Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (19)

18.

ЮНИ 1973 г.

 

Мъже.

„Те са станали мъже“ — мислеше Виктор Фонтайн, докато гледаше как синовете му се разхождат сред гостите в ярката слънчева светлина. И на второ място, те са близнаци. Струваше му се, че разликата е важна, макар и да не беше нужно да се замисля върху това. Струваше му се, че са минали години, откакто някой ги беше наричал така. Близнаци. Освен, разбира се, Джейн и той. Някак си неусетно думата беше излязла от употреба.

Може би празненството щеше да я съживи за малко. Джейн би се радвала на това. За нея те винаги си оставаха „близнаците“. Нейните близнаци.

Следобедното тържество в къщата на Норт Шор, Лонг Айлънд, беше за Андрю и Адриан. Защото имаха рожден ден. Ливадите и градините зад къщата, над кея и водата бяха превърнати в огромен Fete champetre^[1] на открито, както се изрази Джейн.

— Истински пикник. Никой не прави вече такива. Ние ще го направим.

Малък оркестър свиреше на южния край на терасата и музиката служеше за фон на стотици разговори. По голямата окосена поляна бяха подредени маси, отрупани с храна. Двама бармани действаха скоростно в двата края на правоъгълния бюфет. Fete champetre. Виктор никога досега не беше чувал фразата. След тридесет и четири години брак.

Как бяха отлетели годините! Сякаш тези три десетилетия бяха запечатани в ракета и бяха профучали с невероятна скорост край тях.

Андрю и Адриан се бяха приближили един до друг. Анди бъбреше със семейство Кемсън край масата със студените закуски, а Адриан стоеше до бара и разговаряше с няколко млади хора, чиито дрехи даваха само бегла представа за пола им. Някак си беше уместно Андрю да е при семейство Кемпсън. Пол Кемпсън беше президент на „Кентавър Електроникс“ и Пентагонът имаше добро мнение за него. Както и за Андрю, разбира се. Адриан без съмнение беше хванат натясно от няколко студенти, които искаха да разпитат удивително красноречивия адвокат. Сина му.

Виктор забеляза с известно задоволство, че и двамата бяха по-високи от хората около тях. Беше нормално — нито той, нито Джейн бяха ниски. Доста си приличаха, но не бяха еднакви. Косата на Андрю беше много светла, почти руса. На Адриан беше тъмна, кестенява. Чертите на лицата им бяха остри — приличаха и на двамата си родители, — но всеки имаше своята индивидуалност. Единственото нещо, по което напълно си приличаха, бяха очите — на Джейн. Светлосини и проницателни.

Понякога — при много ярко слънце или в сумрак — можеха и да ги объркат, но иначе не. А и те не съжаляваха за това. Всеки си имаше своя собствена индивидуалност.

Светлокосият Андрю беше в армията — отдаден на службата си професионалист. Влиянието на Виктор му беше осигурило препоръки от конгресмен при постъпването му в Уест Пойнт където се беше представил повече от добре. Беше ходил два пъти във Виетнам, макар че ненавиждаше начина, по който се води войната. Кредото му беше „Победи или се махай“. Само че никой не искаше да го чуе, а и да го бяха чули, не смяташе, че нещо би се променило. Нямаше лесно да се махнат оттам. Корупцията в Сайгон беше достигнала мащаби, които никой не можеше да си представи.

И все пак Андрю не създаваше неприятности на колегите си. Виктор го разбираше. Той вярваше. Дълбоко, убедено, непоколебимо — че армията е силата на Америка. Когато всички думи са казани веднъж, остава единствено силата, която имаш в ръцете си. Тя трябва да се използва — мъдро, но да се използва.

За тъмнокосия Адриан не можеше да има граница, след която думите да не могат да се използват, не можеше да има никакво оправдание за прибягването до военна сила.

Адриан, адвокатът, вярваше в това със същата дълбока убеденост, с която брат му вярваше в обратното, макар че външният му вид не го подсказваше Беше отпуснат, създаваше впечатление за равнодушие, което реално не съществуваше. Колегите му се бяха научили да не се поддават на впечатлението, което оставяха настроенията му или външното му безразличие. Адриан не беше безразличен. В съдебната зала беше истинска акула. Поне докато работеше в прокуратурата в Бостън. Сега беше във Вашингтон.

Беше учил в Принстън, после завърши право в Харвард. След това заряза всичко и тръгна да кръстосва страната. В продължение на една година носеше брада, свиреше на китара и спеше с момичетата, оказали се подръка. През тази година Виктор и Джейн често стаяваха дъх, макар че не винаги успяваха да стаят гнева си.

Но скитането по пътищата и комунарският живот скоро втръснаха на Адриан. Дойде време, когато той повече не можеше да понася безцелното безгрижно съществуване — като баща му в края на войната.

Мислите на Виктор бяха прекъснати. Кемпсън идваха към стола му, като си пробиваха път с извинения през тълпата. Те не очакваха от него да ги посрещне изправен — вече никой не очакваше това от него, — но Виктор се дразнеше, че не може да стане. Без чужда помощ.

