Артър Хейли
Банкери (52)

19

Само още едно-единствено нещо беше необходимо и цялата загадка щеше да се разреши. Трябваха им съвсем малко сведения, за да научат къде е базата на фалшификаторите.

Когато Нолан Уейнрайт се зае с организирането на втората операция с нелегалния информатор, той не разчиташе на забележителни резултати. По-скоро я оценяваше като акция с далечен прицел, допускаше, че Майлс Истън може би ще успее да даде някаква незначителна информация, но след много време, може би след месеци. Вместо това Истън едва ли не скачаше от едно разкритие към друго. Уейнрайт се питаше дали самият Истън си дава сметка за тези изключителни успехи.

Във вторник сутринта Уейнрайт беше в скромния си кабинет и отново преглеждаше информацията.

С първия си доклад Истън съобщаваше, че е успял да проникне в „Дъбъл Севън Хелт Клъб“. Като се има предвид всичко, което се бе случило по-късно, това беше много важно. Следваше потвърждение, че „Дъбъл Севън“ е свърталище на престъпници, включително и на такива като акулата Омински и Тони Марино Мечката.

След това Истън бе стабилизирал позициите си в клуба и бе получил достъп до стаите, в които се играеха нелегално хазарт игри.

Майлс Истън бе успял да купи десет фалшиви двайсетдоларови банкноти. След като Уейнрайт и другите ги провериха се оказа, че те са от същото високо качество като онези, които от месеци бяха в обръщение. Явно източникът бе един и същ. Истън съобщи името на пласьора и те вече го следяха.

Следваха още важни доказателства: фалшивото разрешително за шофиране, номерът на шевролета „Импала“, с който Истън беше пътувал до Луисвил с товар от фалшиви банкноти, бланката от самолетния билет. И той като много други самолетни билети бе купен с кредитна карта Кийчардж. Естествено, фалшива. Тук шефът по сигурността на банката за първи път се докопа до нещо, свързано с главния въпрос — нелегалното производство на фалшиви кредитни карти в огромни количества. Това производство продължаваше. А подправеното разрешително за шофиране само потвърждаваше, че е създадена доста добра, гъвкава организация, чийто ръководител очевидно беше бившият затворник Джулс Ларока. Както показваха разследванията, „Импалата“ е била открадната. Няколко дни след пътуването на Истън, тя била намерена изоставена в Луисвил.

Последният и най-важен факт бе разкриването на самоличността на фалшификатора Дани и богатата информация за дейността му. Източникът на фалшивите кредитни карти Кийчардж бе разкрит.

След като натрупа толкова много информация чрез нелегалния си агент Майлс Истън, Уейнрайт се почувства задължен да сподели основните факти със съответните служби. Затова преди седмица извика на среща в банката агенти от ФБР и американските секретни служби. Секретните служби трябваше да се включат, тъй като ставаше дума за фалшифициране на пари, а тяхно конституционно задължение беше да се грижат за защитата на американската парична система. От ФБР дойдоха същите агенти, които бяха в банката и преди година за разследването на изчезналите пари, същите, които арестуваха Майлс Истън — Инес и Далримпъл. С хората от секретните служби — Джордан и Кимби — Уейнрайт не се бе срещал.

Инес и Далримпъл бяха много благодарни на Уейнрайт за информацията. Но не и хората от секретните служби. Те смятаха, че Уейнрайт е трябвало да ги предупреди по-рано — в момента, в който получил първите фалшиви банкноти от Истън. А също, че чрез Уейнрайт Истън е трябвало да ги уведоми предварително за пътуването си до Луисвил.

Агентът от секретните служби Джордан бе намръщен, с мрачен поглед и непрекъснато му свиреха червата. Той мърмореше недоволно:

— Ако ни бяхте казали по-рано, можехме да направим хайка на пътя. А сега вашият човек Истън може да бъде обвинен, че е извършил углавно престъпление, а вие сте негов съучастник.

— Вече ви обясних, че Истън не е имал възможност да предупреди когото и да било — спокойно подчерта Уейнрайт. — Дори аз не знаех нищо. Той сам е поел риска и добре го е разбирал. Все пак си мисля, че е постъпил правилно. Що се отнася до углавното престъпление, никой не би могъл да докаже, че в колата е имало фалшиви пари.

