Джон Сак
Францисканският заговор (35)

XXXI

Якопоне отвори очи — жълтеникави и кръгли като златни гулдени.

— Дайте нещо на бедния грешник — примоли се дрезгаво той на жената, която седеше край леглото му.

Тя махна на момчето, застанало до нея.

— Кажи на майка си, че пациентът ни е гладен. Засега бульон и хляб ще са достатъчни.

Каещият се подуши ръката си и сбърчи нос.

— Намазахме раните ти с мехлем — обясни жената. — Знахарят ти остави и едно прахче — да го пиеш за възстановяване на силите.

— Пази боже от празнодумци — изръмжа той. — Спестете ми техните илачи, извлечени от раздробени изпражнения на прокажени. Никакви мазила и успокоителни. Природата е единственият врач, от който имам нужда. — Намуси се и внимателно прокара пръсти през рижавата си коса. — И мозъкът ли ми е изтекъл?

— Не, макар че имаш бая цицина. Сигурно си се фраснал в камък, когато каретата те събори на земята.

Леко кривогледите кафеникави очи се съсредоточиха върху жената.

— Гласът ти ми е познат. Коя си ти?

— Братовчедката на Вана — Амата. Бях похитена в дома си, преди да имаме възможност да се запознаем. — Разбира се, пътищата на двамата се бяха кръстосали две години по-рано, но тя не намери за нужно да го обърква допълнително, като вкара и образа на послушника Фабиано.

— Малката Амата ди Буонконте? Жива? — Веждите се събраха на „V“ над носа му. Очите му обиколиха стаята, сякаш търсеха отговори от варосаните стени. Накрая се спряха на лицето й, огледаха чертите й, натежалите клепачи се отпуснаха.

— Тя страдаше най-много за теб — рече Якопоне, а главата му потъна дълбоко във възглавницата. — Питаше се какво ли те е сполетяло.

Амата пое едрата му длан, вплете пръсти в неговите.

— Дълга история, сир Якопоне. Някой ден, когато укрепнеш достатъчно, ще ти я разкажа с най-големи подробности.

— Ти извика за помощ на площада, нали?

Тя кимна.

— Но защо му е на Гаетани да иска да те отвлича?

Амата изкриви крайчеца на устните си в усмивка.

— Граф Рофредо Гаетани разбира ухажването по този начин. Мъжът, който ме вземе за жена, ще се сдобие със солидно състояние.

Той не отмести погледа си от нейния и тя остана поразена от бистротата на очите му, които нямаха нищо общо с нейните напоследък — подпухнали от безсъние и набраздени от алени вени.

— Има ли човек, за когото би искала да се омъжиш? — попита той.

Тя се засмя и поклати глава.

— Не и сред тези, които са поискали ръката ми досега. Но ми казаха, че скоро трябва да си избера жених — един вид пазач, който да ме охранява от чакали като Рофредо.

Якопоне се закашля.

— Не е толкова… наложително. Имаш мъже родственици, които биха могли да бъдат твои закрилници… да надзирават имуществото ти. — Говоренето изискваше усилия, той се задъхваше между фразите. — Издавал съм подобни разпоредби… в предишния си живот.

Раненият започна да върти главата си на възглавницата, борейки се да остане в съзнание. Простичкото му предложение оказа удивителен ефект върху Амата. Тя погледна с възхита човека, който макар да бе избрал поведение на безумец, всъщност бе дотолкова мъдър, че само с помощта на перо и лист пергамент можеше да превърне непроходимияя шубрак на гражданското право в безопасна пътека, по която тя да мине.

Вярно, че списъкът й с мъже родственици не бе дълъг. Дядо й Капитанио се бе поминал година преди родителите й, завещавайки на татко й пръстена, по-късно плячкосан от Симоне дела Рока. Татковият й чичо Бонифацио бе последният, към когото би се обърнала. Този човек бе способен да я ограби до шушка и да я остави да проси по улиците — или да я затвори в манастир, където пак да заживее като сестра Амата, този път завинаги. Но имаше един човек, който би могъл да й помогне в разрешаването на този проблем — чичо Гуидо, бащата на Вана. Ако е още жив, сега той би трябвало да е единственият собственик на Колдимецо. И ако Якопоне се свърже с него от нейно име… тъстът на нотариуса, разбира се, не би отказал въпреки някогашното недоразумение, в което бяха замесени Бонифацио и Амата.

