Джон Сак
Францисканският заговор (33)

XXIX

Амата навлече синя роба над ленената си нощница. Нави плитката на тила си и подпъхна висящите краища в боне. Какво ли иска граф Рофредо толкова рано сутринта? Дори благородник от могъщия клан Гаетани би следвало да изчака приличен час, за да се представи. Е, нямаше да я види в най-добрата й светлина; може пък гледката на неизмитото й лице, безмилостно огряно от ранното утро, ще го стресне и изгони. Това поне би било достатъчна компенсация, задето прекъсна съня й. Сред всички кандидати, с които се бе срещнала, Рофредо Гаетани бе направил впечатление на Амата като най-ненавистен и омразен. Най-сетне тя разбра причината за тържествуващото настроение на Якопоне след схватката в гората и защо той сравни случилото се с някогашните победи над Гаетани из улиците на Тоди. От кратката си среща с граф Рофредо тя разбра защо леко смахнатият й братовчед, който познаваше благородническия род от дете, ги смята за толкова отвратителни — по-отвратителни от всички гвелфи и гибелини, разцепващи всеки град в Умбрия. Макар и в разцвета на четирийсетте, Рофредо бе овдовял вече три пъти. Отказа да задоволи любопитството й с информация за бившите си съпруги, а просто махна с ръка, с което изчерпа въпроса за смъртта им.

— Епидемии. За всичко са виновни епидемиите. И маларията. — Жълтеникавата му кожа предполагаше, че маларията не е подминала самия него, и обясняваше защо е толкова лаконичен в обясненията си. При все това пресметливостта в присвитите тъмни очички, които не смееха да срещнат погледа й, хладното излъчване, засилено от жълтеникавото му сипаничаво лице и оплешивяващото теме, я накараха да изпита страх, че е способен на изключителна жестокост; че пред нея стои човек, болен както отвътре, така и отвън. Тръпки я побиха, само като го погледна. Разговорът им, по-скоро монолозите му, се съсредоточиха върху здравите връзки на семейството му в окръг Тоди и Рим и особено върху високопоставения пост на брат му, кардинал Бенедето Гаетани, за когото Рофредо нахакано твърдеше, че един ден ще стане папа. Стисна златния ланец, увесен на гърдите му, и устните му се разтеглиха в лека усмивка, щом заговори за пари и имоти, за богатствата, които е придобил от предишните си бракове, към които Амата щяла да има солиден принос. Поне беше искрен, а не прикриваше мотивите си под изкусни маски. Приключи речта си, като й заяви, че трябва да зачеркне всички останали кандидати, понеже така или иначе е решил да е негова per amore o per forza — по любов или чрез сила. Пак се усмихна на шегичката си, но този път ръката му опна по-здраво златния ланец.

Тя отиде да се изкъпе веднага след срещата си с него, сякаш имаше нужда да измие от себе си уродливото му ухажване. Точно този никога няма да ме „има“, закле се пред себе си тя. По-скоро бих умряла.

А ето че е дошъл пак, при това в този неприличен час. Все още не напълно на себе си, Амата влезе в просторното фоайе. Рофредо и придружителят му я очакваха в далечния край, близо до входната врата. Пио стоеше малко встрани, без да прави опити да прикрива враждебността си, докато двамата се покланяха.

— Изкарах безсънна нощ, господа, тъкмо се бях унесла в сън, когато ми съобщиха за вас. — Надяваше се в тона й да се усеща частица от неприязънта, която изпитваше. — Какво ви води насам в този ранен час?

Устните му помръднаха със същата лукава подигравателност, която силно я бе подразнила при предишната им среща.

— От сън спомени няма — рече той. — Дойдох да чуя отговора ви.

Тя го изгледа невярващо. Чувството й за благоприличие й подсказваше, че е редно да обуздае надигналия се в гърдите й гняв, но Рофредо никак не й помагаше.

— Според мен, господине, дори глупак не би поел риска да изпита разочарование преди закуска. Но тъй като се изправяте така директно пред мен, нека ви отговоря със същата прямота. Не ви обичам, граф Гаетани.

Отговорът й сякаш не изненада Рофредо ни най-малко, вероятно защото любовта не бе нещо важно за него.

