Норман Луис
Специалист от Сицилия (15)

9

Както и преди, двамата пътуваха в самолета на отделни места, за всеки случай. На гишето на „Америкън еърлайнс“ в Айдълуайлд^[1] Марк купи билет за Индианаполис и го даде на Линда. Беше четири часът след обед, период на затишие, и нямаше много пътници. Марк съжаляваше, че се разделят. Наблизо имаше бар, чийто сумрак предлагаше укритие от студения блясък на летището; той влезе, увери се, че вътре няма почти никой, и й махна с ръка да го последва. Поседяха заедно на чашка, после той я целуна и се обърна да си тръгне; точно тогава се случи нещо, което става веднъж на десет хиляди пъти — една от онези случайности, която го беше тормозила и в миналото. В бара влязоха мъж и жена. Мъжът му беше непознат, но Марк беше виждал някъде жената. Погледите им се срещнаха за миг, после и двамата извърнаха глава и Марк се запъти да хване своя самолет.

Към седем си беше у дома. Взе Тереза в обятията си.

— Мислех, че никога няма да се върнеш. Защо не се обаждаше по телефона?

— Опитвах всяка вечер, безнадеждна история. Телефоните им са ужасни.

— Много се тревожех за теб — каза тя. — Чу ли за Андрю Коболд? Горкият.

— Да — отговори той. — Ужасно. Бях там, когато се случи това. Предишния ден се бяхме видели за малко.

— Жена му е просто съсипана. Говори се, че компанията ще му устрои истинско италианско погребение. Тя не иска и да чуе за такова нещо.

— Не я виня — каза Марк. — Отдавна мина времето на такива погребения. Той си отиде, горкият, защо да се прахосват на вятъра толкова пари? По-добре да ги дадат за благотворителни цели. Къде са децата? — попита той.

— Легнаха си — каза тя. — Обещах да ги водя на цирк утре, затова си легнаха рано. Хайде и ние да си легнем рано.

— Горя от нетърпение — рече той.

Започнаха да се любят на кушетката, после продължиха на пода. Тя знаеше, че селяшката вулгарност — характерна черта на скитащите проститутки от неговото юношество — винаги го възбуждаше, и се постара да им подражава колкото е възможно по-добре.

На закуска сутринта той усети, че атмосферата е някак по-студена. Вместо сицилианското момиче от вечерта пред него стоеше решителна и самоуверена млада американка с идеи.

— Не исках да те тревожа снощи — каза Тереза, — но се носят някои странни слухове.

— Какви слухове?

— За Андрю Коболд. Направил е завещание в деня преди заминаването си.

— Няма нищо странно в това.

— Имало нещо в едно писмо, което писал до жена си. Тя го получила в деня, когато научила за смъртта му. Четейки между редовете, твърди тя, станало й ясно, че той е знаел, че животът му е в опасност.

— Човек няма да сбърка, ако каже, че точно сега животът на всички в Куба е в опасност. Загива маса народ.

— Ти не остана ли с впечатление, че него нещо го тревожи?

— Служебно, може би. Но нищо повече.

— В един вестник пишат едно, в друг съвсем друго. Защо не изяснят нещата? Ненавиждам загадките. Във всеки случай, писмото е у прокурора.

— Съмнявам се дали ще открият какво всъщност е станало — рече Марк. — Пък и дали си струва да се търси истината? Куба е странно място, техните представи за ред и законност са много различни от нашите. Добре че не те послушах да взема теб и децата със себе си.

— Започвам да мисля, че постъпи правилно.

Последва кратко мълчание. Марк гледаше през прозореца, който винаги му се струваше твърде голям. След есенните дъждове поляните зеленееха ярко — сякаш зеленото бе получено по химически начин. Сега чинарите закриваха отчасти дома им от пътя и предлагаха някакво уединение, но след месец листата щяха да опадат и всичко щеше да бъде открито като на длан. Би било добре да огради къщата с висока стена. Преживяното в Куба го изтощи, той се чувствуваше беззащитен и изложен на опасност. Припомни си със завист, че домът на англичанина е неговата крепост, спомни си с тъга каменната утроба на Кампамаро, който беше изграден така, че калканите на къщите образуваха една непрекъсната висока ограда, надупчена само тук-таме от прозорчета в горната част, през които не би могъл да се промъкне неканен гост. В Солсбъри той се чувствуваше беззащитен.

