Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sicilian Specialist, 1975 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Желяз Янков, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Норман Луис. Специалист от Сицилия
Издателство на БКП, София
Второ издание
Преведе от английски Желяз Янков
Редактор Тодор Вълчев
Художник Веселин Павлов
Художествен редактор Александър Хачатурян
Технически редактор Сашо Георгиев
Коректор Надя Въргулева
Печат: ДП „Д. Благоев“, София
История
- — Добавяне
6
През следващия месец бяха положени здравите основи на благополучието на семейство Ричоне. С помощта на Таляфери те се пренесоха в изискания район Акуасанта, в апартамент, който купиха за две трети от исканата цена. Той беше в нов жилищен блок с мраморно преддверие, асансьор, с големи колкото купел плювалници на всяка стълбищна площадка, с огромни прозорци, плувен басейн, детска площадка и портиер, облечен в нещо като адмиралска униформа, който се обръщаше към всички с учтивата форма в трето лице единствено число — обичай, възстановен след Мусолини. В апартамента оставаха две свободни стаи и те решиха, щом се роди бебето, да опитат отново да придумат майките си — и двете бяха вдовици — да останат при тях. Марко беше особено привързан към тъща си, която все така прекарваше дните си, наведена над гергефа в родното си село Пиопо. Като разбра, че брат му Паоло иска да купи гараж в Кампамаро, той му изпрати като подарък двеста хиляди лири. Стана член на три местни клуба и две благотворителни организации. Купи си кола „Ланча Аугуста“ със специална каросерия „Фарина“ и в свободното си време се занимаваше с регулирането на двигателя й. В края на месеца в болницата Санто Анджело се роди първото им дете.
Два дена по-късно Брадли позвъни по телефона и поиска нова среща с него.
— Преди всичко най-сърдечни поздрави, Марко. Забележително събитие. Син, а? Чудесно! Надявам се, и двамата са добре.
— Добре са, мистър Брадли. Нямаме главоболия. Всичко свърши за два часа.
— Чудесно! Как ще го кръстите?
— Амедео.
— Хубаво име. Необикновено. Харесва ми. Забележително събитие, Марко. Радвам се и за двама ви.
Този път бяха седнали в друг ъгъл на Парко дела Фаворита, в изоставена беседка край един повреден фонтан; изтичащата под земята вода изпълваше въздуха с дъх на оранжерийни растения.
— Новото е, че вече си тръгвам — рече Брадли. — Идната седмина заминавам за Щатите. Исках да те видя и да се сбогуваме.
— Ще се видим пак, нали, мистър Брадли?
— Не съм сигурен, Марко. Едва ли ще се върна тук. Няма какво да правя тук, нямам вече поле за действие.
— Беше ни много приятно да работим с вас. Ще ни липсвате.
— Благодаря, Марко. Искам да те попитам нещо направо. Как вървят нещата при тебе сега? Разбрах, че базата е закрита. Къде ще приложиш своите удивителни способности?
— Надявам се да постъпя в една компания за продажба на недвижими имоти.
— Смяташ ли, че това ще те удовлетвори? — Лицето на Брадли беше готово да се разтегли в подигравателна усмивка и това накара Марко да оспори намека, че новата му работа ще бъде нещо посредствено.
— Това е промяна за мен. Ще натрупам опит.
— Напоследък тук стана някак тихо — рече Брадли. — Истински завет… Това, впрочем, се дължи главно на теб, Марко. Минаха дните, когато човек не можеше да отвори вестник, без да прочете, че са отвлекли някого или че Месина е обстрелвал някой полицейски участък. Ти свърши удивителна работа.
— О, моята роля беше съвсем скромна.
— Виж, тук не можеш ме излъга. Не допускаш ли, че зная повече, отколкото си мислиш? Всички онези фокуси зад закрити врата във вилата на един божи служител. Чието име по-добре да не споменаваме, Марко, по-добре да не споменаваме. Пък и защо да се тревожим? Резултатите са налице.
— Онези неприятности, за които споменахте, там в родината… Някакъв сенатор, който любопитстваше, нали? Какво излезе накрая?
— Нищичко. Всичко заглъхна от само себе си. Знаех, че ще стане така, ако нещата се развиеха в желаната от нас посока.
— Радвам се. Сега сигурно сте спокоен.