Обрулените от ветровете устни на Якопоне се раздвижиха.

— Брат ти.

— Фабиано ли?

— Ако не се е обрекъл на доживотна бедност, ще свърши работа.

При споменаването на мъртвия й брат Амата стисна зъби — споменът бе твърде мъчителен за нея. В същото време думите на братовчед й, че Фабиано може би се е обрекъл на бедност, извикаха усмивка, която тя едва успя да преглътне. Някой ден ще разкаже на сир Якопоне историята на „брат Фабиано“.

Чуха се стъпки, по-тежки от тези на Пио.

Готвачката бе решила лично да поднесе храната.

— Моля ви, мадона, да ми позволите лично да сервирам на госта ни — в знак на благодарност, че ви спаси живота.

Амата се усмихна.

— Виждате ли, синьор, какви добри души се грижат за вас. — Запита се дали фактът, че Якопоне и готвачката са вдовец и вдовица, има нещо общо със специалното внимание, което жената обръщаше на ранения гост.

Амата стана, за да може възрастната жена да използва стола й, и излезе от стаята, като застана край един прозорец в преддверието. Надзърна през кепенците към влажните камъни на алеята, които изглеждаха бледосиви и лъскави под лъчите на студеното зимно слънце. Амата забеляза обръснатия Орфео Бернардоне да приближава към главния вход, отпуснал глава и рамене, видимо унил. Колко неприятно за него, че се появява точно когато тя се сети за брат си. Ако след последното му посещение изпитваше някакви съмнения относно решителността си, завръщането му сега разсейваше всичките й колебания.

— Имам посетител — провикна се тя през вратата към стаята на Якопоне. — Ще довършим разговора относно съвета, който ми даде, по-късно.

Докато отиваше към входа да посрещне Бернардоне, в главата й взе да се оформя план. Той щеше да обедини в едно отмъщението й и нуждата й от закрила. Щом Якопоне укрепне достатъчно, че да може да пътува, ще заминат за Колдимецо, с надеждата, че граф Гуидо още живее в имението. Тя нямаше представа дали след нападението е останало нещо от замъка, но Якопоне вероятно знаеше. Възнамеряваше да продължава да проявява интерес към Орфео, да го помоли да ги придружи като охрана срещу разбойници по пътя, а когато стигнат до Колдимецо… идеалното място, където синът на Бернардоне да плати за смъртта на семейството й! Скалистият терен на крепостта с готовност ще приеме жертвата й; ще се превърне в жертвен олтар като плоския камък, облян в кръв, на който еврейските патриарси са клали козлите и телетата, и гълъбите си, за да изкупят своите грехове.

 

Въпреки мечтите си за окончателно възмездие, което повдигна духа й, унилият вид на Орфео смути Амата. Нима може да се изпита удовлетворение от убийството на човек, който изглежда така, сякаш с радост би умрял? Бледият цвят на прясно избръснатите му бузи подсилваше допълнително скръбното му излъчване. Той се стовари върху стола, поставен срещу нея край каменното огнище, но не вдигна очи да я погледне. Заби поглед в пламъците.

— Защо сте толкова тъжен, синьоре? — попита го тя. — Такъв ли сте винаги под брадата и мустаците? Мислех, че сте дошъл да ме забавлявате с разкази за пътешествията си.

— Не биваше да идвам толкова скоро. Сбърках. — Пак потъна в мълчание и се намести с лице към огъня, но не понечи да си тръгне. Устата му бе увиснала като на малоумник, който не си спомня какво е искал да каже.

Най-сетне пророни мрачно с глас на самоубиец.

— Трябва да поговоря с някого. Нека ви разкажа историята на Аладин, старецът от планината, последовател на Мохамедовия чичо Али.

Впери поглед в пламъците и започна.

— Живеел шейхът в крепостта Аламут, отвъд границите на Велика Армения. Имал градина, в която зреели всички плодове на света и се носели благоуханията на прелестни цветя. Върху земите му били издигнати мраморни палати, целите изографисани, обсипани в злато и коприна. В палатите били прокарани канали, по които във всички посоки течели вино, мляко, мед и бистра вода. Под покрива им живеели изящни девици, които пеели и танцували под звуците на лири и лютни и били особено изкусни в изкуството на прелъстяването.

