Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (21)

20.

Голямата кола приближи портите на Кампо ди Фиори. Виктор гледаше през прозореца, усещайки спазъма в гърба си. Очите му регистрираха, умът запаметяваше.

Животът му бе променен, болезнено, на едно парче земя оттатък портите. Опита се да овладее спомените си, не можеше да ги потисне. Прогони от главата си всички образи и на тяхно място се появиха черни раса и бели яки.

Колата мина през портата. Виктор задържа дъха си. Кацна в Милано от Париж колкото се може по-незабелязано. В Милано си взе най-обикновена единична стая и в регистъра на хотела се записа като „В. Фонтайн, Ню Йорк.“

Времето беше свършило своята работа. Нямаше повдигнати вежди и любопитни погледи. Името му не предизвика въпроси. Преди тридесет години в Милано то би предизвикало коментари. Сега вече не.

Преди да тръгне от Ню Йорк, той направи една справка. Повече от това би събудило тревога. Научи кой е собственик на Кампо ди Фиори. Имението беше продадено преди двадесет и седем години — оттогава не беше сменяло притежателя си. И все пак името не говореше нищо на никого в Милано. Никой не беше го чувал.

Баршор, Пер и синове. Френско-швейцарска компания със седалище в Гренобъл — така беше записано в документите по продажбата. Но в Гренобъл нямаше такава фирма. От адвоката, посредничил при сделката, не можеше да научи нищо — беше умрял през 1951 година.

Автомобилът тръгна по алеята към входа на къщата. Към спазъма в гърба се прибави и остро парене в очите. Когато наближи лобното място на близките си, слепоочията му започнаха да пулсират.

Виктор улови китката си и заби нокти в плътта. Болката помогна — успя да погледне през прозореца и да види какво има там сега, не преди тридесет и три години.

Видя една гробница — овехтяла, но поддържана. Всичко беше така, както и преди, но не беше предназначено за живите. Дори и оранжевите лъчи на залязващото слънце му се сториха мъртви — величествено изящни, но не живи.

— Няма ли пазачи? Никой ли не стои на портата? — попита Виктор.

Шофьорът се обърна назад:

— Не днес следобед, падроне. Днес няма охрана. И свещеници от Ватикана.

Виктор залитна напред. Металният му бастун падна от ръката му.

— Значи съм изигран!

— Не. Наблюдаван, очакван… Не изигран. Вътре ви чака един човек.

— Един човек?

— Да.

— Да не би името му да е Енричи Гаетамо?

— Казах ви. Тук няма свещеници от Ватикана. Моля, влезте вътре. Да ви помогна ли?

— Не, благодаря. Мога и сам.

Виктор излезе от колата бавно — всяко движение беше борба. Паренето в очите му изчезна, гърбът му се отпусна. Разбра. Умът му се мъчеше да се съсредоточи. Беше дошъл в Кампо ди Фиори, за да намери отговор. За да се противопостави. Но не беше очаквал това да стане така.

Изкачи се по мраморните стъпала и застана пред дъбовата врата от детството си. Спря в очакване да го обземе неизбежното чувство на тъга. Но то не дойде, защото на това място нямаше живот.

Чу форсирането на двигателя зад себе си и се обърна. Шофьорът обърна колата и подкара по алеята към портата. Който и да беше той, искаше да се махне оттук колкото се може по-бързо.

Докато проследяваше колата с поглед, чу металното изщракване на резето. Обърна се към голямата врата — беше отворена.

Не можеше да прикрие шока си. Не се и опита. Обзе го гняв, цялото му тяло затрепери.

На прага стоеше свещеник! С черно расо. Беше възрастен и немощен човек. Ако не беше така, Виктор би се опитал да го удари. Вместо това той се вгледа в стареца и проговори тихо:

— Това, че в тази къща виждам свещеник, за мен е много болезнено.

— Съжалявам, че се чувствате така — отговори свещеникът на италиански, но с чужд акцент. Гласът му беше тънък, но твърд. — Ние ценяхме Савароне Фонтини-Кристи повече от всеки друг. Поверихме му най-скъпото, което имахме.

Очите им се срещнаха. Никой не трепна, но гневът на Виктор се смени с изумление.

— Вие сте грък! — прошепна той едва чуто.

— Да, така е, но това няма значение. Аз съм монах на Константин. Моля ви, влезте. — Старият свещеник отстъпи назад, за да може Виктор да влезе, и добави с мек тон: — Не бързайте, огледайте наоколо. Малко неща са се променили. Направихме снимки и описи на всяка стая. Поддържаме всичко в първоначалния му вид.

Гробница.

— Така са постъпили и германците. — Виктор влезе в огромния вестибюл. — Странно е, че тези, които са положили толкова усилия да се сдобият с Кампо ди Фиори, не желаят да го променят.

