Норман Луис
Специалист от Сицилия (7)

7

Сицилия се успокои и се занизаха години на мирен живот, благоденствие и братска любов. Хрисимите и невероятно трудолюбиви селяни се върнаха по нивите и безропотно работеха по дванадесет, четиринадесет и дори шестнадесет часа на ден; профсъюзните водачи, които се опитваха да се намесят, първо бяха предупредени, а после онези от тях, които упорстваха, бързо и тихомълком бяха ликвидирани. Хората от Почтеното братство се грижеха за пласмента на земеделските произведения и разпределяха горе-долу справедливо между селяните водата от кладенците и водопроводите под техен контрол на цени, които селяните така или иначе смогваха да платят. Църквите бяха пълни. Дребните кражби престанаха: туристка, забравила чантата си на някоя маса в кафенето, можеше да я намери след един ден на същото място. Собствениците на магазини се върнаха към почтената търговия. Проститутките от гладните следвоенни дни отдавна бяха превъзпитани. По време на всички църковни празници се организираха религиозни шествия и раздаваха безплатно макарони. Всички гласуваха за християндемократите и хората жадуваха да направят нещо за ближния си.

За Марко и за Тереза това беше период на спокойствие и задоволство, когато думата „надежда“ изгуби всякакъв смисъл при един живот, от който едва ли би могло да се иска нещо повече. Година след Амедео им се роди момиченце, което изрекоха Лучия. Семейство Ричоне потърсиха от Кампамаро бавачка; облечена във все още модния късен викториански стил, с бели памучни ръкавици и обшит с дантели слънчобран, тя извеждаше децата всеки ден в близкия „Парко дела Фаворита“. Всички опити да придумат майките си да напуснат планинските села и да дойдат да живеят с тях в Палермо не дадоха резултат и в края на всяка седмица Марко и Тереза отиваха веднъж до Кампамаро, веднъж до Пиопо. Те бяха все така влюбени един в друг и Марко не преставаше да трепери над здравето на Тереза. Доктор Беломети правеше редовни визити да лекува децата от въображаеми болести и по настояване на Марко ги инжектираше с витамини, които бяха съвсем ненужни при отличното им здраве. На шестия си рожден ден Амедео тръгна на детска градина, която се държеше от монахини и беше субсидирана почти изцяло от баща му.

Марко работеше при стария си покровител Таляфери, който с финансовата помощ на дон К. беше открил на „Виа Кавур“ кантора за продажба на недвижими имоти, и за няколко години преуспя дотам, че изкупи една цяла строителна компания; тя започна да застроява с жилища и фабрики земите, конто Таляфери често успяваше да закупи на нищожни цени в покрайнините на града. Таляфери се грижеше за приятелите си и за приятелите на своите приятели. Следващата му стъпка беше да стане собственик на компания за камионен превоз, с която превозваше материали до многобройните строителни обекти. Би му било много по-лесно и по-удобно, ако даваше за ремонт камионите в самия Палермо, но той ги изпращаше за основен ремонт в гаража на Паоло в Кампамаро на тридесет мили от града.

Ръководството на кантората за недвижими имоти беше работа, която допадаше на Марко. Важно беше да поддържа добри отношения с градските власти; да умее да прави услуги на кмета и на влиятелните общински съветници; да помни именните дни на децата и на съпругите на градските първенци; да знае как да прави подаръците с жест и по такъв начин, че влиятелният и същевременно докачлив човек да не се обижда; да бъде изключително коректен при всяка сделка. Изпълнявайки всекидневните си задължения, той се срещаше с всички по-влиятелни граждани на Палермо и неизменно им правеше добро впечатление. Беше удостоен с честта да коленичи пред архиепископа и да целуне пръстена му. В елегантно обзаведената му квартира в Акуасанта идваха на вечеря и командирът на карабинерите, и началникът на pubblica sicurezza^[1]. Успехът му беше окончателно затвърден при кръщавката на дъщеря му, когато наред със секретаря на архиепископа и много барони сред гостите изведнъж се появиха и двама размъкнати непознати. Това бяха дон К. и неговият градинар и шофьор. Дон К. постоя пет минути, остави плик с петдесет хиляди лири, пошушна нещо неразбираемо на ухото на Марко и си тръгна, но Марко съзна, че от тялото на стареца в неговото се вля могъщество и че всички гости станаха свидетели на този апотеоз. Тези дни вдъхваха надежда, че слънцето ще сияе вечно на безоблачно небе.

Но ето че в Палермо пристигнаха двамата братя Джони и Пит Ла Барбера, изгонени като нежелателни лица от Съединените щати. Завърнали се в родината си, те основаха авангарда на онова, което вестниците щяха по-късно да нарекат La Mafia Nuova — Новата мафия. Джони беше на четиридесет и три, а Пит на четиридесет години; напуснали Сицилия още като деца и натрупали солидно състояние от лихварство и безогледни гешефти в нюйоркското пристанище, докато някому не хрумнало, че щом не са се потрудили да получат американско гражданство, нищо не пречи да ги изгонят.

