Стивън Кинг
Град Отчаяние (15)

2.

Одри дори не разбра какво й се е случило. Останала без ръка, с дрехи, потъмнели от обилната кръв, тя все така се опитваше да се докопа до статуетките, нареждайки закани на тайнствения си език. Стив стоеше скован от ужас, неспособен да откъсне поглед от онова, което държеше — женска ръка с лунички по кожата и електронен часовник на китката. Шефът му се беше гипсирал като него. Ако не беше Синтия, припомняше си по-късно Стив, Одри би прибрала камъните обратно. Един Господ знае какво щеше да се случи тогава. Макар жената да беше насочила цялата магическа енергия на амулетите към Джони шофьорът също усети въздействието й. Този път не ставаше дума за никакви сексуални желания, а само за кървави убийства.

Преди Одри да се добере до камъните, Синтия ги изрита, разпилявайки ги покрай стената. Одри отново нададе животински вой и от устата й бликна кръв. Обърна се към останалите и Стив инстинктивно отстъпи назад, вдигайки ръка пред очите си, сякаш искаше да я скрие от погледа си. Хубавото личице на геоложката се разтапяше пред очите им и като маска се смъкваше от черепа. Изцъклените й очи заплашваха да изскочат от орбитите. Кожата й почерняваше като горяща хартия и се разкъсваше на места. Но не това беше най-ужасното: то дойде, когато Стив захвърли ръката, а доскорошната й притежателка се обърна към него.

— Много съжалявам — извини се тя и мъжът проумя, че този тих, сподавен глас принадлежи на някогашната Одри, а не на чудовището, в което се беше превърнала. — Не съм искала на никого нищо да сторя. Не се докосвайте до кантахите. Каквото и да става, не пипайте кантахите!

Стив и Синтия се спогледаха. В ококорените й от уплаха очи прочете същата мисъл, която тревожеше и него: „Аз пипнах един. Два пъти дори. Не съм ли късметлийка?“ „Истинска късметлийка — отвърна й мислено Стив. Съдбата те е закриляла. Закриляла е и двама ни.“

Одри се доближи с клатушкаща походка, като същевременно се опитваше да стои по-далеч от камъните. Стив едва не се задуши от тежката воня на кръв и разложена плът. Посегна да я задържи, но не посмя — нищо, че тя вече го задминаваше и търсеше изхода от помещението. А в коридора бяха Ралф и момчето. Не можеше да стори нищо, защото пръстите му само биха потънали в пихтиестата плът. Дочу шум като от падащи капки: плътта й до такава степен се беше размекнала, че се стичаше като вода по земята. Одри се добра до вратата и се показа навън. Синтия потърси с поглед Стив, кожата на пребледнялото й лице се беше изпънала като маска. Той я прегърна през кръста и начело с Джони тримата излязоха в коридора.

Одри се добра благополучно до средата на стълбата, водеща към втория етаж, след което се изпързаля надолу. От звука, който издаде при падането си, вътрешностите им се обърнаха: все едно огромен найлонов плик с вода се беше пльоснал върху дъските. И все пак животът не я изоставяше. Започна да пълзи, косите й се спускаха пред лицето, премрежвайки взора й. В далечния край на коридора, близо до стълбите, водещи към фоайето, стоеше Ралф, прегърнал сина си.

— Застреляйте я! — изкрещя Джони. — За Бога, няма ли кой да я застреля?

— Няма с какво — отвърна Стив. — Горе е само пистолетът, но и той е празен.

— Ралф, слезте на долния етаж с Дейвид — подкани го Маринвил като на свой ред внимаваше да не се пребие. — Слезте преди…

Но нещото, което навремето се беше наричало Одри Уайлър, изглежда вече не се интересуваше от Дейвид Карвър. Добра се до сводестия вход към балкона и пропълзя през него. Почти по същото време подпорните греди, изсъхнали от пустинния климат и проядени от поколения мравки, заскърцаха под тежестта му. Стив държеше все така Синтия през кръста и гледаше да не изостава. От другия край на коридора се приближаваше Ралф. Събраха се пред входа за балкона, за да видят как съществото в окървавеното дамско костюмче се хваща за перилата. По пътя то беше прегазило надуваемата кукла, като я бе изцапало с кръв и други течности, за които останалите не искаха и да си помислят. Разтворените устни на Фрида изразяваха възмущението й.

Това, което беше останало от Одри Уайлър, се беше вкопчило в парапета, полуразпадналите се мускули се опитваха да прехвърлят през него размекнатото тяло, но в същия момент се чу силно скърцане и балконът се откъсна от подпорите. Първоначално конструкцията се приплъзна почти хоризонтално напред, все едно я бяха монтирали на релси, и повлече със себе си дори дъски от настилката в коридора. Стив и останалите се дръпнаха назад секунда преди мокетът под краката им да се разпори и пред тях да зейне огромна цепнатина като при земетресение. Летви и пирони започнаха да скърцат, дъските една по една се отпаряха, докато най-накрая балконът не се разклати. Одри се преметна през парапета и изчезна от погледите им. След секунда целият балкон се стовари в залата с грохот, смазвайки седалките. Като миниатюрна атомна гъба прахът от залата се издигна чак до тавана.

— Дейвид! — извика Стив. — Как е Дейвид? Жив ли е още?

