Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (14)

14.

Те пътуваха почти час. На Маколиф му се стори, че колата се изкачва все по-нагоре и по-нагоре. Виещият се път правеше неочаквани завои, закрити от буйната тропическа растителност. Някои отсечки на пътя не бяха павирани. Колата едва ги преминаваше, ръмженето на ниската скорост показваше, че моторът едва издържа.

Маколиф и Сам Тъкър си говореха тихо. Те бяха наясно, че мъжете на предната седалка чуват разговора им. Това, изглежда, не тревожеше Тъкър.

Историята, която разказа Сам, беше напълно логична, като се вземеха предвид неговите навици и начинът му на живот. Сан Тъкър имаше приятели или познати в много точки на света, за които хората не знаеха. Той не ги криеше съзнателно, но те бяха част от личния му живот и нямаха нищо общо с професията му.

Един от тези хора бил Уолтър Пиърсол.

— Миналата година ти споменах за него, Алекзандър — каза Тъкър в тъмнината на задната седалка. — В Очо Риос.

— Не си спомням.

— Казах ти, че съм срещнал един учен в Карик Фойл и че смятам да прекарам някой и друг уикенд с него.

«Това е то», помисли си Алекс. Той наистина беше чувал името Карик Фойл по-рано.

— Сега се сетих. Имаше нещо за цикъл лекции в Кингстънския институт.

— Точно така. Уолтър беше човек със стил. Макар и антрополог, не те отегчаваше до смърт. Изпратих му телеграма по въздуха, че се връщам.

— Ти си се свързал и с Ханли. Точно той вдигна шумотевица.

— Обадих се на Боб, когато стигнах в Монтего. От любов към спорта. Нямаше как да се свържа с него по-късно. Пътувахме бързо и когато стигнахме до крайната цел, там нямаше телефон. Предположих, че той ще се вбеси.

— Той беше разтревожен, а не сърдит. Ти направо изчезна.

— Не е трябвало да се притеснява. Аз имам приятели на този остров, а не врагове. Поне никой от нас двамата не познава някой, който да ме мрази.

— Какво се случи? Ти къде отиде?

Тъкър му разказа.

Когато той пристигнал в Монтего Бей, Пиърсол му бил оставил съобщение на гишето за пристигащи. Сам трябвало да се обади на антрополога в Карик Фойл след като се настани. Той постъпил точно така, но един прислужник от Карик Фойл му казал, че Пиърсол ще се върне чак късно вечерта.

Тогава Тъкър се обадил на стария си приятел Ханли и двамата се напили, както имали обичай да правят винаги, когато се срещали.

На сутринта, докато Ханли още спял, Сам излязъл от хотела да си купи пури.

— Хотелът не е от онези места, в които обслужването по стаите го бива, човече.

— И аз така предположих — каза Алекс.

— Когато излязох на улицата, нашите приятелчета тук… — Тъкър посочи към предната седалка, — ме чакаха в едно комби…

— Някой следеше господин Тъкър — прекъсна го негърът до прозореца. — Доктор Пиърсол беше разбрал за това. Той ни изпрати в Мо'Бей да наглеждаме приятеля му. Господин Тъкър става рано.

Сам се ухили.

— Нали ме познаваш. Даже като съм фиркан, не мога да спя до късно.

— Знам — каза Алекс, като си припомни много хотелски стаи и лагери на геоложки експедиции, където Тъкър се беше разхождал на зазоряване.

— Получи се известно разминаване — продължи Сам. — Тези момчета казаха, че Пиърсол ме чака. Аз си помислих: «По дяволите, момчетата са си загубили цялата нощ да ме чакат пред хотела. Направо ще тръгна с тях. Старият Робърт ще поспи поне още един час… Ще му се обадя от къщата на Пиърсол». Обаче, дяволите да го вземат, ние не отидохме в Карик Фойл, а тръгнахме към един бамбуков лагер под Марта Брей. Трябваха ни почти два проклети часа, за да стигнем до това забравено от бога място.

Когато пристигнали в бамбуковия лагер, Уолтър Пиърсол сърдечно поздравил Сам. Но след няколко минути Тъкър разбрал, че с този човек се е случило нещо. Той не бил същият, както преди година. В държанието му имало някаква приповдигнатост и настойчивост, които преди дванадесет месеца липсвали.

