Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (34)

34.

Сам Тъкър и водачът, наричан Маркъс излязоха иззад храстите. Маколиф се вторачи изненадано в халидонита. Водачът видя изражението му и проговори.

— Няма време за дълги обяснения. Просто използвах правото си на избор, това е всичко — планинският водач показа ревера на сакото си. За Алекс жеста обясняваше всичко. В плата бяха зашити същите такива таблетки, каквито беше видял в проблясъка на жълтата лунна светлина на оня черен път над Лучия Харбър.

«Не бих се поколебал» беше казал Даниел.

— Къде е Алисън?

— С Лорънс и Уайтхол. Те са по-надолу по реката — отговори Сам.

— А какво стана с Йенсенови?

Тъкър замълча.

— Не знам, Алекзандър.

— Какво?

— Те изчезнаха. Това е всичко, което мога да ти кажа… Вчера Питър се загуби; носачът му се завърна в лагера, не могъл да го намери. Рут го понесе мъжки, горкото момиче… доста кураж притежава тя. Ние изпратихме група да го търси. И нищо… И после, тази сутрин, не мога да ти кажа защо — не знам — аз отидох до палатката на Йенсенови. Рут я нямаше. От тогава никой не я е виждал.

Маколиф размишляваше. Дали Питър Йенсен не беше видял нещо съмнително? Дали нещо не беше подушил? И взел, че избягал с жена си? Избягал под носа на Племето на Акуаба?

Въпроси, които щяха да останат за друг път.

— А носачите? — попита Алекс напрегнато, със страх да чуе отговора.

— За това се обърни към приятеля ни тук — отвърна Тъкър, като кимна към халидонита.

— Те бяха отпратени на север, ескортирани по реката — каза мъжът, който си беше присвоил името «Маркъс». — Тази нощ няма да умират ямайци, освен онези, които са наясно защо умират. Не и в тази битка.

— Ами ти? Ти защо? Нали това не е твоята битка?

— Аз познавам мъжете, които идват за вас. Имам правото си на избор да се бия.

— Ограничените свободи на Акуаба, а? — попита тихо Алекс.

Маркъс сви рамене. Очите му не издаваха нищо.

— Свободата на индивида да избира, Докторе.

Откъм гъстата тропическа джунгла се разнесе едва доловим крясък на птица или приглушено цвърчене на прилеп. Последва го друг, после още един. Маколиф не би им обърнал внимание… нали имаше толкова много звуци, непрекъснато. Една никога несвършваща нощна симфония — приятна за ухото, но не и при мисълта за онова, което я пораждаше.

Сега обаче той беше принуден да го забележи.

Като чу звука, Маркъс рязко обърна главата си. Той се протегна, сграбчи фенерчето и го изтръгна от ръката на Алекзандър. И избута Тъкър с рамо.

— Залегни! — изкрещя той, блъсна Маколиф, завъртя го в кръг назад, далеч от мястото, където той до преди малко стоеше.

Седем пушечни изстрела долетяха от тъмнината: няколко издумтяха в дърветата, други изпукаха в далечината на джунглата, два избухнаха в земята из просеката.

Алекс се претърколи на земята, зае позиция с пушката си и се прицели по посока на изстрелите. Държеше пръст на спусъка; разтърсващ залп от двадесет куршума обходи терена. След секунди всичко свърши. Отново настъпи покой.

Той почувства как една ръка сграбчи крака му. Беше Маркъс.

— Изтегляй се. Надолу към реката, човече — прошепна дрезгаво той.

Маколиф запълзя обратно в тъмнината. Последваха още изстрели откъм храстите; куршумите пропищяха вдясно над главата му.

Изведнъж само на няколко крачки се разнесе нов залп. Маркъс беше отскочил вляво и стреля на посоки, отбивайки насрещния огън. Алекс знаеше, че с действието си Маркъс го беше прикрил. Той чу гласа на Сам Тъкър.