— Човек не променя едно красиво украшение и не обезличава скъпа картина. Няма нищо странно в това.

Виктор не отговори. Вместо това той стисна бастуна си и тръгна към стълбата. Спря пред арката вляво, през която се влизаше в огромната всекидневна. Наистина нищо не беше променено. Картините, масичките край стената, старите огледала над тях, ориенталските килими, покриващи излъскания под, голямата стълба с блестящ от чистота парапет.

Погледна и вляво, към арката, през която се влизаше в трапезарията. Върху огромната маса падаха сенки. Сега тя беше гола, излъскана, празна. Някога на нея се хранеше семейството му. Спомни си. Стори му се, че чува смеха и подрънкването на приборите. Спорове и анекдоти, безкрайни разговори — храненето беше важно събитие в дома им.

Образите замръзнаха, гласовете изчезнаха. Беше време да погледне другаде.

Виктор се обърна. Монахът посочи другата арка:

— Да влезем в кабинета.

Той тръгна пред стареца през всекидневната. Без да ще — не желаеше да събужда спомените си, — погледът му се спря на мебелите. Толкова познати. Всеки стол, всяка лампа, всеки гоблен бяха точно както ги помнеше.

Виктор пое дъх и затвори очи за миг. Беше зловещо. Намираше се в един музей, който някога е бил част от живота му. Това, което изпитваше, беше най-жестокият вид тъга. Продължи нататък към кабинета на Савароне. Този кабинет никога не стана негов, макар че в него едва не завърши животът му. Премина през вратата, през която му бе подхвърлена отрязаната кървава ръка на Гуидо Барзини.

Ако нещо го стресна, това беше лампата на бюрото. И светлината, която осветяваше пода през зеления абажур. Беше точно така, както и преди тридесет години. Помнеше я много добре — светлината й бе осветила разбития череп на Джефри Стоун.

— Седнете, моля — каза старецът.

— След минута.

— Може ли?

— Извинете?

— Може ли да седна зад бюрото на баща ви — обясни монахът. — Наблюдавах очите ви.

— Тази къща е ваша, бюрото — също. Аз съм посетител.

— Но не и чужд човек.

— Очевидно. Мога ли да считам, че разговарям с представител на Baricours, Pere et Fils?

Старият монах кимна мълчаливо. Той заобиколи бюрото, дръпна стола и отпусна немощното си тяло в него.

— Не обвинявайте адвоката от Милано. Той нямаше как да знае. Тази фирма отговаряше на вашите условия. Постарахме се да бъде така. Всъщност това е орденът „Ксенопи“.

— Моите врагове — каза Виктор тихо. — През 1942 година в Оксфордшър имаше един лагер на MI-6. Опитахте се да убиете жена ми. Умряха много невинни.

— И други решения са вземани, без старейшините да могат да се намесят. Екстремистите постъпиха, както пожелаха. Не успяхме да им попречим. Не очаквам, че ще приемете това обяснение.

— Не го приемам. Откъде научихте, че ще дойда в Италия?

— Не сме това, което бяхме някога, но все още имаме източници. Един от тях ви наблюдава. Не питайте кой е той. Няма да ви кажа. Защо се върнахте? Защо дойдохте в Кампо ди Фиори след тридесет години?

— За да открия един човек на име Гаетамо — отвърна Виктор. — Енричи Гаетамо.

— Гаетамо живее край Варезе — отговори монахът.

— Той все още търси влака от Солун. Пътувал е навсякъде и е разпитвал. Защо останахте тук през цялото това време?

— Защото тук някъде е ключът — отговори монахът. — Имаше споразумение. През октомври тридесет и девета дойдох в Кампо ди Фиори. Аз уговорих Савароне Фонтини-Кристи да ни помогне. Аз изпратих онзи монах с влака. С брат му, машиниста. И пожелах смъртта им в името на Бога.

Виктор се вгледа в монаха. Светлината, хвърляна от лампата, осветяваше бледата сбръчкана кожа и тъжните, мъртви очи. Виктор си спомни посетителя в офиса си във Вашингтон.

— При мен дойде един грък и ми каза, че семейството му служило на своята църква по начин, който той не можел да проумее. Да не би машинистът, братът на монаха, да се казва Анаксас?

Главата на стареца се вдигна нагоре. Погледът му за миг оживя:

— Къде сте чули това име?

Виктор извърна лице и погледът му падна върху една картина на стената, окачена под Богородицата. Беше ловна сцена — мъже с пушки гонеха птици от храстите. Над тях кръжаха други птици.

— Ще си разменим информацията — каза той тихо. — Най-напред, защо баща ми се съгласи да работи за вашия орден.

— Сам знаете отговора. Неговата грижа беше една. Да не се разделя допълнително християнският свят. Интересуваше го едно: да бъдат победени нацистите.

— А защо този контейнер изобщо е бил изнесен от Гърция?