Уолтър Пиърсол бил обсебен от ямайците. Кроткият антрополог се бил превърнал в страстен участник в битките, водени между социалните и политическите клики в Ямайка. Той внезапно бил станал ревностен защитник на правата на жителите на острова и враг на външните нашественици.

— Виждал съм подобни неща да се случват десетки пъти, Алекзандър — каза Сам. — От Тасмания до Карибските острови това е нещо като островна треска. Струва ми се, че причината е собствеността… едноличността. Хората емигрират заради данъците, климата или по някаква си друга причина и се превръщат в самозвани пазители на светините си… нещо като новопосветени католици, които казват на Папата, че греши…

В своята нова островна религия Пиърсол започнал да чува гласове, които му нашепвали за заговор от невероятен мащаб под носа му в областта Трелоуни. Отначало той не им обръщал внимание. Те се отнасяли за хора, които човек можело и да не приема, но чиято важност не се поставяла под съмнение — хора на извънредно високи постове.

Пиърсол разбирал, че синдромът на заговора е постоянно неудобство, съпътстващо младите, развиващи се държави. Правителството в Ямайка се крепяло на притока на чуждестранен капитал, който търсел данъчния рай; на парламента, който предлагал повече програми за реформи, отколкото изобщо можел да контролира, и на малката и заможна островна аристокрация, която се опитвала да се защитава. Даването и вземането на подкупи било масово явление.

Пиърсол решил веднъж завинаги да прекрати носещите се слухове. Преди четири месеца той отишъл до Министерството на земите и подал официална молба за закупуване чрез сдружение на двадесет квадратни мили земя^[1] близо до северната граница на Кок Пит. Това всъщност била безобидна постъпка. Такава покупка би се проточила с години по съдилищата и би предизвикала промени в историческите договори на острова. Целта на Пиърсол била само да докаже, че Кингстън е готов да приеме молбата му и че собствеността върху земята не се контролира от външни лица.

— От този ден, Алекзандър, животът на Пиърсол се превърнал в ад — Сам Тъкър запали тънка местна пура, ароматният дим излетя през отворения прозорец в околната тъмнина. — Полицията го тормозела, десетки пъти го викали в областните съдилища за глупости, лекциите му в Университета и Института били отменени. Подслушвали телефона му, а правителствените адвокати цитирали разговорите… Накрая го погубили слуховете, които се опитал да унищожи.

Маколиф помълча няколко минути, после попита Тъкър:

— Защо Пиърсол толкова е държал да се свърже с теб?

— Аз му писах в телеграмата, че ще правя голямо проучване в Трелоуни по проект на Лондонския университет, одобрен от Кингстън. Не исках да си мисли, че ще пропътувам шест хиляди мили, за да му дойда на гости. Той беше зает човек, Алекзандър.

— Но тази вечер ти беше в Кингстън, а не в бамбуков лагер на Марта Брей. Двама от тези мъже — Маколиф посочи напред, — ме следяха днес следобед със същата кола.

— Нека аз да ви отговоря, господин Маколиф — каза ямаецът до прозореца, като се обърна и преметна ръка през седалката. — В Кингстън са прехванали телеграмата на господин Тък и са събрали две и две, гуспудине. Помислили са, че господин Тък и доктор Пиърсол са лоша комбина. Лоша за тях, гуспудине. Те са изпратили в Мо'Бей опасни хора, за да открият какво прави господин Тък…

— Откъде знаеш всичко това? — прекъсна го Алекс.

Негърът до прозореца хвърли един мигновен поглед към шофьора. Макар че мъждивата светлина и бягащите сенки му пречеха, на Маколиф му се стори, че шофьорът кимна незабележимо.

— Ние хванахме хората, които дойдоха в Мо'Бей след господин Тък. Повече не ти трябва да знаеш, гуспудине… Те убиха доктор Пиърсол заради това.

— Кой го уби?

— Ако знаехме кои са, щяхме да ги обесим в парка «Виктория».

— Какво ви казаха… ония хора в Монтего?