— Не знам — рече Ралф. В замъглените му очи напираха сълзи. — Когато го изнесох от кабината, беше още жив, но сега не знам. Не мога да разбера дали диша.

3.

Всички врати на залата бяха отворени, та при падането на балкона облаците прах изпълниха и фоайето. Отнесоха Дейвид близо до една от вратите към улицата, където ставаше течение и прахът по-бързо се разсейваше.

— Сложете го на земята — посъветва ги Синтия. Опитваше се да се сети какво се правеше след това… Всъщност какво се правеше най-напред. Мислите обаче танцуваха в съзнанието й, без да могат да се съберат на едно място. Изпънете го по гръб.

Докато двамата със Стив полагаха неподвижното тяло на Дейвид върху изтънелия мокет, Ралф с надежда погледна към момичето.

— Знаете ли нещо… за всичко това?

— Зависи за кое точно. Докато работех за „Дъщери и сестри“, понаучих нещо за първата помощ и изкуственото дишане. Но ако питате дали знам защо една жена може да се превърне в маниакален убиец, а след това да се разпадне пред очите на околните, нямам никаква представа.

— Той е всичко, което ми остана, госпожице — проплака Ралф. — Всичко, което остана от семейството ми.

Синтия затвори очи и се наведе над Дейвид. Това, което усети, я изпълни с огромно облекчение — слабият му дъх леко погали лицето й.

— Жив е. Усещам, че още диша. — Вдигна глава към Ралф и му се усмихна. — Как ще го усетите! Носът ви е подут като картоф.

— Да, може би това е причината. Но всъщност бях толкова изплашен…

Ралф на свой ред се опита да се усмихне, но не можа. Вместо това тежко въздъхна и още по-тежко се отпусна на щанда за вафли и бонбонки.

— Ще му помогна — увери ги Синтия и огледа бледото личице на момчето. — Ей сега ще те върна в съзнание, Дейвид. Трябва да побързаме, нали нямаш нищо против да ти помогна?

Изви главата му леко настрани и при вида на белите петна от пръстите на Одри неволно изтръпна. Вътре в залата някакъв отломък от балкона се откачи от стената и се стовари върху останалото. Всички погледнаха по инстинкт нататък, само Синтия съсредоточено наблюдаваше Дейвид. С пръстите на лявата си ръка разтвори устата му, приведе се над него и с тези на дясната нежно прищипа носа му. Долепи уста до неговата и изпусна въздуха от гърлото си. Гърдите на момчето се повдигнаха, но щом Синтия пусна носа му, отново се отпуснаха. Тя се наведе и му зашепна:

— Върни се при нас, Дейвид. Имаме нужда от теб. И ти имаш нужда от нас.

Втори път вкара въздух в устата му и повтори:

— Върни се, Дейвид.

Вгледа се внимателно в лицето му. Дишането му се беше ускорило, така поне й се струваше, а очните му ябълки сякаш се движеха под сините вени на клепачите му. И все пак отказваше да се събуди.

— Върни се при нас, Дейвид, върни се.

Джони се огледа и някаква мисъл внезапно проблесна в съзнанието му.

— Къде е Мери? Дали балконът не се е срутил върху нея? Как мислите?

— Не е възможно — обади се Стив. — Нали беше при старчето отзад?

— И мислиш, че още ще стои при него! След всички тия крясъци? След грохота от падащия балкон?

— Като че ли имаш право — съгласи се шофьорът.

— На̀ ти сега — ядоса се Джони. — Знаех си, че така ще се получи. Хайде, най-добре ще е да я потърсим.

Синтия не им обърна внимание. Стоеше надвесена над Дейвид и се надяваше да забележи знак, че момчето се съвзема.

— Нямам представа къде се намираш в момента, хлапе, но гледай по-бързо да си дотътриш задника при нас. Време е да скочим на конете и да бягаме.

Джони вдигна от земята двете пушки и подаде едната на Ралф.

— Остани да пазиш момчето и младата дама. Ние ей сега се връщаме.

— Ами ако не се върнете?

Джони го изгледа с недоумение, но накрая се усмихна като малко дете.

— Ако не се върнем, ще изгорите документите, ще строшите радиостанцията и ще глътнете хапчето с отрова.

— А? — не разбра Ралф.

— Откъде да знам какво да правите. Сторете, както намерите за добре. Да ти призная Ралф, ако успеем да открием госпожа Джаксън жива, значи сме достойни да влезем в учебниците. Хайде, Стив. Ще минем отляво, освен ако не държиш да изкатерим връх Балкон.

Ралф ги проследи, докато се изгубиха от погледа му и отново се обърна към Синтия и сина си:

— Какво му е, имате ли представа? Оная кучка ли го е задушила? Той има един приятел, който веднъж изпадна в кома. Момчето се оправи, всички казваха, че било същинско чудо, но не бих пожелал подобно нещо и на най-големия си враг. Мислите ли, че и Дейвид е изпаднал в кома?

— Според мен дори не е в безсъзнание, камо ли в кома. Виждате ли, че клепачите му мърдат? По-скоро е потънал в дълбок сън… или в някакъв транс.

Синтия вдигна глава и погледите им се срещнаха за миг. Ралф клекна на свой ред, от другата страна на момчето. Погали челото му и отмести кичур коса. После долепи устни до челото му.

— Върни се, Дейвид — подкани го той. — Моля те, върни се.

Момчето тихо издиша през отворената си уста. Под затворените му клепачи очите му продължаваха да играят.

