Том Кланси
Мечката и драконът (21)

20.
Дипломация

— Е, какво ще кажеш? — попита Рътлидж, вземайки обратно бележките си от Адлер.

— Изглежда ми добре, Клиф, ако предположим, че успееш да предадеш посланието по подходящ начин — каза държавният секретар на подчинения си.

— Знам как се правят тези работи — отвърна той и след малко добави: — Доколкото разбирам, президентът иска то да бъде предадено по недвусмислен начин, нали?

Адлер кимна.

— Да.

— Знаеш ли, Скот, никога не съм го правил така категорично.

— А искал ли си?

— С израелците на няколко пъти. Също и с Южна Африка — каза той, след като помисли малко.

— Но никога с китайците или японците?

— Скот, нали знаеш, че досега не съм участвал в търговски преговори? — Но този път щеше да се наложи, защото въпросът трябваше да бъде поставен пред Пекин на по-високо равнище от дипломат с по-висок ранг, а не от посланика. Китайците вече бяха уведомени. Те щяха да бъдат представяни официално от своя министър на външните работи, въпреки че в действителност работата щеше да се върши от дипломат с по-нисък ранг, който беше специалист по външната търговия и който се беше справял досега доста успешно в преговорите с Америка. С разрешението на президента Райън държавният секретар Адлер позволи в пресата да изтече информация, че този път правилата може малко да се променят. Той се безпокоеше, че Клиф Рътлидж не е най-подходящият да предаде посланието, но случаят беше за човек от неговия ранг.

— Как работите с Грант от Министерството на финансите?

— Ако той беше дипломат, щяхме да сме във война с целия проклет свят, но предполагам, че разбира от числа и компютри — каза Рътлидж, без да крие неприязънта си към родения в Чикаго евреин и неговите новобогаташки маниери. Това, че самият Рътлидж имаше твърде скромен произход, отдавна беше забравено. Харвардското образование и дипломатическият паспорт помагаха да се забравят бързо такива неприятни неща като това, че беше израснал в бедняшки квартал и се беше хранил с остатъци.

— Не забравяй, че Уинстън го харесва, а Райън харесва Уинстън — предупреди елегантно Адлер подчинения си. Реши да не обръща внимание на жлъчния антисемитизъм на Клиф. Животът беше твърде кратък, за да се притеснява за дреболии, а освен това кариерата на Рътлидж зависеше от Скот Адлер. Той можеше и да направи пари като консултант на някоя фирма, след като напуснеше Държавния департамент, но изгонване от външното министерство едва ли щеше да покачи цената му на свободния пазар.

— Добре, Скот. Наистина ще ми бъде нужна помощ по монетарните аспекти на този търговски проблем. — Последните думи бяха казани с почтително кимване с глава. Това беше добре. Той знаеше как да превие гръб, когато се налага. Адлер дори не си даде труда да спомене пред Рътлидж, че разполага със сведения от разузнаването по случая. В този дипломат от кариерата имаше нещо, което не вдъхваше доверие на началника му.

— Как ще бъде с комуникациите?

— Посолството в Пекин има връзка със системата „Тапданс“. Снабдени са дори с новите телефони. Същото ще бъде и в самолета.

Но напоследък в това отношение във Форт Мийд имаха проблем. Появиха се трудности за осъществяването на връзката и дори и настройката чрез сателит не помогна. Като повечето дипломати Рътлидж не го беше много грижа за това. Често пъти той очакваше сведенията от разузнаването да се появят като с магическа пръчка и рядко се питаше как бе станало това, но винаги поставяше под съмнение мотивите на източника, който ги предаваше. С една дума, Клиф Рътлидж Втори беше типичен дипломат. Вярваше в твърде малко неща извън кариерата му. Неговите представи за едни по-мирни отношения между държавите бяха твърде мъгляви, както и желанието му да допринесе с личните си способности за избягването на една война.

Адлер обаче признаваше, че Рътлидж е компетентен дипломат с опит и с чувство за хумор, който знае как да представи по най-елегантен и въпреки това категоричен начин една позиция. В Държавния департамент такива като него не бяха много. Някога някой беше казал за Теодор Рузвелт: „Това е най-симпатичният джентълмен, който би могъл да ти пререже гърлото.“ Но Клиф никога не би направил подобно нещо, дори ако с това можеше да напредне в кариерата. Той вероятно се бръснеше с електрическа самобръсначка не толкова от страх да не се пореже, а да не би да се наложи да види кръв.

— Кога потегля самолетът ти? — попита Орелът своя подчинен.