На Алекс му се стори, че негърът, който говореше, отново погледна към шофьора. След няколко секунди той отговори:

— Онези хора в Кингстън смятаха, че доктор Пиърсол ще продължи да се намесва. Това, че той се е опитал да те намери, гуспудине, е било доказателство. Като са го убили, те са си махнали голяма беля от главата.

— А вие не знаете кой го е направил…

— Наели са чернилки, гуспудине — прекъсна го негърът.

— Това е лудост! — каза Маколиф колкото на Сам Тъкър, толкова и на себе си. — Хора да убиват себеподобни… мъже да преследват други мъже. Това е пълна лудост!

— Защо ли тия неща изглеждат лудост на човек, който ходи в рибния магазин на Талън? — попита внезапно негърът.

— Откъде… — Маколиф млъкна. Той се обърка, и толкова беше внимавал — Откъде разбрахте за това? Нали ви избягах на площадката за надбягвания?

Ямаецът се усмихна. Проблясващите светлини се отразиха през прозореца в лъскавите му зъби.

— Всъщност океанската пъстърва не важи пред сладководната, гуспудине.

Продавачът! Безразличният продавач с раираната ленена престилка.

— Значи човекът на щанда е от вашите. Това е твърде добре — каза спокойно Маколиф.

— Ние сме много добри. Уестмор Талън е британски агент… Той прилича на англичаните: осигурява си тайната помощ на монополистите. И е също толкова тъп. Старите му съученици от «Итън» може и да му вярват, но неговите съотечественици му нямат доверие.

Ямаецът вдигна ръка от седалката и се обърна напред. Той беше свършил.

Сам Тъкър заговори замислено и откровено:

— Алекзандър… по дяволите, кажи ми какво става. Какво си направил, момчето ми?

Маколиф се обърна към Сам. Неговият огромен, жизнен, компетентен стар приятел го гледаше в тъмнината, а по лицето му преминаваха резките проблясъци на светлините. В погледа на Тъкър се четеше объркване и болка. И гняв.

«По дяволите, какво толкова съм направил», помисли си Алекс.

— Стигнахме, гуспудине — каза шофьорът с бейзболната шапка, който не си беше отворил устата през цялото пътуване.

Маколиф погледна през стъклото. Сега околността беше равнинна, но разположена нависоко и заобиколена от хълмове. Местността се осветяваше на места от ямайската луна, чиято светлина се процеждаше през ниските облаци над Сините планини. Намираха се на един разкалян път; в далечината, може би на четвърт миля, се забелязваше някаква сграда. Това беше малка, подобна на колиба постройка. През единствения й прозорец се виждаше мъждива светлина. Отдясно имаше две други… постройки. Това не бяха нито сгради, нито къщи, нито колиби, а нещо неопределено, просто безформени, охлузени силуети… може би полупрозрачни? Да… от жици и платнища. Или мрежа… Бяха големи, подобни на навеси съоръжения, укрепени от многобройни стълбове. Тогава Алекс разбра: земята зад тентите беше утъпкана и разделена на парчета от по девет-десет метра, а по границите им имаше незапалени фенери. Тентите представляваха камуфлажни хангари, а земята — самолетна писта.

Те бяха стигнали до някакво планинско летище, необозначено на картите.

Шевролетът забави ход, когато наближи една постройка — малка ферма. Зад ъгъла на сградата имаше стар трактор, а наоколо бяха разхвърляни небрежно земеделски сечива — рала, хомоти, вили. На лунната светлина инструментите изглеждаха като застинали реликви, които не се използваха и само събуждаха мъртви спомени.

Камуфлаж.

Както бяха маскирани и хангарите. Това беше летище, което не фигурираше на никоя карта.

— Господин Маколиф? Господин Тъкър? Елате с мен, ако обичате — негърът до прозореца отвори вратата и слезе от колата. Сам и Алекс го последваха. Шофьорът и третият ямаец останаха вътре. Когато пътниците се отдалечиха от колата, шофьорът натисна газта и се оттегли по разкаляния път.

— Къде отиват? — попита разтревожено Маколиф.