4.

В мъжката тоалетна откриха мъртва пума с глава наполовина отнесена от куршумите, както и мъртвия ветеринар. В дамската тоалетна не намериха нищо… или поне така му се стори на Стив.

— Светни натам — каза му Джони. — Не, не прозореца, под него.

Стив насочи фенерчето към бирените шишета, наредени изправени покрай стената.

— Алармената инсталация на доктора — отбеляза Маринвил. — Не са паднали, а някой ги е свалил. Интересно.

— Дори не бях забелязал, че ги няма на перваза. Червена точка, шефе.

— Ела тук. — Джони прекоси помещението и застана пред стъклото. Вдигна прозореца, подаде глава навън, след което мръдна встрани да направи място на Стив. — Опитай се да си спомниш как точно те посрещнахме в този приказен дворец. Какво направи, преди да влезеш в тоалетната? Спомняш ли си?

Стив кимна.

— Разбира се, че си спомням. Двамата със Синтия сложихме щайгите една върху друга, за да се качим по-лесно. След това избутах едната обратно на земята, та ако случайно дойде ченгето и ги види една връз друга, да не се сети, че сме вътре.

— Точно така. А сега какво виждаш?

Стив реши да използва фенера, но всъщност не се налагаше; вятърът наистина беше утихнал и облаците прах се бяха разсеяли. Дори луната срамежливо се подаваше.

— Отново са една върху друга — увери се той и в следващия миг тревожно погледна към Джони. — По дяволите! Докато сме се занимавали с Дейвид, Ентрейджиън е дошъл и… — „я е отвлякъл“ беше това, което искаше да каже, но не довърши, понеже шефът му поклати глава в знак на несъгласие.

— Това не е правилният извод. — Джони отново насочи фенера към бутилките. — Нито една не е счупена. Някой ги е подредил до стената. Кой би могъл да е? Одри? Не, тя вървеше в другата посока, подир Дейвид. Билингзли? Няма как, като се има предвид в какво състояние го оставихме. Остава Мери, но ще тръгне ли тя да отваря точно на ченгето?

— Съмнявам се.

— И аз се съмнявам. Мисля, че ако ченгето наистина се беше показало на прозореца, Мери щеше да се разпищи, та и мъртвите да я чуят. Пък и защо ще се занимава с щайгите? Коли Ентрейджиън е два метра висок, ако не и повече. Никакви щайги няма да са му нужни, за да влезе през прозореца. За мен двете щайги означават или че някой по-нисък е влязъл или че са някакъв капан, или и двете заедно. Може и да си въобразявам, но…

— Значи има и други хора като Одри.

— Може би, затова не смятам, че имаме каквито и да било улики. Пък и не мисля, че Мери ще сваля бутилките от перваза, ако си има работа с непознат. Дори бебе да реве насреща й, сигурно щеше да дойде първо да ни пита.

Стив взе фенера и го насочи към нарисуваната риба на Билингзли. Радостното настроение, което излъчваше, беше в противоречие с всичко останало. Вече не се учудваше, че рибата не му се нрави. Все едно чуваше зловещи смехове в къща с призраци. Каза си, че ще е най-добре, ако изключи фенера.

— Какво мислиш за това, шефе?

— Престани да ме наричаш „шефе“, никога не ми е харесвало.

— Добре, какво мислиш за това, Джони?

Джони се огледа, за да се увери, че са сами. Лицето му, наполовина скрито под отеклия нос, излъчваше умора и напрежение. Докато тъпчеше поредните три аспирина в устата си, Стив си даде сметка за промяната, която забелязваше у него: Маринвил изглеждаше по-млад. Въпреки всичко, което бяха преживели, писателят се беше подмладил.

Джони преглътна повторно и направи кисела гримаса.

— Мамчето на Дейвид.

— Какво?

— Напълно възможно, само помисли. Ще видиш как всичко си идва на място.

Стив възстанови цялата ужасна картина във въображението си. Нещата наистина се подреждаха. Не знаеше точно от кой момент от разказа си Одри Уайлър се беше раздалечила от истината, но разбираше, че по някое време тя… се е променила при допира си с камъните, с „кантахите“, както ги беше нарекла. Променила ли? Та тя се беше заразила със смъртоносна болест, разяла я цялата отвътре. Това, което се беше случило с нея, можеше спокойно да се случи и на Елън Карвър.

Внезапно си помисли, че ще е най-добре, ако Мери Джаксън изведнъж умре. Не смееше да го изрече на глас, но в подобен случай смъртта беше за предпочитане, нали? По-добре покойник, отколкото подвластен на кантахите. По-добре да си умреш като човешко същество, отколкото да ти отнемат камъните и да се разложиш.

— Сега какво ще правим?

— Ще се махнем от града. При първа възможност.

— Съгласен съм. Ако Дейвид още е в безсъзнание, ще го отнесем на ръце. Да тръгваме.

И двамата хукнаха обратно към централния вход на киното.

5.

Докато вървеше по Андерсън Авеню Дейвид Карвър мина покрай прогимназията. На фасадата беше изписано с жълт спрей: „СРЕД ТАЗИ ТИШИНА ЩЕ СЕ НАДИГНЕ ГЛАС“. Зави зад ъгъла и пое по Беър Стрийт. Беше странно, понеже тази улица се намираше чак на девет пресечки от училището, но в сънищата всичко е странно. Скоро щеше да се събуди в стаята си и виденията му щяха да изчезнат.

