море (17)

Глава XVII
КОРАБОКРУШЕНИЕТО

През моряшкия ми живот множество бури подложиха на опасност корабите, които управлявах, както и моето съществуване. Но искам да си припомня само една, защото от нея зависеше по-нататъшната ми съдба и защото бе извънредно страшна.

* * *

Прекосявах Малайския архипелаг с верния и смел Тремал Наик. Продължавахме мъчителния лов на храни за Сандокановите войски, които неприятелят чрез обсада целеше да измори от глад.

Оня ден морето беше развълнувано, а небето не предвещаваше нищо добро за нашето пътуване.

Чувствувах се неразположен. Но не физически, макар че зародишът на треската тлееше в мене. По-скоро беше душевно неразположение, чиято причина не разбирах добре. Бях верен защитник на кауза, която смятах и още смятам справедлива и свещена: това, което правех, не беше пиратство, а просто война с врага… И все пак бих предпочел да отдам силата, дейността и смелостта си на по-други предприятия. Освен това, както писах вече, тъгата по родината ме беше обзела… Бях доверил на Тремал Наик моите съмнения.

Индиецът не ме разбра.

— Не съм уморен, но ми се струва, че това постоянно ограбване на корабите…

— Ограбване? Но ако искаме да ядем, а неприятелите ни обсаждат, не е ли справедливо да взимаме тяхната храна, за да не умрем?

— Съвсем справедливо. Но… най-после…

— Какво? Ако англо-холандците ни хванат, няма ли да ни обесят?…

— Да, за съжаление!

— А това вече значи, че ние сме много великодушни към тях, защото ние никога не ги бесим — отговори Тремал Наик.

Разговорът ни беше прекъснат. Нещо страшно ставаше над главите ни. Гигантски облаци покриваха почти целия небесен свод, докато бързо падаше нощта. От едно загадъчно спокойствие вятърът избухна изведнъж и доби извънредна сила, разтърсвайки морето до края на небосклона. Оглушителни гръмотевици се носеха по тъмното небе. Светкавиците осветяваха бледо вълните, които сякаш се сблъскваха в бясно сражение.

Тремал Наик напомняше много пъти на Тигрите да не се показват малодушни, но самият той бе загубил хладнокръвието си.

— Корабът се разбива — викаше той.

— Още не! — отговорих. — Във всеки случай ще се борим!

Изправен пред тази страшна буря, аз се чувствувах сравнително спокоен.

Бях се хвърлил решително към кормилото, за да извърша чудо: да държа в равновесие мизерното корито и да разсека с носа подивялото море. Но предприятието беше безумие.

Безполезна бе всяка борба. Трябваше да се оставим на съдбата. Брегът не беше далече, но бе невъзможно да го достигнем. От едната страна се беше отворила пукнатина и със страшно бучене пропускаше навътре в хамбара потоци вода.

— Тремал Наик — извиках, — заповядай да запушат пукнатината!

Но всяко усилие бе напразно. Тогава ме обхвана непреодолима нужда да плача. Беше плачът на отчаянието. Всичко бе загубено. След миг щяхме да изчезнем в океанските бездни.

Тремал Наик скочи към мене.

— Капитане, дупката не може да се запуши. Брегът е близо. Но дали ще можем да го стигнем с всички Тигри?

— И аз се боя за това, Тремал Наик — отговорих със сълзи на очи.

— Какво да направим?

— Да спуснем лодката!

— Но капитане — добави той, — моряците ще се издавят на борда!…

Наистина Тигрите бяха напуснали дъното на кораба и се хвърляха диво на кувертата. Всичките им първобитни инстинкти се възбуждаха под ужаса на тая адска буря; помежду им започна бесен бой за завладяване на лодката.

Тремал Наик опита с най-верните си да спре тая жестока борба. Размаха своя крис, но напразно. Тогава извиках:

— Който може, да се спасява!

Аз и Тремал Наик се хвърлихме отчаяно във водата, докато борбата около лодката ставаше още по-жестока. Корабът се наклони до три четвърти и вълните го удряха още по-силно.

Гледката беше наистина трагична и ужасът от нея се запечата в мен завинаги.

* * *

В това време прахото беше започнал да агонизира. В няколко мига вълните бяха залели външния ръб на моста. Полека-лека той потъна, увличайки след себе си шестдесетина човека…

Какво ни оставаше да правим? Да се спасим по-скоро, защото неизбежното беше пред нас. С тъжни мисли за жертвите, които океанът бе погълнал, се качихме в лодката, която се люлееше над вълните заедно с няколко Тигри, които по някакъв загадъчен подбор на съдбата бяха най-смелите и най-верните… Те започнаха да гребат с всички сили и след една безконечна нощ стигнахме брега.

Бяхме живи и здрави, но на каква цена… Почти целият екипаж бе загубен. Нашето предприятие бе напълно пропаднало.

— Съдбата е пожелала да останем живи — каза по едно време Тремал Наик. — А това е признак, че тя чака още нещо от нас!

Тази вяра обаче не успя да ме ободри. Аз чувствувах, че наближаваше краят на този ми необикновен грабителски живот.

Небето се беше прояснило, океанът бе станал отново спокоен. Но една голяма буря още бушуваше в мене. И изведнъж, колко естествено, обърнах поглед към родината, към семейството и особено към майка ми. Стори ми се, че една ръка се полагаше нежно на челото ми и сладък глас ми казва:

— Емилио… защо ме остави?

Тази ръка леко ме подканяше да коленича. Коленичих, превил глава, и се замолих. Не зная колко е траяла молитвата ми… Когато се вдигнах, срещнах суровия поглед на Тремал Наик.

— Ще се върнем в гората — каза той мрачно. — Трябва да се подкрепим с нещо.

Отправихме се към гъстата гора. Едва тогава разбрах, че Тигрите бяха успели да вземат на лодката оръжията си.

* * *

Беше паднала нощта.

Разположихме се на стан. Имах истинска нужда от почивка. Чувствах се омаломощен и всяко мое смело предложение да достигнем Сандокановия стан би било напразно, ако не възстановях загубените сили.

Заспаха веднага. Но писано било да не мога да почина. Едно страшно, непредвидено събитие изникна посред нощ.