— Маколиф! Насам!

Когато се втурна в храстите той видя очертанията на фигурата на Сам. Тъкър бе приклекнал на едно коляно с вдигната за стрелба пушка.

— Къде е? За Бога, къде е Алисън? Къде са другите?

— Тръгни по реката, момче! На юг, на около триста ярда. Кажи на черните. Ние ще ги удържаме тук.

— Не, Сам! Ела с мен… Покажи ми.

— Тук ще остана, синко… — Още един залп изтрещя откъм джунглата. Маркъс отговори откъм противоположния край на просеката. Тъкър продължи да говори, сграбчи куртката на Алекс за плата и го избута нататък. — Този черен кучи син се оставя да прострелят катранения му задник заради нас! Може би той ми дава малка отсрочка, която аз не заслужавам. Той ми е съотечественик, момче. Моят нов съотечественик. Господи! Знаех си, че обичам този скапан остров. А сега се измитай надолу и се погрижи за момичето. Ще ви настигна, не се безпокой за това. Момичето, Алекзандър!

— Там има петима мъже, Сам: Аз убих един от тях на миля оттук. Трябва да са видели светлината на фенерчето ми, докато съм тичал. Съжалявам…

С тези думи Маколиф се гмурна в подгизналата от влага гора и, помитайки всичко по пътя си, се устреми към брега на реката. Той се изтъркали надолу по късия склон — пушката подрънка по металните копчета на куртката му — и падна във водата.

На юг. Вляво.

Триста ярда. Деветстотин стъпки… цял континент.

Той се придържаше към брега на реката, където можеше да постигне най-добро време. Докато цапаше през калта и растителността, прескачаше нападали дървета, осъзна, че пълнителят в затвора на пушката е празен. Без да спира, той бръкна в джоба си, извади нов пълнител и изтегли стария от гнездото, блъсна новия вътре. Прещрака пак затвора и зареди пушката; патронът влезе в цевта.

Новата стрелба го изкара от състоянието му на вцепенение. Зад гърба му едни мъже се опитваха да убият други мъже.

Пред него речицата правеше завой. Беше изминал повече от сто ярда, почти двеста, мислеше си той.

«… моят нов съотечественик»… Господи! Сам Тъкър, вечният скитник по света, наставникът на туземците, оня, който обичаше всички земи — беше търсил земя, която да нарече своя, на този късен етап от живота си. И я бе намерил, в жесток момент, по време на насилие, в най-страховитите диви места на ямайския Кок Пит. В момент на саможертва.

Изневиделица, в един кратък миг на ужас, извън тъмнината отгоре му се стовари огромна черна фигура. Една гигантска ръка като в менгеме стисна врата му; ноктести пръсти задраха лицето му, бъбреците му бяха раздрусани от злобен, мощен юмрук. Той блъсна с приклада на пушката тялото зад гърба си, впи зъби в ръката под устата си и се хвърли напред във водата.

— Човече! Господи, човече!

Това беше гласът на Лорънс, който викаше, докато бъхтеше с юмруци рамото на Маколиф. Шашнат, всеки освободи другия и всеки вдигна ръцете си нагоре: Алекс неловко, докато хвърли пушката си, Лорънс с дълъг нож.

— Боже мой! — каза Маколиф. — Можеше да те застрелям!

Откъм север се чу нов залп пушечни изстрели.

— Можеше да използвам острието…, а не дръжката — каза черният исполин, нагазил до кръста във водата. — Ние искахме заложник.

И двамата мъже осъзнаваха, че няма време за обяснения.

— Къде сте? Къде са Алисън и Уайтхол?

— Надолу по течението, човече. Недалеч.

— Тя добре ли е?

— Уплашена е… Но тя е смела жена. За бяла дама, англичанка. Разбираш нали, мъжки?

— Разбрах, мъжки — отвърна Алекс — Да вървим.