Амата се усмихна на това описание. Де да беше родена и тя в такава чудна езическа обстановка, вместо да й е отреден тежкият живот на християнка! Надзърна към лицето на Орфео, но то бе все така тъжно — в пълно противоречие с цветистите му описания. Затвори очи, като не искаше бляновете й да бъдат вгорчени от незнайните му черни мисли.

— Малцина знаели за земния рай на Аладин — продължи той с все същия монотонен глас, — понеже се намирал в долина, опасана от непристъпна крепост, през която се влизало от таен вход. Той създал това небесно селение, понеже искал да го смятат за пророк — за човек, който решава кой да влезе там и кой не.

В двора си Аладин забавлявал много младежи от околните планини, избирани според бойните им умения и изключителна смелост. След като им разказвал за рая и се биел в гърдите, за да демонстрира собствената си сила и да им покаже, че от него зависи дали ще попаднат тук, заповядвал да им бъде раздаден опиат, наречен „хашишин“. А после, щом те се унасяли, замаяни от наркотика, ги отвеждал в тайните си палати, където дни наред ги заливал с нечувани наслади, а младежите постепенно започвали да вярват, че наистина са попаднали в рая.

Амата се намести на стола си.

— А после пускал ли тези красиви момчета да се приберат у дома?

— Да съм споменавал, че са красиви? — Килна глава на една страна и я изгледа с крайчеца на окото си. — Не можели да си тръгнат по свое желание. Шейхът ги упойвал пак и ги връщал в двора си. Питал ги къде са били и ги уверявал, че ако му се подчиняват, ще ги отведе пак в рая, който били видели.

Така младежите с готовност изпълнявали заповедите му и дори били съгласни да дадат живота си за него, понеже вярвали, че след смъртта си ще изживеят още по-голямо щастие, отколкото приживе. Ако някой съседен владетел се осмелял да обиди Аладин, бивал убиван от воините му, които не се страхували за собствения си живот. Никой, независимо от силата, с която разполагал, не дръзвал да се опълчи на Стареца от планината, не можел да избегне неговите „асасини“ — започнали да ги наричат с това име заради хашишина, който използвали. Ето как тази дума е достигнала чак до нашия език.

Орфео замълча, изчегърта петънце, което видя на нокътя си. Амата плесна въодушевено с ръце, но пак не успя да развесели търговеца.

— Чудесна и страховита история, синьоре. Истина ли е?

— Напълно. — Той зарови лице в силните си длани. Когато отново вдигна поглед към нея, Клепачите му бяха влажни и зачервени. — Преди две нощи убийци асасини посегнаха на моя колар, моя приятел — същият, когото видяхте да отблъсква граф Рофредо и рицарите му с брадвата си.

Амата почувства мъката на търговеца. Но се стегна, за да не допусне да изпита съчувствие, затвори това кътче от сърцето си. Предпочете да се съсредоточи върху друга мисъл: убийци, наети от баща ти, Орфео ди Бернардоне, убиха и моето семейство.

— Остриетата им бяха предвидени за мен — продължи търговецът, — но тъй като се бях избръснал, а Нено си беше с брадата, ни объркаха.

Столът на Орфео изстърга по плочите, щом той го бутна с прасците си.

— Дойдох да се сбогувам с вас, мадона. Не знам с какво заслужих тази враждебност, но съм убеден, че животът ми е изложен на риск, ако остана в Асизи. Реших да помоля сир Доменико да ме изпрати на друга търговска мисия. Единствено съжалявам, че се налага да си тръгна сега, тъкмо когато ви срещнах.

О, не! Не може да изчезнеш пак, рече си Амата.

— Нима убийците не очакват от вас точно това? — изстреля, без да се замисли, тя. — Няма ли да ви дебнат отвъд градските стени?

Той замълча и тя използва случая да му отправи предложението си.

— След няколко дни ще пътувам за окръг Тоди и ми е нужна охрана. Надявах се да помоля вас. — Веднага побърза да добави: — Врагът ви едва ли очаква да предприемете нещо подобно, а ние двамата… — Ние двамата…? Спря се, преди да е разколебала съвсем решителността си, преди да е изрекла откровена лъжа.

Облакът, затъмнил чертите му, започна да се вдига още преди тя да е довършила. Амата се запита дали се дължи на отворилата му се възможност за бягство или на недоизказаното послание в думите й.

