Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (29)

28.

Изненадан, Адриан пое телеграмата от ръката на администратора на хотела. Тръгна към изхода и я отвори.

 

Г-н Адриан Фонтайн хотел „Екселсиор“ Рим, Италия

 

Уважаеми г-н Фонтайн,

Налага се спешно да се срещнем, защото в никакъв случай не трябва да действате сам. Доверете ми се. Не ви заплашвам с нищо. Разбирам безпокойството ви и затова няма повече да изпращам посредници и никой няма да ви следи. Ще ви очаквам лично. Ще вземем решение заедно, сами. Проверете източника си.

Тео Дакакос.

Дакакос го беше проследил! Гръкът очакваше да се срещнат. Но къде? Как?

Адриан знаеше, че след като веднъж премине митническа проверка в Рим, няма да е възможно да попречи на тези, които го търсят, да разберат, че е дошъл в Италия. Това и предопредели следващите му стъпки. Но фактът, че Дакакос го търси открито, му се стори странен. Сякаш гръкът смяташе, че са на една и съща страна. И все пак той беше компрометирал Андрю, беше му се противопоставил безмилостно, интелигентно, беше уловил организацията му в паяжина, каквато официалните институции не биха могли да оплетат.

Синовете на Виктор Фонтайн, внуците на Савароне Фонтини-Кристи, търсеха контейнера от Солун. Възможно ли беше Дакакос да желае да попречи на единия, а не на другия?

По всичко личеше, че това е истината. Морков, окачен на въженце, пред носа на магарето, предложение за доверие и безопасност, което можеше да означава само едно — контрол, ограничаване.

…Ще ви очаквам лично. Ще вземем решение заедно, сами. Проверете източника си…

Дали Дакакос беше тръгнал към Кампо ди Фиори? Нима беше възможно? И какъв беше този „източник“. Полковник Таркингтън от разузнаването, с когото Дакакос се беше свързал, за да разгроми „Очите“? Какъв друг „източник“ би могъл да има предвид Дакакос?

— Сеньор Фонтайн? — Беше управителят на хотела. Вратата на кабинета му беше отворена. Беше изтичал след него бързо.

— Да?

— Опитах се да се свържа с вас в стаята ви. Там ви нямаше.

— Да, разбира се — отговори Адриан. — Защото съм тук. Какво има?

— Нашата първа грижа са гостите ни. — Италианецът се усмихна. Можеше да го изкара от нерви.

— Моля ви! Бързам.

— Преди няколко минути се обадиха от американското посолство. Казаха, че ви издирват във всички хотели в Рим.

— Какво им казахте?

— Нашите гости винаги…

— Какво им казахте?

— Че сте напуснали. Това наистина е така, сеньор. Но ако желаете да използвате моя телефон…

— Не, благодаря ви — каза Адриан и тръгна към изхода. След това спря и се обърна. — Обадете се на посолството и им кажете къде съм отишъл. На рецепцията знаят.

Това беше следващата му стъпка в Рим. Когато я замисляше, си даде сметка, че тя е само продължение на това, което беше започнал в Париж. Още преди края на деня професионалистите, които го следяха, щяха да знаят къде се намира. Информацията се предаваше бързо. Затова трябваше да създаде впечатление, че отива някъде, където няма намерение да ходи.

Най-добре беше да започне от Рим. Ако беше кацнал в Милано, хората от разузнаването щяха да прегледат архивите си и да го свържат с Кампо ди Фиори. Не можеше да позволи това.

Беше помолил администратора на „Екселсиор“ да му препоръча маршрут на юг — Неапол, Салерно и Поликастро, по пътища, които биха го завели на изток до Калабрия и Адриатика. На летището беше наел кола.

Сега към преследването се бе присъединил и Теодор Дакакос. Дакакос, който получаваше нужната информация по-бързо от военното разузнаване на САЩ, който беше далеч по-опасен. Адриан знаеше какво иска разузнаването — да залови един убиец. Но гръкът искаше контейнера от Солун — нещо неизмеримо по-голямо.