— Разочаровате ме, синьорина. Брат ми също ще бъде разочарован. Той ни очаква в Тоди, за да ни венчае още тази вечер. — Придаде си престорено изражение на страдание. — Отговорът ви също ме притеснява. Може да се окаже изключително опасно да се противопоставиш на един кардинал.

Амата реши, че е била достатъчно любезна с този надут пуяк. Единственото й желание бе да го изрита през вратата и да се върне в кревата.

— Явно никога не сте ме виждали ядосана, синьоре — отвърна тя. — Иначе едва ли бихте говорили тъй небрежно за опасността. Дадох ви окончателния си отговор. А сега настоявам да напуснете дома ми.

Рофредо сведе глава, но този път придружителят му не последва неговия пример. Вместо това мъжът рязко отвори вратата и вътре нахлуха двама рицари, които бяха спотаени в очакване край прага. Пио скочи насреща им, но единият го стисна за вдигнатата ръка. Другият извади нож от колана си и го притисна до гърлото на момчето. Преди Амата да успее да реагира, Рофредо и придружителят му я сграбчиха за китките. Графът й затисна устата с облечената си в ръкавица длан. Тя се опита да се отскубне, но те я стиснаха още по-здраво и Рофредо изкълчи болезнено китката й. Устните му се изкривиха в победоносна усмивка.

— Елате с нас, без да се дърпате, синьорина, или пажът ни ще ви се усмихне широко.

Амата се опита да изкрещи, но ръката на устата й заглуши гласа й. Не можеше да повярва, че това й се случва наистина. Нима е възможно тези проклети благородници да изтръгват жени от собствените им домове и да ги принуждават да минат под венчило? Срещна погледа на Пио и ужасът, който видя в очите му, отразяваше собственото й чувство за безпомощност.

Пак се опита да се отскубне, изпълнена с ненавист както към собствената си уязвимост, така и към графа, но Рофредо я държеше здраво, стисна я за брадичката и я накара да погледне към гърлото на Пио, по което се процеждаше тънка струйка кръв. Тя престана да се съпротивлява и извика в ръкавицата. Рофредо леко отпусна ръката си върху устата й.

— Моля?

— Пуснете го. Ще дойда с вас.

 

Пътят за Тоди излизаше от града през Порта Сан Антимо на южната стена на Асизи. Рофредо и неговата банда преведоха жената по пустите каменни улички към долната част на града, като предварително я бяха увили в зимно наметало с качулка, спусната ниско над челото й. Очите й се стрелкаха насам-натам в сумрака, докато минаваха с бърза крачка покрай къщите със спуснати кепенци, в търсене на каквато и да е възможност за бягство. Рицарят, който бе заплашил Пио, сега държеше ножа си опрян в хълбока й. Мина й през ума, че мъртва едва ли би имала някаква стойност за Рофредо; но пък графът не би се поколебал да встъпи в брак, ако краят й наближава. Рицарят му вече бе доказал, че владее острието на оръжието си със завидно умение. Пък и кардиналът може би щеше да я венчае за брат си, все едно дали е жива или мъртва.

За нула време стигнаха до долната площадка на последното стълбище. Амата мярна право пред себе си тройната камбанария на „Сан Антимо“, „Сан Леонардо“ и „Сан Томасино“, а отвъд тях — градските порти. В сянката между две от църквите чакаше карета. Близката развръзка подкоси краката й и тя се строполи на паважа. Напуснат ли очертанията на града, тя щеше да зависи изцяло от волята на Рофредо.

Усети яката ръка на рицаря да се впива в плътта й и да я изправя на крака, ала камъните бяха хлъзгави от скрежа и тя не успя да се задържи, като този път политна по лице. Щом успя да се надигне, опряна на ръце и колене, мярна нечия фигура, която се промъкваше също на четири крака покрай „Сан Томасо“, заобиколена от групичка развеселени ранобудници — поредната свръхестествена картина в тази необичайна сутрин. Пълзящият мъж бе с черно седло на гърба и звучният му глас кънтеше из притихналите улици.

— Никой ли няма да яхне това нищожество? — Вдигна гъстата си рижа грива и загледа жалостиво към небето.

— Аз ще те яхна — извика му една жена от групичката, — ако и ти се възкачиш на седлото ми и ме яхнеш.

— Якопоне! Aiuto! Помощ! — изкрещя Амата. — Спаси ме от Гаетани!