— Да скрият колата — отговори негърът. — От Кингстън нощем изпращат насам въздушни патрули с надеждата да намерят някое поле като това и ако имат късмет — да забележат някой малък самолет, който пренася наркотици.

— Оттук ли ги прекарват наркотиците? Мислех, че е по на север — каза Тъкър.

Ямаецът се засмя.

— Наркотици, трева, опиум… север, запад, изток. Това е доходна индустрия, гуспудине. Но ние не се занимаваме с това… Хайде да влезем вътре.

Когато тримата се приближиха до миниатюрната ферма, вратата й се отвори. На прага се изправи светлокожият негър, когото Алекс беше видял за пръв път с раирана престилка на щанда в «Талън».

Обзавеждането на малката къща беше примитивно: дървени столове, по средата на единствената стая имаше масивна кръгла маса, а до стената — войнишка койка. Сложната радиоапаратура върху масата отдясно на входа крещящо противоречеше на обстановката. Светлината, която се виждаше през прозореца, идваше от една засенчена лампа, пред машинарията. Чуваше се шум на генератор, осигуряващ необходимото електричество.

Маколиф забеляза всичко това за няколко секунди след влизането си. После той видя още един човек, който стоеше в сянката в другия край на стаята, с гръб към останалите. Фигурата му — кройката на сакото му, раменете, вталеният костюм, ушитите по поръчка панталони — изглеждаха познати.

Човекът се обърна. Светлината на настолната лампа освети чертите му.

Чарлз Уайтхол се втренчи в Маколиф и след това бавно кимна.

Вратата се отвори и шофьорът на шевролета влезе заедно с третия негър. Той се приближи до кръглата маса в средата на стаята, седна и си свали бейзболната шапка. Отдолу се показа голяма обръсната глава.

— Казвам се Мур. Барък Мур, господин Маколиф. Бих искал да ви успокоя. Ние се обадихме на онази жена, Алисън Бут. Казахме й, че сте отишли на конференция в Министерството.

— Тя не би повярвала на такова нещо — отговори Алекс. — Ако си направи труда да провери, ще й кажат, че сте отишли с Латъм в склада. Няма за какво да се притеснявате, гуспудине.

Сам Тъкър стоеше до вратата. Той беше спокоен, но изпълнен с любопитство. Освен това беше силен. Яките му ръце бяха скръстени на гърдите, а изсечените черти на загорялото му от калифорнийското слънце лице показваха възрастта му и подчертаваха животинската му твърдост. Чарлз Уайтхол стоеше отляво на прозореца, елегантното му и арогантно лице изразяваше презрение.

Светлокожият негър от рибния магазин «Талън» и двамата ямайски «наемници» си бяха дръпнали столовете назад до най-отдалечения ъгъл на дясната стена, по-далеч от центъра на вниманието. Поведението им подчертаваше факта, че са подчинени на Барък Мур.

— Седнете, моля — Барък Мур посочи наредените покрай масата столове. Те бяха три. Тъкър и Маколиф се спогледаха; нямаше смисъл да отказват. Те се приближиха до масата и седнаха. Чарлз Уайтхол остана прав до прозореца. Мур вдигна очи към него:

— Ти ще седнеш ли при нас?

— Ако ми се прииска да седна — отговори Уайтхол.

Мур се усмихна и заговори, а погледът му беше прикован в Уайтхол:

— На гуспудин Чарли му е трудно да седи в една стая с мене, камо ли на една маса.

— Тогава защо е тук? — попита Сам Тъкър.

— Той разбра, че ще бъдем заедно, няколко минути преди кацането. В Савана-ла-Мар сменихме пилотите.

— Той се казва Чарлз Уайтхол — обърна се Алекс към Сам. — Член е на проучвателния екип. Аз също не знаех, че ще го заварим тук.

Тъкър се отпусна на стола си и попита Уайтхол:

— Ти в коя област си, момко?

— Ямайка, момко.

— Не исках да те обидя, синко.

— Вие пак ме обиждате — отговори просто Уайтхол.