— Имам новина за теб — каза Тереза. Стреснат от тези думи, той се върна в не особено приятното настояще.

— Каква?

— Канят ме да вляза в току-що създадения комитет за защита на гражданите.

— Какво е това? Дано не е нещо политическо.

— Филиал на дружеството „Кристофоро Коломбо“ — обясни тя. — Състои се от лица от италиански произход, живеещи в града.

— От какво ще се защищавате?

— От мошеничества и всякакви форми на корупция. Трябва да докажем, че италианското малцинство не е по-лошо от другите граждани.

— А необходимо ли е това?

— Да. Наехме една фирма да ни направи някои справки и вече установихме, че италианците, които са десетина процента от населението, притежават повече от половината предприятия в града.

— Спечелили са ги с труд — каза той. — Промяната на темата му напомни за дон Винченте. Той погледна часовника си: след по-малко от час трябваше да бъде при него за доклад.

— Не всички — каза тя. — Някои просто са изхвърлили старите собственици и са се намъкнали на тяхно място.

— В далечното минало може би има такива случаи — съгласи се той, — но времената се измениха.

— Обявяваме война на всички тези кабарета и игрални домове на „Дуайт стрийт“. Искаме подкрепата на Маккларън от „Икзаминър“. Той започва кампания във вестника редом с нашата дейност.

— Трябва да потърсите някой друг — рече Марк. — Маккларън е смахнат. От него няма да имате полза. Недей да мислиш, че не ви симпатизирам, но Маккларън не е подходящ човек.

 

— Той е искрен, каквото и да говорят за него — каза Тереза. — Комитетът се срещна с него и от идния понеделник той започва поредица от статии с очерк за Винсент Стивънс, така нареченият благодетел на нашия град.

Тревогата на Марк се засилваше. Необходим му беше дълъг период на спокойствие зад дебели стени, без телефони, само с някогашни приятели наоколо.

— Мисля, че правите грешка — отбеляза той.

— Защо?

— Защото това писание положително ще бъде нападка срещу него, а дон Винченте, представи си, подписва чека със заплатата ми.

— Значи ли това, че той не може да върши нищо лошо?

— Той се погрижи за нас, когато пристигнахме тук и нямахме никакви приятели. Аз нямах никаква квалификация. Без дон Винченте не бих могъл да намеря работа и като келнер. Какво очакваш да кажа? Как ще пратим Мартин в университета „Нотрдам“, ако съм таксиметров шофьор?

В раздразнението си, което граничеше с гняв, Тереза беше неузнаваема в сравнение с предишната нощ и в този миг на напрежение той прозря каква ще бъде тя в близките години. На лицето й вече личеше онази мъжка енергичност, която тя прихвана като заразна болест от будните и целенасочени жени, с които дружеше. Наблюдавайки я, докато тя се събличаше тази сутрин, огряна от късите лъчи на есенното слънце, той с изненада констатира, че гърдите и бедрата й губят своята заобленост.

— Отричаш ли, че е забогатял от контрабанда на спиртни питиета? — попита тя.

— Не, разбира се — каза Марк. — Той е бил тогава хлапак без бъдеще, който също е искал да живее и който е трябвало да се бори както може. Но с онези дни вече е свършено. Дано твоят приятел Маккларън има поне добрината да спомене, че дон Винченте пожертва четвърт милион долара за новото крило на болницата.

— Нима не разбираш? — възкликна тя. — Всичко това е част от фасадата. Той открадва десет милиона, после връща четвърт милион да запуши устата на хората. Този град е покварен от горе до долу и всичко това е негова работа.

— Този град е открит за всички, защото такава е волята на неговите жители. Предишният кмет се опитал да поразтреби и те го махнали. Ако не ти харесва онова, което става тук, не вини дон Винченте, а онези, които са избрали Грубшек, сегашния кмет. Гражданите на този град са избрали Грубшек с такова мнозинство, каквото не е получавал никой досега.

