Джон Сак
Францисканският заговор (24)

ХХ

На сутринта, определена за официална аудиенция при папата, Орфео тръгна за базиликата преди Тебалдо, за да помогне с приготовленията. Докато малка армия венецианци се занимаваха с цветята и килимите, той помогна на групата, която трябваше да пренесе масивния трон на „Пиаца ди Сан Марко“, където папата щеше да приеме дожа и другите знатни особи. Работниците носеха и един по-малък трон за дожа, после Орфео помогна да вкарат в огражденията и мулето албинос на папата. Като предпазна мярка над двата трона бе вдигнат платнен навес — от юг и запад се събираха буреносни облаци.

Навсякъде около Орфео местните се опитваха да си проправят път към по-предни позиции с по-добра видимост. Отряд рицари бяха дошли чак от Рим и се подреждаха в защитен обръч около площада, за да държат тълпата на безопасно разстояние. Щом настана третият час, камбаните на „Сан Марко“ удариха и от базиликата отвърна хор мъжки гласове, които запяха Te Deum Laundamus. Гласовете се усилиха, щом църковните сановници се появиха и прекосиха краткото разстояние през площада до двореца на дожите.

Орфео пристъпваше нервно в очакване на Тебалдо. Венецианците особено държаха на външната показност. Как ни щеше да се появи папата? Досега бе виждал Тебалдо само в неформална обстановка — на кораба или в двореца. Дали изобщо бе предвидил да си осигури гардероб, който да може да съперничи на пищните облекла на Лоренцо и госпожа догаресата? За местните богаташи външният вид беше всичко.

Сред тълпата, която стоеше най-близо до двореца, се надигна въодушевен шепот. Орфео проточи врат и с облекчение видя Тебалдо, който приближаваше трона си със сведена, непокрита глава, босоног, облечен в най-обикновено черно расо на селски свещеник. Сякаш изобщо не забелязваше тълпата от хора, устните му се движеха в безмълвна молитва. Когато най-сетне вдигна глава и забеляза Орфео, който стоеше зад трона, изражението му сякаш казваше: „Реформата започва от тук.“

Междувременно дожът бе пристигнал на кея „Сан Марко“, след като бе прекарал нощта във фамилния си дворец. Държавната баржа бе вързана срещу площада и жуженето на тълпата, примесено с възгласи на почуда и одобрение, подхвана наново, щом Лоренцо стъпи на брега. Беше сменил кръглото си кепе със златна корона, инкрустирана със скъпоценни камъни. И той беше облечен в роба, но по-къса от тази на папата и бяла на цвят, по краищата с хермелин. Под нея се виждаше пурпурен клин, а отгоре бе наметнал златоткана наметка. Догаресата и придворните й слязоха от баржата след него. Тя се плъзна след съпруга си, облечена в аленочервена рокля с шлейф от златоткан брокат, с хермелинови волани около маншетите. Лицето и цялата й глава бяха скрити под дълъг воал, прикрепен от мъничка корона. Дамите зад нея бяха облечени в тъмносини рокли и аленочервени пелерини, на главите си носеха шапки и кадифени тюрбани, инкрустирани със скъпоценни камъни и ефирни воали.

Щом стигна до папата, Лоренцо свали златотканото си наметало и се просна в цял ръст на паважа. Изправи се на етапи, като целуна най-напред стъпалата на папата, после коленете му, докато накрая се изправи съвсем. Тебалдо на свой ред стана. Взе главата на дожа между дланите си и го целуна по двете бузи, после го прегърна.

— Добре дошъл, възлюбени сине на църквата — рече той. — Седни от дясната ми страна.

Дожът зае мястото си под радостните възгласи на тълпата.

Камбаните забиха пак и хорът продължи да пее Te Deum. Тебалдо хвана дожа за ръката и го отведе в базиликата, където от папата се очакваше да се включи в тържествената литургия в чест на Вси светии. Орфео разчиташе във всяко движение на папата смирение и строга отговорност към новите му задължения. И облеклото, и думите му съответстваха на онова, за което бяха разговаряли по време на пътешествието им. Орфео изведнъж се почувства безкрайно горд, че е част от антуража на човек като папата.

Литургията продължи почти до обяд. После Тебалдо яхна мулето си, докато Лоренцо му държеше стремето. Дожът отведе госта си до кея. Моряците, поели към Анкона, вече се бяха качили на корабите си, които в същия този момент минаваха един подир друг покрай брега.

— Бихте ли благословили нашия флот, Ваше светейшество? — помоли Лоренцо.

Папата отвърна кротко, но достатъчно силно, че Орфео да чуе думите му. За жалост, освен до него казаното достигна и до слуха на другите, които се намираха в близост до двойката.

— Ще се моля за безопасното завръщане на хората и корабите ви — рече той. — Не мога да се моля за успеха на начинание, което смятам за разбойническо. Жителите на Анкона също са мои чеда.