— Синът ти е човек на място — каза Пол Кемпсън. — Има глава на раменете си. Казах му, че ако някога реши да захвърли униформата, в „Кентавър“ винаги ще има място за него.

— Аз пък му казах, че трябва да носи униформата си — добави мисис Кемпсън. — Толкова му отива!

— А според мен тя го смущава — каза Виктор, без изобщо да е сигурен. — Никой не би искал да му се напомня за войната на рождения му ден.

— Колко време ще си бъде вкъщи, Виктор? — попита Кемпсън.

— Вкъщи? Тук? Няколко дни. Сега е във Вирджиния. В Пентагона.

— Другият също е във Вашингтон, нали? Струва ми се, че четох нещо за него във вестниците.

— Сигурен съм, че си чел. — Виктор се усмихна.

— Значи са заедно. Това е хубаво — каза Алис Кемпсън.

Оркестърът свърши една мелодия и започна друга. Младите двойки се стълпиха на терасата. Празненството набираше скорост. Семейство Кемпсън се отдалечи с усмивки и кимания. Виктор се замисли за последната забележка на Алис.

…те са заедно. Това е хубаво. Обаче Андрю и Адриан не бяха заедно. Работеха на двадесет минути път един от друг, но всеки живееше свой, отделен живот. Понякога това се струваше на Виктор прекалено. Сега вече не се смееха заедно така, както правеха, когато бяха малки. Нещо се беше случило с тях. И баща им се чудеше какво.

 

 

Джейн забеляза за стотен път, че празненството е наистина чудесно. Твърдение. Слава Богу, времето не се промени. Наетите за целта организатори се бяха заклели, че ако се наложи, биха могли да разпънат навеси за по-малко от час, но до обяд слънцето все още грееше и нямаше изгледи обещанието за хубав ден да не се сбъдне.

Но не и за хубава вечер. В далечината, на хоризонта към Кънектикът, небето беше сиво. Прогнозите обещаваха, че вечерта ще има „постепенно увеличаване на облачността от север с възможни превалявания и бури, които може да обхванат…“ каквото и да означаваше това. Защо, по дяволите, не кажат просто, че малко по-късно ще вали?

От два до шест. Хубаво време за следобедно градинско увеселение. Fete champetre. Беше се смяла на Виктор, че не е чувал това. Толкова претенциозно и викторианско! Истинско удоволствие да го употребяваш. Написано на поканите, то изглеждаше абсурдно. Джейн се усмихна и сподави напушилия я смях. Наистина трябва да контролира глупостите си. Беше прекалено стара за такива неща.

Адриан й се усмихваше през тълпата от другия край на ливадата. Дали е прочел мислите й? Адриан, тъмнокосият й близнак, наследил малко чудатото й английско чувство за хумор.

Той беше на тридесет и една. Те бяха на тридесет и една. Къде бяха отишли тези години? Сякаш едва преди няколко месеца бяха слезли от кораба в Ню Йорк. И след това безкрайните пътувания на Виктор из Щатите и до Европа. За да изгражда.

Беше се справил. „Фонтайн лимитед“ се превърна в една от най-търсените консултантски фирми в Америка, чиято дейност беше свързана с възстановяването на следвоенна Европа. Виктор беше експерт и познаваше пазарите там много добре. Споменаването на името му винаги беше плюс при въвеждането на някоя нова корпорация.

Виктор се беше посветил на работата изцяло — не само заради гордостта си или заради вродената си трудоспособност. Заради нещо друго, Джейн го знаеше и в същото време не можеше да му помогне с нищо. Работата не му позволяваше да мисли за болката. А той рядко живееше без болка — операциите удължаваха живота му, но не можеха да се справят с болката.

Тя погледна към Виктор в другия край на ливадата, седнал на твърдия си дървен стол с права облегалка. Металният бастун блестеше в ръцете му. Толкова горд беше, когато замени патериците с него! Вече можеше да се придвижва, без недъгът му да бие така силно на очи.

— Здрасти, мисис Фонтайн! — каза един младеж с много дълга коса. — Страхотен купон! Благодаря, че позволихте да доведа приятелите си. Наистина искаха да се запознаят с Адриан.

Това беше Майкъл Рейли. Семейство Рейли бяха най-близките до тях съседи. Къщата им беше на брега, на около половин миля от тяхната. Майкъл следваше право в Колумбийския университет.

— Ей, това си е живо ласкателство — отговори тя.

— Но той наистина е страхотен! Как само заби онова антимонополно дело в Бостън! Даже федералният съд смяташе, че ще е много трудно! И всички знаеха, че е замесена компания на „Кентавър Електроникс“, но само Адриан успя да ги забие в земята!

— Не говори за това с мистър Кемпсън.

— Не се тревожи. Видях го в клуба и ми каза, че трябва да се подстрижа. Голяма работа! И баща ми каза същото.

— Както виждам, не си го послушал. Майкъл се ухили.

— Полудял е, но не може да каже нищо. В университета съм в почетния списък. Споразумяхме се.

Рейли се засмя, наведе се към нея и я целуна по бузата:

— Страхотна си! — каза той, усмихна се пак и се отдалечи, махайки на едно момиче.