— Германците бяха мародери, а наследството на Константин е нещо ценно. Получихме информация от Полша и Чехия, че нацистките окупатори обират музеи, опустошават манастири и параклиси. Не можехме да рискуваме да го оставим в Гърция. Баща ви организира всичко. Невероятно добре. Донати остана излъган.

— Използван е и втори влак — каза Виктор. — По същия маршрут, но три дни по-късно.

— Да. Донати научи за него чрез германците, които нямаха представа за значимостта на товара. Те се интересуваха от съкровища — картини, скулптури, произведения на изкуството, не от тайнствени ръкописи, чиято стойност е известна само на учените. Но фанатикът Донати не можа да устои. За опроверженията на клаузата Filioque пълзят слухове от години. Искаше на всяка цена да ги притежава. — Монахът замълча, потънал в болезнени спомени. — Интересите на кардинала и на германците съвпадаха. Берлин искаше да ликвидира влиянието на Савароне Фонтини-Кристи. Донати не искаше той да посрещне онзи влак. Реши да му попречи. На всяка цена.

— Защо изобщо Донати беше замесен?

— Отново заради баща ти. Той знаеше, че нацистите имат могъщ приятел във Ватикана, и искаше да го компрометира като такъв. Кардиналът нямаше откъде да научи за втория влак освен от немците. Баща ти смяташе да се възползва от този факт. Това е цената, която той поиска от нас. Но тази цена доведе до екзекуцията в Кампо ди Фиори.

Виктор чу гласа на баща си, отекващ през десетилетията: Джулиамо Донати, позор за Ватикана… човек, който държи хората в подчинение със страх. Савароне знаеше кой е врагът, но не си даваше сметка колко чудовищен е той.

Шината, поддържаща гърба му, беше започнала да се врязва в плътта. Стоеше изправен прекалено дълго. Стисна бастуна и отиде до стола пред бюрото. Седна.

— Знаете ли какво има в контейнера? — попита старецът тихо.

— Да, Бревър ми каза.

— Бревър не знаеше всичко. Беше му казана само част от истината. Какво ви обясни той?

Виктор почувства тревога. Погледна монаха в очите.

— Каза ми за опроверженията на клаузата Filioque, ръкописи, които отричат божествеността на Христос. И най-опасният от тях бил някакъв арамейски свитък, който поставял под въпрос самото му съществуване. От него можело да се заключи, че Христос изобщо не е съществувал.

— Не тези ръкописи са най-важното. Не е и пергаментът. Най-важното е една изповед, писана много преди тях. — Старецът извърна лице. Той вдигна ръце и кокалестите пръсти докоснаха бледата кожа на лицето му. — Опроверженията са нещо, върху което трябва да умуват учените. Като част от тях, арамейският свитък е двусмислен и неясен. Обаче преди тридесет години, в разгара на една морална война, ако това не е алогизъм, публикуването на този ръкопис би могло да има катастрофални последици. За Бревър това беше достатъчно.

Виктор го гледаше като хипнотизиран.

— Каква е тази изповед? За първи път чувам за нея.

Монахът отново го погледна. В кратката пауза, преди да заговори, Виктор долови вътрешната борба, с която взема решението.

— Тя е всичко. Написана е на пергамент, изнесен от един римски затвор през шестдесет и седма година след Христа. Знаем датата, защото в документа се споменава за смъртта на Исус по еврейския календар. Тридесет и четири години преди това. Всичко съвпада с антропологичните изследвания. Писал я е човек, който се е скитал сляпо; говори за Гетсиман, Генизарет и Коринт, Понт, Галация и Кападокия. Не може да бъде никой друг освен Симон от Бетсаида, на когото е дадено името Петър. От човека, наречен Исус Христос. Това, което е записано на този пергамент, надминава човешкото въображение. Той трябва да бъде намерен на всяка цена.

Монахът млъкна и се втренчи във Виктор.

— И унищожен? — попита той тихо.

— Унищожен — отвърна старецът. — Но не поради причините, които биха могли да ви дойдат наум. Защото нищо не е променено и въпреки това всичко е променено. Клетвата ми не ми позволява да ви кажа повече от това. И нямаме много време. Ако можете да ни помогнете, трябва да го направите. Този пергамент може да промени историята на човечеството. Би трябвало да бъде унищожен преди векове, но безумието е взело връх. Това може да хвърли голяма част от света в ужасни мъки. Никой не може да оправдае това.

— Но вие казахте, че нищо не се е променило и все пак всичко се е променило. Едното изключва другото. Не разбирам.

— Изповедта е разбираема. С цялата мъка, която съдържа. Не мога да ви кажа повече.

— Баща ми знаеше ли за нея? Или сте му казали само това, което знаеше Бревър?