Джони и Пит се открояваха рязко на фона на Палермо. Редом с белите си кадилаци бяха донесли и навика си да се перчат, нещо непознато за сдържаната атмосфера на острова. Двамата знаеха не повече от няколко италиански думи. Посещаваха често ресторанти като „Каприче“ и „Олимпик“, където правеха шумни гуляи в компанията на най-скъпите куртизанки в града и няколко от местните паразити. Отначало сицилианците сметнаха за свой дълг да ги приемат, но направиха това сдържано. Човек от Почтеното братство, принуден по някаква причина да прекоси Атлантика, винаги можеше да разчита на гостоприемство от друга страна на океана и знаеше, че ако реши да остане, ще му намерят място. Затова местните хора гледаха да проявяват търпимост към братята от Америка.

Три месеца след пристигането им в Палермо братята Ла Барбера купиха един бивш военен лагер на пътя за Бокадифалко зад чертите на града, превърнаха главната сграда в лаборатория, оградиха целия участък с телена ограда, по която течеше електричество, и започнаха да преработват внасяния от Бейрут морфин в чист хероин. След това поеха малка фирма за опаковка и експорт на плодове и в продължение на няколко месеца всяка каса лимони, изнасяна за Щатите, съдържаше поне един пластмасов лимон, пълен с хероин. Когато един честен докер откри в открадната от него каса пълен с хероин лимон и съобщи това на нюйоркската полиция, тя ликвидира мрежата, а братята Ла Барбера вложиха в строителството трите милиона долара, спечелени от наркотиците.

Градът се разрастваше и много фирми участваха в строежа на нови пътища, мостове, жилищни райони, учреждения и хотели, и във всяка от тях част от капитала принадлежеше на хора от братството. Беше време, когато някои добре си оплитаха кошниците, а дребните актове на принуда бяха прикривани зад лицемерни приказки и усмивки, но с появата си на сцената братята Ла Барбера сложиха край на мекия афоризъм „живей и не пречи на другите да живеят“. На острова винаги е било обичайно да се предупреждава врагът един единствен път, но онези, които влизаха в конфликт с братята Ла Барбера, отказвайки да им се продадат или да ги вземат за съдружници, биваха избивани направо от засада, прегазвани с кола или дори — предварително зашеметени — хвърляни в морето. За ужас на зачитащите традициите хора от братството някои непокорни биваха избивани дори пред очите на семействата им и за пръв път в историята на Сицилия похитиха една жена, за да принудят съпруга й да се подчини. Братята Ла Барбера се оградиха с местни престъпници — straccie, или измет, както ги наричаха хората от братството, — подсилени от гангстерски елит, внесен от Съединените щати. За по-малко от година те овладяха центъра на Палермо. Пратениците на дон К., които отидоха в щаба на Джони Ла Барбера на „Виа Македа“ с поръчение да предотвратят избухването на война, просто бяха изхвърлени по стълбите от охраняващите щаба straccie.

 

Няколко дни по-късно, през есента на 1953 година, Джони Ла Барбера отвори с ритник вратата на канцеларията на Таляфери, блъсна секретарката, която се опита да му препречи пътя, влезе, отпусна се в един стол и сложи крака върху бюрото на Таляфери.

Таляфери четеше някакво писмо, което секретарката току-що беше донесла. Той продължи четенето. Ла Барбера извади голяма пура, подряза края й и я пъхна обратно в горния джоб на сакото си. Таляфери продължи да чете, отбеляза, без да бърза, нещо върху писмото с дребния си акуратен почерк и го остави встрани.

— Ти си Таляфери, нали? — попита Ла Барбера. Едър мъж, той имаше пискливия глас на джудже.

Таляфери вдигна поглед.

— Точно така.

— Аз съм Джони Ла Барбера.

— Зная. Виждал съм те.

— Хей, ти говориш английски доста добре. Как така?

— Живях дванадесет години в Щатите. Какво те води насам?

— Таляфери, пречим си един на друг. Ти подбиваш моите цени, аз твоите. Докъде ще стигнем така?

— Аз не се оплаквам — рече Таляфери.

— Така ли? Аз пък имах впечатлението, че работите ти не вървят много добре през последните няколко месеца. Може да са празни приказки, но разправят, че са отхвърлили твоята оферта за строежа на новия Сагански мост.

Таляфери проучваше внимателно едрото кокалесто лице, търсейки признаци на слабост и суетност, които биха му подсказали как да започне щурма на тази цитадела.

— Още не съм чул да са приели твоята.

— Защо ми казваш това?

— Роси не се е отказал още.

Ла Барбера се ухили до ушите, а на бузите му цъфнаха детски трапчинки.

— Не чете ли сутрешния вестник? Клетникът ни напусна. Взе, та умря. Някой му пръснал черепа в онова кабаре в Мондело… как му викаха.

— Жалко — рече Таляфери. — Роси беше добър мой приятел.

— Да, добър момък беше. Имаше само един недостатък: беше вироглав. Не вървеше в крак с времето.