Джейн си помисли, че младите хора я, харесват. В тези дни, когато младите харесваха и одобряваха толкова малко неща, това беше хубаво. Харесваха я независимо от факта, че тя отказваше да отстъпи пред младите. Или пред възрастта. Косата й беше посивяла… Боже, повече от посивяла. По лицето й имаше бръчки, както би трябвало да се очаква, но тя не говореше за това. Благодареше на небето, че е запазило фигурата й. Никак не беше лоша за шестдесетгодишна жена, като се вземеше предвид какво е преживяла… дявол да го вземе!

— Извинете, мисис Фонтайн.

Беше прислужничката. Беше излязла от кухнята, където цареше истински хаос.

— Да, Грейс. Проблеми ли има?

— Не, мадам. На вратата чака един господин. Търси вас или мистър Фонтайн.

— Кажи му да дойде тук.

— Казах му, но предпочита да почака. Чужденец е. Свещеник. Помислих си, че при толкова много хора мистър Фонтайн…

— Да, правилно — прекъсна я Джейн, разбрала притесненията й. Виктор не обичаше да ходи пред чужди хора. — Ще отида да видя какво иска.

Свещеникът стоеше във вестибюла. Черното му расо беше овехтяло и не му беше по мярка, лицето му беше старо и уморено.

Джейн заговори хладно. Не можеше да се насили.

— Аз съм мисис Фонтайн.

— Да, вие сте, сеньора — отговори свещеникът смутено. В ръката си държеше голям, омазнен плик. — Виждал съм снимките. Не исках да ви преча… Отвън има толкова много автомобили…

— Какво има?

— Идвам от Рим, сеньора. Нося писмо за съпруга ви. Ще му го предадете ли? — Свещеникът й подаде плика.

 

 

Андрю наблюдаваше брат си, застанал до бара сред дългокосите студенти, облечени в униформите си от деним и велур, с медальони около вратовете. Адриан никога нямаше да разбере, че този тип публика е безполезна. Това бяха боклуци. Не само изобилието от невчесана коса и странните дрехи безпокояха войника — това бяха само симптоми. Най-много го дразнеше претенциозността, която придружаваше техните плитки изрази на неконформизъм. В общи линии тези хора бяха непоносими — противопоставящи се на всичко, без да си дават сметка защо.

Говореха толкова трескаво, толкова авторитетно за „движения“ и „групировки“, сякаш участваха в тях, сякаш можеха да променят политическата мисъл. Този свят… Третия свят. И най-смешното беше, че дори и един на десет хиляди от тях нямаше никаква представа как да действа като революционер. Липсваше им решителност, кураж, умение.

Съществуваха непрокопсаници, които хвърляха пластмасови торби, пълни с лайна, когато никой не обръщаше внимание на бълнуванията им. Те бяха… лигльовци. Той не можеше да понася лигльовците. Само че брат му не разбираше — търсеше стойности там, където те липсваха. Адриан беше глупак — беше го разбрал преди седем години. Тогава си даде съвсем ясна сметка какъв голям глупак е брат му. Той беше непрокопсаник от най-лошия тип, защото нямаше абсолютно никаква причина да бъде такъв.

Адриан вдигна очи и го погледна. Андрю извърна лице. Брат му беше досадник, а той просто се отвращаваше, не можеше да го гледа как проповядва пред подобна публика.

Чувствата му към Адриан някога не бяха такива. Преди десет години, когато завърши военната академия Уест Пойнт, той не изпитваше сегашната омраза. Нямаше високо мнение за брат си и приятелите му неудачници, но нямаше и омраза. Можеше да им каже нещо, на тях, недоволните, във връзка с начина, по който Линдън Джонсън и хората му водеха войната: американците трябва да си вървят у дома.

Но в превод: Унищожете Ханой. Или се махайте.

Беше обяснявал възгледите си многократно. На наркоманите. На Адриан. Но никой не искаше да чуе мнението на един войник. „Фуражка“, „бомбен задник“ — така го наричаха. И „гилзоглавец“, „ракетоносец“. Но не тези прякори го тревожеха. Всеки, който е преминал през Уест Пойнт, може да се справи с това. В края на краищата най-много го дразнеше глупостта им. Те не само отблъскваха свестните хора, те им се противопоставяха, изкарваха ги от нерви и накрая ги поставяха в неловко положение. И това беше най-голямата им глупост — те караха дори тези, които бяха съгласни с тях, да заемат противоположни позиции.

Преди седем години в Сан Франциско Андрю се опита да убеди брат си, да го накара да разбере, че това, което върши, е погрешно и глупаво… и много опасно за брат му, който е в армията.

Беше се върнал от делтата на Меконг след две години и половина и имаше най-доброто възможно военно досие. Неговата рота беше унищожила най-много противници; той беше награждаван два пъти, остана лейтенант само месец, след което получи капитански нашивки. В армията той беше рядка стока — удивително добър военен стратег от много богато, влиятелно семейство. Беше се устремил към върха — където му беше мястото. Върнаха го у дома, за да получи ново назначение и по този начин Пентагонът казваше: „Такива хора ни трябват. Дръжте го под око. Богат, солиден — бъдещ кадър за висшето командване. Още няколко бойни мисии — в подбрани райони, — още няколко години, и той ще е напълно готов.“

На Пентагона не му струваше нищо да окаже внимание на човек като него — особено ако то е оправдано. Армията се нуждаеше от синове на богати семейства. Разполагаше с много малко такива.