— Грубшек и началникът на полицията, как му беше името, са в джоба на Стивънс.

— Те са в джоба на кого ли не.

— Миналата есен, когато този отвратителен син на Стивънс прегазил някакъв човек, баща му уредил с полицията да го пуснат. Как се нарича това?

— Та кой нормален баща няма да направи всичко възможно за сина си?

— За мен това не е нормален баща — възрази Тереза. — Във всеки случай „Икзаминър“ ще настоява за преразглеждане на делото и при цялата тази гласност бас държа, че то ще бъде преразгледано.

Марк я погледна изумен. В това състояние тя беше готова да се бие с него. Тя стоеше в лагера на противника. Сбъркахме, че дойдохме тук, помисли си той. Трябваше да търпим. Може би трябваше да се преселим в Рим и да се надяваме на по-добри дни.

— Направи ми една услуга — каза той. — Зарежи тази работа.

— Ти нещо не си добре.

— Може би.

— Какво ти е?

Нямаше как да й обясни на английски — не можеше да направи това дори на италиански — обзелото го чувство на обреченост, предчувствията, които инстинктът му нашепваше.

— Sono seccato. Пресъхнах. — Този израз би могъл да означава всичко, зависи как ще го използва събеседникът. Тъй като не можеше да разбере собственото си безпокойство, нямаше начин да обясни на Тереза какво чувствува. Реши да смени темата. — Получих писмо от Паоло. Има си неприятности. Някой се е погрижил новият път за Палермо да заобикаля селото и го натискат да продаде гаража. Астмата му се е засилила много. Май че ще загуби агенцията си.

В такива моменти Марк винаги обичаше да мисли и да говори за живота в родината, в който за него вече нямаше място.

— Открили мед в парцела на братовчед ми Роси. Жалко, че не съм там да го поздравя… В Калтанисета пак са на власт християндемократите. Кандидатът е наш роднина по майчина линия. Зет на моя втора братовчедка… Направили са филм за Месина.

— За бандита ли?

— Да, за бандита. Голям смях паднал… В Сан Стефано се строи хотел за туристи. В такова бунище, представяш ли си?

— Пише ли Паоло нещо за сестра ти? — попита Тереза.

 

— Мъжът й заминал на работа в Германия. Тя е сама с три малки деца.

— Не е трябвало да заминава.

— А какво да прави? При затворена фабрика и половината град в списъка на чакащите помощ безработни? Ех, защо не съм там. В такива времена Паоло се нуждае от мен, макар че не го признава. Хората там са прекалено търпеливи. Не искат да ме тревожат с неприятностите си. В момента имам чувството, че всичко се разпада.

— Поне все още ти пишат — отбеляза Тереза. — Аз май не получавам вече никакви писма. От мама нямам вест цели шест месеца. Скарала се е с бакалина, който й пишеше писмата. Може да е болна, а аз нищо не зная.

— Трябва да се върнем — каза той и усети как гърлото му се стегна при тези думи.

— Искаш да кажеш у дома? В Сицилия?

Дали по лицето й не се изписа тревога?

— Точно така. Оставихме там хора, които не могат да свържат двата края. Те се нуждаят от нас, а и ние от тях. Тук сме оставени сами на себе си. — Той търсеше отчаяно разумни доводи в подкрепа на носталгията и на неясните си, необясними опасения. — Хлапаците в този град са много лоши. Скоро ще трябва да изпратим Мартин в интернат, макар че и двамата не искаме това. Ако остане тук, ще го тормозят, защото е католик.

— Решаваш ти — рече Тереза. — Но ако заминаваме, не можем да чакаме повече, трябва да тръгнем веднага.

— Мнозина се връщат — каза той. — Поне половината. Постоят тук четири-пет години, посъберат малко пари и се връщат.

— Говориш за ергените, а не за семействата. Не можеш да изтръгнеш току-тъй едно семейство. Още една година и ние ще сме пуснали прекалено много корени.

Тя иска да остане, помисли си той. Тя вече е американка.