— Спокоен, а? Не ме пързаляй. Това беше труден момент, признавам. — Брадли изведнъж присви вежди като от силна болка и стисна дясната си ръка, сякаш беше изпарил пръстите си във вряла вода. Както много други жестове, които беше научил от италианците, и този не беше съвсем уместен — в случая защото беше неаполитански, несвойствен за Сицилия. — Все пак, това е минала работа. Сега трябва да мислим за бъдещето, а то ще бъде интересно, Марко. И трудно, няма защо да си правим илюзии. Нямам предвид вече Сицилия… това е стара история. Говоря за Берлин, Латинска Америка. Рано или късно, Далечния Изток.
— Да става каквото ще, важното е аз да си живея на спокойствие.
— Не бива да се разсъждава така, Марко. Старите хора може би имат право да мислят така, но младите трябва да проявяват интерес. Говоря за бъдещето на цивилизацията. Не те ли тревожи заплахата за нашата западна култура и наследство?
— Ако искате да бъда откровен — не, мистър Брадли, не ме тревожи; твърде дребна личност съм, да ме вълнуват такива работи. Нека други да мислят по тях.
Брадли изведнъж го сграбчи за ръката, давайки си вид, че върши това импулсивно. И този жест беше неуместен пред един сицилианец — мъжете в Сицилия си позволяваха такива жестове само при някои тържествени случаи.
— Марко, ти ще пропаднеш тук. Ще си пропилееш живота.
— Съжалявам, че мислите така, мистър Брадли. Не виждам какво бих могъл да променя.
— Какво ще кажеш да дойдеш в Щатите?
— Вие се шегувате, мистър Брадли.
— Този път не се шегувам. Предложението ми съвсем не е шега, уверявам те. Бих искал да влезеш в моята организация.
— Изключено. Извинете. Тук е целият ми живот, моето семейство.
— Не искам да решиш въпроса още сега. Не настоявам да чуя от теб „да“ или „не“, просто си помисли. Не мога да ти предложа кой знае какъв материален стимул, но повечето хора намират, че днес в Щатите се живее доста добре в сравнение с тукашните трудни условия. Мога да ти кажа едно: на жена ти ще й хареса там. Ще имаш възможност да изпратиш момчето си в добро училище, когато му дойде времето. Защо не поговориш с Тереза и да видиш какво мисли тя по този въпрос? Може би няма да е лошо да поговорим тримата за това.
— Не разбирам едно, мистър Брадли — за какво съм ви? Аз следвам право във вечерни курсове, но ще минат години, докато завърша, ако изобщо завърша. А и законодателството в Щатите е различно. Ще трябва да започвам всичко отначало.
— Марко, нужни са ни необикновените ти способности, а ти знаеш не по-зле от мен какво имам предвид. Преди да отхвърлиш това предложение, искам да го премислиш много внимателно. Има време за още разговори на тази тема, преди да замина. Трябва да се запиташ дали искаш да прекараш остатъка от живота си в някаква канцелария в един тих град като този, или да станеш двигател на събитията.
— Непременно ще помисля върху това — рече Марко — и ще поговоря с Тереза, но едва ли ще се решим на такава крачка. Тя има майка, аз също, да не говорим за брат ми и сестра ми. Не можем да ги оставим тук. Току-що купих нов апартамент в Акуасанта. Трябва да мислим за много приятели и роднини. Смятам, още сега мога да кажа: изключено.
— Все пак, моля те, помисли ден-два — каза Брадли. — Ще ти се обадя пак тази седмица.
След разговора, Брадли отиде направо в стария си щаб на улица „Асидоро Карини“, където неговият приемник Алистер Фергюсън само за една седмица беше извършил коренни промени. Както беше обещал генералът, това беше млад човек с твърд характер и с „реалистичен поглед“. Всичко у Фергюсън, който за първи път стъпваше в Европа, беше свежо и ново, в това число и живата му младежка дързост, придобита във военното училище, която носеше като костюм от скъп магазин. Гладко обръснат, с лице на типична съвременна издънка на Ню Ингланд с монголоидни скули, гъсти безцветни вежди, весели бръчици около очите и розови, все още младежки свежи страни. Макар че на входа към „палацо“-то стоеше постоянно на пост италиански войник, а посетителите трябваше да показват пропуските си на бариерата пред приземния етаж, Фергюсън беше настоял да сложат секретна брава на вратата му, а със секретна ключалка се затваряше и новата чудесна автоматизирана картотека, която заемаше една трета от кабинета му.
— Не клъвна — каза Брадли. — Както и очаквах.
— Защо отказва?
— Защото и тук му било много добре. Млада жена, дете, прилично състояние, известно обществено положение. Защо да се отказва от всичко това заради живот, който — откровено казано — не гарантира дори елементарна сигурност?
— Защо наистина?
— Не ламти за пари, както ламтят хората у нас. А и вече има това, което човек иска от живота.