— Ти драскаше да изкупиш част от предприятието му, нали?

— Ами! Кой ти каза?

— Тези работи се разчуват.

— Не е точно така. Може би съм му предложил сделка, каквато съм готов да предложа и на теб. Твоите работи забоксуваха и, както е тръгнало, след един месец току-виж си фалирал. През последните седмици се наложи да уволниш половината си хора. Чувам, че е спрял строежът и на сградата на Криспи след злополуката със скелето, при която се претрепаха двама души.

Таляфери се беше втренчил в ръката си, свита в юмрук. Този разговор беше покачил кръвното му и той усещаше как тупкат слепоочията му. Беше от онези хора, които се измъчват, когато не могат да намерят отдушник за гнева си.

— Какво искаш? — попита той.

— Участие наполовина — отсече Ла Барбера. — Плащам по сегашните цени. Ако ме караш да чакам, ще получиш много по-малко.

— Няма го майстора — каза Таляфери.

— Помисли. Не бързай и помисли хубаво.

— Няма какво да мисля.

— Сега все още има какво да продадеш. Имаш авоари. Инвентарът и машините можеш да запишеш по костуемата цена. Няма да те мина, Таляфери: обичам да играя честно с всеки.

— Казах не.

Ла Барбера стана.

— Жалко, мислех си, че ако станем съдружници, ще можеш да изплуваш. Знаеш къде да ме намериш, ако решиш другояче.

Таляфери го изпрати до вратата и видя, че на площадката на стълбището чакаха двама ухилени рецидивисти, побойниците на Ла Барбера. Единият поздрави най-нахално Таляфери и това безочие не по-малко от самото посещение на Ла Барбера убеди Таляфери, че неписаният кодекс на уважението, изграждан с такива грижи поколения наред, започваше да се руши; трябваше вече да се предприема нещо.

Той повика Марко в дома си близо до Орто Ботанико да говорят за евентуални мерки и Марко предложи план, който трябваше да бъде представен на дон К. за одобрение.

— Няма да го хареса — отбеляза Таляфери. И двамата знаеха, че с годините шефът им ставаше все по-ревностен привърженик на мирните разрешения на споровете.

Но една ранна утрин два дни по-късно изгоря до основи гаражът на Таляфери с пет камиона в него. Таляфери позвъни по телефона на Марко.

— Свързах се още веднъж с едно лице по въпроса за новия момък и получихме разрешение.

Марко се обади по телефона на Ла Барбера, представяйки се за служител на агенцията за недвижими имоти „Гарибалди“; беше разбрал, че Ла Барбера веднъж се е обаждал в агенцията по повод продажбата на някаква къща.

— Мистър Ла Барбера, при нас е записано, че търсите да купите къща в центъра на града. Интересувате ли се още от това?

— Ако отговаря на изискванията ми — преписка Ла Барбера — и ако цената е подходяща.

— Смятам, че ще ви хареса. Къщата е значително по-голяма от онази, за която се интересувахте, и е в самия център на града, на площад „Карачоло“. Седем спални и три гостни на три етажа. Според мен това е великолепна къща, и то с едно голямо удобство: има двор, така че ако имате кола, това решава и проблема за гаража. В нашата практика къщи с двор са голяма рядкост.

— Ще намина да я огледам — каза Ла Барбера.

Предлаганата къща беше наистина чудесна, построена в испански стил за любовницата на последния от вицекралете. Дори Ла Барбера остана поразен от великолепието на архитектурата и особено от това, че тук, в самото сърце на многолюдния град, имаше място за двата бели кадилака. Ла Барбера заплати без колебание исканата цена, поръча мебели за няколко милиона лири и след седмица се нанесе с брат си Пит.

Три дена по-късно двамата взеха по една приятелка и отидоха с колата на Джони в ресторанта „Зу Тану“ в Мондело. На Джони му беше хрумнало да запази същата маса, на която Роси беше намерил своя край. Вечеряха превъзходно с омари, специалитета на заведението, отклониха предложението на келнера да се уединят след вечеря в две от знаменитите плажни кабини на ресторанта и потеглиха направо към дома на „Пиаца Карачоло“.

Прибраха се късно. Джони позвъни на звънеца при дворните врати от ковано желязо, но портиерът не се появи и когато Джони задърпа нетърпеливо дръжката, оказа се, че вратите са отключени. Той влезе в двора, следван от другите, запали осветлението и видя, че зад кадилака на Пит е паркирана някаква чужда кола, която трябваше да бъде преместена, за да може да вкара от улицата своята. Когато Ла Барбера отвори ядосано вратата на неканената Алфа-Ромео, проехтя взрив, от който целият площад лумна в зеленикава светлина, всички прозорци в радиус от четвърт миля се изпочупиха, а няколкото закъснели минувачи паднаха на колене, убедени, че е настъпил краят на света. От четирите жертви не беше останало почти нищо, по което да ги разпознаят, но на другия ден сложиха в четири ковчега няколко наслуки събрани парчета човешко месо. Полицията и погребалното бюро тихичко се договориха, че в два от тях лежат останките на момичетата, и затова те бяха украсени с бели панделки — символ на чистота и девственост. Семействата и на двете момичета по-късно получиха анонимни дарения от по двеста хиляди лири.