 

Дори на утринна светлина къщата на дон Винченте в гората изглеждаше мрачна и зловеща. Станала жертва на патологично скъперничество и на религиозна лудост, жена му дона Карлота вече не държеше постоянна прислуга. Завесите бяха свалени за пране и така и стояха незакачени, през стъклата не се виждаше от мръсотия, а октомврийските ветрове бяха посипали алеята с клонки. Един от свещениците, които дона Карлота винаги държеше около себе си, мълчаливо отвори на Марк, сетне се затътри някъде навътре в дома. Дон Винченте го очакваше в претрупаната с викторианска мебел стая, още по-разхвърляна при дневна светлина. Той подаде глава — сякаш го бяха изненадали — от един бял пуловер с висока яка; излишен подарък от жена му, който не само не отговаряше на възрастта му, а го състаряваше още повече. Той се защура като бръмбар и вдигна прах във въздуха, докато местеше мебелите да освободи място, където да седнат по-удобно.

Когато Марк му показа изрезката от хаванския „Пост“, дон Винченте я прегледа внимателно, като клатеше глава, от което изкуствените му челюсти потракваха леко.

— Четох за това в тукашния вестник — каза той. — Напечатаха доста приличен некролог. Да й е драго на вдовицата да го чете, някак си хем възвишен, хем сдържан. Този път не се разглаголстваха както обикновено. Значи пипнали са юнаците, които извършиха тая работа, а?

— Ченгетата в Хавана действат бързо — обясни Марк. — Ще ги съди военен съд. Обвиняват ги в заговор и убийство.

— Чух по радиото тази сутрин, че намерили оръжието, с което е извършено убийството, под пода на къщата на един от тези юнаци. Това не е твоя работа, нали?

Марк поклати глава.

— Трябва да е на Салваторе — заключи дон Винченте. — Познавам почерка. — Сви пръсти в знак на задоволство, сетне промени тона, което означаваше, че с този въпрос е приключено. Марк не беше очаквал благодарности. Почтените мъже не си разменяха благодарности. Както и арабите, сицилианците от старата школа благодаряха на бога, но никога на човека.

— Чу ли за неприятностите ми с Маккларън? — попита дон Винченте и трепна, сякаш току-що го беше ухапала бълха.

— Тереза ми каза — отговори Марк.

— Иска да пише за мен във вестника си. Не възразявам, нека пише, каквото си иска.

— Тереза каза, че той се канел да иска преразглеждане на онази история с катастрофата на Виктор миналата година — обясни Марк, знаейки кое може да бъде неприятно в нападките на Маккларън.

— Тъкмо щях да тя кажа — подзе дон Винченте. — Може да говори, каквото си иска, само да не закача момчето ми. Злополуката беше опит за злепоставяне от един тип, с когото се карах преди години, и аз не искам Виктор да пострада заради мен. Вик не е лошо момче, трябва само човек да намери общ език с него, и аз не искам никой да се заяжда с него. Марк, ще ми направиш услуга, ако отидеш при Маккларън и му обясниш какво мисля аз. Искам ти да направиш това, защото си дипломат и знаеш как да придумаш човек, без да става нужда да му избиваш зъбите с ритници. — Той се наведе и лекичко прегърна Марк през раменете.

— Веднага ли да отида, дон Винченте?

— Ами ако този очерк, или както му викат там, ща излиза идната седмица, нямаме много време за губене.

— Ще поговоря с него още днес — каза Марк.

— Няма защо да го притискаш много. Тази работа може да се уреди по приятелски, така винаги е по-добре. Нека пише, каквото си иска, само да не набърква Виктор.

— Ще поговоря с него в този смисъл.

Марк отиде с колата до „Икзаминър“, който се помещаваше в сграда от сгуробетон между един молитвен дом от бели дъски и една питиепродавница в някога процъфтяващ, а после западнал квартал на града. Религиозен фанатик, Маккларън понякога четеше проповеди в дома, а веднъж се появи по телевизията с хора на девическата гимназия във Фриймонт и призоваваше народа да се върне към вярата в адския огън и вечните мъки. В намерението си да прочисти атмосферата в града той се ръководеше от две съображения; в тази кампания виждаше лек не само за язвите на обществото, но и за увеличаване на тиража на собствения си вестник. Беше едър, но крехък на вид мъж с безцветни очи и с вдървена стойка, още не стар, но с хрипливия глас на старец. Неуверено, сякаш се крепеше върху протези, той пристъпи и подаде ръка на Марк.