Лицето на Лоренцо пламна, щом Тебалдо се обърна, вдигна ръце към корабите и направи голям кръстен знак над флотилията.

Изведнъж, въпреки радостните възгласи на моряците, Орфео се почувства неловко. Щеше му се церемонията да приключи час по-скоро и вече да са тръгнали на път, ескортирани от римските рицари. После му хрумна, че човекът, организирал въоръжения ескорт, може да е имал не само церемониален интерес в изпращането на воините си чак до Венеция.

След като и последният кораб напусна пристанището, дожът поведе мулето обратно през площада, където папският трон бе преместен на място с по-добра видимост. Парадът на гилдиите и поднасянето на даровете щеше да започне скоро и както бе предрекъл Гиулиано, вероятно щеше да продължи няколко дни. Щом Тебалдо се настани, дожът прошепна нещо на един от хората си. Съобщението сигурно нямаше нищо общо с отказа на папата на кея. Въпреки това, докато гилдията на стъкларите, облечени в алено-червени роби, влизаше на площада, размахвайки тържествено знамена, бутилки и чаши, Орфео се промъкна сред тълпата и си проправи път към капитана на римската гвардия.

Нощта се оказа тъмна като в рог — идеална за кражба. През целия ден над Асизи висяха ниски черни облаци — ранен предвестник на зимните бури, които щяха да заровят планините под пелени от сняг през идните месеци.

Каменният под на спалното помещение смразяваше босите крака на Конрад, но той прие с благодарност тази несгода. Дюшемето можеше да проскърца и да го издаде въпреки зловещото хъркане на монасите. Джобът му тежеше от желязната пръчка, която бе намерил край ковашкото огнище. Имаше намерение да изкърти една-две дъски от шкафовете, после да ги върне по местата им, без да оставя следи зад себе си. Дори при това положение пак щеше да се наложи да напусне „Сакро Конвенто“. Може и никой да не забележи кражбата, но така или иначе нямаше къде да чете и дори да скрие ръкописа на Тома от Челано, след като го намери. Но пък ако успее да прикрие липсата, щеше да си осигури достатъчно време да се измъкне небрежно, посред бял ден, пъхнал откраднатия ръкопис под расото си.

Още не можеше да повярва, че е решил да извърши кражбата — нищо, че вече се измъкна от спалнята и тръгна на пръсти през главната галерия. Дали Лео и Франциск биха одобрили методите му, пък дори да знаят целта му и да го насърчават в постигането й? Вървеше плътно покрай стената, където сенките бяха най-дълбоки, като опипваше с пръсти гладките следи от длето, оставени от зидарите върху гранитните блокове. Обзе го странно чувство — все едно ръцете му обхождаха историята на ордена. Представяше си зидарите, които се потяха под заповедите на Елиас и издигаха основите, оформяха гигантските блокове, които пристигаха всеки ден от кариерите, вдигаха камъните и дървения материал високо във въздуха с огромните си лебедки. Не беше ли точно това причината, поради която искаше да разбие шкафовете — за да стигне до корените на ордена, които Бонавентура и местните магистри се опитваха да изтръгнат?

Когато тази длъжност бе заемана от Джовани от Парма, той се бе опитал да даде подслон на братята спиритуали. Онези, които искаха да се придържат към първичното правило за бедност, продължаваха да се чувстват част от ордена. Но Бонавентура гледаше по друг начин на своите монаси. Те вече нямаше да бъдат пътуващи проповедници, които просят храна или заплащат за нея, като ринат оборски тор, хранят болни и прокажени, спят в краварници, готови са да се подчинят и да приемат унижение от всекиго.

Седем години по-рано, когато генерал-министърът прогони Конрад от Асизи, се опита да оправдае все по-голямото охолство, в което тънеше орденът: „В началото братята бяха прости и неуки, започна той. Именно затова заобикнах живота на блажения Франциск и ранната история на ордена — поради факта, че приличаха на началото и развитието на църквата. Както църквата е започнала с прости рибари и постепенно се е разраствала, привличайки изтъкнати и начетени философи, така трябва да стане и с нашия орден. По този начин Бог знае, че нашият орден на братята минорити е основан не от благоразумни люде, а от самия Исус Христос.“

Монасите на Бонавентура трябваше да бъдат образовани, школувани в университет проповедници, хора, към които широката общественост да изпитва уважение и да цени. Целта е да се разсее мълвата, че орденът се е отклонил от някогашните си идеали. И в процеса на създаване на този монах от нов вид той същевременно затвори устата на своите противници. Един идеализиран орден има нужда от идеализирани членове и идеализиран образ на основателя си. Конрад предпочиташе да мисли, че тези обикновени гранитни стени представляват повече от истинската история на ордена, отколкото великолепната проза на Бонавентура.