Бари Уайз вече си беше приготвил багажа. Той имаше опит в тази работа, защото пътуваше толкова много, колкото пилот от международните авиолинии. Петдесет и четири годишният бивш морски пехотинец от африкански произход работеше за Си Ен Ен от самото й създаване преди повече от двадесет години и беше видял през това време какво ли не. Беше отразявал действията на контрите в Никарагуа и първите бомбардировки над Багдад. Когато разкриха масовите гробове в Югославия, той беше там. Беше предавал пряко от пътеките на смъртта в Уганда, изпитвайки едновременно желание (да благодарим на Бога, че не можеше да го осъществи) да предаде и отвратителната миризма, която все още го преследваше в сънищата му. Като професионален новинар мисията на Уайз в живота беше да предаде от мястото на събитието истината за това, което се случваше, на тези, които се интересуваха от него, и да заинтригува онези, които не ги беше много грижа. Той не изповядваше някаква конкретна професионална идеология, въпреки че вярваше дълбоко в справедливостта. За него един от начините тя да възтържествува беше да бъде представена най-точно пред съдебните заседатели, т.е. на телевизионните зрители. Той и хора като него бяха превърнали Южна Африка от расистка държава в действаща демокрация. Беше дал личния си принос и за сгромолясването на световния комунизъм. Според него истината беше най-мощното оръжие в света, ако можеш да я доставиш на обикновения зрител. За разлика от повечето свои колеги Уайз уважаваше обикновения гражданин или поне онзи, който беше достатъчно умен, за да следи репортажите му. Този гражданин искаше истината и неговата задача беше да направи всичко, което зависеше от него, за да му я достави. Често в това отношение изпитваше съмнения и непрекъснато се питаше дали се беше справил добре.

Преди да излезе, целуна жена си, както винаги обеща да донесе подаръци на децата и натовари сака си в своята голяма слабост — червения двуместен мерцедес, който подкара на юг по околовръстния път на Вашингтон и после пак на юг към военновъздушната база Андрюс. Трябваше да пристигне по-рано, защото военновъздушните сили бяха много стриктни по отношение на мерките за сигурност. Това може би се дължеше на един тъп филм, в който терористите се промъкваха покрай цялата въоръжена охрана. Въпреки че бяха от ВВС, а не морската пехота, те също носеха пушки и, изглежда, си разбираха от работата, но това не попречи на бандитите да се качат на самолета на 89-а въздушнопреносима бригада, което според Уайз беше също толкова невероятно, колкото един джебчия да се вмъкне в Овалния кабинет и да задигне портфейла на президента. Обаче военните си имаха свои правила, колкото и безсмислени да му се струваха. Помнеше ги добре още от времето, когато беше в казармата. И така, той мина през всичките контролни пунктове, където дежурните го познаваха по-добре от собствените си командири, и седна да чака пристигането на официалните лица в луксозното фоайе на ВИПА в единия край на писта нула-едно. След това се качиха на достопочтения VC-137 за безкрайния полет до Пекин. Седалките бяха удобни както в повечето самолети на международните авиокомпании, обслужването първокласно, но подобни дълги пътувания не бяха много приятни.

— Никога не съм бил там преди — каза Марк Грант, отговаряйки на въпроса на Джордж Уинстън. — Какво ще ми кажеш за този Рътлидж?

Министърът на финансите сви рамене.

— Леке от кариерата в Държавния департамент, издигнало се твърде високо в йерархията. Навремето имаше добри политически връзки, някога беше гъст с Ед Килти.

Бившият борсов агент повдигна вежди.

— Така ли? И защо Райън не го е изритал?

— Джак не е такъв — отвърна той, като се питаше дали в конкретния случай беше много разумно да държиш на принципите си.

— Джордж, той все още ли е такъв наивник?

— Може би, но държи на думата си, а мен това ме устройва. Подкрепи ни по въпроса за реформата на данъчната политика и в следващите няколко седмици тя ще мине в Конгреса.

Грант не вярваше в това, докато сам не се убеди.

— Е, да, ако лобистите в града не започнат да се хвърлят под колелата на влаковете.

Това накара другия мрачно да се усмихне.

— В такъв случай колелата им ще се смажат по-добре. Мисля си, дали да не пратим тези копелдаци в…?

„Джордж, ако вярваш в това, прекалено дълго си се мотал около президента“ — помисли си Грант, но не би могъл да го каже в този кабинет. В крайна сметка идеализмът не беше чак толкова лошо нещо.

— Ще притисна китайските копелета по въпроса за търговския баланс. Райън ще ни подкрепи ли?

— Казва, че ще го направи, и аз му вярвам, Марк.

— Ще видим. Надявам се Рътлидж да познава цифрите.

— Завършил е Харвард — отбеляза министърът на финансите.

— Знам — отвърна Грант. Той имаше свои предразсъдъци за научните заведения, а сам беше завършил Чикагския университет преди 20 години. — Какво пък толкова е Харвард, освен едно име и една привилегия?