Преди да е успяла да каже още нещо, рицарят я вдигна рязко от паважа и я шамароса с опакото на ръката си през устата. Рофредо и лакеите му се спуснаха припряно към конете. Докато я извличаха в уличката, тя забеляза как каещият се грешник се изправя бавно на крака със сърдито изражение на лицето. В следващия миг рицарят я блъсна в каретата и затръшна вратата на последната й надежда.

О, Боже, моля те, моля те! Колелетата на каретата се завъртяха и постепенно започнаха да набират скорост. По люлеенето на пейката тя прецени, че конете са завили зад ьгъла към портата, когато точно пред тях се чу остро изсвирване на тромпет. Каретата се наклони рязко, щом животните подскочиха от шока. Тя усети как нещо я разтърсва, чу се вик от болка, след което настъпи истински ад. В каретата се блъсна нещо тежко и твърдо, преобърна я на една страна, изпука дърво. Уплашеното цвилене на конете се смеси с ядни ругатни и войнствено мучене на вол.

Амата изпълзя от опустошената карета. Краката й все още трепереха от страх, лицето и ръцете я боляха, но въпреки всичко тя успя да си проправи път през суматохата и да се отдалечи бързешком по уличката. Когато не чу да я следват стъпки, забави ход и се пъхна зад един ъгъл, откъдето да може да се ориентира в случилото се. Якопоне лежеше свит на една страна насред улицата и не помръдваше, пръстите му продължаваха да стискат тромпета. В останките от каретата се беше врязала търговска каруца, навсякъде по паважа се валяха топове плат. Конете продължаваха да беснеят, като ритаха ту с предните, ту със задните си крака, а полулегналия вол, заплетен в поводите им, накланяше застрашително рогата си към търбусите им.

Рофредо Гаетани, разярен и крещящ с все сила, се нахвърли с ругатни срещу търговеца — брадат здравеняк, който не му остана длъжен в приказките. Графът и свитата му скочиха от конете, но търговецът само отметна наметалото зад дясното си рамо и извади рапирата си. Явно не смяташе да отстъпва, ако се стигне до бой. Хората на търговеца се спуснаха към него и дори коларят му измъкна брадва от натрошената си каруца.

— Не се и опитвай да ми вадиш оръжие — предупреди търговецът рицарите на Рофредо. — Нено ще ти отсече ръката още преди да си успял да ми посегнеш.

Местните се бяха подредили на безопасно разстояние и подвикваха подигравки и към двете страни, като неколцина се осмелиха да хвърлят по някой камък. Противниците заеха позиции, но все още се колебаеха, претегляха се един друг и се чудеха какво да предприемат. Погледът на Амата се местеше ту към свадата, ту към Якопоне, после пак обратно, а накрая мярна патрулна двойка — часовите най-сетне бяха чули суматохата и тичаха към мястото с извадени алебарди.

— Каква е тая врява? — провикна се единият.

Двете противникови групи пак закрещяха и заразмахваха ръце, към тях се присъединиха и зяпачите, които най-сетне се осмелиха да приближат. Часовият вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат. Амата излезе от скривалището си и отметна качулката си назад.

— Тези мъже от Тоди се опитаха да ме отвлекат, въпреки че съм гражданка на Асизи. — Думите излизаха с мъка от устата й, говоренето й причиняваше болка. Рицарят явно й бе разбил устната, когато й закри устата с ръката си.

— Това е дона Амата — чу се женски глас от тълпата.

— Конете им връхлетяха върху този миролюбив и добър човечец — продължи тя, като посочи тялото на Якопоне. — Ако не беше той, щяха да осъществят плана си.

— Освен това блъснаха каруцата ми и унищожиха половината ми стока — изръмжа търговецът. — А аз също съм гражданин на този град.

И врявата избухна наново. Амата отиде при каещия се и коленичи край него. Чуваше яростта на хората наоколо, насочена към Рофредо.

— Изчезвайте оттук — нареди му часовият. — Излъгахте ни за причината на посещението ви в нашия град.

— Ами каретата и екипажът ми?

— Каретата ви е на трески. За животните се върнете по-глсно, но не очаквайте да си ги получите. Има пострадали жители на Асизи, които следва да бъдат обезщетени, а може да се окаже, че срещу вас има и обвинение в убийство.

