Артър Хейли
Банкери (12)

12

Петък сутрин.

Едуина и Луис Д’Орси закусваха в апартамента си на върха на модерната многоетажна жилищна сграда Кейман Мейнър, на около миля от града.

Бяха изминали три дни от драматичното съобщение на Бен Розели за предстоящата му смърт и два дни от разкритието за липсващите пари в главния градски клон на Първа търговска американска банка. В този момент изчезването на парите тежеше повече на Едуина.

Нищо ново не беше разкрито след сряда следобед. През целия вчерашен ден двама специални агенти на ФБР разпитваха персонала на банковия клон, но никакъв съществен резултат не бе постигнат. Хуанита Нунес, касиерката, свързана с инцидента, остана главното заподозряно лице, но тя продължаваше да настоява, че е невинна, като отказваше да се подложи на теста с детектора на лъжата.

Този отказ засилваше общото подозрение за вината й, и все пак един от агентите на ФБР каза на Едуина:

— Можем да я подозираме колкото си искаме, но истината е, че нямаме никакво доказателство за вината й. Що се отнася до парите, дори да ги е скрила в дома си, ще ни трябва солидно доказателство, за да получим разрешително за обиск. Такова доказателство нямаме. Естествено, ще държим касиерката под око, но в случая не става дума за престъпление, което да задължава Бюрото да осигури денонощно следене.

Агентите от ФБР щяха да дойдат в банковия клон и днес, но едва ли щяха да открият нещо ново.

Доста потискащ и незадоволителен край на цялата история.

Едуина насочи отново вниманието си към закуската — бъркани яйца и препечени хлебчета, които прислужницата бе сервирала току-що. Луис, скрит зад „Уолстрийт Джърнъл“, мърмореше неодобрително по повод на последното безумие на Вашингтон: заместник-министърът на финансите бе заявил в сенатския комитет, че САЩ никога няма да се върнат към стандартите на златото. Министърът бе използвал знаменит цитат, наричайки златото „варварска жълта реликва“. Златото, смяташе той, вече никога няма да бъде използвано като международна разменна единица.

— Господи! Каква свещена простота! — възкликна Луис Д’Орси, а очите му заблестяха зад очилата в метални рамки.

Той хвърли вестника на пода до прочетените „Ню Йорк Таймс“, „Чикаго Трибюн“ и вчерашния „Файненшъл Таймс“, пристигнал от Лондон.

— Пет века след като такива тъпаци ще са изгнили в земята, златото ще продължава да бъде единствената солидна ценностна и парична база в света — продължаваше да се ядосва Луис. — Но след като на власт са такива слабоумни хора, за нас няма никаква надежда, абсолютно никаква!

Луис хвана чашата с кафе, приближи я към слабото си намръщено лице и отпи от нея, след това избърса устните си с ленена салфетка.

Едуина прелистваше „Крисчън Сайънс Монитър“. Тя вдигна очи и го погледна.

— Колко жалко, че няма да си жив след пет века, за да кажеш: „Аз ви предупреждавах!“

Луис беше дребен, слаб като вейка и имаше вид на човек, който непрекъснато не си дояжда. Това, естествено, не беше вярно. Лицето беше като тялото му — слабо и изпито. Движенията му бяха бързи, гласът — неспокоен. Луис често се шегуваше с незабележителната си физика и като се потупваше по челото, казваше:

— Природата може да не ме е надарила с тяло, но пък с глава…!

И това беше самата истина. Дори тези, които го ненавиждаха, признаваха забележителния му ум — особено когато ставаше дума за пари и финанси.

Сутрешните му избухвания не тревожеха Едуина. За повече от четиринайсет години брак тя беше разбрала, че те съвсем не са насочени към нея. Пък и чрез тях той се настройваше за поредната статия, в която щеше да излее като Йеремия гнева си — читателите на финансовото му списание, което излизаше веднъж на две седмици, бяха свикнали именно с този негов стил.

Скъпото частно списание съдържаше съветите на Луис Д’Орси за инвестиране на средства, читателите му бяха от финансовия елит, главно в чужбина. Издаването на списанието му даваше възможност да живее охолно и да държи на мушката си правителства, президенти, премиер-министри и всякакви политици и да реагира, когато някое от действията им в областта на финансите го разгневяваше. Това се случваше доста често.