Уинстън се засмя.

— Не всички, които идват оттам, са тъпанари.

— Ще видим, шефе. Както и да е.

Той вдигна куфара си и метна през рамо сака с компютъра.

— Колата ме чака долу.

— Приятно пътуване, Марк.

Тя се казваше Ян Лянхуа. Беше на трийсет и четири години, бременна в деветия месец и беше много изплашена. Това беше втората й бременност. При първата й се роди син, когото кръстиха Ю Лон — твърде гръмко име, което в превод означаваше приблизително Голям дракон. Но момченцето умря, когато беше на четири години, блъснато от велосипед, който го изпрати под колелата на един автобус. Смъртта съсипа родителите му и натъжи дори местните партийни босове, които наредиха да се направи разследване, но то оневини шофьора на автобуса и никога не можа да установи кой беше нехайният колоездач. За госпожа Ян това беше голяма загуба и тя потърси утеха в нещо, което не се одобряваше много от правителството на тази страна.

Тази утеха беше християнството — една чужда религия, която тук се презираше, макар и да не се преследваше явно от закона. В друга възраст тя може би щеше да намери утеха в ученията на Буда и Конфуций, но и те бяха до голяма степен изтрити от съзнанието на хората от марксисткия режим, който все още гледаше на всички религии като на опиум за народа. Една колежка й беше предложила дискретно да се срещне с неин приятел на име Ю Фаан. Госпожа Ян го откри и с това започна първата й измяна.

Тя установи, че преподобният Ю беше добре образован и много пътувал човек, което го издигна в очите й. Той беше и добър слушател, който не пропусна нито една нейна дума и от време на време й наливаше чай, като съчувствено докосна ръката й, когато сълзите започнаха да се стичат по лицето й. Едва когато тя разказа за бедите си, той започна своите уроци. Каза й, че Ю Лон е при Господ, защото той е особено добър към невинните деца. Въпреки че тя не може да види сина си в момента, той я вижда от небето и макар скръбта й да е напълно разбираема, тя трябва да вярва, че Бог е състрадание и любов, изпратил своя син на земята да покаже на хората правилния път и да даде живота си заради греховете на човечеството. Даде й една Библия, отпечатана на официален китайски, и й помогна да намери съответните пасажи в нея.

За госпожа Ян това не беше много лесно, но скръбта й беше толкова дълбока, че тя продължи да идва за съвети и накрая доведе със себе си съпруга си Куон. Господин Ян се оказа по-костелив орех за каквато и да било религия. Някога беше служил в народноосвободителната армия, където беше напълно обучен в съответствие с политиката на своята страна и беше дал достатъчно добри отговори на теста, за да го изпратят в школа за сержанти, за която се искаше политическа надеждност. Но Куон беше добър баща за малкия Голям дракон и той също чувстваше голяма празнина у себе си, която не можеше лесно да запълни. Преподобният Ю му помогна да го стори и скоро двамата Ян започнаха да посещават тайните му църковни служби. Постепенно те започнаха да приемат загубата си с по-голяма увереност за отвъдния живот на Ю Лон и вярата, че един ден ще го видят отново в присъствието на всемогъщия Бог, в чието съществуване започнаха да вярват по-силно.

Дотогава животът трябваше да продължи. И двамата работеха в една и съща фабрика, имаха жилище на хора от работническата класа в пекинския район Ди Анмен, близо до парка Джин Шан. През деня работеха във фабриката, а вечер гледаха държавната телевизия и след време Лянхуа отново забременя.

Така те влязоха в противоречие с правителствената политика за контрол на раждаемостта, чиито мерки бяха драконовски. Отдавна съществуваше правилото, че една съпружеска двойка може да има само едно дете. За втора бременност се изискваше официално разрешение от властите. Въпреки че то по принцип не се отказваше на всички, чиито първи деца бяха починали, все пак формално беше задължително и в случай, че родителите бяха политически неблагонадеждни, молбата им се отхвърляше като средство за контрол на населението. Това означаваше, че бременност, за която няма официално разрешение, трябваше да бъде прекратена. Вярно, че се извършваше в безопасност, на държавна сметка и в държавна болница, но бременността трябваше да се прекрати.