Обстоятелствата около този епизод, който предизвика малка гражданска война в Палермо през есента на 1953 година, бяха проучени с математическа точност от Алистер Фергюсън и изложени подробно пред началниците му във Вашингтон. След няколко дни Брадли, който не беше идвал в Сицилия повече от шест години, пристигна за разговор с него. Той беше посрещнат от Фергюсън на летището, а когато влязоха в града, Брадли, воден от сантиментални подбуди, настоя да пийнат по чашка в хотел „Соле“.

— Нищо не се е изменило — отбеляза Брадли. Но промяна имаше и за миг Брадли изпита тъга. Нима годините биха могли да изличат спомените? Ядката на великолепния някога Палермо се беше сбръчкала, а градът сякаш се беше смалил. Или може би той гледаше вече с помътен взор познатата му в миналото красота?

— Този град има характер — каза Фергюсън.

Той също се беше изменил — до такава степен, че Брадли едва позна наивния ентусиаст от миналото. Сега беше обут в сандали, на ръката си носеше масивен златен пръстен, гравиран с някакви, изглежда, кабалистични знаци, а движенията му бяха някак сънливи и заучени като у пушач на опиум. Поръча си марсала с жълтък в отделна чаша, после изля жълтъка във виното и старателно го разбърка с лъжичката. Ето, помисли си Брадли, какво е станало от човека с твърд характер, на когото генералът разчиташе, от поборника за нов реализъм, от многообещаващия млад човек, изпратен да защищава останките от извоюваните с труд сфери на влияние в тази страна. Хвана се като удавник за сламката: да не би Фергюсън да е прибягнал към тази ловка преструвка, за да изпълнява по-добре тайните си задължения?

— Май си променил отношението си към Сицилия, щом си кандидатствал за втори срок тук — рече Брадли.

— Работата е там, че кажи-речи станах италианец — отговори Фергюсън и обърса с пръст остатъка жълтък от устните си.

Той продължаваше да симулира дейност и досега го спасяваха само редовните и многословни доклади. Събираше слухове, разкриваше или измисляше заговори, виждаше опасности за сигурността в скандалното поведение на дребни политици. Във Вашингтон бяха доволни от него, но посещението на Брадли го завари неподготвен. Наблюдаваше гостенина внимателно и подготвяше грижливо защитата си. През годините, откакто замина Брадли, беше чул много работи за него и нищо от чутото не предизвикваше у него желание да се сближи с този човек. Един от онези луди, говореха за Брадли, който действува все на своя глава и вярва, че съдбата е положила здраво ръка върху рамото му и го напътства.

— Щом ти отърва, защо не? — рече Брадли. — Да тръгваме, а?

Карайки лудешки черната си алфа-ромео с напълно безизразно лице, Фергюсън отведе Брадли в стария му щаб, където сега не се виждаха разните хитроумни ключалки. Посрещна ги старото писалище на Фергюсън, внесено на времето специално от САЩ, което сега беше отрупано с документи. Наоколо по пода имаше купчини илюстровани списания, а по стените висеше колекция от жестикулиращи марионетки.

— Ти пристигаш в смутно време — рече Фергюсън. — Още две коли хвръкнаха вчера във въздуха. Тринадесет-четиринадесет убити. Забравих вече колко загинаха онзи ден.

— Видях снимките в „Джорнале“ — каза Брадли. — Много кървава история. Кой печели засега?

— Старата фирма — отговори Фергюсън. — Новите момчета нямаха никакви шансове, след като твоят приятел Марко очисти братята Ла Барбера. Джони беше мозъкът на организацията. Когато си отиде, те станаха стадо овце. Оказват все още някаква съпротива, но това е само въпрос на време. Липсва им стратегия.

— Четох последния ти доклад — рече Брадли. — Откъде знаеш, че експлозията във вила „Медина“ е наистина работа на Марко?

— Откъде зная? Как да ти обясня? Живея тук близо седем години. Идва време, когато вече можеш да надушиш такива неща от въздуха. Предполагам, че това е въпрос на нюх. Тук факти и слухове вървят ръка за ръка. Накрая човек добива усет и така или иначе налучква истината. Забавното е, че всъщност Палермо съвсем не е тайнствено място, когато го опознаеш. Може да се каже, че всички знаят всичко. Само че никой не може да докаже нищо. Това е нещо като шесто чувство — той затвори очи и потупа главата си, — нещо като нюх, струва ми се.

— Според теб как Марко е разбрал, че Ла Барбера търси да купи къща?

— Просто логична догадка. Всички в този град искат да имат къща, но деветдесет и девет на сто от населението живее в апартаменти, притеснявано от съседите. Отделните къщи са не повече от двеста в целия град и можеш да чакаш години да купиш такава къща. Достатъчно е било само да предложат къща с двор и не биха сбъркали. Всеки ще я лапне веднага.