По средата на платното стояха три преобърнати велосипеда. Колелата им се въртяха от вятъра.

— Фараон рече на Йосифа: сънувах сън — обади се нечий глас, — а за тебе съм слушал, че можеш да тълкуваш сънища.

Дейвид погледна на отсрещния тротоар, където стоеше отец Мартин. Беше пиян и небръснат, държеше бутилка уиски „Сийграм“. Беше повърнал в краката си. Дейвид потръпна от отвращение. Погледът на проповедника беше празен като на мъртвец.

— Отговори Йосиф Фараону и рече: не аз, а Бог ще даде отговор за добро на фараона. — Отец Мартин вдигна шишето за наздравица и отпи. — Иди ги извикай. Сега ще разберем знаеш ли къде е бил Мойсей, когато са изключили осветлението.

Момчето продължи нататък. Мислеше да се обърне, ала го споходи необичайна и колкото и да изглежда странно, напълно реална мисъл: ако той наистина се обърнеше, щеше да види увитата в превръзки мумия, тътреща се подир него сред облак от задушливи миризми.

Затова ускори крачка.

Докато подминаваше велосипедите, му направи впечатление, че колелата на единия издават пронизителен и крайно неприятен звук: скръц-скръц-скръц. Сети се за ветропоказателя по покрива на кръчмата. Онзи в…

„Деспърейшън! Намирам се в Деспърейшън и това е видение! Заспал съм, докато се опитвах да се моля, намирам се на последния етаж в старото кино!“

— Сред вас ще се надигне пророк и ясновидец — каза някой.

Дейвид отново погледна към отсрещния тротоар. На табелата за ограничение на скоростта беше окачена мъртва котка, по-точно мъртва пума. Имаше човешка глава, която пък принадлежеше на Одри Уайлър. Очите й се извъртяха уморено към него и момчето си помисли, че аха-аха ще му се усмихне.

— Но ако вие кажете: „Нека си потърсим други богове“, няма да научите нищо от него.

Дейвид с погнуса отмести поглед. От неговата страна на улицата, пред къщата на приятеля му Брайън (тя никога не е била на Беър Стрийт, но сега правилата на играта явно бяха променени) беше застанала сладката Пай. Притискаше Мелиса Сърчицето до гърдите си.

— В крайна сметка това се оказа Торбалан — рече му тя. — Сега сам разбираш, нали?

— Да, Пай, разбирам.

— Побързай, Дейвид. Торбалан те преследва.

Миризмата на изсъхнал бинт и екзотични ухания ставаше все по-осезаема и Дейвид ускори още повече крачка. Насреща живият плет беше разсечен по средата и започваше пътеката на Хо Ши Мин. Навремето мястото не се отличаваше с нищо, освен с думите: „КАТИ + РЪСЕЛ — ВЛ“, надраскани с тебешир на тротоара. Сега обаче входът се охраняваше от антична каменна статуя, твърде голяма, за да мине за кантах. Това тук си беше „кан так“ голямо божество. Представляваше чакал с наклонена глава, огромна, озъбена уста и очи, изцъклени като на герой от анимационно филмче, изпълнени със злоба и гняв. Едното му ухо липсваше. Езикът, подаващ се от устата, представляваше човешка глава главата на Коли Ентрейджиън.

— Нека страх те изпълни и не посмееш да поемеш по пътеката — каза ченгето, висящо от устата на чакала, щом Дейвид се приближи. — Ми-тау, кал де лах, страхувай се от безформеното. Има и други богове освен твоя — кан тах, кан так. Знаеш, че говоря истината.

— Да, но моят Бог е силен — отвърна му Дейвид, все едно разговаряха като приятели. Бръкна в зейналата паст на звяра и сграбчи човекоподобния език. Ентрейджиън запищя — чуваше го и го усещаше по вибрациите в дланта си, все едно държеше командната ръчка на електронна игра. Секунда след това цялата глава на чакала безшумно експлодира и се разтопи в ослепителен сноп светлина. Остана само каменна буца, напомняща на човешка глава.

Дейвид пое нагоре по пътеката. Направиха му впечатление необичайните растения, които го заобикаляха — растения, каквито никога не беше срещал в Охайо: високи кактуси, ниски кактуси, все пращящи от сок, руски трън… Иззад храстите встрани от пътеката излезе майка му. Лицето й беше черно и набръчкано, досущ разтапяща се маска. Очите й унило гледаха в земята. При вида й Дейвид изпита ужас и мъка.

— Да, да, твоят Господ е силен — каза майка му, — спор да няма. Но виж какво стори той с мен. Трябва ли да се възхищаваме на подобна сила? Струва ли си изобщо да имаме Бог като него?

Протегна ръце към него и разтвори наполовина разложените си длани.

— Господ не е сторил това — заплака Дейвид. — Сторил го е полицаят!

— Но Господ му позволи да го стори — отвърна му ядосано тя и едната от очните й ябълки се откъсна. — Същият този Господ, който позволи на Ентрейджиън да блъсне Кирсти по стълбите и сетне да я закачи за кука на стената. Що за Господ е той? Обърни гръб на него и приеми моя. Моят поне не се свени да признае своята жестокост.