Много финансисти, привърженици на съвременните теории, включително и от Първа търговска американска банка, ненавиждаха независимото, хапливо, ултраконсервативно списание на Луис Д’Орси. Затова пък повечето от ентусиазираните му абонати го считаха за комбинация между Мойсей и Мидас сред поколение от финансови глупаци. Едуина смяташе, че те имат достатъчно основания за това. Ако целта на живота им беше правенето на пари, Луис бе специалист, от когото можеха да научат много. Беше го доказвал не веднъж, когато необичайните му съвети бяха донесли доста добри пари на онези, които ги бяха последвали.

Един такъв пример беше със златото. Луис Д’Орси предрече драматичното покачване на цената му на свободния пазар много преди това да се случи, ала навремето предвижданията му предизвикаха присмех у мнозина. Той настойчиво съветваше бързо да се купуват акции от южноафриканските златни мини, когато бяха евтини. Скоро след това някои от абонатите на неговото списание му писаха, че са станали милионери, благодарение на неговия съвет.

Със същата далновидност той беше предвидил и последвалите една след друга девалвации на американския долар и бе посъветвал читателите си да прехвърлят всички средства, с които разполагат, в други валути — за предпочитане в швейцарски франкове или в германски марки. Мнозина го послушаха и реализираха добра печалба.

В последния брой на своето списание Д’Орси беше написал следното:

„Американският долар, някогашната горда и честна валута, сега загива, както нацията, която представлява във финансово отношение. Америка премина границата, от която няма връщане назад. Благодарение на неразумната финансова политика, погрешно водена от некомпетентни и корумпирани политици, които мислят единствено за себе си и за своето преизбиране, ние живеем във финансов хаос, и положението ще става все по-лошо.

Тъй като нашите ръководители са негодници и некадърници, а послушното ни общество проявява наивно безразличие, време е всеки да помисли за собственото си финансово спасение. Всеки човек за себе си!

Ако имате долари, запазете само толкова, колкото ще са ви необходими за данъци, храна, пощенски марки. Плюс сумата за самолетен билет до някоя по-благополучна страна.

Умният вложител би трябвало да напусне Американските щати, да живее в чужбина и да се откаже от американското си гражданство. Според Правилника за държавните приходи, точка 877, ако американски гражданин се откаже от своето гражданство само за да се спаси от плащането на данъци върху доходите си, и Отделът за държавни приходи може да го докаже, този гражданин не се освобождава от задължението да плаща данъци. Но когато законите се познават добре, могат да се намерят легални начини за заобикаляне на Правилника за държавните приходи. Справка в същото списание, брой от юни миналата година, в материала на тема как да станем бивши американски граждани. Разполагам с ограничени бройки, цената е 16 долара или 30 швейцарски франка.

Причината, поради която трябва да настъпи промяна в полето ви на действие: стойността на американския долар ще продължава да намалява, а заедно с това и финансовата свобода на американците.

Ако не можете да напуснете страната, изпратете парите си отвъд океана. Превърнете американските долари, докато това е възможно (защото скоро едва ли ще имате такъв шанс) в германски марки, швейцарски франкове, датски гулдени, австрийски шилинги или друга валута.

След това ги вложете, така че американските бюрократи да не могат да ги докопат, в някоя европейска банка, за предпочитане в швейцарска…“

Луис Д’Орси развиваше тази теория в различни вариации вече няколко години. В последния брой на своето списание той отново изложи аргументите си, като ги допълни със специфични съвети за най-изгодно инвестиране на парични средства, но разбира се, в европейска валута.

Разпродажбите на злато, осъществявани от американското министерство на финансите, също предизвикаха неговия гняв:

„След години, когато ни замести следващото поколение, американците ще се пробудят и ще разберат, че тяхното национално наследство е разпродадено на безценица, само за да се удовлетвори ученическата суета на вашингтонските теоретици. Всички, които носят отговорност за това, ще бъдат обявени за предатели и прокълнати завинаги от историята“.

Анализите на Луис бяха популярни в Европа, но се пренебрегваха във Вашингтон и от американската преса.

Едуина продължаваше да чете „Монитър“ и по-точно статията за законопроекта на Палатата на представителите на Американския конгрес, който предлагаше да се променят законите за данъците, за да се намалят загубите за бюджета от освободеното от данък недвижимо имущество. Това щеше да окаже влияние върху заемите, предоставяни от банката за купуване на къщи и тя попита Луис какво е мнението му за вероятността този законопроект да се превърне в закон.