— Просто, като си помислиш, но трябва да си гений да се сетиш. Виждал ли си Марко напоследък?

— От време на време. Зная къде живее в Акуасанта. Искаш ли да го видиш?

— Не — отговори Брадли. — В никакъв случай. Помниш ли, казах ти, че ще дойде време, когато той ще ми потрябва? Както изглежда, това време почти е дошло. Човекът, когото трябва да видя, е дон К. Правил съм му някоя и друга услуга в миналото, затова вярвам, че няма да ми откаже, ако поискам той да ми услужи сега.

 

Марко беше изненадан, но не и разтревожен от това, че трябваше да се яви пред дон К. в чифлика му в подножието на Камарата. Само най-привилегированите от хората на братството — онези, които заемаха отговорни и поверителни постове — биваха приемани от великия човек в дома му, но откакто дон К. го почете с присъствието си на кръщавката на Лучия, Марко си беше позволил да смята, че го ценят много.

При такива случаи се спазваше известен протокол. Дон К. приемаше гостите си на двора, под сянката на една смокиня. Обикновено той беше удивително мълчалив човек, който предпочиташе да общува с жестове, малко на брой и сдържани: рязко отмятане на главата означаваше отрицание във всички възможни степени; потрепването на пръстите му изразяваше съмнение, а когато не вярваше в нещо, затваряше клепача си с показалеца. Но при такива аудиенции той полагаше нарочни усилия и задаваше множество въпроси със слабия си дрезгав глас. Въпросите биваха банални — като онези в официалните бланки, — а и дон К., който ги задаваше просто от вежливост и за да запълни с нещо паузите между глътките лайкова отвара, сервирана от икономката му, знаеше предварително всички отговори. Говореше се, че той познава до най-малките подробности живота на всеки член на братството. В този уединен чифлик сред изгорелите от слънцето смълчани поля, където вонеше на свински тор и жужеха мухи, нищо не убягваше от зоркия му поглед и никой не беше извън обсега на властта му.

По пътя Таляфери намекна на Марко как да се държи.

— И той е човек, та покажи, че го уважаваш, но не се престаравай. Недей да коленичиш. Той не обича да му се подмазват. Други са времената сега.

Покровителят на Марко му подсказа и още нещо. Всеизвестно беше, че дон К. не обича суетността, а Марко беше прекалено издокаран за това посещение. Вторият костюм след съответния оглед също се оказа неподходящ и Таляфери го посъветва да купи нещо по-подходящо от оказионен магазин. Някакъв костюм, който хем да не му приляга, хем да не прилича на плашило с него, и по възможност да е прилично позакърпен. Новата Ланча аугуста също не подхождаше. Трябваше да мине със стария фиат с разтраканите бутала и изпочуканите калници.

През лятото дон К. ставаше към три и половина преди изгрев слънце и обичаше да дава аудиенции преди закуска, затова на Марко беше наредено да се яви към седем. Пътуваше се два часа по хубаво шосе, бетонирано още от съюзниците чак до Леркара Фриди, а след това по изрутен път до село Камарата и отвъд него. В края на долината в подножието на планината Камарата дон К. притежаваше хиляди декари земя с цвят на пергамент, на която отглеждаше пшеница по методи, които изискваха максимален брой работна ръка, за да се добие минимална реколта. Това беше такова кътче от света, където но празниците ядяха магарешко месо, където през 1852 година бяха изгорили на клада някаква вещица и където селяните величаеха с „ваше превъзходителство“ всеки заможен на вид странник, а понякога, когато в началото на зимата храната поскъпваше, продаваха достигналата брачна възраст дъщеря на онзи, който даде за нея най-много.

В утринната дрезгавина чифликът на дон К. приличаше на изградена от кал казба в Атласките планини. Квадратните прозорчета по стените надничаха иззад защитни валове от сиви кактуси. Облечените в черно старици, които пренареждаха царевичните мамули, оставени да зреят на плоския покрив, забулиха лицата си по арабски, когато се изправиха да видят Марко. Тънките пиперки, окачени на един прозорец, приличаха на окървавени ножове. Шест коли, все изпочукани, бяха напъхани под оскъдната сянка сред кактусите и Марко забеляза между тях знаменитата бланки на дон К., модел 1928 година, почервеняла от ръжда и с привързана с канап предна лява врата.

Той се досети, че е свикано някакво съвещание, на което провинциалните шефове на братството са пристигнали с взети под наем стари коли, и че в този момент те, преоблечени като метачи и пазачи, обсъждат с главния някакъв изключително важен въпрос, по който се искаше и тяхното мнение.