Ала целият този разговор — не само молбите й, но и нейният високомерен, заплашителен тон до такава степен се различаваше от спомените за майка му, че Дейвид продължи нататък. Трябваше да продължи, защото мумията все така го преследваше. Вярно, тя вървеше бавно, но беше наясно, че всичко това е само начин да го забавят: мумията беше използвала своите стари египетски магии, за да поставя различни препятствия по пътя му.

— Стой далеч от мен! — изкрещя майка му. — Стой далеч или ще те превърна в камък, увиснал от устата на Господ! Ще бъдеш канатах в устата на кантак!

— Не можеш да го направиш — отговори й хладнокръвно Дейвид. — И никаква майка не си ми. Майка ми е заедно със сестра ми, горе в Небесата, при Господ.

— Какъв майтап! — захили се гниещият труп. Гласът му гъргореше, също като този на полицая. Плюеше кървави храчки и зъби. — Раят е само някаква шега, измислица, за която да си говорите с отец Мартин, стига все така да му купуваш бира и уиски. Раят е реален колкото рибата и конят на Том Билингзли! Да не кажеш, че си се хванал на въдицата? Умно момче като теб! Хвана ли се? О, Дейви! Не знам да се смея ли, да плача ли… — Вместо това обаче заканително му се ухили. — Няма рай, няма живот след смъртта… не и за такива като нас. Само боговете-кантаки, кантахи могат…

Едва сега Дейвид проумя, че единствената цел на подобна объркана проповед е да го задържи. Така мумията щеше по-лесно да го настигне и да го задуши до смърт. Пристъпи напред, хвана омекналата глава и я стисна между пръстите си. Сам се учуди на смеха си в този миг — сети се за онези побъркани проповедници от кабелните телевизии, които стискаха с две ръце главите на вярващите, дърпаха ги, все едно вадят ряпа от земята: „Болести, излизайте! Тумори, излизайте! Ревматизми излизайте! В името на Христа!“ Отново проблесна безшумна светкавица, този път пред него не остана нищо — беше сам насред пътеката.

Дейвид продължи нататък. Мъка тежеше на душата и сърцето му, умът му все така премисляше чутото от устата на майка му: „Няма рай, няма живот след смъртта, не и за такива като нас“. Можеше да е истина, а можеше и да не е. Нямаше как да разбере. Но съществото също така бе казало, че Господ е позволил майка му и сестра му да бъдат убити, а това беше истина… нали?

„Е, може би. Откъде би могло едно малко дете да знае отговора на подобни въпроси?“

Беше стигнал до разклонения дъб с виетконгската вишка. Под дървото стоеше захвърлена сребърночервена обвивка от бонбонче „Тримата мускетари“. Дейвид се наведе, вдигна хартийката и я натика в устата си, за да изсмуче, каквото беше останало от шоколада. „Вземете, яжте проговори отец Мартин в съзнанието му, по-скоро като спомен, отколкото като глас, а това го успокои донякъде. — Това е моето тяло, което за вас се дава и за много други.“ Дейвид отвори очи, уплашен да не би все пак да види пред себе си пияния отец Мартин, но преподобният го нямаше.

Изплю хартийката и се покатери на вишката. Продължаваше да усеща в устата си приятния вкус на шоколада. В ушите му кънтеше рокмузика.

Някой беше седнал по турски на дървената платформа и гледаше към Беър Уудс. Беше заел същото положение, в което имаше навик да седи Брайън — с кръстосани крака и брадичка опряна върху дланите — та Дейвид за момент беше сигурен, че пред него е старият му приятел, само че пораснал. Стори му се съвсем нормално. Един млад мъж на мястото на Брайън не беше с нищо по-странен и различен от гниещото тяло на майка му или от пумата с главата на Одри Уайлър, дори беше много по-лесен за възприемане.

Младежът беше преметнал през рамо старомоден радиоапарат. Върху кожения калъф бяха залепени две лепенки: на едната се виждаше усмихнато лице, другата изобразяваше хипарския знак на мира. Музиката идваше от малкия външен говорител. Звукът беше метален, но все пак музиката си я биваше: здрави барабани, убийствен риф и типичен рокаджийски вокал: „Чувствах се… толкова зле… питах семейния лекар какво ми е…“

— Брай? — проговори Дейвид, докато се качваше на площадката. — Ти ли си?

Мъжът се обърна. Беше слаб, под бейзболната му шапка се подаваха тъмни коси; носеше дънки, сива тениска и огледални слънчеви очила — Дейвид виждаше собственото си лице в стъклата. Това беше първият човек в този… каквото и да е… когото не познаваше.

— Брайън го няма, Дейвид — отговори мъжът.

— Кой сте вие тогава? — Помисли си, че ако и мъжът започне да се разлага или да кърви като Ентрейджиън ще скочи веднага от дървото, пък, ако ще и мумията да го дебне наоколо. — Това си е нашето местенце, на двама ни с Брайън.

— Брайън не може да бъде при нас. Той е жив, нали разбираш.

— Не — възрази Дейвид, но за свой ужас осъзна, че го разбира.

— Какво каза на Маринвил, щом се опита да говори на койотите?

На Дейвид му трябваха секунда-две да си припомни.

— Казах му да не им говори на езика на мъртвите. С тази разлика, че не бях точно аз, който…

Мъжът със слънчевите очила махна с ръка.

— Начинът, по който Маринвил се опита да говори, прилича на езика, който използваме ние двамата: „си ем, тоу ен кан де лах“. Разбираш ли ме?