Тъкмо се бе добрал до ъгъла преди последната отсечка, водеща към библиотеката, когато в очите му блесна лъч светлина. В този миг той видя пред себе си вратата на библиотеката толкова ясно, все едно беше ден, което означаваше, че онзи, който евентуално наблюдава, сигурно също го е видял. Откъм долината се надигна грохот, който отекна нагоре към манастира.

Той вдиша струя хладен въздух и изчака бумтежа в гърдите му да стихне. После изтича по останалите стъпала до библиотеката, преди поредната мълния да е разцепила мрака. Светкавиците биха могли да обрекат мисията му на провал, но гръмотевиците бяха добре дошли. Щом коленичи край някой шкаф, ще изчака да блесне светкавица, ще намести желязото и ще изкърти дъските под заглушителния шум на гръмотевицата.

Конрад използва спорадичните ивици светлина, за да налучка пътя до писалището си, където предния ден си бе оставил газеник — уж за да почете по-късно следобеда, когато светлината в библиотеката ставаше оскъдна. Мъдър ход, рече си, докато опипваше плота на писалището и рафта под него. Лампата я нямаше. Едва ли бе дал причина на Лодовико да заподозре плановете му. По-скоро библиотекарят е разтребвал и не е искал да рискува разлята газ да повреди някой от безценните му ръкописи. За щастие Бог, който е предвидлив, му бе осигурил друг източник на светлина.

С всяка следваща светкавица Конрад се придвижваше все по-близо до един от шкафовете, докато накрая коленичи, готов за действие. Бързо си изработи система — по време на гърмежите къртеше, при последващите светкавици се оглеждаше. Странните форми на библиотечните рафтове, камарите книги, писалищата и столовете хвърляха неочаквани сенки, съвсем различни от сенките на предметите денем. Някои като че се изместваха с всяка светкавица.

Изтрещя поредната гръмотевица — този път по-мощна и по-отблизо. Явно бурята приближаваше към града. С рязко движение на инструмента той успя да освободи долната част на дъската. Завъртя я с една ръка, другата вкара в дупката. Шкафът беше пълен с ръкописи. Издърпа един през отвора и го положи на коленете си в очакване на следващата светкавица, за да различи заглавието. Тя се оказа съвсем кратка, като му даде възможност да прочете една-едничка дума — Sociorum — и да види, че две от сенките бяха надвесени току над него.

Монахът, който го изведе навън, не каза нито дума и не свали качулката си; Конрад предположи, че високата фигура, която остана вътре, за да прибере ръкописа и да оправи шкафа, е на Лодовико. Пред библиотеката ги очакваше младеж с фенер. Светлината разкри лицето на най-младия послушник в „Сакро Конвенто“ — дете на име Убертино от Казале, дошъл в манастира едва предната седмица. Конрад и момчето се бяха засичали няколко пъти и Убертино винаги бе демонстрирал желание да подхване разговор с него; гледаше по-възрастния си събрат с благоговение, като че се прекланяше пред герой. Това забавляваше Конрад, който си припомни собственото си благоговение пред брат Лео, когато самият той бе горе-долу на възрастта на това момче. Остана поразен, че Бонавентура е замесил толкова млад човек в мръсните си дела; може би генерал-министърът иска момчето да се увери с очите си какво очаква всеки непокорен брат.

Разпозна без колебание силуета на възрастния брат Тадео, който имаше характерни увиснали рамене и гърбица. Поредната светкавица освети гънките на качулката му, тъжните воднисти очи и увисналата челюст на дългогодишната хрътка на генерал-министъра. Бонавентура вероятно е предполагал, че Конрад няма да се съпротивлява, щом е възложил залавянето му на възрастен монах и млад послушник. Пък и изобщо отшелникът не беше войнствено настроен. Беше заловен в момент, в който извършва нещо нередно, краде от библиотеката. Това бе дързък опит да се заобиколи възбраната върху ранните жития на светеца. Сега му оставаше само да се осланя на Божията воля и да приеме справедливостта на избраното за него наказание.

Свещите в кабинета на генерал-министъра потрепваха на течението от отворената врата. Смръщеният Бонавентура седеше зад писалището си, обичайно спокойното му лице бе скрито зад сънлива маска. Конрад забеляза, че тонзурата и тънките му вежди са посребрели през годините след последната им среща; около кафявите му очи се бяха надиплили бръчици. Четиринайсет години по-рано трийсет и седем годишният Бонавентура бе избран за генерал-министър на ордена. Годините не му се бяха отразили добре и Конрад знаеше, че главна роля в тревогите на генерала играят именно такива вироглави братя като него. Порази го още и странното сияние, което обгръщаше като ореол главата на Бонавентура. Накрая осъзна, че е просто светлината на факлата, отразена от лъскавия му череп.