Амата вдигна очи точно навреме, за да види обезумелия поглед на Рофредо, насочен към нея. Дано Бог даде никога повече да не й се налага да се изправя срещу това омразно нице. Графът и рицарите му се метнаха по конете си и се отправиха към градската порта. Тълпата ги изпрати с дюдюкания и канонада от камъни.

Жената погали Якопоне по бузата и по проскубаната брада с опакото на ръката си.

— Бедни ми, бедни братовчеде — прошепна тя. — Чуваш ли ме?

Единият часови се надвеси над нея.

— Убиха ли го?

— Жив е, но е лошо ранен.

Някой коленичи до нея на камъните.

— Коларят ми и останалите ще пазят стоката. Искате ли да ви помогна да отнесем този човек някъде?

Тя погледна право в кафявите очи на търговеца. Погледът му не трепна.

— Ще ви бъда благодарна — рече Амата. — Ще се погрижа да му намеря лекар. — Прокара пръсти през сплъстената, мърлява коса и додаде: — Или ако се наложи, да му организирам прилично погребение.

Мъжът пак отметна назад пелерината си и с лекота пое кльощавия Якопоне в мускулестите си ръце.

— Водете ме. Изцяло съм на вашите услуги, мадона.

В гласа му затрептя такава нежност, че тя се обърна да го погледне пак. Възможно ли е този човек да флиртува с нея в такъв момент? Над гъстата му гарвановочерна коса блесна сърдечна усмивка. Стори й се, че очите му са се втренчили в долната половина на лицето й.

Тя вдигна пръсти към наранената си устна и с притеснение установи, че е подута и кърви. Помисли си, че вероятно има стряскащ вид — не беше успяла да се среши, преди другарят на Рофредо да я зашлеви.

Търговецът й се усмихна със съчувствие, но не каза нищо за външния й вид. Пророни една-единствена дума — „А-ма-та“. Проточи всяка от трите кратки срички, като ги превъртя в езика си като дегустатор, който изпробва нова реколта вино. Погледите им се срещнаха, в неговия заблестя възхита.

— Името ви пасва идеално, мадона.

 

Амата се облегна на полуотворената входна врата. Търговецът най-сетне се бе върнал да огледа опустошената си каруца. Всичко свърши добре! Той си тръгна тъкмо навреме, смутен не по-малко от нея от прощалните си думи. Но тогава защо и тя изпитва същото разочарование?

Жената се протегна към най-близкия прозорец. Отчупи една ледена висулка от кепенците и я притисна към подутата си устна, после влезе в къщата. Чувстваше се ужасно глупаво. Какво й стана на улицата? Може би се е почувствала замаяна от страх след случилото се с граф Рофредо. Или думите й са били плод на отчаяние. Така или иначе, тя не млъкна през целия път към къщи. Изпита неистово желание да разкаже на непознатия мъж всичко, което бе преживяла.

— Едва две години по-рано единственото ми желание бе да водя простичък отшелнически живот в горска колиба, но монасите хвърлиха приятеля ми в тъмница. Не точно приятел, по-скоро духовен наставник. После месеци наред не мислех за нищо друго, освен как да отмъстя за семейството си… за нещо, което се случи, когато бях дете. Но обектът на отмъщението ми изчезна от града. За щастие, през целия този объркан период живеех при една благородна жена, бях й прислужница, но тя ме имаше за своя дъщеря или може би внучка. А ето че сега тя не е между живите и ми завеща къщата и парите си, и съм обсадена от алчни кандидати като граф Рофредо. Всички ми казват, че трябва да се омъжа, за да предпазя онова, което имам, но в същото време всичките кандидати са толкова отвратителни, че се научих да ценя свободата си, което само по себе си ме изненадва, тъй като някога сама исках да се омъжа. — Пое си дъх и накрая изстреля: — И ето че сега едва ли не изпитвам ужас от брака. Вие как мислите, синьор? Имате ли жена, семейство?

Още щом зададе въпроса, тя се изчерви, внезапно осъзнала, че през цялото време е бърборила, пък и от проявената дързост — по всяка вероятност отприщена от решението, което й предстоеше да вземе, при това много скоро. Но мъжьт не й се присмя. Спря насред крачка, намести тялото на каещия се в ръцете си и се обърна с лице към нея. Заговори с монотонен глас, без да се задъхва.