— Знаеше — отговори монахът от „Ксенопи“. — Опроверженията на Filioque са само материал за богословски дебати. Дори най-опасният от тях, както се изразихте, арамейският свитък, може да се подлага на лингвистични тълкувания. Написан е на древен език. Савароне си е дал сметка за това. Бревър не. Но изповедта на пергамента не подлежи на никакви тълкувания. Единствено заради нея се налагаше да ангажираме баща ви. Той разбра и прие.

— Изповед, писана на пергамент в римски затвор — каза Виктор тихо. — И това е било в контейнера от Солун.

— Да.

Виктор замълча и се наведе напред, подпрян на бастуна си.

— Казахте, че ключът се намира някъде тук. Но защо? Донати е претърсил всяко ъгълче, всеки сантиметър от имението. Вие стоите тук от двадесет и пет години, и не сте открили нищо. Какво още ви остава?

— Думите на баща ви, произнесени в този кабинет.

— Какви бяха те?

— Че знакът ще бъде тук, в Кампо ди Фиори. Вдълбан за хилядолетия. Това бяха точните му думи: „гравиран за хилядолетия“. И че синът му ще разбере. Бил част от детството му. Само че на сина си той не е казал нищо. Убедихме се в това.

 

 

Виктор отказа да пренощува в голямата къща. Реши да остане в конюшнята, да спи на леглото, в което беше положил мъртвия Барзини преди толкова много време.

Искаше да бъде сам и най-вече да е далеч от къщата, от мъртвите реликви. Трябваше да мисли, да преживее ужаса отново и отново, докато открие липсващата брънка. Защото сега частите бяха налице. Оставаше да намери връзката между тях.

Част от детството му. Не, не още. Не започвай оттам. Това ще дойде после. Започни с това, което знаеш, което си видял, което си чул за себе си.

Стигна до конюшнята и тръгна покрай празните ясли. Токът беше прекъснат и монахът му беше дал фенерче. Стаята на Барзини не беше променена. Гола, без никакви украшения. Тясното легло, протритият стол, обикновеният сандък, в който е държал малкото си вещи.

Стаята с принадлежностите също не беше променена. По стените висяха юзди и кожени ремъци. Той се отпусна на малката дървена пейка и пое въздух уморен. Угаси фенерчето — луната светеше през прозорците. Застави ума си да се върне към ужасната нощ.

Трясъкът на автоматичната стрелба отново оглуши ушите му, обзеха го спомените, които го изпълваха с ужас. Облаците синкав дим бяха там, сгърчените тела на близките му, падащи едно след друго в смъртна агония, осветени от бялата светлина на прожекторите.

Шамполук е реката. Цюрих е реката!

Това беше отчаян вик, повторен, потретен. Предназначен за него, но изкрещян към висините, докато куршумите разкъсваха плътта на баща му.

Шамполук е реката!

Вдигната глава? Това ли беше? Главата, очите. Винаги очите. Миг преди да изкрещи думите, очите на баща му не бяха насочени към пътя, където беше залегнал той. Не към него.

Гледаше по диагонал, вдясно. Савароне гледаше към автомобилите, към третия автомобил.

Савароне е видял Джулиамо Донати! Познал го е! В мига преди смъртта си той е разбрал кой е убиецът му.

И гневният вик беше насочен нагоре към сина му, но отвъд него. Нагоре и отвъд… какво е това? Какво беше направил баща му в последния миг от живота си? Това беше липсващата брънка, липсващата връзка между елементите.

О, Боже! Някоя част от тялото му! Главата, раменете, ръцете. Какво?

Цялото тяло! Боже мили! Това беше предсмъртен жест с цялото тяло! Глава, ръце, длани! Наляво. Не към къщата, не към осветените стаи, а оттатък. Оттатък къщата!

Шамполук е реката…

Гората на Кампо ди Фиори!

Реката! Широкият планински поток, пресичащ гората. Тяхната „река“!

Тя беше част от детството му. Реката от неговото детство се намираше на четвърт миля в гората.

По челото му изби пот. Дишаше учестено и неравномерно, ръцете му трепереха. Стисна ръба на пейката под себе си. Беше изтощен, но сигурен. Изведнъж разбра — напълно, без сянка на съмнение.

Реката не беше нито в Шамполук, нито в Цюрих. Беше само на няколко минути пеша. По една пътека, утъпквана от поколения деца.

За хилядолетия.

Част от неговото детство.

Представи си гората, потока, скалите… скалите… скалите. Морените край потока, там, където беше най-дълбоко! Имаше една много голяма, от която скачаха във вира и на която се излежаваха на слънце… и на нея драскаха инициалите си и детински тайни послания… когато бяха деца…

Вдълбани в скалата за хилядолетия. Неговото детство! Дали Савароне е издълбал посланието си на същата скала?

Беше толкова ясно. Толкова логично. Разбира се, че го е направил.