Орфео стисна ръката й.

— За мен е чест, мадона. Огромна чест.

Тя усети неочаквано гъделичкане по вътрешната страна на бедрата, докато устните му докосваха едва-едва опакото на ръката й.

 

— Джерардино гасне. Грипът се е вкопчил в дробовете му, престана да се храни — провикна се Дзеферино през решетката, докато оставяше дневната дажба храна на Конрад и Джовани.

Джовани от Парма поклати мрачно глава, докато Конрад му подаваше паницата супа.

— Според мнозина именно брат Джерардино ди Борго Сан Донино неволно е допринесъл за моето хвърляне зад решетките. Колко време, казваш, двамата с него сме гости на Бонавентура? Шестнайсет години? Неприятно положение за млад и приветлив човек като него. Щеше да ти харесма, Конрад — брилянтен теолог: благовъзпитан, набожен, умерен в словата и храната, всячески услужлив — със скромност, с благост.

— Като те слушам, свят човек. С какво точно обиди ордена? — попита отшелникът.

— Също като мен присъстваше на проповедите на абат Йоахим. Само че разпространяваше някои от идеите му, насочени срещу властта на духовенството. И прелатите в Париж се обърнаха срещу него. В качеството си на генерал-министър трябваше да го накажа, понеже твърденията му граничеха с ерес. Но не можах да го направя, тъй като прозирах безукорната логика, скрита зад твърденията му. Всъщност някои от писанията му бяха приписани на мен. После, когато той падна, аз го последвах. Конвентуалите, които искаха да ме сменят, просто си намериха извинение.

Джовани потопи залък хляб във воднистия бульон, докато омекна достатъчно, че да може да го сдъвче. Преглътна залъка и отпи от чорбата. Конрад се опита да насочи вниманието му обратно към темата.

— Какво прибави Джерардино към учението на Йоахим?

Джовани вдигна рязко поглед, още преди Конрад да е довършил изречението си, на лицето му бе изписана изненада, и отшелникът се подготви за поредното отклонение на другаря си.

— Извинявай, брате. Сетих се за една песен, която не бях пял от години. Казват, че е била изпята от една млада жена като предупреждение за идните събития.

Удари римлянин един друг римлянин в главата,

но вместо да му отмъсти, Рим онзи му предложи.

Лъвът сближи се със лисица високо в планината,

ала умря, едва наметнал гепардовата кожа.

— Така и не разбрах кои са тия римляни, нито лъвът, нито лисицата, както не знам и кой е антихристът и за каква мерзост на запустението говори в пророчествата си Йоахим. Години наред бях убеден, че антихристът е император Фридрих; манията му да се къпе всеки ден, дори в неделя, беше доказателство, че не зачита ни Божиите заповеди, ни празниците и тайнствата на църквата. Но когато Фридрих почина, а останалите пророчества останаха неизпълнени, започнах да се съмнявам. Помолих Джерардино за мнение, а той се позова на Исая, глава осемнайсета, от „Горко на земята, която се осенява…“ и т.н. до края, имайки предвид кастилския крал Алфонсо. „Определено той е онзи проклет антихрист, за когото говорят всички доктори и светци, така каза.“ Що се отнася до мерзостта на запустението, със същата убеденост вярваше, че с този термин се описва бъдещ папа, който ще проявява склонност към симония.

— За такива ли тълкувания хвърлиха Джерардино зад решетките? — попита Конрад.

— Не съвсем, макар че определено го направиха за посмешище уж от името на университетските преподаватели. Абат Йоахим разделя времето на три: в първия етап Богът Отец работи потайно сред патриарсите и пророците. Във втория — Синът работи посредством Апостолите и техните последователи, духовенството, за което Той казва: „Отецът ми работи досега, а оттук нататък ще се грижа аз.“ В последния етап Светият дух ще работи чрез религиозните ордени, монаси и монахини, като пренареди по нов начин йерархиите. Не че Старият и Новият завет ще бъдат отменени, нищо подобно, но очите человечески ще бъдат отворени от Духа, за да прозрат новото откровение в древните писания — Вечно евангелие, изхождащо от Заветите, както неговият автор, Светият дух, произхожда от Отца и Сина. Но преди да се случи това, ще настанат сътресенията, предречени в Апокалипсиса, Битката при Армагедон, която ще предшества владичеството на светците. Смятахме, че годината на катаклизмите ще е 1260.