Но независимо от това, кого покровителства Пентагонът и от кого армията има нужда, когато слезе от онзи самолет в Калифорния преди седем години, се появиха агенти на G2^[2]. Заведоха го в някакъв кабинет и му показаха един вестник отпреди два месеца. На втора страница имаше репортаж за някакъв бунт пред военния наборен пункт в Сан Франциско. Репортажът бе придружен от няколко снимки, на една от които се виждаха цивилни граждани, демонстриращи в подкрепа на разбунтувалите се наборници. Едно от лицата беше оградено с червен молив.

Беше Адриан. Струваше му се невъзможно, но беше факт! Не би трябвало да е там — беше последна година студент. В Бостън. Но тогава не беше в Бостън, а в Сан Франциско и бе дал убежище на трима осъдени дезертьори, които успели да избягат — така му казаха хората от G2. Собственият му брат работеше за враговете! Дявол да го вземе! Тези тримата бяха точно това и точно това правеше брат му! Пентагонът нямаше да погледне на тази работа с весело безразличие. Боже! Собственият му брат! Близнак!

Закараха го до Сан Франциско и го пуснаха в цивилни дрехи да обикаля улиците, докато намери Адриан.

— Това не са мъже! Те са объркани деца! — каза му той по-късно в един тих бар. — Никой никога не им е обяснил какви законни алтернативи имат. Просто са ги качили на влака, и толкова!

— Положили са клетва, както всички останали. Тук не може да има изключения — отговори Андрю.

— О, стига вече! Двама от тях изобщо не са знаели какво означава тази клетва, а третият искрено се е разочаровал. Само че никой не ще и да чуе. Съдиите искат да дадат урок на останалите, а адвокатите от защитата не искат да създават проблеми.

— Понякога наистина трябва да се дават уроци — настоя Андрю.

— А според закона те имат право на компетентна защита, не от някакви нещастници, които искат да изглеждат добре в очите на…

— Престани, Адриан! — прекъсна го той. — Та там има война! Куршумите са истински! За копелета като тези се плаща с човешки живот!

— Не и ако са тук.

— Дори и ако са тук! Защото останалите ще започнат да се чудят защо са тук.

Може би така и трябва.

— Дявол да го вземе! Говориш за права, нали? — попита военният.

— Точно така.

— Е, според теб окаяният кучи син, който сега патрулира в калта, няма ли права? Може и той да не е знаел къде отива, просто е тръгнал, защото законът го изисква. Може би той също се е разочаровал. Само че няма време да мисли за това: Той се стреми да остане жив. Ако е разсеян, ако е объркан, ще го убият.

— Не можем да стигнем до всеки. Това е един от пропуските на закона, порок, вграден в системата. Но ще правим каквото можем.

Тогава, преди седем години, Адриан не искаше да му каже къде се крият тримата дезертьори. Андрю се сбогува и изчака в една уличка. Когато брат му излезе от тихия бар, той тръгна след него. Следи го близо три часа. Беше специалист по следене в джунглата. Сан Франциско също беше джунгла.

Брат му се срещна с един от дезертьорите на няколко преки от пристанището. Момчето беше чернокожо, с брада. Беше високо и слабо и отговаряше на снимката, която Андрю имаше в джоба си. Адриан му даде пари. След това не беше никак трудно да проследи дезертьора до една порутена сграда долу на пристанището.

Обади се във военната полиция. Десет минути след това тримата дезертьори бяха извлечени от скривалището си, за да прекарат осем години зад решетките.

Мрежата на непрокопсаниците заработи — тълпите се насъбраха със скандиранията си и с непотребните си юношески песни. И с пластмасовите торбички фекалии.

Брат му се приближи до него в тълпата онази нощ и се вгледа в очите му. Каза:

— Ти ми помогна да се върна назад. Благодаря ти. — И бързо се отдалечи към барикадите на „революционерите“.

Мислите на Андрю бяха прекъснати от Ал Уинстън, по рождение Уейнстейн — инженер в самолетостроителна компания. Уинстън го повика по име и започна да си пробива път към него. Ал Уинстън беше затънал във военни контракти. Андрю не го харесваше. Напомняше му за един друг евреин и не можеше да не ги сравнява. Този евреин сега беше в Пентагона — след четири години, прекарани под обстрел в най-лошите райони на Делтата. Капитан Мартин Грийн беше корав кучи син, голям войник, не лигльо като Уинстън — Уейнстейн от Вашингтон. И Грийн не трупаше печалби от преразходите в армията. Вместо това той следеше и записваше. Мартин Грийн беше един от тях. Един от „Очите“.

— Честит рожден ден, майоре! — каза Уинстън и вдигна чашата си.

— Благодаря, Ал. Как си?