— Имало е, сигурни сме — намръщи се Джордан. — Ние открихме фалшиви пари в Луисвил. Единственото нещо, което не знаехме, е кой ги е доставил.

— Е, сега знаете — намеси се агентът от ФБР Инес. — И благодарение на Уейнрайт всички се придвижваме доста напред в разследванията си.

— Ако бяхте направили хайка на пътя — добави Уейнрайт, — вие наистина щяхте да приберете куп фалшиви пари. Но всичко щеше да спре дотук и Истън нямаше да може да свърши нищо повече.

До известна степен Уейнрайт влизаше в положението на хората от секретните служби. Те бяха претоварени и преуморени, служителите бяха малко на брой, а напоследък количеството на фалшиви пари в обръщение растеше ли растеше. Те се бореха с многоглав змей, с един змей с десетки глави. Още не ликвидирали поредния център за печатане на фалшиви пари, и ето, че се появяваше друг. Някои продължаваха да работят необезпокоявани в продължение на месеци и години. Пред обществеността съзнателно се лансираше тезата, че фалшификаторите винаги биват залавяни, че не е възможно такъв род престъпление да остане неразкрито. Но Уейнрайт знаеше, че всъщност не е така.

Независимо че имаха известни различия, привличането на съответните служби помогна в разследването. Бе разкрита самоличността на хората, за които Истън бе съобщил. За тях бяха събрани необходимите факти в случай, че по-късно се наложи да бъдат арестувани. Изясни се, че фалшификаторът Дани е Даниъл Кериган, на седемдесет и три години.

— Кериган е бил арестуван три пъти, два пъти е съден за измама и фалшификация — съобщи Инес. — Но от петнайсет години не бяхме чували нищо за него. Или не се е занимавал с нищо незаконно, или пък е бил достатъчно умен и е имал късмет.

Уейнрайт се припомни думите на Дани пред Истън — че този път работел със стабилна организация, и ги сподели с останалите.

— Възможно е — отвърна Инес.

След първата среща Уейнрайт и четиримата агенти поддържаха постоянна връзка помежду си. Той обеща веднага да ги информира, щом получи нова информация от Истън. Всички бяха на едно мнение: най-важното беше да се установи къде точно работят фалшификаторите. Засега никой нямаше представа за това. Но съществуваше надеждата, че Истън ще успее да се добере до някаква следа и тогава ФБР и секретните служби щяха да се намесят.

Както се беше замислил, Нолан Уейнрайт чу звъна на телефона. Секретарката му съобщи, че господин Вандервурт би искал да го види колкото може по-скоро.

Уейнрайт беше изумен. Той седеше срещу Алекс Вандервурт от другата страна на бюрото му.

— Това не може да бъде сериозно! — заяви Уейнрайт. — Вие се шегувате.

— Говоря съвсем сериозно — каза Алекс, — макар че ми беше трудно да повярвам, че вие също сте били сериозен, след като, сте използвали по такъв начин Нунес. По-неразумен ход от този не виждам.

— Разумен или не, той даде резултат.

— Поставили сте младата жена в голяма опасност — каза Алекс, без да обръща внимание на думите му. — Не сте се консултирали с никого. В резултат на това ще трябва специално да се погрижим за сигурността й, а може би ще се наложи да отговаряме за това и пред съда.

— Постъпих така, защото смятах, че колкото по-малко хора знаят с какво се занимава, толкова по-добре ще бъде за нейната сигурност — не се предаваше Уейнрайт.

— Не! Вие просто се опитвате да се измъкнете, Нолан. Знаели сте, че ако науча аз или Едуина Д’Орси, ние няма да позволим подобно нещо. Аз знаех за Истън, нали? Нима мислите, че щях да проявя недискретност, ако ми бяхте казали за момичето?

— Е, може би сте прав. — Уейнрайт потърка брадата си с ръка.

— Прав и още как!