— Вие не ме познавате — каза Марк. — Казвам се Ричардс. Аз съм от компанията „Винсент Стивънс“ и ако можете да ми отделите минутка, бих искал да поговорим за очерка за мистър Стивънс, който ще публикувате идната седмица.

— Седнете, мистър Ричардс — каза Маккларън. — Сигурно сте дошли да ми съобщите, че се отказвате от тази реклама.

Марк забеляза, че едрите, зачервени и с възпалени стави ръце на Маккларън потреперваха. Маккларън ги скри под бюрото.

— Доколкото зная, за такова нещо и дума не може да става. Това не е в стила на мистър Стивънс. Струва ни се, че той би могъл дори да ви съдейства по някакъв начин и да ви помогне да изложите правилно всички факти. Той на драго сърце ще ви съдейства, ако смятате, че това ще ви е от полза.

— Виждате ли, мистър Ричардс, не съм уверен, че тази идея е добра. — Във втренчените воднисти очи на Маккларън проблесна и мигом изчезна предизвикателна искра. — „Икзаминър“ е напълно обективен вестник. Така и трябва да бъде. Нима допускате например, че мога да бъда накаран да махна някои неща?

Сухата правоверна миризма в стаята погъделичка носа на Марк и той неочаквано кихна.

— Мога да ви уверя — и смятам, че с това изразявам мнението и на мистър Стивънс, — че той дори не си е помислил такова нещо. Той само смята, че има цял куп факти около детството му — както в Сицилия, така и тук, — които положително не са ви известни. И не би имал нищо против да седне с някой от вашите репортери, а може и лично с вас, ако искате, и да поговори за която и да е страна от живота си, ако бихте искали да знаете повече подробности. Като младеж, току-що пристигнал в тази страна, той е попаднал случайно сред тайфа от доста буйни хора — имената на някои от тях вече са познати на всички.

— Сигурно с така — съгласи се Маккларън. — Хора като Маранцано и Шулц Холандеца. Позорът на нашата страна.

— Както е известно, мистър Стивънс е имал късмет да се откъсне от тази среда. Но макар че никога не се е бъркал в престъпния свят по онова време, по някаква щастлива случайност той имал възможност да следи отблизо някои големи операции. Струва ми се, че някои от личните му спомени, публикувани за пръв път от вашия вестник, могат да бъдат крайно интересни за читателите.

— Готов съм да се съглася с вас, мистър Ричардс — каза Маккларън. — Ако можем да поместим нещо ново и от такова естество, за каквото споменахте вие, то положително ще предизвика интерес. — Едрото му отпуснато лице се изопна от напрегнатото мислене. — Такъв материал не се намира лесно.

— При това съвсем достоверен. Никакви празни приказки, само онова, което е ставало зад кулисите. Мистър Стивънс има няколко интересни писма от видни личности и може да се съгласи вие да ги използвате. Не разбирам много от журналистика, но мисля, че такава статия ще бъде препечатана от всички вестници в страната.

— Не е изключено — каза Маккларън, — при условие че материалът съдържа неизвестни неща и е достоверен. — Очите му сякаш се събраха на носа. — При какви условия мистър Стивънс е готов да ни преотстъпи изключителното право да използваме този материал?

— Впрочем, да — каза Марк. — Нещо съвсем дребно. Той би искал в очерка да не споменавате нищо за сина му Виктор.

— Е, при тези обстоятелства бих могъл да направя това — съгласи се Маккларън. — Смятам, че положително ще можем да се споразумеем в тази насока.

— Мистър Стивънс е много привързан към сина си. Една блага дума за това момче и вие сте приятел на Стивънс за цял живот. Естествено, обратното също е вярно.