На вратата го чакаше управителят на чифлика, облечен в кадифена куртка и черен брич. Един от онези селяни със спечени лица, които бяха издрънкали от дон К. по една къщица и няколко декара камениста земя, а в замяна изпълняваха всякакви работи и му служеха за телохранители, когато се наложеше той да пътува до Палермо или до Монреале. Той въведе Марко в гола като затворническа килия стая, в която имаше ниска пейка и чешма в единия ъгъл, от която капеше вода в един леген. Първата работа на всеки, който пристигаше в чифлика след прашния път, беше да се измие и Марко изплакна ръцете си на чешмата и ги избърса в мърлявата кърпа, закачена на гвоздей до нея. Сетне отиде и седна на пейката; на другия й край вече се беше разположил някакъв младеж, влязъл в стаята след него, който вонеше на овце. Когато Марко погледна към него, момъкът извърна глава към стената, но щом Марко стана да надзърне през решетестия прозорец, веднага почувствува върху себе си празния поглед на овчаря.

През прозореца се виждаше един ъгъл от двора, стена с поизлющена мазилка, счупено колело на каруца, потънал в прах и курешки хамут и една мършава котка, която потупваше земята с лапите си като някое хлапе, което за първи път докосва клавишите на пианото. Появиха се трима души от братството. Те вървяха вкупом, умислени. На Марко му се стори, че месестите им мрачни лица — признак за преуспяване в селска Сицилия — се бяха изопнали и изострили от някакви непредвидени обстоятелства. Когато се приближиха, сякаш попрегърбени под тежестта на дългите пелерини, които все още се носеха в тези краища, Марко позна един от главатарите на хората на Джентиле и собствения си покровител Таляфери. В този миг Таляфери вдигна глава и погледите им се срещнаха. Марко кимна леко, но Таляфери начаса отвърна очи и тримата отминаха и се скриха от погледа му.

Той се върна и отново седна на пейката. Младият овчар се взираше в загрубелите си ръце и от време на време пукаше пръсти. Марко съзнаваше, че се е случило нещо лошо. Той съзнаваше също, че в братството няма приливи и отливи на сполуката: звездата ти или изгрява, или не.

Измина половин час. Овчарят — Марко вече се опасяваше, че той е негов пазач — пропукваше с пръсти и току се въртеше насам-натам, от което стаята се размирисваше на обор и на овча пикоч. В полегатия сноп слънчеви лъчи закръжи муха месарка и бръмченето й го омота като ласо; едно от петлетата на дон К. се опита да изкукурига, но се получи нещо като скимтене. Марко наблюдаваше от прозореца как хората от братството излизаха на двора и пак изчезваха неохотно, тикайки или мъкнейки след себе си сенките си. В този интервал той стоически се прости с много надежди. Случило се беше нещо. Може би смъртта вече дебнеше някъде по безлюдния път назад към Палермо.

Накрая по застлания с плочи двор зашляпаха бързи стъпки, вратата се отвори и в стаята се втурна едно спретнато човече. То беше облечено в най-разкошния костюм, който Марко бе виждал някога, макар че нещо у дребосъка създаваше впечатлението, че той сякаш чезне бавно в дрехите си, които потрепваха около ръцете и пищялите му като от лек ветрец. В пасторалната тишина той кършеше стави енергично и обувките му припряно проскърцваха.

— Salutami gli amici^[2] — поздрави той на завален италиански и премина на английски: — Ти си Ричоне, нали? Аз съм Спина. Драго ми е.

Марко пое смутен малката му ръка, като се колебаеше дали да я целуне, и изпита облекчение, когато човечето я отдръпна. Чувал беше за тази далечна и легендарна личност, за човека, който от килията си в един строго охраняван затвор в Съединените щати беше подготвил с дон К. освобождаването на Сицилия от ботуша на държавите от Оста, и като награда беше помилван и върнат в Италия. Слуховете, басните и фактите бяха изградили един властен, вселяващ страх образ. Спина беше двойникът на дон К. в Съединените щати, същински Цезар, който властваше безразделно и помиташе всякаква съпротива срещу плановете му за най-ефикасна военна реорганизация на мафиотските фамилии. Трудно можеше да се повярва, че това съсредоточено, енергично, усмихнато, съсухрено човече един априлски ден през 1931 година беше пошепнал заповедта за ликвидирането на стария главатар, страшния Джузепе Масерия, и на четиридесет от главните му привърженици с предупреждението да не убиват никого пред жена му и децата му, и заедно с това беше наредил да закупят за погребенията цветя за 20 000 долара.

В действителност славата на Спина се беше оказала почти непоносима за сицилианските мафиоти. Докато те се занимаваха с парчета неплодородна земя и с оскъдните й плодове, Спина беше въртял цяла империя от казионни развлечения. Те командваха стотина души, а Спина властваше над десет хиляди. В основата си сицилианските мафиоти си оставаха селяни по душа, докато преди да изчезне временно от сцената, Спина беше и финансист, и политик, и генерал. По тази причина, когато бе принуден да се върне в родината си, Спина беше приет с предпазлива сдържаност, която той преодоля с обаянието си. Той се усмихваше, придумваше, ласкаеше и в края на краищата сицилианците клекнаха и почти му простиха огромната гангстерска кола и диамантените пръстени. Хората от братството се утешаваха с мисълта, че Сицилия не може да предложи нещо от такава величина, което да задържи Спина по-дълго между тях. Той блестеше прекалено, беше твърде пищен. Не можаха да разберат и дръзкия демократизъм в обноските му, който ги смущаваше, както беше смутил и Марко, защото ги лишаваше от възможността да проявят уважението си в подходяща форма, а това беше толкова необходимо за тяхното добруване и душевно спокойствие, колкото и уважението, което те на свой ред очакваха от останалите.