— Ние с Чарли — продължи Барък Мур, — се намираме на противоположните полюси, когато стане дума за политика. Във вашата страна вие използвате термина «бял боклук»; той ме смята за «черна измет» почти по същите причини. Мисли, че съм прекалено груб, прекалено шумен, прекалено мръсен. В очите на гуспудин Чарли аз съм вулгарен революционер… а той, видите ли, е чаровен бунтовник — Мур размаха ръка пред себе си. Жестът му беше театрален и обиден. — Но нашите бунтовници са различни, много различни, гуспудине. Аз искам Ямайка да принадлежи на всички хора. Той я иска само за някои.

Уайтхол остана неподвижен, докато му отговаряше:

— Ти и сега си пак така заслепен, както беше преди десет години. Само името ти е различно, Брамуел Мур — Уайтхол се захили на глас и продължи: — Барък… също толкова детинско и безсмислено, както и социалната философия, която проповядваш — крякаш като жаба в джунглата.

Мур преглътна, преди да отговори:

— Бих те убил веднага, мисля, че го знаеш. Но това би било също толкова безрезултатно, както и решенията, които се опитваш да наложиш на родината ни. Ние с теб имаме общ враг. Опитай се да извлечеш от това максимална изгода, гуспудин фашист.

— Това е речникът на учителите ти. Сам ли го назубри или те накараха да го прочетеш?

— Вижте какво! — прекъсна го сърдито Маколиф. — Можете да се карате, да се обиждате както си искате и даже да се избиете един друг, хич не ми пука, но аз искам да се върна в хотела! — той се обърна към Барък Мур. — Казвай каквото имаш да кажеш и приключвай с това.

— В това има логика, гуспудин Чарли — каза Мур. — Ще стигнем по-късно… аз, както се изразяват, ще обобщя. Това е кратко обобщение, гуспудине… Вече установихме, че съществуват планове за развитието на голяма част от острова, но хората не са включени в тези планове. Смъртта на доктор Пиърсол го потвърждава. По пътя на логиката стигнахме до извода, че вашето геоложко проучване е свързано с тези планове. Следователно Министерството и Кралското общество — съзнателно или не — прикриват самоличността на финансово заинтересованата страна. По-нататък: тук присъстващият господин Маколиф е запознат с тези факти, защото е свързан с Британското разузнаване чрез презрения Уестмор Талън… Това е обобщението. А по-нататък? — Мур се втренчи в Алекс, очите му напомняха малки черни кратери в огромна планина от тъмна кожа. — Имаме право да научим нещо повече, господин Маколиф.

— Преди да го изпратиш на подсъдимата скамейка, момко — намеси се Сам Тъкър за изненада на Алекс, — не забравяй, че аз не съм от вашите. Не казвам, че няма да дойда при вас, но засега съм вън от играта.

— Мисля, че ти би трябвало да си не по-малко заинтересован от нас, Тъкър.

Маколиф си помисли, че като изпуска «господин», Мур показва враждебното си отношение към обръщението на Сам «момко». Мур не разбираше, че Тъкър се обръща така към всички.

— Не ме разбирайте погрешно — добави Сам. — Аз съм заинтересован. Само че не бързайте, с приказките… Мисля, че трябва да кажеш какво знаеш, Алекс.

Маколиф погледна първо Тъкър, после Мур и накрая Уайтхол. Холкрофт не му беше дал никакви инструкции какво да прави при такава конфронтация, с изключение на предупрежденията: «избягвай усложненията», «опирай се на част от истината».

— Хората от британското разузнаване и всички, които стоят зад гърба им, са не по-малко заинтересовани да спрат това развитие от вас. Но те имат нужда от информация и мислят, че Халидон разполага с нея. Те искат да се свържат с Халидон. Аз трябва да се опитам да установя контакта.

Алекс не беше сигурен какъв ефект ще окажат думите му, но в никакъв случай не очакваше това, което последва. Грубите черти на Барък Мур, които имаха гротесков вид под огромния му обръснат череп, бавно се промениха и застиналият му израз се смени с развеселеност, а после плътта се набръчка от истинско веселие. Обаче в смеха му прозвучаха нотки на жестокост. Той отвори голямата си уста и от нея се разнесе кашлящ, злобен смях.