— Никаква — отсече той. — Дори да бъде приет в Палатата на представителите, той никога няма да мине през Сената. Вчера разговарях по телефона с няколко сенатори. Изобщо не гледат сериозно на този законопроект.

Луис имаше широк кръг от приятели и доста връзки — там се криеше и една от няколкото причини за неговия успех. Той бе винаги в течение на всичко, свързано с данъците и безпогрешно насочваше вниманието на читателите си към най-благоприятните възможности за печалба.

Луис плащаше почти символичен годишен данък върху доходите си. Той заявяваше с гордост, че сумата не надхвърля неколкостотин долара — макар реалните му приходи да се измерваха със седемцифрени числа. Луис постигаше това, като използваше най-рационално всички възможни вратички в закона за данъците — инвестиции в нефтената промишленост, недвижимо имущество, преработка на дървен материал, фермерство, ограничено съдружие и освободени от данъци облигации. Всичко това му даваше възможност да харчи свободно, да живее охолно и въпреки това — на хартия — да понася лични загуби всяка година.

Естествено всичко това постигаше с напълно легални средства.

— Само глупаците се опитват да скриват доходите си или мамят с данъците си по някакъв друг начин — често казваше той. — Защо да поемам такъв риск, след като законните начини да се избегне плащането на данъци са повече и от дупките на швейцарското сирене. Човек трябва само да ги проучи и да положи усилия, за да използва съществуващите възможности.

Засега Луис не бе последвал собствения си съвет — не живееше отвъд океана и не беше се отказал от американското си гражданство. Той ненавиждаше Ню Йорк, където някога беше живял и работил, и го наричаше „леговище на западащи, самодоволни, банкрутирали разбойници, където всичко е сведено до краен субективизъм и едва се диша“. Луис твърдеше, че арогантните нюйоркчани усилено поддържат илюзията, че най-умните хора живеят в този град. Според него това съвсем не отговаряше на истината. Той предпочиташе Средния Запад, където живееше и където бе срещнал Едуина преди петнайсетина години.

Независимо от примера на съпруга си по отношение на данъците, Едуина имаше свое мнение и плащаше много по-големи данъци от Луис, макар приходите й да бяха доста по-скромни. Всъщност Луис се грижеше за всички разходи, свързани с апартамента и прислугата, за двата мерцедеса и за луксозния живот, който водеха.

Едуина съзнаваше, че високият стандарт на живот, който й доставяше удоволствие, бе една от причините, оформили решението й да се омъжи за Луис. Благодарение на този стандарт тя бързо и лесно се адаптира към този брак. Всичко тръгна добре, тъй като и двамата запазиха своята независимост и всеки работеше за своята кариера.

— Би ми се искало тази твоя способност да предвиждаш да се разпростре и върху разкриването на изчезналите от банката пари — подхвърли тя.

— Още ли не сте ги открили? Значи отново доблестните непохватни юнаци от ФБР не успяха да се справят?

— Ами горе-долу — да.

Тя му разказа за задънената улица, до която бяха стигнали, и за решението си да уволни касиерката още днес.

— След това вероятно никой друг няма да я вземе на работа.

— Със сигурност не и някоя банка.

— Доколкото си спомням, ти казваше, че имала дете.

— Да, за съжаление.

— Още две жертви, в името на добре охранената армия на благополучието — тъжно каза Луис.

— О, моля те, запази тези теории за читателите си.

На лицето на Луис блесна една от редките му усмивки.

— Извинявай, но не съм свикнал да ми искаш съвет. Правиш го толкова рядко.

Това беше комплимент. Едно от нещата в техния брак, което Едуина високо ценеше, бе, че Луис се отнасяше с нея като с равностоен в интелектуално отношение партньор. Не й го беше казвал открито, но тя знаеше, че той се гордее с ръководния й пост в Първа търговска американска банка — твърде необичаен пост за жена, особено в шовинистичния мъжки свят на банкерството.

— Аз естествено не мога да ти кажа къде са липсващите пари — каза замислено Луис, — но ще ти дам един съвет, който, убеден съм, може да бъде полезен в подобни объркани ситуации.

— Слушам те.

— Не вярвай на очевидното!