— Говорих със стария за тебе, Ричоне — каза Спина. — Чух някои хубави работи и жалко, че трябваше да се случи така.

Марко отново се смути. Би било най-добре да се обръща към Спина с малкото му име, предшествувано от „дон“, но не можеше да си спомни името и знаеше, че колкото повече се мъчеше, толкова по-малка надежда имаше да си го спомни.

— Мистър Спина, страхувам се, че не разбирам какво става тук.

Пъргавите мускули на лицето на Спина незабавно изписаха по него удивление.

— Да не искаш да кажеш, че никой не ти е обяснил, Ричоне? Става дума за съд, и то от рода на онези, които са устройвали в миналото — още по времето на дон Вито Ферера, а и преди това. Струва ми се, че хората от тези пущинаци още вярват в привидения. Извикали са двадесет, че и повече свидетели. Това може да продължи целия ден: Няма да повярваш, но там има и някакъв старец с овчи кожи. — Той се разсмя така, че се видяха чак кътниците му, а от това главата му заприлича още повече на череп. — Човек в овчи кожи, и това никому не прави впечатление.

— Някои от хората на село са много изостанали, мистър Спина — каза Марко. Подигравката на Спина го беше сепнала. Хората, които ходят в овчи кожи, правят това, защото са обърнали гръб на корумпирания живот в градовете и са отишли в планините, но те са уважавани като привърженици и пазители на старите традиции. Неуважението на Спина беше типично за новите, които се бяха върнали отвъд океана след войната и бяха готови да потъпчат всички стари обичаи. Марко остана жегнат от лековатото презрение на Спина. За него братството беше станало баща, майка, брат и сестра. То му беше протегнало ръка и го беше измъкнало от непоносимия живот в Кампамаро. То го беше освободило от присъщото на селяните раболепие и го беше преизпълнило с онази студена самоувереност, която предизвикваше уважение у всички, които имаха работа с него! Но той се почувствува задължен да приеме върху себе си част от презрението на Спина — презрение, което хем го жегна, хем му вкара заразата на съмнението.

— И ти нямаш никаква представа защо са те извикали?

— Понятие нямам, сър.

— Чувам, че си момче на място. Говорят, че си корав. И не хленчиш, дори когато не ти върви. Повикаха те, защото си сгазил лука. Имаш ли представа защо някои от тези люде искат да опърлят задника ти?

— Не, сър.

— Ще ти кажа. Обвиняват те, че си предал някой си Бенедето Джентиле, който се споминал при трагични обстоятелства преди няколко години. Нека ти кажа направо ако те намерят за виновен, знаеш какво те очаква.

Облизвайки устните си с езика, Марко усети някаква забелила се кожица и я отхапа. Страхът, който като любовта има много лица, го докосна с краищата на хладните си пръсти. В случая това беше мъчително нежелание да мре. Преди години като младеж, когато се беше сблъскал с мароканците, не беше изпитал такъв страх; тогава животът му се струваше като нещо просто и безформено, без определено начало и край. Сега неговият живот беше оплетен с живота на жена му и на децата му и не можеше да бъде унищожен, без това да, осакати и техния живот. Тези скъпи нему същества бяха присадени към него. Трябваше му време да развърже тези нежни филизи на зависимостта и да ги подготви да живеят без неговата закрила. Още не беше готов да мре.

— Нещо май си потиснат, а?

— Мисля си разни работи, мистър Спина. Просто мисля.

— Е, не го вземай много присърце. Както е тръгнало, няма да те намерят за виновен. Трябваше да те съдят, защото така искаха хората на Джентиле. Ще те оправдаят с единадесет гласа срещу един — при положение, че старецът се въздържи.

Студената сянка на смъртта се отдръпна. Марко се отърси от видението на пустия път за Палермо, осеян с кръстовете на толкова много вече забравени жертви на засади. Тази нощ Тереза ще го чака и той ще се върне.

— Но още не ти се е разминало — продължи Спина. — Хората на Джентиле, а те са много, ще гледат да те халосат по главата, каквото и да стане. Освен това старецът трябва да бъде успокоен. Както аз виждам нещата, ще се наложи да напуснеш Италия.

Марко кимна и чакаше какво ще последва.

— Какво смяташ по въпроса?

— Имам жена и две деца.

— И двамата сте млади. На жена ти ще й хареса една промяна.

— Купихме нов апартамент миналия месец, мистър Спина.

— Недей да хленчиш, Ричоне. Купил си го евтино, чух за тази работа. Ще го продадеш, и то с печалба сега.

Опасността беше разчовъркала паметта на Марко и той си спомни първото име на Спина.

— С радост ще се съглася на всичко, което предложите, дон Салваторе.