— И защо точно тогава?

— Изглеждаше недвусмислено посочено в Книгата на Иудит. Иудит живее като вдовица три години и шест месеца, тоест 1260 дни. Тя символизира църквата, която надживява Христос, своя жених, не с 1260 дни, а с толкова години. Ето защо лето 1260 би трябвало да е преломна точка в живота на църквата.

— Но ако нашият Бог е умрял през трийсет и третата си година — прекъсна го Конрад, — не би ли следвало пророчеството да се изпълни трийсет и три години след лето господне 1260?

Джовани вдигна очи, за да погледне Конрад, после потърка челото си с юмрук.

— Разбира се! Ето защо събитията, предречени от Йоахим, все още не са се случили. Джерардино не е взел това предвид. Но имаше и още нещо.

Той публикува „Въведение към Вечното евангелие“, където бяха включени най-известните произведения на абат Йоахим, с предговор и бележки, съставени от самия него. Тайнствата са просто преходни символи, така твърдеше той, които следва да бъдат оставяни встрани по време на владичеството на Светия дух. Наред с това, както вече ти казах, той постави знак за равенство между папата и мерзостта на запустението и за няколкото години, оставащи до годината на осъществяване на пророчеството, папската институция остана недоволна. После той обяви, че свети Франциск е новият Христос, дошъл да замести Исус, Христос на втората епоха. Парижките школи не можеха да позволят подобно твърдение да остане необорено и повдигнаха въпроса пред папска комисия през 1255. Комисията заклейми творчеството на Джерардино и изгори всички преписи на книгите му. Сега, както изглежда, е дошъл редът на Джерардино да се раздели с живота като еретик, отлъчен за упорството си, понеже той така и не оттегли неортодоксалните си идеи.

Повече не отвориха дума за Джерардино, докато няколко дни по-късно дрезгавият шепот на Дзеферино не оповести неизбежното:

— Духът на брат Джерардино напусна тялото му в съня тази нощ.

— Нека нашият Господ Бог и благословената Му Майка приемат душата му — рече Джовани.

Решетката проскърца и Дзеферино се промъкна при тях.

— Бернардо от Беса го посочи за пример в тазсутрешното събрание. — Дзеферино ги стрелна с очи и снижи глас: — Голяма глупост е, когато един монах е укоряван от най-учените люде, но въпреки всичко не отстъпва от погрешното си становище, ами е все тъй своеволен и упорит, залъгвайки самия себе си.

— Бернардо ли застана начело на управителния съвет? — попита Конрад.

— Това е другата ми новина — отвърна Дзеферино. — Бонавентура замина за Рим. Светият отец го помоли да говори пред църковния събор в Лион. Ще отсъства цялото лято — най-малко.

Конрад сведе глава. Надигна се, като размърда вкочанените си пръсти по влажната пръст в килията. Като влачеше прангите, с които бяха оковани глезените му, занесе остатъците от храната в кошницата на стената. Цели две години той бе хранил надежда, че генерал-министърът може да се омилостиви и да ги пусне и двамата — него и Джовани от Парма. Сега, погълнат от задълженията си около папата, Бонавентура едва ли щеше да се сети за непокорните си събратя, затворени в дълбините на „Сакро Конвенто“. Щяха да гният тук още най-малко половин година.

Конрад се вгледа в съсухреното лице на съкилийника си, който си допиваше бульона. Джовани бе прекарал тук толкова време, колкото и Джерардино. Монахът огледа и собствените си бледи, кльощави ръце, стисна лакътя си под туниката. Дали двамата с Джовани нямаше да доживеят края на дните си тук като бунтовника Джерардино? Дали ще му се отнеме възможността да осъществи дадената клетва да работи сред прокажените? Колкото и безсмислено да му се струваше, дали е възможно това наистина да е била крайната цел на Бог да ги привлече в ордена — да прекарат дните си в подземен мрак, в компанията на плъхове? Неведоми са пътищата ти, о, Боже, наистина, рече си той и взе паницата от ръцете на Джовани, за да я подаде на Дзеферино.

— Хайде, брате — рече той, щом тъмничарят напусна килията им. — Да благодарим още веднъж за храната.