— Ако не и повече.
— И колкото и странно да е, сицилианците не са любители на приключения.
Брадли поглади с ръка неотдавна внесеното от САЩ писалище на Фергюсън, което изпълваше кабинета с мириса на изкуствена кожа. Почти от едно поколение сме, а ни дели цял едни човешки живот, помисли си той. Американците се проявяваха все повече и повече като американци и този млад човек нямаше да успее да прикрие своята националност и намеренията си, както наивно си мислеше той, когато, облечен в неугледен италиански костюм от евтин плат, се смесеше с тълпата в Палермо. На другия ден след пристигането на Фергюсън Брадли го беше подложил на една проверка, която според него мина задоволително.
— Карабинерите са пипнали един подозрителен — подхвърли Брадли. — И се канят да му откъснат мъдете.
— Как, буквално?
— Именно. Рекох си, че може би ще поискаш да дойдеш с мен. Смята се, че така ще могат да изтръгнат признание за не повече от десет секунди. Може би има какво да понаучим от тях. Не зная, но струва ми се, че светът не върви към добро. Чакат ни трудни времена.
Отидоха заедно на разпита, който беше кратък и признанието дойде бързо. Брадли съвсем не държеше да гледа това зрелище, но с усилие на волята си наложи да не чува нищо и да не мисли за нищо. Когато всичко свърши, Фергюсън като че ли беше попребледнял, но не загуби присъствие на духа.
— Получените навреме сведения могат да спасят живота на стотици, а и на хиляди невинни хора — каза Брадли. — Самият аз винаги съм бил вярващ християнин. Единственото, с което не мога да се съглася, е, че на злото трябва да се отвръща с добро.
— Ще се оправи ли този човек? — попита Фергюсън с похвално нехаен тон.
— О, вероятно да. Макар че едва ли вече ще бъде мъж като преди.
— Толкова ли ни е необходим Ричоне? — възобнови прекъснатия разговор Фергюсън.
— Рано или късно ще ни потрябва. Това момче е наистина голям тактик. Когато става въпрос да се подготви операция, той е ненадминат. Той организира блестящо тази история с Месина. Не беше пропусната нито една подробност.
— Но дали тази пека я наречем специфична способност ще намери приложение в Щатите? Искам да кажа, в непозната обстановка.
— Щатите непознати за сицилианец? Ти се шегуваш. Той ще се чувствува като риба във вода.
— Какво възнамеряваш да правиш? — попита Фергюсън.
— Не зная. Трябва да помисля. Ще ми се да го взема, ако мога да измисли как. Дон К. може би ще помогне.
— Ще се съгласи ли?
— Ако го понатисна.
— А как би погледнал Ричоне на това, да го измъкнат оттук, без да го питат дали това му харесва или не? — попита Фергюсън.
— За това ще мислим, когато стане…, ако изобщо стане.
Затруднен донякъде от неумението си да борави със съвременните евфемизми, Фергюсън затърси необходимата дума.
— Смяташ ли, че той… хм… премахна Джентиле?
— Не собственоръчно, разбира се. Имаме работа с човек, който пипа тънко. Ето какво е направил той — и мога да те уверя, че това е истина: подшушнал на един от хората на Месина, че Джентиле има вина за деликатния край на прочутия им роднина.
— Макар че Джентиле е един от тайфата, с други думи неприкосновен на теория?
— Възможно е да е неприкосновен при обичайни обстоятелства, но той беше започнал да става твърде самоуверен. Възможно е да е решено на някакъв съд, че той трябва да изчезне.
Мушкайки нервно с пръст няколко пъти, Фергюсън успя да натисне един бутон на картотеката си. Едно от чекмеджетата се плъзна напред, електрическият механизъм забръмча и се показа секция от някакъв класьор. Но той видя, че картоните са празни, и това го разочарова.
— Как успяваш да се докопаш до всички тези истории? — попита той.
— Връзки. Виждам често една известна личност, напуснала неотдавна затвора в Данемора.
— Да не е Спина?
— Именно. Дон К. го поканил на знаменитото съвещание в Монреале, когато са взели решението.
— А защо Спина трябва да ни върши услуги? Та нали когато го измъкнахме от затвора, бяхме квит. Той с нищо не ни е задължен.
— Засега не, но той смята, че може да дойде такова време.
— Полага ли ми се да зная нещо повече?
— Много малко. Съгласен съм с онази стара поговорка в нашата служба: колкото по-малко знае човек, толкова по-добре за него. Спина май смята, че скоро можем да му бъдем полезни. Това задоволява ли любопитството ти?