Адриан подкара през хаотичното движение на Рим към летище „Леонардо да Винчи“. Върна колата и си купи билет за полета на авиолинии „Италия“. За Милано. Застана на опашката за регистрация с наведена глава и отпуснати рамене. Търсеше прикритието на тълпата. Докато опашката го притискаше и избутваше напред, без да знае защо, той си спомни думите на един колега адвокат.

Можеш да тичаш с глутницата, сред всички останали, но ако искаш да направиш нещо, отдръпни се в края и се отдели.

Щеше да се обади на баща си от Милано. Щеше да излъже за Андрю, все щеше да измисли нещо — сега не може да мисли за това. Но трябваше да разбере повече за Теодор Дакакос.

Дакакос приближаваше все повече.

 

 

Седеше на леглото в миланския хотел „Ди Пиемонте“ и както в Лондон, гледаше разпръснатите пред него листа. Това не бяха разписания на полети, а ксерокопираните страници на бащините му спомени отпреди петдесет години. Четеше ги пак. Не за да открие в тях нещо ново — знаеше съдържанието им почти наизуст, — а за да отложи момента, в който трябваше да вдигне телефона. Чудеше се доколко задълбочено е проучил тези страници брат му — с неясните описания и колебливи, често неразбираеми разсъждения. Вероятно Андрю би ги гледал с очите на военен — в тях имаше имена — Голдони, Капомонти, Лефрак — до тези хора трябваше да се добере.

Повече не можеше да отлага. Той прибра листата в джоба си и вдигна слушалката.

След десет минути телефонистката му се обади. Телефонът в къщата на родителите му, на 5000 мили разстояние от него, звънеше. Обади се майка му. Тя заговори, тихо, без тъга в гласа. Мъката й беше нейна, лична.

— Баща ти почина снощи.

Няколко секунди и двамата мълчаха. В тишината имаше усещане за близост — сякаш се докосваха.

— Връщам се веднага — каза Адриан.

— Не, не, не се връщай. Той не би искал това. Знаеш какво трябва да направиш.

— Да — каза Адриан след малко.

— Адриан?

— Да?

— Трябва да ти кажа две неща, но не искам да говорим за тях. Можеш ли да разбереш?

— Мисля, че да — отговори Адриан.

— Дойде един офицер. Полковник Таркингтън. Беше достатъчно добър, за да разговаря сам с мен. Знам за Андрю.

— Съжалявам.

— Доведи го тук. Има нужда от помощ. От цялата помощ, която можем да му осигурим.

— Ще се опитам.

— Сега е много лесно да се обърна назад и да кажа: „Да, сега вече виждам. Разбирам.“ Той винаги е забелязвал само резултатите от властта над другите. Никога не си е давал сметка за усложненията, не е изпитвал състрадание.

— Хайде да не говорим за това — припомни й той.

— Да. Не искам да говорим… Боже! Колко ме е страх!

— Моля те, майко!

Джейн дишаше тежко. Адриан чуваше.

— Има и още нещо. Дакакос беше тук. Разговаря с баща ти и с мен. Трябва да му се довериш. Баща ти го пожела. Беше убеден, че трябва. Аз също.

…провери източника си…

— Той ми изпрати телеграма. Щял да ме чака.

— В Кампо ди Фиори — допълни Джейн.

— Какво каза за Андрю?

— Че по всяка вероятност ще се забави. Не навлезе в подробности, говореше само за теб.

— Сигурна ли си, че не искаш да се върна?

— Да, сигурна съм. Няма с какво да ми помогнеш. И той не би го искал. — Тя замълча за миг. — Адриан, кажи на брат си, че баща ви не научи. Умря, убеден, че и двамата му синове са това, за което ги е смятал.

— Ще му кажа. Скоро ще ти се обадя пак.

Казаха си дочуване.

Баща му беше мъртъв. Беше си отишъл и празнотата беше непоносима. Седеше край телефона и усещаше, че по челото му избива пот, а стаята беше хладна. Изправи се. Трябваше да действа бързо. Дакакос беше тръгнал към Кампо ди Фиори. Също и убиецът, но гръкът не знаеше това.