Едуина беше разочарована. Колкото и да е странно, тя се беше надявала да чуе някакво магическо решение. Вместо това Луис й бе предложил една стара известна формула.

Тя погледна часовника си. Наближаваше осем часа.

— Благодаря ти — каза Едуина. — Трябва да тръгвам.

— Между другото, довечера заминавам за Европа. Ще се върна в сряда — съобщи Луис.

Преди да излезе, Едуина го целуна по бузата. Внезапното му съобщение не я учуди. Луис имаше офиси в Цюрих и Лондон и пътуванията му бяха нещо обикновено.

Тя слезе с асансьора, крито свързваше жилището им с вътрешния гараж.

Докато пътуваше с колата към банката, в главата й все се въртеше това: „Не вярвай на очевидното!“

Разговорът с двамата агенти от ФБР беше кратък и не доведе до нищо ново.

Срещата се състоя в стаята за съвещания в задната част на банката, където вече два дни служителите от ФБР разпитваха персонала. На срещата присъстваха Едуина и Нолан Уейнрайт.

По-старшият от двамата агенти се казваше Инес и говореше по характерния за щата Ню Ингланд носов начин. Той се обърна към Едуина и към шефа по сигурността:

— Ние приключихме с разследванията. Случаят остава открит. Ще поддържаме връзка, информирайте ни, ако изникнат факти, които биха хвърлили нова светлина. Ако се случи още нещо, моля ви, обадете се незабавно в Бюрото.

— Разбира се — каза Едуина.

— А, исках да ви кажа нещо. — Агентът от ФБР погледна в бележника си. — За съпруга на тази млада жена Нунес — Карлос. Един от служителите ви смята, че го е видял в банката в деня, когато са изчезнали парите.

— Майлс Истън — обади се Уейнрайт. — Той сподели с мен, а аз ви предадох информацията.

— Да, ние разпитахме Истън. Той смята, че би могъл и да греши. Все едно, ние издирихме Карлос Нунес. Той е във Финикс, щата Аризона. Работи като автомеханик. Нашите хора във Финикс са го разпитвали и са убедени, че е бил на работа в сряда, и въобще през всичките дни на седмицата, така че той е извън всякакво подозрение.

Нолан Уейнрайт излезе да изпрати агентите от ФБР. Едуина се върна на бюрото си. Тя беше информирала за липсващите пари — беше длъжна да го направи — своя непосредствен началник в централното управление. Изглежда, че нещата вече бяха стигнали и до Алекс Вандервурт. Късно снощи Алекс й се обади по телефона, изрази загрижеността си и я попита дали може да й помогне с нещо. Тя му благодари, но каза, че ще се справи сама, защото смяташе, че след като носи отговорността за клона, е длъжна да решава проблемите си без чужда помощ.

Тази сутрин нищо не се бе променило.

Малко преди обяд Едуина помоли Тотънхоу да съобщи на счетоводния отдел, че Хуанита Нунес ще бъде уволнена, за да изпратят в клона чека с обезщетение поради прекъсване на трудовия договор. Изпратен по куриер, чекът бе на бюрото й, когато се върна на обяд.

Едуина смутено го въртеше в ръце.

Хуанита Нунес все още вършеше работата си. Вчерашното решение на Едуина да не я уволни веднага предизвика сърдитите протести на Тотънхоу:

— Колкото по-скоро се отървем от нея, толкова по-сигурни ще бъдем, че това няма да се повтори!

Дори Майлс Истън я погледна учудено от бюрото си, но Едуина наложи своята воля.

Тя се чудеше защо ли се тревожи толкова, след като очевидно беше крайно време да приключи с този случай и да му сложи точка.

Очевидно. Очевидното решение. Отново се сети за съвета на Луис: Не вярвай на очевидното!

Но как? Как да постъпи?

Едуина реши да обмисли нещата още веднъж, като започне от самото начало.

Кои бяха очевидните факти в този случай и в каква последователност се бяха появили? Първият очевиден факт беше, че парите липсват. Тук нямаше място за съмнение. Вторият, че сумата изчезнали пари е шест хиляди долара. С това се съгласиха четирима души: Хуанита Нунес, Тотънхоу, Майлс Истън и главният касиер в трезора. Никакви съмнения.