Лорънс мина пред него, изскачайки от водата на около тридесет ярда от мястото на почти злополучната им среща. Маколиф видя, че революционерът е обвил предмишницата си с парче плат. Като забеляза това, Алекс изплю насъбралата се в устата му кръв и разтърка областта на бъбреците си в знак на някакво абстрактно възстановяване на истината.

Чернокожият посочи с лявата си ръка нагоре по склона и същевременно вдигна дясната към устата си. От устните му се разнесе дискантово изсвирване. Зов на птица, прилеп или бухал… Нямаше никаква разлика. Същият звук долетя от върха на речния бряг, отвъд джунглата.

— Върви нагоре, мъжки. Аз ще чакам тук — каза Лорънс.

Маколиф никога нямаше да разбере дали заради паниката на момента или защото думите му отразяваха истината, така както я виждаше, но той сграбчи черния революционер за рамото и го блъсна напред.

— Няма да има повече заповеди. Ти не знаеш какво е там отзад. Аз обаче знам! Разкарай задника си оттук! Веднага!

Продължителен преграден огън се чу откъм реката.

Лорънс примига. Той примига на лунната светлина, която обливаше речния бряг на това малко разклонение на Марта Брей.

— Окей, мъжки! Стига бутал!

Те пропълзяха до върха на склона и тръгнаха през гъстата растителност.

Една фигура идваше към тях, един по-тъмен, летящ предмет, появил се от черната празнота. Това беше Алисън. Лорънс се присегна назад към Маколиф и взе фенерчето от ръката му. Един жест на безкрайно разбиране.

Тя налетя в прегръдките му. Светът… вселената спря за момент своята лудост и настъпи тишина. И мир. И успокоение. Но само за момент.

Нямаше време за мисъл. Нито за разсъждения.

Или за думи.

Никой не проговори.

Те се държаха в прегръдките си и после се погледнаха в мътната светлина на новата луна в онова изолирано място, което беше само тяхно на бреговете на Марта Брей.

В един ужасен момент на насилие.

И саможертва.

Чарлз Уайтхол се намеси. Това си му беше стилът на Чарли «Господина». Той се приближи, сафари костюмът му бе все така намачкан, лицето му — неподвижна маска, очите — пронизващи.

— Лорънс и аз се бяхме разбрали той да остане долу при реката. Защо сте променили това?

— Изкара ми акъла бе, Чарли…

— Вие ме отегчихте, Маколиф! — отвърна Уайтхол. — Там на реката се стреля!

— Аз идвам точно от там, черни кучи сине! — Господи, защо трябваше да го казва? — И ти скоро ще научиш на собствен гръб в какво се състои проблемът. Разбра ли?

Уайтхол се ухили.

— Кажи ми го ти… белчо.

Алисън издърпа ръцете си от Маколиф и ги погледна и двамата.

— Престанете!

— Съжалявам — каза бързо Алекс.

— А аз — не — отвърна Уайтхол. — Дошъл е моментът на истината. Не разбирате ли, госпожице Алисън?

Тогава се намесиха ръцете на Лорънс. Те докоснаха двамата мъже и гласът му беше глас на едно хвърлящо мълнии дете-мъж.

— Нито един от двамата, стига, мъжки! Маколиф, мъжки, кажи какво знаеш! Веднага!

Алекзандър разказа. Той говореше за откритите тревни пространства, за самолета — един самолет, не този на Халидон — за гангстерския пилот с червен врат, който беше докарал шестима мъже в Кок Пит, за да избият експедицията, за кроса до лагера, за насилствената среща в джунглата, която беше завършила със смърт в оня малък, покрит с кал участък. И накрая, за онези минути от преди малко, когато планинският водач, наречен Маркъс им беше спасил живота, като чу вика в тропическия храсталак.