— Да. „Ние говорим на езика на безформеното.“ Езика на мъртвите. — Дейвид потръпна. — Значи аз също съм мъртъв… така ли?

— Не позна. Изпускаш една обиколка. — Мъжът засили звука на радиото… — „Казах, докторе… Господин М. Д… и се усмихна. — Раскалс.“ — обясни той. — „Феликс Кавалиере изпълнява вокала. Харесват ли ти?“

— Да — отговори му Дейвид напълно откровено. Имаше чувството, че цял ден да слуша песента, няма да му омръзне. Напомняше му за морски плаж и страшни мацки по бикини.

Мъжът с шапката на янкитата се заслуша в музиката, сетне изключи радиото. Едва тогава Дейвид забеляза назъбения белег от вътрешната страна на дясната му китка, все едно непознатият се беше опитвал да пререже вените си. После му мина през ума, че човекът може и да е успял да се самоубие: нали се намираха в страната на мъртвите.

Отново го полазиха тръпки.

Мъжът свали шапката си, избърса потта от врата си, после я върна на главата си и изгледа Дейвид със сериозно изражение:

— Тук наистина е страната на мъртвите, но ти си изключение. Ти си специален гост. Много специален.

— Кой сте вие?

— Няма значение. Да речем един от многото почитатели на Раскалс и Феликс Кавалиере — отказа да се представи непознатият. Огледа се, въздъхна и направи кисела гримаса. — Но ще ти кажа едно нещо, млади човече: хич не се изненадвам, че страната на мъртвите се оказва в предградията на Колъмбъс, Охайо. — Очите му отново се спряха върху Дейвид и усмивката му угасна. — Мисля, че е време да заговорим делово. Между другото, като се събудиш, ще те боли гърлото и в началото може да не знаеш точно къде се намираш. В момента те носят до камиона, с който Стив Еймс пристигна в града. Нещо ги кара да напуснат възможно най-бързо „Американският запад“.

— Защо сте тук?

— За да съм сигурен, че знаеш защо си дошъл… поне като за начало това е достатъчна причина. И така, да те попитам: защо дойде?

— Не знам какво…

— Ако обичаш — прекъсна го непознатият. Стъклата на тъмните му очила проблеснаха. — Ако не знаеш, значи здравата си загазил. Защо изобщо си дошъл на земята? Защо те е създал Господ?

Дейвид изпадна в недоумение и покруса.

— Хайде, хайде! — подкани го нетърпеливо непознатият. — Това са въпросите с лесните отговори. Защо те е създал Господ? Защо е създал мен? Защо Господ изобщо е създал човека?

— За да го обичат и за да му служат — изрече бавно Дейвид.

— Добре, така да бъде. Поне за начало. А какво представлява Господ? Какво си разбрал за Него?

— Не искам да кажа — сведе очи момчето, сетне отново погледна към мъжа (който неизвестно защо му изглеждаше познат) със сериозното изражение. — Страхувам се да не сбъркам — поколеба се за секунда, но накрая изплю камъчето: — Страхувам се вие да не сте Господ.

Човекът се изсмя доволно.

— В известен смисъл това, което каза, е доста смешно, но няма значение. Да не се отклоняваме от въпроса. Какво знаеш за естеството на Бога, Дейвид? Какъв е твоят личен опит от връзката ти с Него?

С голямо нежелание Дейвид отговори:

— Господ е жесток.

Отново погледна в краката си и преброи бавно до пет. И след като не го порази гръм, осмели се да вдигне очи. Мъжът с дънките и сивата фланелка го гледаше все така сериозно, дори напрегнато, но в никакъв случай ядосано.

— Прав си, Господ е жесток. Рано или късно се забавяме, мумията почти ни догонва и Господ се оказва жесток. Защо е жесток, Дейвид?

За секунда не можа да отговори — докато си спомни една от репликите на отец Мартин, изречена, когато телевизорът в ъгъла предаваше без звук някаква контролна среща по бейзбол.

— Жестокостта на Господ ни извисява — отвърна.

— Ние сме мината, а Господ — миньорът, така ли?

— Ами…

— И всяка жестокост е за добро?

— Не, едва ли би могла да бъде добро! — възрази Дейвид. В съзнанието му му възкръсна споменът за Пай, окачена на куката. — Пай, която заобикаляше мравките по тротоара, да не би да ги настъпи.

— Как се нарича жестокостта, плод на омраза?

— Злоба. Кой сте вие, господине?

— Няма значение. Кой е баща на човешката злоба?

— Дяволът…, а може би онези божества, за които майка ми говореше.

— Махни ги ти тия кантахи и кантаки, поне засега. Имаме да се занимаваме с по-важни въпроси, затова държа да се съсредоточиш. Какво представлява вярата?

На този въпрос отговорът наистина беше лесен.

— Материя, от която са изтъкани надеждите ни. Доказателство за всичко онова, което не сме видели с очите си.

— Да. А кое определя вярващия?

— Хм… любовта и примирението, предполагам.

— А кое е обратното на вярата?

Това беше труден въпрос, същинска главоблъсканица. Като онези проклети тестове: посочете, „а“, „б“, „в“ или „г“. Само дето тук дори не бяха посочени възможните отговори.

— Може би неверието? — предположи Дейвид.