— Не, мадона, нямах нито време, нито средства да се оженя. Но нямам скрупули относно брака и съм поласкан, че ме попитахте.

— О, нямах предвид — понечи да възрази тя, но осъзна, че вече и бездруго е казала прекалено много. Напротив, точно това бе имала предвид, но той прояви достатъчно находчивост, че да се направи, че не е разбрал. Тя се почувства длъжна да смени темата.

— Не сте ли уморен? Висок мъж като сир Якопоне сигурно е доста тежък.

Търговецът продължи нагоре по стъпалата.

— Ами. Лек е като перце. Май три години не е слагал залък в устата си. Преди да се захвана с търговия, работех като гребец на венецианска галера. Годините физическа работа все още ме държат във форма.

— Значи сте пътували доста?

— Да, би могло да се каже. Току-що се връщаме от Фландрия и Франция. Стигал съм чак до Изтока и Обетованата земя. — Усмихна се и погледът му грейна. — Мога да ви разказвам такива истории, мадона…

Разговорът им бе прекъснат от дрънчене на оръжия — по стълбите срещу тях се приближаваха тичешком Пио, маестро Роберто и другите мъже от домакинството на Амата.

— Аматина! Слава на Бога, че си добре — извика икономът. — Тръгнахме възможно най-скоро, след като Пио ни разказа за случилото се.

— Бог да ви благослови. Поодраскаха ме тук-там, но граф Рофредо е прогонен от града. Трябва ми доктор за сир Якопоне. Пострада, докато ме спасяваше.

Роберто набързо прецени ситуацията. Изпрати един от хората си за знахар в града. Натовари Пио с повечето от оръжията, които носеха останалите. После той и още един от мъжете поеха Якопоне от ръцете на търговеца.

— Сложете го в стаята на брат Конрад — заръча им Амата, щом те тръгнаха да се връщат нагоре по стъпалата. — Идвам веднага. Искам само да благодаря на този любезен господин, който толкова ми помогна.

Щом останалите тръгнаха по задачите си, Амата и непознатият продължиха нагоре. Пио използва като извинение факта, че е натоварен, за да изостане малко след другарите си, но жената също забави крачка и той нямаше друг избор, освен да продължи напред.

— Бих искала някой ден да ми разкажете тези истории — рече тя, щом двамата с търговеца пак останаха насаме.

— С удоволствие, мадона. Надявах се да нямате нищо против да ви се обадя идните дни. Сега, когато работодателят ми ми дължи известна сума, бих искал да се занимая с някои семейни дела — един вид, да си отмъстя.

Сигурно някаква женска интуиция я подтикна да зададе следващия си въпрос. Или може би същото лекомислие, с което бе водила целия този разговор, откак напуснаха площада.

— Замесена ли е жена? — попита с усмивка Амата, но той имаше чувството, че сърцето й бие твърде учестено за човек, който проявява най-обикновено любопитство. Този път бе негов ред да се засмее.

— За пореден път ме ласкаете, мадона. Да, предполагам, че в крайна сметка обектът на моята мисия е жена, макар в сърцето си все още да я виждам като дете.

И дал Господ да я виждате все така, рече си Амата. Точно в момента не й се щеше той да мисли за друга жена.

Най-сетне стигнаха до къщата й. Тя предложи на търговеца топла напитка и кратък отдих в кухнята, преди да продължи пътя си, но той отказа.

— Някой друг път, мадона. Трябва да се връщам при хората си и да се залавям за работа.

Той тъкмо се обърна да си върви, когато тя се сети, че в цялата суматоха не го бе попитала как се казва.

— Орфео — поклони се той в отговор на въпроса й. — Орфео ди Анджело Бернардоне. — Вдигна ръка за поздрав и заслиза по стъпалата. — А presto, madonna — подвикна през рамо.

Все едно я удари с чук между очите. Амата застина на място, смутена и неподвижна. Цялата някогашна омраза и горчивина, трупана към сина на нейния враг, внезапно изпълниха сърцето й. Тя потропа с юмрук по портата, докато стъпките му отшумяваха надолу по стръмното, и опря чело в студения дъб. Защо трябва да е такъв чаровник, проклетникът му?