— Щях да съм по-добре, ако можех да продам нещо и на вас. Сухопътните войски изобщо не ме поддържат. — Уинстън се ухили.

— Че ти си доста добре и във въздуха. Чух, че си получил нов тлъст договор.

— Ами! Трохи! Сега имам едно лазерно насочващо устройство, което може да се приспособи и за артилерията. Но не мога да стигна доникъде.

Андрю се замисли дали да не го изпрати при Грийн. Когато Грийн приключи с него, Ал Уинстън ще съжалява, че изобщо е чул за Пентагона.

— Ще видя какво мога да направя. Не съм в снабдяването…

— Думата ти тежи, Анди.

— Ти не спираш да работиш, Ал.

— Голяма къща, големи сметки, глезени деца. — Уинстън се ухили отново, след което престана, колкото да каже каквото искаше: — Спомени за мен. Ще ти се отблагодаря.

— С какво? — попита Андрю и погледна към кея със завързаните за него яхти. — С пари?

Уинстън отново се усмихна, този път нервно и смутено.

— Не искам да те обидя — каза инженерът тихо.

Андрю погледна евреина и пак се замисли за разликата между него и капитан Грийн.

— Не си ме обидил — отвърна той и се отдалечи.

Боже! След лигльовците най-много презираше тези, които раздават подкупи. Не, не беше точно така. След лигльовците най-много презираше тези, които позволяват да бъдат подкупени. А те бяха навсякъде. Седяха в заседателните зали, играеха голф в Джорджия и Палм Спрингс, пълнеха си гушите в клубовете из цялата страна. Хора, продали честта си.

Полковници, генерали, адмирали. Цялото проклето военно ведомство беше проядено от една нова прослойка крадци. Тези хора се усмихваха, намигаха и слагаха подписите си под препоръки на комисии, одобрения за откупуване, контракти, направени преразходи. Защото беше ясно, че днешният генерал утре щеше да стане „консултант“ или „вашингтонски представител“. Как можеше да не изпитва омраза? Онези отрепки, корумпираните, покварените…

Затова създадоха „Очите“. Това беше малка група от подбрани офицери, неможещи да се примирят с апатията и продажността, които разяждаха целите въоръжени сили. Според тях организацията им трябваше да е лекарството за тази болест. Те събираха данни от Сайгон, от Вашингтон, а после ги съпоставяха — имена, дати, връзки, незаконни печалби.

Да върви по дяволите така нареченият „канален ред“ — нагоре по йерархията на командването. До главния инспектор на армията. До военния министър. А кой можеше да гарантира за тези хора? Кой, ако е с всичкия си, би могъл да гарантира за цивилните служители?

Никой, на когото биха могли да се доверят. Така че трябваше да се справят сами. Всеки генерал, всеки полковник или адмирал, всеки, който толерираше каквото и да било отклонение от нормата, трябваше да бъде принуден да излезе на светло и заставен да отговаря за престъпленията си.

„Очите“. Затова беше цялата работа. Една шепа офицери — най-добрите млади офицери в армията. И един ден те щяха да влязат в Пентагона и да поемат всичко в свои ръце. Никой не би посмял да застане на пътя им. Техните обвинения щяха да висят като гранати над главите на висшите военни. И тези гранати щяха да избухнат, ако не им освободят местата си, ако не дадат път на хората от тяхната организация. Пентагонът им принадлежеше. Военното ведомство отново щеше да стане такова, каквото би трябвало да бъде. Силно. Щяха да му дадат своята сила.

 

 

Адриан Фонтайн се облегна на бара и докато слушаше споровете на младите студенти, си даде сметка, че брат му ги гледа. Вдигна поглед към Андрю. В студените очи на военния се четеше обичайното презрение. Към него се приближи Ал Уинстън с вдигната чаша. Адриан отклони поглед.

Презрението на брат му ставаше все по-неприкрито, мислеше Адриан. Сякаш беше загубил част от добре известното си самообладание. Напоследък военният излизаше от нерви много лесно.

Господи, как страняха един от друг! А някога бяха толкова близки! Близнаците… братя, приятели! Те бяха най-добрите във всичко. И някъде в юношеството им, в училище, всичко започна да се променя. Самочувствието на Андрю ставаше все по-голямо и по-голямо, а той все повече губеше увереност, че се справя добре. Андрю никога не подлагаше на съмнение собствените си способности, Адриан изобщо не беше сигурен, че има способности.

Тогава. Сега вече беше сигурен. Ужасните години на съмнения и неувереност бяха преминали. Беше минал през всичко това и беше открил свой собствен път. До голяма степен благодарение на брат си, военния. И днес, на рождения им ден, той трябваше да се изправи срещу брат си и да му зададе няколко много сериозни въпроса. Касаещи самата същност на силата му.

Да, точно така.

Бяха се добрали до името „Очи“. Брат му беше първи в списъка. Осем самозабравили се елитаристи от армията, които прикриваха улики, за да ги използват за свои собствени цели. Малка група офицери, които си бяха наумили да управляват военното ведомство чрез нещо, което се равняваше на чист шантаж. Всичко това би могло да мине и за много комично, ако доказателствата не бяха налице. Пентагонът не беше защитен от манипулации, основаващи се на страха. „Очите“ бяха опасно явление и то трябваше да се изкорени.