— Не, не неверие, а безверие. Първото е естествена реакция, докато второто е следствие на съзнателен избор. А когато човек е изпаднал в безверие, Дейвид, кое е естественото състояние на духа му?

Той се замисли за известно време, но поклати глава:

— Не знам.

— Напротив, знаеш.

Момчето отново се замисли и стигна до извода, че е така.

— Изпадналият в безверие изпада в отчаяние!

— Точно така. Погледни надолу, Дейвид!

Той се подчини и смаян установи, че виетконгската вишка не е вече на дървото. Вместо това се носеше във въздуха, също като вълшебно килимче от дъски, реещо се над просторните и пусти поля. Тук-там сред редици от сивкави и голи храсти и дървета се забелязваха къщи. Имаше един фургон с надпис на вратата, според който вътре живеел пияч на ракия и свирач на револвер; другата сграда беше ламаринената барака, която бяха подминали по пътя си към града; следваха общинските служби, кръчмата „Жълтиците на Бъд“. Ухиленият тарикат с гърнето злато се перчеше от желязната рамка.

— Почвата е отровена — обясни мъжът с бляскавите слънчеви очила. — В сравнение с нещата, които са се вършели тук, Хирошима е едва ли не детска игра. Земята никога няма да се изчисти. Ала всичко трябва да се събори и изкорени, а почвата — да бъде поръсена със сол и изорана дълбоко. Знаеш ли защо?

— За да не се разпростре отровата ли?

— Не, няма как. Злото е крехко и глупаво, натрови ли се веднъж екосистемата, то от само себе си умира.

— Тогава защо…

— Защото отровената земя е плод на перверзни умове и обида на Господа. Сега погледни пак.

Дейвид отново се подчини. Бяха оставили къщите зад себе си и вишката кръжеше над дълбок изкоп. Приличаше на огромна рана, която е гноясала и заразила плътта. Склоновете, насечени от зигзаги, приличаха на стълби; отвисоко рудникът приличаше на пирамида, само че обърната. По хълмовете на юг стърчаха няколко бора, само покрай изкопа имаше зеленина. Откъм близкия край — Дейвид прецени, че това е северната страна на рудника, ако отровеното поле беше Деспърейшън — огромните стъпала се бяха подронили в основата си. Там, където навремето са се откроявали ръбовете им, сега се бяха образували стръмни сипеи. Точно до свлачището и не много далеч от широкия макадамов път, водещ началото си от рудника, зееше голяма черна дупка. При вида й Дейвид инстинктивно почувства опасност. Сякаш някое огромно чудовище бе заровено под земята и сега беше отворило око. Самото свлачище наоколо също го караше да се чувства неспокоен. Защото изглеждаше… някак… умишлено предизвикано.

В дъното на изкопа, под самия отвор на зеещата дупка, бяха паркирани товарни камиони, багери, джипове и всъдеходи, напомнящи на танкове от времето на Втората световна война. В близост се издигаше ръждясала ламаринена постройка. Табелата на вратата гласеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ГЪРМЯЩА ЗМИЯ НОМЕР 2. ОСИГУРЯВАМЕ РАБОТНИ МЕСТА И ФИНАНСОВИ ПОПЪЛНЕНИЯ ЗА БЮДЖЕТА НА ЦЕНТРАЛНА НЕВАДА ОТ 1951.“ Вляво от металната сграда се забелязваше бетонен куб. Надписът на него беше по-кратък:

Между двете сгради беше паркирана прашната кола на Коли Ентрейджиън. Шофьорската врата зееше отворена, лампата на тавана осветяваше вътрешността на купето, напомнящо на кланица. На таблото беше закачено пластмасово мече с мърдаща главица.

— Знаеш кое е това място, нали, Дейвид?

— Това ли е „Китайският рудник“?

— Да.

Приближиха се до отсрещния склон и Дейвид се увери, че по своему рудникът е в много по-окаяно състояние дори от безплодното поле на север. Нямаше цели камъни или по-големи скални отломъци, не и докъдето поглед стигаше. Всичко беше превърнато в ситен чакъл с потискащо жълт цвят. Отвъд паркинга и постройките се забелязваха дори купчини от още по-ситно натрошен материал.

— Какви са тези големи стъпала, които водят към дъното на ямата?

— Тераси. Служат за обиколен път за по-тежките машини, но основната им цел е да ограничат свличанията.

— Не изглежда да са си свършили добре работата — посочи Дейвид зад гърба си. — Там също — показа в противоположната посока. Наближаваха нов участък, в който огромното стълбище беше изчезнало под огромен сипей от скални отломъци.

— Целият склон е поддал.

Виетконгската вишка бавно прелетя над участъка на свличането. От другия му край Дейвид забеляза мрежи от черни кабели, напомнящи на огромни паяжини. Едва когато се приближиха, видя, че нишките всъщност представляват гумени тръби.

— Трябваше да сменим „дъждовните птици“ с емитери. Мъжът говореше с тон на човек, който рецитира заучен наизуст текст. Дейвид внезапно се сети, че непознатият повтаряше думите на Одри Уайлър. — Няколко орела умряха.

— Няколко ли? — повтори Дейвид репликата на господин Билингзли.

— Добре де, всичко на всичко четиридесет. Не може да се говори за уникални екземпляри, пък и в Невада орли винаги е имало с много. Виждаш ли с какво са заменили дъждовните птици, Дейвид? Големите тръби са разпределителните глави — да речем, кантаки.