Християните попадаха точно в списъка на комунистическите власти за политически неблагонадеждните и не беше за учудване, че Министерството на държавната сигурност имаше свои хора в паството на преподобния Ю. Всъщност те бяха трима, за да не би някой да се поддаде на религията и вече да не може да се разчита на него. Бяха поставили имената на семейство Ян начело в списъка на политически неблагонадеждните. По тази причина, когато госпожа Ян Лянхуа се регистрира надлежно като бременна, в тяхната пощенска кутия се появи писмо, в което й се нареждаше да отиде в болницата „Лонфу“ на ул. „Мей Шугуан“, за да направи аборт. Но Лянхуа не искаше да се подчини. В превод името й означаваше Лотосов цвят, но вътрешно тя беше направена от по-твърдо тесто. Седмица по-късно написа писмо до съответната правителствена служба, че е пометнала. Поради ширещата се бюрокрация тази нейна лъжа никога не беше проверена. Обаче тя държа Лотосов цвят цели шест месеца във все по-засилващ се страх. Никога не отиде на лекар и дори не посети някой от „босоногите медици“, измислени в КНР още преди едно поколение, което предизвика възхищението на левите сили в цял свят. Лянхуа беше здрава и силна и беше определена от природата да дава живот на здрави деца много преди настъплението на комунистическите догматици. Успя да скрие издутия си корем благодарение на широките дрехи. Но онова, което не можеше да прикрие, поне от себе си, беше вътрешният страх. В утробата си носеше ново бебе, желаеше го. Искаше да има още една възможност да стане майка. Жадуваше да почувства как детето суче от гръдта й. Изгаряше от желание да го обича и да го повива, да го гледа как се учи да пълзи, да се изправя, да ходи, да говори, да го вижда как расте и навършва повече от четири години, да тръгне на училище, да се учи и да стане човек, с когото може да се гордее. Но проблемът беше политически. Държавата налагаше безмилостно волята си. Тя знаеше какво може да се случи. Спринцовката, пълна с формалдехид, щеше да се забие в главата на бебето в момента на раждането. В Китай това беше държавна политика. За семейство Ян си беше предумишлено, хладнокръвно убийство и те бяха решени да не губят второто си дете, което преподобният Ю им беше казал, че им е дар от Бога.

Имаше един начин. Ако родиш бебето вкъщи без медицинска помощ и ако то поемеше първата глътка въздух, държавата не можеше да го убие. Имаше някои неща, с които дори правителството на Китайската народна република се съобразяваше, и едно от тях беше, че не можеше да се убива живо, дишащо дете. Но докато то поемеше тази глътка въздух, дотогава не беше нещо повече от парче месо на пазара. Имаше дори слухове, че държавата продава органи на абортирани деца на световния пазар, които да бъдат използвани за медицински цели, а семейство Ян вярваха в тях. И така, те решиха Лянхуа да роди вкъщи, след което възнамеряваха да уведомят държавата за свършения факт и евентуално да го кръсти преподобният Ю. До този момент госпожа Ян се поддържаше в добра физическа форма, ходеше по два километра на ден, хранеше се пълноценно и изобщо правеше всичко, което се препоръчваше в литературата за бъдещите майки. А ако нещата тръгнеха на зле, винаги можеха да отидат за съвет при преподобния Ю. Планът помогна на Лянхуа да преодолее стреса (всъщност това си беше направо сърцераздирателен ужас) от незаконната си бременност.

— Е? — попита Райън.

— Рътлидж има всички нужни качества, а и ние му дадохме най-подробни инструкции. Той ще ги изпълни добре. Въпросът е дали китайците ще се съгласят да играят по правилата.

— Ако не се съгласят, за тях ще стане по-трудно — каза президентът с твърда нотка в гласа. — Ако си мислят, че могат да ни шантажират, Скот, време е да разберат кой е по-силният.

— Те ще се съпротивляват. Помни, че само преди четири седмици направиха поръчка за четиринадесет „Боинг“-777. Ще отменят първо нея, ако с нещо ги ядосаме. Това са много пари и много работни места за компанията „Боинг“ в Сиатъл — предупреди държавният секретар.

— Никога не съм одобрявал шантажирането, Скот. Освен това в случая имаме класически пример на измама. Ако по някакви съображения ние не го направим сега, ще загубим десет пъти повече пари и десет пъти повече работни места, и то не само в един бранш. А това означава, че онези от телевизията няма да кажат нещо добро за нас. Е, аз не съм тук, за да угаждам на проклетите медии. На този пост съм, за да служа на народа по най-добрия начин, Скот. И Бог да ми е свидетел, че ще го направя — обеща президентът на Съединените щати на своя гост.

— Не се съмнявам, Джак — отвърна Адлер. — Само помни, че няма да стане точно така, както ние го искаме.

— Не се и съмнявам. Но ако те започнат да ни погаждат разни номера, това ще им струва по 70 милиарда на година. Ние можем да минем без техните стоки. А могат ли те да минат без нашите пари? — попита Райън.

Държавният секретар не се почувства много удобно от този въпрос.

— Предполагам, че ще трябва да изчакаме и да видим — каза той.