— Петима мъже, човече — каза Лорънс, прекъснат от нов залп стрелба, по-насам сега, но все още в близката далечина на север. Той се обърна към Чарлз Уайтхол. — Колко искаш, фашисте?

— Кажи ми цифра, аграр такъв.

— По дяволите! — изкрещя Маколиф. — Престанете с това. Вашите игри повече не се броят.

— Ти не разбираш — каза Уайтхол. — Това е единственото нещо, което се брои. Ние сме подготвени и сме жизнеспособни съперници. Нали това са образите, създавани от белетристиката? Един срещу един, а победителят определя политиката?

«… Харизматичните лидери не са редови войници… Те се сменят или биват подменяни…» Думите на Даниел, Старейшината на Племето на Акуаба.

— Вие и двамата не сте на себе си — каза Алекс, с рационалност, в която не беше уверен. — Повдига ми се от вас и вървете по дяволите, вие!

— Алекзандър! Алекзандър! — викът идеше откъм брега на реката, от не повече от двадесет ярда. Викаше Сам Тъкър.

Маколиф се затича към края на джунглата. Лорънс бягаше отпред, огромното му тяло чупеше клонака, ръцете му, въртящи се като саби, помитаха всичко по пътя си.

Чернокожият исполин скочи до ръба на водата; Алекс тръгна надолу по късия наклон и се спря.

Сам Тъкър носеше на ръце тялото на Маркъс, планинския водач. Главата, която се подаваше над водата, беше една кървава маса, части от черепа бяха отнесени.

Но все още Сам Тъкър не бе го пуснал.

— Един от тях направи обход и ни сгащи на брега. Сгащи мен на брега… Маркъс скочи между нас и посрещна огъня с тялото си. Той уби кучия син; той продължаваше да върви срещу него. Право срещу пушката му.

Тъкър положи тялото в калта на речния бряг.

Маколиф мислеше. Бяха останали четирима мъже, четирима убийци от отбора на «Дънстоун».

Те бяха петима. Но Алисън не би могла да се брои сега.

Те също бяха четирима.

Убийци.

Четири. Аравакската четворка. Пътуването към смъртта.

Алекс почувства ръцете на момичето върху раменете си, лицето й притиснато към гърба му в лунната светлина.

Откритите тревни пространства.

Спасението беше в откритите тревни пространства и двата самолета, които можеха да ги изведат извън Кок Пит.

А Маркъс им бе подсказал достатъчно ясно, че няма друг път, на който може да се разчита, освен тясната, криволичеща пътека в джунглата — опасна сама по себе си.

Пътеката беше завардена източно от реката, от далечния десен край на лагерната просека. Щеше да бъде наблюдавана. Изменниците на MI5 бяха опитни агенти. Излазът беше един от приоритетите; единственият възможен изход беше под дулата на автоматичните им пушки.

По-нататък убийците на «Дънстоун» знаеха, че плячката им е надолу по течението. Можеха и да опитат, но беше малко вероятно да оставят скритата пътека неохраняема.

Но те би трябвало да се разделят. Не можеха да си играят с неизвестното, да рискуват хората от експедицията да се промъкнат, да пробият мрежата.

Това беше предположението, което доведе Маколиф и Сам Тъкър до приемане на стратегията. Един от вариантите на смъртоносната игра, предложена от Лорънс и Чарлз Уайтхол. Алекзандър щеше да остане с Алисън. Останалите ще излязат. По отделно. И ще намерят врага.

Безкрайно просто, убий или ще бъдеш убит.

 

 

Лорънс потопи огромното си тяло в черните води. Той прегърна брега и после запори водата бавно срещу течението. Пистолетът му едва се подаваше над повърхността, дългият му нож — изваден от кожената кания и втъкнат в колана му — можеше да бъде лесно и бързо доставен.