— Бих искал да се срещна с него — рече Фергюсън. Брадли поклати глава.
— Няма да стане. Той е приятен, но крайно необщителен. От време на време бъбрим на чашка кафе. За мен прави изключение, защото сме стари приятели, но общо взето избягва хора.
— Джон Локатели участвува в онази работа заедно с теб, нали?
— Работихме заедно известно време.
— Какво според теб го е подтикнало към това, което направи?
— Беше зле с нервите, струва ми се.
— Мислиш ли, че само страхливецът посяга на живота си?
— Не — отговори Брадли. — Никога не съм бил на такова мнение. Той вече беше стар за този начин на живот, който беше принуден да води. Вероятно нервите му не са издържали на напрежението и натоварването. Може би някои неща са прелели чашата. Кои сме ние да отсъдим?
— Беше приятен човек. Видях го в Центъра. Дойде да ни изнесе лекция.
— Един от най-добрите — каза Брадли. — Чувствителен… може би прекалено чувствителен за нашата работа. Вероятно си чул за голямата сделка с Мусолини, която почти беше сключил. Всички ние се възхищавахме от Джон Локатели. Смятам, че нервите му не са издържали.
— Той си остана идеалист до края — рече Фергюсън, сетне се намръщи: беше изтървал дума, характерна за един свят, от който се беше отрекъл. — Беше някак си искрен — поправи се той.
— Локатели си позволи разкоша да пази съвестта си чиста — отбеляза Брадли. — Това го принуждаваше да действува донякъде като въжеиграч. Къде по-добре е да предадеш съвестта си в ръцете на родината. — И двамата се разсмяха.
— Предполагам, че тази двойна игра с Джентиле щеше да го разстрои — каза Фергюсън.
— Сигурно си прав. Той беше обикновен войник, който живееше с митовете от миналото.
— В Центъра говорят за тези неща.
— За какви неща?
— Като тази история с Джентиле.
— Още ли се говори за това?
— Вълшебните приказки на нашето време — каза Фергюсън. — Слушаш ги и ги забравяш, защото всъщност не вярваш в тях. После изведнъж се озовеш в място като това и виждаш, че всичко е реално. Проучвам някои от работите, които ми даде. Тези вендети. Невероятно! Онзи четиринадесетгодишен хлапак, когото застреляли онзи ден за нещо, което баща му е извършил, преди той да се роди. Как могат да бъдат такива тези сицилианци?
— Защото са различни от нас.
— Аз съм тук, защото не ме изпратиха в Париж — каза Фергюсън.
— Зная.
— На теб всъщност ти харесва тук, нали?
— Да.
— А какво ти харесва, ако разрешиш да попитам?
— Какво ми харесва ли? Не зная. — Та може ли човек да обясни тази сплав от неопределени усещания? Този душевен отклик на лапис лазули на големия град, мраморните грифони, гърдестите ангели, прозиращото през палмите небе, бледожълтите лица, парадирането с кръвта на девствениците, дъха на невидима вода, лицето на Христос, надничащо иззад рамото на усмихващия се архиепископ? — Нещата, както разбираме, са започнали тук приблизително както в Атина. — И аз помогнах за спасяването на този край, убеждаваше се той, помогнах да го защитим. — Трябва да идеш в Сиракуза — каза гласно.
— С удоволствие. Този град мирише целия на лайна — възмути се Фергюсън.
— Говорехме защо сицилианците са различни — продължи Брадли. — Те имат своя религия, различна от християнството. Придържат се към традициите. Тяхната преданост има по-ограничен обхват, но е по-силна от нашата. Ако са на твоя страна, това е до края. Затова искам да взема Ричоне. Представям си ситуации, в които ще бъде незаменим.
Фергюсън се помъчи да изтълкува усмивката на Брадли. Той все крои нещо, за това го бяха предупредили още в Щатите. И доста фантазира. Досега винаги е сполучвал, но някой ден ще оплеска здравата работите. Фергюсън усещаше, че е на път да се набърка в една от онези грандиозни авантюри, на каквито почиваше легендата за Брадли.
— Ако се наложи да отидеш при дон К., какво според теб ще направи той?
— Ще упражни натиск — отвърна Брадли, изпитвайки несъмнено удоволствие от евфемизма. — Не твърдя нито за миг, че ще стане така, но има вероятност хората на Джентиле да разберат кой всъщност го е пречукал. Ако стане така, колко време даваш на Марко да остане на този остров?
Очите на Фергюсън се разшириха от възхищение. Ето какво се казва предателство от най-чиста проба: небивала измама, тройна игра, студена и романтична като полярен леден връх.
— Разбирам — каза той.