Седна на бюрото и започна да пише. Сякаш седеше у дома си в Бостън и нахвърляше бележки за кръстосания разпит на следващия ден.

Но сега не ставаше дума за следващия ден, а за довечера. И много малко неща му идваха наум.

Спря на разклона, извади картата и се вгледа в нея на светлината от арматурното табло. Разклонът беше отбелязан. До Лавено нямаше други разклонения. Баща му беше казал, че на входа на Кампо ди Фиори има големи каменни колони.

Подкара отново и напрегна очи в тъмнината, за да ги види. Откри ги четири километра след разклона. Спря срещу портата и насочи електрическото си фенерче през прозореца. Пътят, виещ се през гората, беше точно както го беше описал баща му.

Зави и тръгна по него. Изведнъж в гърлото си усети сухота, пулсът му се ускори. Обзе го страх от неизвестността. Искаше да се срещне с нея колкото се може по-бързо, преди страхът да го овладее напълно. Подкара по-бързо.

Нямаше никакви светлини.

Огромната бяла къща стоеше изправена в неземната тишина и в тъмнината излъчваше някакво мъртвешко величие. Адриан спря срещу мраморните стъпала на входа, угаси мотора и с неохота — фаровете. Слезе от колата, извади фенерчето и прекоси алеята.

За миг луната освети зловещата картина и отново се скри. Небето беше заоблачено, но нямаше да вали — облаците бяха тънки и се движеха прекалено бързо. Въздухът беше сух, наоколо не помръдваше нищо.

Адриан стигна до най-долното стъпало и запали фенерчето, за да види колко е часът. Единадесет и половина. Дакакос го нямаше. Брат му също. Не беше възможно да не чуят колата. Не беше възможно да спят. Оставаше старият монах. Той би си легнал. Адриан извика:

— Има ли някой тук? Аз съм Адриан Фонтайн и искам да говоря с вас!

Тишина.

Не, не съвсем. Нещо помръдна. Чу се драскане, едва доловимо цвъркане. Насочи фенерчето натам. В светлото петно видя как няколко плъха — три, четири, пет — излизат през счупеното стъкло на прозореца и лазят по перваза.

Задържа фенерчето. Ясно се виждаха счупените стъкла. Приближи бавно, обзе го страх.

Кракът му потъна в пръстта. Изхрущя стъкло. Застана пред прозореца и насочи фенерчето.

Дъхът му секна, защото срещу него заблестяха два чифта животински очи. Те се стрелнаха нагоре стреснато и гневно.

Тварите побягнаха шумно. Чу се трясък — сигурно бяха блъснали някаква порцеланова ваза.

Адриан си пое дъх и потрепери. Изведнъж го лъхна миризма на леш, която щеше да го задуши. Очите му се навлажниха. Задържа дишането си и се покатери на перваза. Притисна носа и устата си с ръка и освети стаята.

Олюля се от ужас. Двата трупа — единият в черно расо, завързан за стола, а другия полугол на пода — бяха ужасяващи. Дрехите и плътта бяха разкъсани от животински зъби, засъхналата по пода кръв беше мокра от животинска урина.

Адриан се олюля и повърна. Вляво от себе си видя врата и се втурна нататък, за да си поеме дъх.

Беше в кабинета на Савароне Фонтини-Кристи — човек, който никога не беше виждал, но сега мразеше с цялата омраза, на която беше способен. Дядо му, който беше причина за толкова много смърт и нещастия.

За какво?

— Дяволите да те вземат! — изкрещя вън от себе си, сграбчи стола с високата облегалка и го тресна с всички сили на пода.

Изведнъж си спомни за какво е дошъл и насочи фенерчето към стената. Вдясно, под нарисуваната Богородица. Рамката беше там, но стъклото беше счупено. Картината я нямаше.

Свлече се на колене и се разтрепери. Очите му се напълниха със сълзи.

— О, Боже! — прошепна той. Болката беше непоносима. — Брат ми!