Сега луната светеше по-ярко. Дъждовните облаци се бяха разпръснали. Извисяващата се джунгла препречваше, но не можеше да блокира пътя на лунната светлина. Течението на реката беше постоянно; нестихващи, малки водовъртежи се образуваха около десетки нападали клонки и подаващи се отгоре скали, а върховете на последните блестяха в тапицерията си от мъх и сплетени зелени водорасли.

Лорънс спря; той се потопи по-дълбоко във водата, като задържаше дъха си, над повърхността останаха само очите му. По диагонала през тясното разклонение на реката един правеше точно същото, но без предварителното знание, което Лорънс вече имаше.

Нагазил до кръста във водата, мъжът държеше пред и над себе си една пушка, която заплашваше със смърт. Той крачеше широко, запазваше равновесие, като се хващаше за надвисналия над речния бряг листак. Очите му бяха вперени право напред.

Само след секунди мъжът щеше да бъде срещу него.

Лорънс постави пистолета си в легло от папратови листа. После посегна надолу и издърпа дългия нож от колана си.

Той се потопи под повърхността и заплува отдолу.

 

 

Сам Тъкър пропълзя през гребена над речния бряг и се претърколи в подножието на една сейба. Тежестта на тялото му събори една свободно висяща лоза; тя падна през гърдите му като извиваща се змия и му изкара акъла.

Сега той се намираше на север от лагера, след като беше направил един широк полукръг на запад, на левия бряг на реката. Основанията му бяха прости, той се надяваше обаче да не са прекалено прости. Патрулът на «Дънстоун» щеше да се концентрира надолу по течението; пътеката беше на изток от сечището. Те щяха да я охраняват, в очакване на всеки, който би тръгнал да я търси, да се появи отдолу, а не над известната за това точка.

Тъкър опря рамене на ствола на сейбата и се изправи до седнало положение. Той разхлаби ремъка на пушката си, вдигна оръжието и го преметна през глава на гърба си. После отново стегна ремъка. Стрелбата с пушката беше немислима, тя трябваше да се задейства само в краен случай, тъй като използването й означаваше — при това твърде вероятно — смърт и за този, който я използва.

Това не беше немислимо, мислеше Сам, но със сигурност изискваше и доста голяма доза предварително самоубеждаване.

Той се претърколи пак до легнало положение и продължи своето пътуване подобно на влечуго през сплетения лабиринт на нискослойната тропическа растителност.

Чу мъжа преди още да го види. Звукът беше особен, човешки, внимателен звук, който каза на Сам, че врагът му беше предпазлив, не от тези, отдаващи се лесно на паниката. Един мъж, който по някакъв начин чувстваше, че постът му го бе извел извън областта на непосредствената атака — най-отдалеченият от мястото на разпрата патрул.

Мъжът подсмръкна два пъти. Запушена ноздра или ноздри, причиняваха временно задръстване и проходът на въздуха предпазливо беше прочистен. И притокът му предпазливо възстановен.

Достатъчно.

Сам съсредоточи поглед по посока на звука. Очите му на петдесет и кусур години се напрегнаха, уморени от липсата на сън и взирането нощи наред в тропическата тъмнина. Но той знаеше, че те още вярно му служеха.

Мъжът се бе навел под една гигантска папрат, пушката беше между краката му с опрян в земята приклад. Зад него, Тъкър можеше да види на лунната светлина очертанията на навеса в далечния ляв край на просеката. Всеки, който би минал през лагера би попаднал на огневата линия.

Папратите изискваха нож. Едно острие, ако не попадне в необходимото място, би дало възможност на жертвата да скочи, да викне. Папратите прикриваха гърба на мъжа твърде добре. Беше възможно, но неудобно.

Имаше по-добър начин. Сам си спомни за лозата, която беше паднала от стъблото на дървото сейба.

Той бръкна в джоба си и извади намотка за обикновена азимутна линия. Тънката стоманена жица в найлонова обвивка, винаги под ръка за толкова много неща…

Запълзя тихо към гигантския клон с миниатюрни листи.