От прозореца се чу друг звук, друг смях: по-висок и наподобяващ вой на чакал. Чарлз Уайтхол беше отметнал елегантната си шия назад и беше килнал глава към тавана, а ръцете му бяха скръстени пред ушитото по поръчка сако. Той напомняше кльощав, черен ориенталски свещеник, развеселен от невежеството на някакъв новак.

Тримата ямайци, които седяха на столовете един до друг, се усмихваха, белите им зъби лъщяха в сянката, а телата им леко се тресяха в безмълвен смях.

— Какво толкова смешно има, по дяволите? — попита Маколиф, раздразнен от неопределеното унижение.

— Смешно ли, гуспудине? Много повече от смешно. Когато мангустата преследва смъртоносна змия, да не би змията да иска да се сприятели с нея? — Мур пак се изсмя с гадния си смях. — Това противоречи на всякакви природни закони, гуспудине!

— Господин Маколиф, Мур се опитва да ви обясни — намеси се Уайтхол, като се приближи към масата, — колко е нелепо да мислите, че Халидон ще си сътрудничи с англичаните. Това е недопустимо. Именно Халидон прогони англичаните от Ямайка. С две думи, на английското контраразузнаване не може да му се вярва.

— Какво представлява Халидон? — Алекс наблюдаваше чернокожия учен, който стоеше неподвижно, а очите му бяха вперени в Барък Мур.

— Това е сила — каза тихо Уайтхол.

Маколиф погледна Мур, който се взираше в Уайтхол.

— Това не е много, нали?

— В тази стая никой не може да ти каже повече от това, гуспудине. — Барък Мур премести поглед към Алекс.

Чарлз Уайтхол заговори:

— Няма личности, Маколиф. Халидон е невиждана курия, съд, който няма заседателна зала. Никой не те лъже. Не и за това… Тази малка група тук, тези трима мъже, елитният корпус на Мур, както…

— Ти го казваш, гуспудин Чарли! Ние не използваме тези думи! Елитен! — Барък изплю думата.

— Нематериално — продължи Уайтхол. — Смея да твърдя, че в Ямайка за Халидон са чували не повече от петстотин човека, а онези, които познават със сигурност някой от неговите членове, са не повече от петдесет. Тези хора по-скоро биха понесли мъченията на Обеа, отколкото да разкрият някого.

— Обеа! — Коментарът на Сам Тъкър се съдържаше в интонацията. Той не обичаше шовинистичните религиозни символи — ямайските съответствия на хаитянското вуду, които изпълваха хиляди местни жители с ужас. — Обеа е фъшкия, момко! Колкото по-скоро го научат вашите хора от хълмовете и от селата, толкова по-добре за тях!

— Ако си мислите, че го почитат само по хълмовете и по селата, много грешите — каза Уайтхол. — Ние в Ямайка не сме превърнали Обеа в туристическа атракция. Прекалено много го уважаваме.

Алекс вдигна очи към Уайтхол.

— Вие уважавате ли го? Вие вярващ ли сте?

Уайтхол се обърна към Алекс. Погледът му беше разбиращ и леко развеселен.

— Да, господин Маколиф, аз уважавам Обеа. Проследих родословното му дърво до майка Африка. Обеа произхожда от саваната и джунглите. Казвам уважение, а не обвързване или вяра в него.

— В такъв случай Халидон е организация — Маколиф си извади цигарите. Барък Мур се пресегна и си взе една. Сам Тъкър се наведе напред на стола си. Алекс продължи: — Тайно общество, което има голямо влияние. Защо?… Заради Обеа ли?

— Отчасти, гуспудине — отговори му Мур, като си палеше цигарата като човек, който пуши рядко. — Освен това е много богато. Носят се слухове, че притежава несметни богатства, гуспудине.

Маколиф внезапно осъзна очевидното. Той погледна първо Чарлз Уайтхол, после Барък Мур.

— Милостиви боже! Вие сте не по-малко загрижени да стигнете до Халидон от мен! Или от Британското разузнаване!

— Точно така, гуспудине. — Мур загаси току-що запалената си цигара върху масата.

— Защо? — попита Алекс. Отговори Чарлз Уайтхол.

— Ние сме свързани с двама гиганти, господин Маколиф. Единият е черен, другият — бял. Халидон трябва да победи.