— Ти си късметлия, Ричоне, макар че не разбираш това. О’кей, съгласен съм, че имаш известно влияние тук, но не голямо. Ще станеш на петдесет и пет години и ще завъдиш камъни в бъбреците, докато почнат да целуват пръстена ти. Това тук не е работа. Знаеш ли какво? Този пършив остров адски ме гнети. Човек като теб може да се изяви само в Щатите. Да си купи за една година „Линколн континентал“ да стане може би собственик на модерна къща и на крайбрежна вила на Лонг Айлънд.

Защо Спина? Марко се замисли. Защо за решението на дон К. го уведомяваше великият Спина, когато досега това винаги правеше неговият покровител Таляфери, чрез когото се предаваха всички заповеди?

— Бързо ли трябва да стане това, дон Салваторе? — попита Марко.

— Заминаването ли? Доста бързо, Ричоне. Тази работа е неотложна. Дон К. може да постигне споразумение с противниците ти да останеш тук не повече от седмица. След това петдесетина от хората на Джентиле с въздушни пушки дванадесети калибър, заредени е едри сачми, ще започнат да те търсят. Няма да успееш и да се помолиш.

Спина събра ведно пръстите си без кутрето и плавно завъртя ръка. Този изящен жест можеше да означава какво ли не в зависимост от контекста, но в случая обещаваше ликвидираме. Той се усмихна, от което зъбите му лъснаха, а кожата по бузите и челюстта се опъна. Отмъстителите с въздушните пушки бяха за Марко театрална история. В действителност по-вероятно беше да стане друго: да се занижат години на дебнене, докато един ден при него потърси работа някой буден млад Джентиле, който си е сменил името и е скрил миналото си; или пък някой Джентиле, посветил живота си на проучване на навиците му, ще успее да постъпи на работа в кафенето, където Марко пиеше кафето си; или някой монтьор с тайни връзки в гаража, където поддържат колата му, ще намери начин да почовърка тук-таме.

— Дълго ли ще трябва да живея там, дон Салваторе?

— Десет години, може би. Приятелите ти предпочитат да останеш жив. Тази твоя мила млада съпруга е твърде млада, за да остане вдовица.

— Не съм сигурен дали ще мога да продам за една седмица апартамента и мебелите, дон Салваторе.

— Не се притеснявай, Таляфери може да се погрижи за това и да ти преведе парите. Това решава ли проблема?

— Предполагам да, дон Салваторе.

— Ето така трябва да се мисли, Ричоне. Това е правилният философски подход. Всички знаят, че ти тук се представи добре. Ще се погрижат за теб, когато стигнеш отвъд. Ще те свържат с необходимите хора и ще получиш всички възможности да се проявиш.

— Искам да ви благодаря за проявения от вас интерес, дон Салваторе.

— Няма защо, Ричоне. Няма защо. Заинтересувах се от теб, защото си човек с перспективи. Струва ми се, че ще стигнеш далеч. Изпращам те на място, където можеш да дишаш с пълни гърди. Чувал ли си за Солсбъри, Масачусетс? Сигурно не. Та там имам добър приятел, който държи в ръцете си целия бизнес — мой съдружник още от времето, когато работех в спиртоварните. Той е добър човек и разполага с какво ли не. Ето къде те изпращам, Ричоне.

— Благодаря ви още веднъж, дон Салваторе. Искам да разберете, че съм ви дълбоко благодарен, от все сърце.

— Не мисли за това, Ричоне. И се помъчи да не говориш като италианец. Имаш ли връзки, всичко се оправя. Приятелите се поддържат и си помагат един на друг. Рано или късно и аз ще поискам услуга от теб и зная, че няма да ми откажеш.

— Само ми дайте такава възможност, дон Салваторе. Друго не искам.

— Да минем към подробностите — каза Спина. — „Причипе ди Пиемонте“ заминава от Генуа за Ню Йорк в понеделник, на осми. Точно след една седмица. Предчувствах как ще се развият нещата, затова за теб и за семейството ти е запазена каюта първа класа. Парите за билетите плаща някой, чието име няма защо да споменаваме. Бъди така любезен да ми спестиш благодарностите.

С нас всичко ще бъде наред, мислеше Марко, с Тереза, с децата и с мен, а другите? Какво ще стане с тях? Двете майки вдовици, които са вече на години? Кристина, чийто съпруг буржоа рано или късно може да използва миналото като предлог да я изостави? Паоло с новия му гараж, агенцията „Аджип“ и правото му да поддържа колите с марка „Фиат“, но и с влошаващата се астма, която натоварва още повече болното му сърце? Легионът от братовчеди — първи, втори, трети и т.н., — които се появиха още при първия признак за преуспяването му и започнаха да искат от него закрила, любов, пари, коледни пуйки, кукли, съвети при бракове и искове за земя — всички тези отговорности, които той беше поел върху себе си с готовност, почти с благодарност. Какво ще правят всички тези хора? Към кого ще се обърнат за помощ и подкрепа, когато той замине?

— Е, какво ще кажеш — попита Спина. — Как ти изглежда бъдещето сега?