Бонавентура се облегна на стола си и забарабани с пръсти, докато оглеждаше монасите, застанали пред писалището му. Най-сетне погледът му се проясни.

— Оставете ни, братя — рече той. — Чакайте под колоните.

Генерал-министърът отпусна островърхите си пръсти на устните, докато двамата излязат от стаята. После завъртя погледа си към Конрад.

— Значи дотук се стигна — рече той някак самоуверено. — И какво да те правя сега?

Отшелникът сведе глава като виновно дете и не отговори.

— Конрад, Конрад, продължаваш да ме разочароваш. Не че поведението ти е изненадващо, имайки предвид вредното влияние на брат Лео върху теб, но въпреки това съм разочарован.

— Криеш нещо — сопна му се неочаквано Конрад.

— Нима? — Бонавентура вече беше напълно себе си, скрит зад обичайната си маска на спокойствие. — Дори това да беше вярно, не би трябвало да те засяга. Като верен наш брат ти би трябвало да знаеш, че не бих допуснал нищо да навреди на святата репутация на нашия орден.

Конрад усети как го обзема непреодолимо желание: да стреля напосоки с цялата налична информация, с която разполага.

— Защо забрани първото на Тома? — избухна той. — Защо бе осакатен Другаря? Откъде дойде серафимът? — Докато говореше, всички фибри на тялото му завибрираха.

— Служи на бедните чеда Христови — отвърна с подигравателна усмивка Бонавентура. — Търси брат Якова. — Завъртя пръстена си. — Знам всичко за бележката на Лео.

— Защото Илуминато срещна куриера.

Усмивката не слизаше от устните на Бонавентура и веждите му се понадигнаха.

— Няма спор. Но пак ти казвам, за мене писмото не е важно. А това, което би трябвало да има значение за теб, е, че Съветът в Париж, нашите мъдри провинциални министри, а не аз, при това по причини, които самите те разбират най-добре, забраниха житията на Тома от Челано, както и житието от тримата другари. Те взеха своето решение и наш дълг като покорни синове на свети Франциск е да се съобразим с него. Онези от нас, които не го сторят, следва да получат своето наказание, за да служат за пример на останалите.

Бонавентура накара събеседника си да загуби ума и дума, но не заради заплашителния тон, а със смисъла на казаното. Конрад реагира като пекар, който изведнъж се сеща, че е забравил самун хляб във фурната. Idioto! През цялото време е било пред очите ти, толкова явно. „Осакатеният Другар“ не е човек — не е нито Анджело, нито Руфино, Масео или който и да е друг от братята, погребани в базиликата. Лео е имал предвид историята, която са сътворили тримата — спомените и разказите за Франциск, които явно са били променени като скопен кон. Беше държал ръкописа в ръцете си преди броени минути — Legenda Trium Sociorum. Бе се оказал тъй близо до още едно парченце от мозайката на Лео!

Бонавентура продължи да нарежда монотонно:

— Но, брате, тъй като дона Джакома с милостивото си сърце прецени, че е редно да се сприятели с теб, този път ще ти простя — но само този път. Ще напуснеш „Сакро Конвенто“ незабавно. Не желая повече да те виждам в този манастир, нито дори в базиликата, нито да чувам, че си разговарял с когото и да е от монасите тук. Ще постъпиш разумно, ако се върнеш в планинската си килия и забравиш това безплодно дирене. Ако науча, че не си постъпил така, и появиш ли се още веднъж в полезрението ми, ще понесеш цялата тежест на дадените ми правомощия. Погрижи се никога повече да не ме подлагаш на изпитания.

Бонавентура допря показалец до бузата си, точно под окото, като леко подръпна долния си клепач.

— Ci capiamo, а? Ясно ли е?

Щом генерал-министърът бавно се надигна и заобиколи писалището си, Конрад си спомни какво бе казал на Амата за свирепите лапи на грифона. Образът се настани още по-устойчиво в главата му, когато звярът разпери наметалото си, сякаш криле на прилеп, и протегна обсипаната си със скъпоценни камъни ръка, за да бъде целуната.

Вратът на Конрад се схвана. Той се отдръпна от протегнатия юмрук.

— Целуни пръстена, брате — рече със зловещ глас Бонавентура. — Като благодарност за свободата си, която не е късно да ти бъде отнета, и като знак за онова покорство, което винаги ти е липсвало болезнено — целуни пръстена.

Стаята се разтърси от мощна гръмотевица. Пламъците на свещите аха да угаснат — затрептяха като подгонени от вятъра знаменца. Конрад сведе глава. Падна на коляно, пое ръката на генерал-министъра и поднесе лапис лазули към устните си. Сведените му очи се ококориха внезапно, щом видя надписа върху камъка — недодялана фигура, вписана в окръжност под две арки.