— И все пак, Алекс, това не е достатъчно основание, за да се откажем от тази операция. За пръв път, откакто правим опити да открием фалшификаторите на Кийчардж, сме близо до важни разкрития. Добре, решението ми да използвам Нунес е било погрешно, признавам. Но що се отнася до Истън, аз съм напълно прав и получените резултати го потвърждават.

— Нолан, веднъж вече се поддадох на убежденията ви — поклати глава Алекс, — този път не разчитайте на това. Ние се занимаваме с банкерство, а не с преследване на криминални престъпници. Ще търсим помощ и защита от съответните служби и ще им съдействаме, с каквото можем. Но няма да създаваме наши собствени програми за борба с престъпността. Затова ви казвам — ако е възможно, още днес прекратете ползването на услугите на Истън.

— Слушайте, Алекс…

— Вече слушах, и това, което чух, никак не ми хареса. Не съм съгласен Първа търговска американска банка да носи отговорност за живота на хората — дори и за живота на Истън. Решението ми е окончателно и няма смисъл да губим време за по-нататъшни спорове.

Уейнрайт мълчеше. Алекс продължи:

— Искам освен това още днес следобед да се срещнем тримата — Едуина Д’Орси, вие и аз, за да решим какво да правим с госпожа Нунес. Трябва да измислим нещо. Може би ще е необходимо…

На вратата се появи секретарката.

— Оставете ни — ядосано каза Алекс.

— Господин Вандервурт, на телефона е госпожица Бракън — каза момичето. — Било много спешно и моли да прекъснете работата си, за да говорите с нея.

Алекс въздъхна и взе слушалката.

— Да, Бракън?

— Алекс — каза Марго, — отнася се за Хуанита Нунес.

— Какво се е случило?

— Изчезнала е.

— Почакай — Алекс натисна един бутон, така че да чува и Уейнрайт. — Кажи сега!

— Ужасно съм разтревожена. Снощи, когато се разделихме с Хуанита, се разбрахме, че ще й се обадя днес в работата. Ей така, за кураж.

— И?

— Алекс, тя не е отишла на работа! — Гласът на Марго бе разтревожен.

— Може би…

— Обаждам ти се от Форум Ист. Дойдох тук, след като разбрах, че не е в банката, а и никой не отговаряше на домашния й телефон. Разговарях с някои от хората, които живеят в същата сграда. Двама от тях ми казаха, че както обикновено, Хуанита излязла тази сутрин с дъщеря си Естела. По пътя за банката Хуанита оставя Естела в детската градина. Обадих се в детската градина. Нито Естела, нито майка й са се появявали тази сутрин.

Настъпи тишина. След малко се чу гласът на Марго:

— Алекс, чуваш ли ме?

— Да.

— След това се обадих отново в банката, този път разговарях с Едуина. Тя лично провери, но Хуанита все така я нямаше. Не се е обадила и по телефона, което е доста необичайно. Затова съм разтревожена. Сигурна съм, че се е случило нещо наистина ужасно.

— Имаш ли представа какво?

— Да — същото, за което мислиш и ти.

— Нолан е при мен — каза Алекс.

Уейнрайт се бе навел напред и слушаше внимателно.

— Отвлекли са я — промълви той. — Няма никакво съмнение.

— Кой я е отвлякъл?

— Някой свързан с бандата в „Дъбъл Севън“. Сигурно са разкрили и Истън.

— Мислите ли, че са я закарали в клуба?

— Не. Това е последното място, където ще отидат.

— Имате ли представа къде може да е?

— Не.

— Отвлекли са и детето, така ли?

— Вероятно да. — Уейнрайт беше ужасно притеснен. — Съжалявам, Алекс.

— Вие забъркахте тази каша — повиши тон Алекс. — Сега, за бога, трябва да направите всичко, за да измъкнете Хуанита и детето й!

— Първото нещо, което трябва да направим, е да видим дали има някаква възможност да предупредим Истън. — Уейнрайт мислеше трескаво, докато говореше. — Ако успеем да се свържем с него и да го предупредим, може би той ще може да ни каже нещо, което да ни наведе на следите на момичето.

Уейнрайт извади малкия си черен бележник и бързо набра един номер.