Може би щяха да се споразумеят. Да предадат материалите в ръцете на военните съдии и да ги оставят да движат нещата без много шум. Стига наистина да ги задвижат и да не ги потулят. Времето не беше подходящо за деморализиращи военни процеси и големи присъди. Чувството за вина беше обзело всички; причините за това бяха толкова сложни. Но имаше едно неотменимо условие. Тези офицери трябваше да свалят униформите. Военните трябваше да прочистят редовете си.

Каква ирония! В Сан Франциско Андрю се беше разтревожил за спазването на закона. Сега, седем години по-късно, той, Адриан, се тревожеше за същото. Не така грубо, разбира се, но в този случай законът беше не по-малко категоричен. Обвиняваха ги в прикриване на престъпления.

Толкова много неща се бяха променили! Преди девет месеца той беше помощник-прокурор в Бостън и беше доволен от работата си. Репутацията, която си изграждаше там, можеше да му отвори почти всички врати. Изграждаше сам себе си. Нищо не му беше дадено наготово — само защото се казваше Адриан Фонтайн, син на Виктор Фонтайн и брат на майор Андрю Фонтайн, безупречния воин.

Тогава, в началото на октомври, му се обади един човек, който го покани да изпият по нещо в близкия бар. Беше негър и се казваше Джеймс Невинс. Прокурор от Министерството на правосъдието във Вашингтон.

Невинс се оказа представител на малка група объркани, разочаровани юристи на държавна работа, които се печаха на огъня на най-политизираното министерство на правосъдието от незапомнени времена. Фразата „обаждам се от Белия дом“ означаваше чисто и просто, че се замисля нова манипулация. Юристите бяха разтревожени, искрено разтревожени. Подобни машинации водеха страната бавно, но сигурно към полицейски режим.

Нуждаеха се от помощ. Външна помощ. От някой, който да получава и координира информацията, събрана от тях, който може да я оцени и насочи където трябва. Който би могъл да осигури необходимите средства, за да организират свое седалище, където да се събират и обсъждат плановете си.

И най-вече, това трябваше да е човек, който не би могъл да бъде подлаган на шантаж. Адриан Фонтайн по очевидни причини беше подходящ за това. Дали би приел?

Адриан не искаше да напуска Бостън. Имаше работата си. И момичето си. Малко лудата, фантастичната Барбара Пиърсън, бакалавър, магистър, доктор на науките, професор по антропология в антропологичната лаборатория на Харвард. Барбара с гърления смях, светлокестенявата коса и тъмнокафявите очи. Живееха заедно от година и половина — не беше лесно да я напусне. Но Барбара събра багажа му, защото знаеше, че той трябва да тръгне.

Точно както трябваше да тръгне преди седем, не, осем години. И тогава се беше наложило да напусне Бостън. Беше изпаднал в депресия. Син на богат и влиятелен баща, брат на военен, когото непрекъснато споменаваха в репортажите като една от най-ярките звезди на военния небосклон.

Какво оставаше за него? Кой беше той?

И напусна капаните на живота, за да разбере какво може да открие сам за себе си. Нещо, което да е само негово. Кризата също си беше негова, лична. Не можеше да я сподели с никого. Тя приключи в Сан Франциско, където се водеше борба, битка, която можеше да разбере. В която можеше да помогне. Докато не се появи безупречният воин, за да прати всичко по дяволите.

Адриан се усмихна при спомена за ужасната нощ в Сан Франциско. Беше се напил до забрава и се събуди в къщата на местен адвокат — още беше пиян и му се гадеше.

— Ако си този, който казваш, че си, можеш да направиш повече, отколкото който и да било от нас — каза му адвокатът онази сутрин. — Дявол да го вземе! Баща ми цял живот е бил чистач в някаква фирма.

През следващите седем години Адриан опита. Знаеше, че това е само началото.

— Но този текст от конституцията е двусмислен! Не е ли така, Адриан?

— Какво? Извинете, не чух какво казахте. — Студентите край бара бяха спорили помежду си известно време и сега всички погледи бяха вперени в него.

— Свободна преса или пристрастно следствие? — добави със заекване едно момиче с напрегнато лице.

— Това е тъмна област — отговори Адриан. — Всеки конкретен случай трябва да се разглежда отделно.

Младежите искаха повече, отколкото можеше да им даде, така че отново потънаха в шумен спор.

Тъмна област. Само допреди няколко седмици „Очите“ също бяха тъмна област. Бяха тръгнали слухове, че малка група старши офицери редовно тормози персонала по пристанищата и складовете, като настоява да получава копия от всички товарителници, както и адресите и сроковете за доставка на пратките. Скоро след това при едно от многото гледани през пръсти антимонополни дела един обвиняем доказа, че документите на обвинението са откраднати от кантората му в Сайгон и представляват доказателство, придобито по незаконен път. Делото трябваше да бъде прекратено.