Третият очевиден факт беше увереността на Нунес, че знае точната сума на парите, които липсваха в два без десет следобед, и то след като бе работила усилено около пет часа, без да е правила проверка на касата. Всички служители в клона, включително и Едуина, смятаха, че това е невъзможно. Още от самото начало оповестяването на точната сума оформи убеждението, че Хуанита Нунес е откраднала парите.

Точната сума… Очевидно невероятно… очевидно невъзможно.

И все пак, защо да е невъзможно?… На Едуина изведнъж й хрумна една идея.

Часовникът на стената показваше два и десет. Едуина погледна към близкото бюро на оперативния администратор, изправи се и каза:

— Господин Тотънхоу, бихте ли дошли с мен, моля?

Тотънхоу я последва унило. Тя прекоси залата, като набързо размени поздрави с няколко от клиентите на банката. Както обикновено, в следобедните часове на последния ден от седмицата, клонът беше изпълнен с народ и работата беше напрегната. Хуанита Нунес приемаше пари от поредния клиент.

— Госпожо Нунес — каза тихо Едуина, — след като свършите с клиента, сложете табелката „Затворено“ и заключете чекмеджето с парите.

Хуанита Нунес не каза нито дума, приключи приемането на парите и постави малката метална табелка на гишето. Когато се обърна, за да заключи чекмеджето, Едуина видя, че момичето плаче, а сълзите се стичат по бузите му.

Едуина се опита да не обръща внимание на сълзите й и каза:

— Господин Тотънхоу, госпожа Нунес работи на касата откакто сме отворили, нали?

— Да — потвърди той.

Часът е приблизително толкова, колкото беше и в сряда, когато разбраха за изчезналите пари, мислеше си Едуина, само дето работата днес беше повече.

Тя посочи чекмеджето с парите.

— Госпожо Нунес, вие твърдите, че винаги знаете какво количество пари имате в чекмеджето. Знаете ли колко са парите ви сега?

Младата жена се поколеба за миг. След това кимна с глава, тъй като не можеше да говори, задавена от сълзите си.

— Запишете сумата.

Хуанита Нунес се замисли. След това взе молива и написа 23 765 долара.

Едуина подаде листа на Тотънхоу.

— Моля, отидете с госпожа Нунес и останете с нея, докато направи баланс на касата си за днес. Проверете резултата. Сравнете го с тази цифра.

Тотънхоу погледна скептично листа.

— Аз съм доста зает, и ако трябва да стоя при всеки касиер…

— Ще останете само при нея — заяви Едуина.

Тя прекоси отново залата и се върна на бюрото си.

Тотънхоу се появи след четирийсет и пет минути.

Изглеждаше притеснен. Едуина забеляза, че ръцете му треперят. Той остави листа хартия на бюрото. Цифрата, която Хуанита Нунес бе написала, бе дебело оградена с молив.

— Ако не бях видял с очите си — каза той, — не бих повярвал.

От обичайното му мрачно настроение нямаше и следа. Той беше слисан.

— Точна ли е цифрата?

— Съвършено точна.

Едуина се мъчеше да събере мислите си. Ето че всичко, свързано с разследването, се беше променило, рязко и драматично. Аргументите и предположенията до този момент изключваха подобна феноменална памет.

— Спомних си нещо, докато идвах насам — каза Тотънхоу. — Преди години, може би преди двайсет и повече, познавах един човек, който работеше в малък провинциален банков клон. Той притежаваше необичайната способност да запомня цифри. Чувал съм, че има и други такива хора. Те сякаш разполагат със сметачна машина в главите си.

— Да се бяхте сетили за това в сряда — заяви Едуина.

Тотънхоу се върна на бюрото си, а тя записа в своя бележник:

Все още не е ясно дали Нунес е невинна, но поне може да й се вярва. Може би е неволна жертва?

Но ако не е Нунес, тогава кой?

Някой, който добре познава реда в банката.

Човек от клона? Служител на банката?

Но как?

„Как“ ще се разбере по-късно. Първо трябва да открием причината, после човека.

Причината? Сигурно е някой, който ужасно се нуждае от пари.

Тя написа повторно с главни букви: НУЖДАЕ СЕ ОТ ПАРИ. И добави: Да се проверят личните чекови/спестовни влогове на всички служители — ДОВЕЧЕРА!

Едуина започна да прелиства телефонния указател на централното управление на банката, за да се обади на шефа на отдела за финансови ревизии.