Врагът му подсмръкна отново.

Сантиметър по сантиметър Сам се изправи зад папратта. Точно пред него, вече без препятствия помежду им, се открояваше силуетът на врага и главата на мъжа.

Сам Тъкър бавно разтвори своите изкривени силни ръце. Те бяха свързани чрез тънката стоманена жица в найлонова обвивка.

Чарлз Уайтхол беше бесен. Искаше му се да използва реката; това беше най-бързият път, много по-директен, отколкото мъчително бавното разплитане, което беше необходимо за придвижване в храстите. Но се стигна до заключението, че след като Лорънс е бил на пост в реката, той я познава по-добре. Така реката остана на него.

Уайтхол погледна радиевия брояч на часовника си; трябваше да изминат още дванадесет минути преди първия сигнал. Ако имаше такъв.

Прости сигнали.

Тишината значеше точно това. Нищо. Късият, имитиран, гърлен писък на дива свиня означаваше успех. Един убит.

Ако писъците бяха два, двама убити. Просто.

Ако му бяха оставили реката, Чарлз беше убеден, че първият вик би бил негов. Поне един.

Вместо това трябваше да покрие югозападната част, най-малко вероятния от трите маршрута за осъществяване на контакт. Беше ужасна загуба. Един старец, авторитетен, находчив, но твърде уморен и едно бавно, неумело момче от хълмовете, вероятно не без потенциал, но все още неориентиран, тромав гигант.

Ужасна загуба! Вбесяващо.

И все пак не толкова вбесяващо, колкото острата, твърда стомана, която изведнъж се оказа в контакт с основата на черепа му и думите, които последваха, прошепнати грубо като заповед:

— Я си отвориш устата, я съм ти пръснал черепа, мъжки!

Беше заловен! Гневът му го разконцентрира. Глупаво.

Но този, който го залови, не беше стрелял. Той не по малко от него се страхуваше от тревогата, която стрелбата би вдигнала. Мъжът продължи да притиска болезнено дулото в главата на Чарлз, бутайки го на дясно, встрани от предполагаемата линия на похода на Уайтхол. Очевидно искаше да го разпита, да разбере къде се намират останалите.

Глупаво.

«Освобождаване-залавянето» беше проста маневра, изискваща единствено твърда повърхност зад гърба на жертвата, за да се осъществи екзекуцията.

И наистина, това си беше екзекуция.

При удара жертвата трябваше да се удари в нещо и да отскочи, а не да пропадне в празно пространство или да потъне в еластична мека преграда. Най-важното беше ударът; иначе спусъкът на пушката би бил задействан. Това беше моментът на пресметнатия риск — нищо не беше съвършено — но в ответното движение на оръжието към жертвата щеше да има една частичка от секундата, в която с него щеше да бъде замахнато напряко по диагонала и тогава то можеше да бъде изтръгнато от ръцете на преследвача.

Оптималният вариант беше ударът и ответното замахване да съвпаднат.

Всичко това беше ясно показано в учебниците по източни бойни изкуства.

Уайтхол можа да различи, че вляво от тях, напреде им, рязко започваше възвишението на един хълм сред останалата тъмнина на джунглата. Една от ония внезапни издатини в земята, които се срещаха толкова често в Кок Пит. В подножието на хълма имаше голям каменен къс, който отразяваше струящата лунна светлина, процеждаща се през дърветата.

Това би било достатъчно, всъщност, повече от достатъчно.

Той се препъна, съвсем леко, все едно че кракът му беше попаднал в кривината на оголен корен. Почувства бодването на дулото на пушката. Сега беше моментът.

Замахна назад с глава към стоманата и я избута надясно, хващайки цевта с двете си ръце и издърпвайки я напред. Когато жертвата се удари в камъка, той завъртя оръжието настрани и го изтръгна от хватката на мъжа.