— Големи божества.

— Да! А маркучите са емитерите. Кантахи. От тях капе слабо концентриран разтвор на сярна киселина. С негова помощ се отделя рудата… и се разяжда земята. Дръж се, Дейвид!

Виетконгската вишка се удари в склона и момчето трябваше да се хване за края на дъските, иначе щеше да изхвърчи. Не му се искаше да падне върху тази изсмукана земя.

Отново се спуснаха надолу и минаха над ръждясалата постройка, склада с експлозивите и струпалите се една до друга край пътя машини. Нагоре по склона, над зеещата дупка, започваше голям участък, надупчен с по-малки отвори. Бяха поне петдесет, може би повече. От всеки се подаваше пръчка с жълт връх.

— Това да не е най-голямата къртича колония в света?

— Казва се участък за взривяване. Точно тук се провежда истинската миньорска дейност. Всяка от тези дупки е метър широка и десет дълбока. Пъхат във всяка от дупките пръчка динамит с детонатор. След това в дупките се изсипва смесен с течно гориво, под формата на гранули, АНБ — амониев нитрат. Мръсниците, които вдигнаха във въздуха федералната сграда в Оклахома Сити, използваха АНБ.

Мъжът с бейзболната шапка посочи склада:

— Вътре е пълно с АНБ. В момента динамит няма — изразходваха всички налични запаси в деня, преди да започне цялата история — но е пълно с АНБ.

— Не мога да разбера защо ми разправяте всичко това.

— Няма значение, само слушай. Виждаш ли дупките за взривовете?

— Да, приличат на очи.

— Точно така. Изкопани са в порфира, който е под формата на кристали. Когато АНБ-то бива взривено, цялата скала става на парчета. В отломъците се съдържа рудата. Разбираш, нали?

— Да.

— Скалният материал се отнася до кошовете, а разпределителните глави и емитерите — кан тах, кан так — се прекарват над тях и се пускат в действие. Но погледни на какво се натъкнаха след една от взривителните операции!

Мъжът посочи голямата дупка и Дейвид усети изведнъж как студена пот избива по гърба му. Дупката сякаш го зяпаше като малоумен човек, който го кани в дома си.

— Какво е това? — попита с половин уста, но предполагаше, че сам се сеща.

— „Гърмяща змия номер 1“. Известна е също като „Китайската мина“, „Китайската шахта“ или „Китайската галерия“. Последните взривове разкриха входа й. Екипът беше, меко казано, изненадан. Никой в минния бизнес по тия места не е вярвал особено на старите истории. Към края на миналия век от „Диабло Къмпани“ твърдяха, че „номер 1“ е била затворена поради изчерпване на залежите. Но тя се е намирала тук, Дейвид, под земята. А сега…

— Наистина ли я обитават духове? — попита с треперещ глас Дейвид. — Така е нали, вътре има духове?

— О, да — съгласи се човекът с бейзболната шапка.

— Каквото и да възнамеряваш да ми разкажеш, не искам да слушам! — извика Дейвид. — Искам да ме върнеш обратно на земята! При баща ми! Повдига ми се от това! Повдига ми се от тази страна на…

Изведнъж замлъкна. Ужасна мисъл го споходи. Страната на мъртвите, така беше казал непознатият. Беше нарекъл Дейвид изключение. Но това означаваше…

— Отец Мартин… Видях го по пътя към гората. Той…

Мъжът хвърли поглед към радиото, после вдигна очи и кимна.

— Умря два дни, след като заминахте.

— Беше ли пиян?

— Към края беше вечно пиян. Също като Билингзли.

— Самоубийство ли е било?

— Не — отговори човекът с шапката и сложи ръка върху рамото на Дейвид. Ръката му беше топла, очевидно не принадлежеше на мъртвец. — Ако не друго, не и умишлено самоубийство. С жена си отишли на пикник на морския бряг. Хапнали, пийнали, а той отишъл да поплува… и така и не излязъл.

— Върни ме обратно — помоли тихичко Дейвид. — Много ми дойде от толкова смърт.

— Отровената земя е обида на Господ — настоя непознатият. — Знам, че е тежко, Дейвид, но…

— Тогава, нека Господ я прочисти! — възкликна ядно момчето. — Не е честно да иска от мен да го сторя, след като уби майка ми и сестра ми…

— Той не ги…

— Не ме интересува! Хич не ме е грижа! Дори да не ги е убил Той, стоял е настрана и не се е намесил!

— Това също не е вярно.

Дейвид затвори очи и с длани закри ушите си. Отказваше да слуша повече. И все пак гласът на мъжа неумолимо проникваше до слуха му. Да се скрие от него беше също тъй невъзможно, както е било невъзможно и на Йона да се скрие от Господ. Господ знаеше как да следва дирята като ловджийска хрътка. А Господ беше жесток.

— Защо си на земята? — попита го гласът, сякаш идващ от съзнанието му.

— Не те чувам! Не те чувам!

— Родил си се на земята, за да обичаш Господ…

— Не!

— … И да му служиш.

— Не! Майната му. Господ! Майната на любовта му!

— Господ не може да те накара да направиш нещо, което сам не искаш.

— Спри! Не искам да слушам, не искам нищо да решавам! Чуваш ли? Чуваш…

— Ш-шт. Слушай!

И против желанието си Дейвид се заслуша.