Юристите се зачудиха дали това няма някаква връзка със странната група офицери, които следяха военните доставки в Сайгон. Дали са стигнали чак дотам? Това предположение беше достатъчно, за да изпратят Невинс в Сайгон.

Чернокожият прокурор намери това, което търсеше. В един склад на пристанището той попадна на офицер, който незаконно преписваше секретна информация, отнасяща се до оръжейните доставки. Заплашен от съдебно преследване, офицерът проговори и разказа за „Очите“. Общо осем души. Заловеният знаеше имената на всички без един. Осмият бил във Вашингтон, не му било известно нищо повече.

Андрю Фонтайн беше начело в списъка.

„Хубава организация“ — мислеше Адриан. Точно такава, от каквато страната има нужда — командоси, втурнали се да спасяват нацията.

Преди седем години брат му изобщо не го беше предупредил какво смята да прави. Направо засвириха полицейските сирени. Адриан смяташе да бъде по-коректен.

Беше готов да даде на брат си пет дни. И нямаше да има сирени, нямаше да има размирици… и осемгодишни присъди. Но прославеният майор Андрю Фонтайн трябваше да напусне армията.

И въпреки че работата далеч не беше свършена, Адриан щеше да се върне за малко в Бостън. При Барбара.

Чувстваше се уморен. И отвратен от това, което му предстоеше след около час. Болката му беше истинска. В края на краищата Андрю му беше брат.

И последните гости си бяха отишли. Музикантите събираха инструментите си, а прислугата почистваше ливадата. Небето притъмняваше все повече и повече, защото облаците се бяха приближили, а и се спускаше вечерният здрач.

Адриан прекоси ливадата и слезе по стъпалата към кея. Андрю го чакаше под навеса за лодки. Беше му казал да бъде там.

— Честит рожден ден, прокуроре — каза Андрю, когато Адриан влезе. Майорът се беше облегнал на стената и пушеше спокойно цигара.

— Благодаря. И на теб — отговори Адриан и спря пред него. — Ще останеш ли довечера?

— А ти?

— Може би да. Старецът изглежда доста зле.

— Тогава аз няма да остана — отговори майорът учтиво.

Адриан замълча. Знаеше, че брат му очаква да му каже защо го е повикал. Не беше съвсем сигурен как да започне и се огледа наоколо.

— Доста добре си живеехме в този дом.

— Искаше да споделиш спомените си, така ли?

— Не… Де да беше толкова просто… Майорът хвърли цигарата си и я настъпи.

— Чух, че вече не си в Бостън. Отишъл си във Вашингтон.

— Да. За известно време. Струва ми се, че все някога ще се срещнем.

— Едва ли — усмихна се майорът. — Не се движим в едни и същи кръгове. В някоя фирма ли работиш?

— Не. Може да се каже, че съм нещо като консултант.

— Това е най-добрата работа във Вашингтон. — В гласа на Андрю имаше презрение. — И на кого даваш консултации?

— На едни хора, които са силно обезпокоени.

— О, някое дружество на потребителите. Не е ли чудесно? — Това звучеше като обида. — Браво на теб!

Адриан се вгледа в брат си. Майорът отговори на погледа му.

— Не се дръж така, Анди. Нямаш право. Загазил си сериозно. Не те извиках, за да ти помогна, не бих могъл да направя това. Извиках те, за да те предупредя.

— Какво, по дяволите, дрънкаш?

— Един от нашите хора е взел писмени показания от някакъв офицер в Сайгон. Разполагаме с пълни сведения за дейността на една група, наричаща себе си „Очи“.

Андрю отскочи назад към стената, лицето му се изопна, пръстите му се свиха конвулсивно. Сякаш замръзна. Когато заговори, гласът му не беше по-силен от шепот:

— Кои сте тези „ние“?

— Съвсем скоро ще научиш. Всичко ще бъде записано в призовката.

— Призовка?

— Да. От Министерство на правосъдието, специален отдел… Няма да ти казвам кои са. Искам само да знаеш, че си на първо място в списъка. Знаем, че сте осем души. Знаем имената на седем от тях. Осмият е тук, в Пентагона, отдел „Снабдяване“. Ще го открием.

Андрю остана неподвижен край стената. Нищо у него не трепваше освен мускулите на челюстта му, която се движеше бавно, равномерно. Гласът му отново стана нисък, овладян:

— Какво си направил? Какво сте направили вие, копелета такива?

— Ще ви спрем — отговори Адриан.

— Какво знаете? Какво са ви казали?

— Истината. — Няма причина да се съмняваме в това.

— За да изпратиш призовка, са ти нужни доказателства!

— Нужен ми е вероятен мотив. Такъв съществува.

— Имате само едни показания! Това е нищо!

— Ще последват и други. Какво значение има? С теб е свършено.

Гласът на Андрю отново стана спокоен. Той заговори с безразличие:

— Навсякъде има недоволни офицери. Оплакват се непрекъснато. Навсякъде, всеки ден…

— Не и по този начин. Границата между оплакване и уличаване в шантаж е пределно ясна. Във вашия случай няма никакво съмнение.

— Кого сме шантажирали? — попита Андрю. — Никого!