Докато мъжът примигваше на лунната светлина, Чарлз Уайтхол разтвори и стегна по три пръста на двете си ръце и завърши атаката си с изключителна скорост и контрол. Двете ръце се превърнаха в траектории — едната към дясното око, другата — към меката плът под гърлото.

 

 

Маколиф даде пистолета си на Алисън. Той остана потресен, като видя с какъв професионализъм тя провери пълнителя: как го освободи от затвора, натискайки пружината и как после го натика обратно с един-единствен удар на дланта; този удар би бил достоен за прословутите Бони и Клайд. Тя му се беше усмихнала и отбеляза факта, че оръжието е престояло във вода.

Оставаха още осем минути. Две единици от по четири — мисълта не беше успокоителна.

Той се чудеше дали щеше да има кратки изкряквания в нощта. Или премерената тишина щеше да обозначи продължаването на кошмара.

Щяха ли да бъдат достатъчно добри? Достатъчно бързи? Щяха ли да бъдат винаги нащрек?

— Алекс! — Алисън сграбчи ръката му, шепнеше тихо, но с цялата си напрегнатост. Тя го придърпа надолу и посочи към гората на запад.

Лъч светлина премига. Два пъти.

Някой беше неприятно изненадан във високата растителност или може би някакво нещо. Чу се пърхане на криле и кратки, повтарящи се изцвърчавания, които спряха толкова рязко, колкото бяха и започнали.

Светлината се появи пак, за не повече от секунда, и след това отново настана тъмнина.

Нашественикът беше може би на около тридесет ярда от тях. Трудно беше да се прецени в гъстотата наоколо. Но това беше предоставяне на възможност. И ако Алекзандър Таркуин Маколиф беше научил нещо през последните седмици на кошмарна лудост, то беше да приема предоставените му възможности без много-много да се замисля.

Той придърпа Алисън към себе си и прошепна инструкциите си в ухото й. После я пусна и заопипва земята около себе си, търсеше онова, което знаеше, че ще намери там. Петнадесет минути по-късно тихо се катереше по стъблото на едно дърво сейба, пушката беше преметната през гърба му, ръцете му преценяваха стабилността на ниските клони и той чувстваше създаващата дискомфорт допълнителна тежест на предмета в куртката му, до колана.

Заел вече позиция, той подраска два пъти по кората на дървото.

Отдолу Алисън изсвири — едно съвсем човешко изсвирване, резките ноти на сигналното чуруликане. После тя светна фенерчето си точно за секунда, изгаси го и се втурна да бяга далеч от досегашната си позиция.

След по-малко от минута фигурата вече беше под дървото — изгърбена, с вдигната напред пушка, готова да убива.

Маколиф се хвърли надолу от клона на сейбата — ръката му описа бърза, точна дъга и стовари острия ръб на камъка върху темето на нашественика.

Минутната стрелка на часовника достигна цифрата дванадесет; секундарната — върху единицата. Беше време.

Първият вик дойде откъм реката. Съвършен вик, писъкът на дива свиня.

Вторият дойде от югозапад, от доста голямо разстояние, но също толкова съвършен, отекна в джунглата.

Третият дойде откъм север, малко по-гърлен, изобщо не толкова перфектен, но достатъчно добър за момента. Съобщението беше ясно.

Маколиф погледна към Алисън, нейните ясни, удивително ясни очи бяха станали дори още посини на светлината на карибската луна.

Той вдигна пушката във въздуха и разтърси покоя на нощта със серия изстрели. Може пък пилотът на гангстерите горе в откритите тревни пространства да се захили тихо, доволен. Може пък един от заблудените куршуми да намери пътя си и до неговата глава.

Това нямаше значение.

Единственото значещо нещо беше, че те успяха. В края на краищата се оказаха достатъчно добри.

Той притегли Алисън в прегръдките си и закрещя от радост към тъмнината над тях. Не звучеше много като дива свиня, но и това вече нямаше значение.