— Събирате данни, прикривате доказателства. Намерението ви е ясно. Пише го в показанията.

— Нямате никакви документи!

— Хайде, не на мен тия. Все някъде са скрити — каза Адриан уморено. — Но повтарям, какво значение има? С теб е свършено.

Офицерът се раздвижи. Пое дълбоко дъх и се изпъна до стената.

— Слушай — каза той тихо, с напрегнат глас. — Не знаеш какво правиш. Каза, че си консултант на хора, които са обезпокоени. И двамата сме наясно какво означава това, ние сме Фонтайн. Искат да те използват!

— Не виждам нещата така.

— Но това е вярно! — изкрещя майорът и отново понижи тон: — Няма нужда да ми казваш с какво се занимаваш. Пише го във вестниците. Гониш едрите риби, тайните интереси, както се изразяваш. И си добър в това. Е, какво мислиш, че правя аз? Аз също гоня едрите риби! Ако ни спреш, ще унищожиш най-добрите офицери в армията! Хората, които искат да изринат мръсотията! Не го прави, Адри! Ела при нас! Предлагам ти го сериозно.

— Да дойда при вас… — повтори Адриан, без да вярва на ушите си. — Ти си полудял. Кое те кара да мислиш, че има и микроскопична възможност да го направя?

Андрю направи крачка напред и погледна брат си в очите:

— Защото аз и ти искаме едно и също нещо.

— Не, не е едно и също.

— Помисли, за Бога! „Тайни интереси“. Доста често използваш тези думи, нали? Четох обвинителната ти реч в последното дело. Там ги повтаряш непрекъснато.

— Защото ставаше дума за това. Една компания е собственик на много други и вместо конкуренция всъщност е монопол и печели за сметка на други. Какво общо има това?

— За теб този термин има отрицателен смисъл. Окей, приемам това. Но може да има и друг смисъл. Може да има добри тайни интереси. Както е при нас. Нашите интереси не са свързани с нас, ние нямаме нужда от нищо. Те са за страната и нашите възможности са значителни. Ние можем да направим много. И го правим. Не ме спирай! За Бога, не ме спирай!

Адриан се обърна и тръгна по влажните дъски към кея. Вълните се плискаха в коловете.

— Анди, ти говориш много убедително. Винаги си звучал убедително, уверено, самоуверено. Само че този път няма да мине. — Той се обърна към майора и го погледна. — Казваш, че нямаме нужда от нищо, но не е така. Имаме нужда… искаме нещо… и двамата. И това, което искаш ти, ме плаши, защото знам какво разбираш под „добро“. Наистина ме плаши. Мисълта за твоите „най-добри“ офицери е достатъчна, за да ме накара да изтичам в библиотеката и да препрочета конституцията.

— Това са празни приказки! Та ти не ги познаваш!

— Познавам методите им. Познавам твоите методи. Може би ще се почувстваш по-добре, ако ти кажа, че в Сан Франциско ти имаше известно право. Това не ми харесваше, но го приех. Сега не можеш да ме убедиш и затова те предупреждавам. Спаси главата си, доколкото можеш, дължа да ти предоставя тази възможност. Измъкни се от тази каша с колкото се може по-малко неприятни последствия.

— Не можеш да ме заставиш — каза Андрю язвително. — Репутацията ми в армията е безупречна. Кой, по дяволите, си ти? С какво разполагаш? С писанията на един недоволен офицер от района на бойните действия! Глупости!

— Ще ти кажа нещо. — Адриан спря край вратата на навеса и повиши глас: — След пет дни, това е следващият петък, във военния съд ще бъдат предадени материалите за вас. Съгласни сме да преговаряме за условията през уикенда. Можем да постигнем някакво споразумение, не държим да се вдига много шум, но имаме едно твърдо условие. Да напуснете армията. Всички вие.

Майорът понечи да тръгне напред, но се спря край една лодка. Сякаш беше готов да се хвърли в атака, към врага. Овладя се. През тялото му преминаваха вълни на отвращение и гняв.

— Бих могъл да… да те убия — прошепна той. — Презирам те!!

— Предполагам — отвърна Адриан и затвори очи за миг. Беше уморен. — По-добре тръгвай към летището веднага — продължи той и погледна към брат си. — Имаш да правиш много неща. Предлагам ти да започнеш с документите, които сте събрали. Както разбрах, занимавате се с това от три години. Трябва да ги предадеш на съответните органи.

Ядосан, майорът тръгна напред, заобиколи Адриан и излезе от навеса за лодки. Започна да се изкачва по стъпалата нагоре през две.

Адриан бързо отиде до вратата и извика. Брат му беше стигнал до ливадата.

— Анди!

Майорът застана неподвижно, но не се обърна и не каза нищо.

— Възхищавам се от силата ти — продължи адвокатът. — Винаги съм се възхищавал. Както и от силата на баща ни. Ти си негова кръв, но не си като него. Нещо ти липсва, така че ти предлагам да се разберем. За мен ти си опасен човек. Предполагам, че това е, което презирам аз.

— Разбрахме се — отговори Андрю монотонно и тръгна през ливадата към къщата.