Артър Хейли
Банкери (23)

4

Също в 9,45, през три сгради от централното управление на Първа търговска американска банка, Марго Бракън седеше в паркирания на незабележимо място фолксваген и осъществяваше ръководството на акцията.

Марго беше решила да не се приближава до мястото на действието, но в края на краищата не издържа. Като боен кон, който рови с копитата земята, когато усети дъха на битката, тя не устоя и се включи в акцията.

Марго се безпокоеше, че може да причини неприятности на Алекс и Едуина, и затова не беше на предната линия на действието на площад Розели.

Появеше ли се там, репортерите веднага щяха да я познаят. Марго знаеше, че те вече са пристигнали, тъй като беше подготвила предварителна информация за вестниците, радиото и телевизията. Специални пратеници донасяха в колата новини за развитието на събитията и отнасяха обратно инструкциите й.

Акцията бе старателно подготвена. Докато Марго изработваше главния план, Сет, Дийкън и още неколцина от членовете на комитета набраха доброволци от Форум Ист. Те им описаха плана на действие, а желаещите да участват бяха много. Почти всеки искаше да се включи и препоръчваше приятели, на които можеше да разчита.

Когато късно вечерта в събота списъците бяха готови, в тях фигурираха имената на хиляда и петстотин души. Списъкът продължаваше да набъбва. Според плановете на Марго, щеше да има достатъчно хора, поне за една седмица, а може би и за по-дълго, стига ентусиазмът да се запазеше. Някои от мъжете, които имаха постоянна работа, но искаха да помогнат — Дийкън Юфрейтс например — щяха да си вземат отпуска. Други пък заявиха, че щом се налага, ще отсъстват от работа. За съжаление повечето от желаещите да участват бяха безработни, техният брой се бе увеличил напоследък, тъй като липсваше и сезонна работа. Преобладаваха жените, не само защото повечето от тях не работеха, но и защото за тях — много повече, отколкото за мъжете — Форум Ист се бе превърнал в жадуваният домашен рай, в надеждата на техния живот.

Марго разбра всичко това от подготвителната работа и от информацията, която получаваше. Информацията до този момент бе напълно задоволителна.

Марго държеше представителите на Форум Ист при всички случаи и особено по време на контактите си със служителите на банката да се държат приятелски, любезно и безконфликтно. Ето защо нарекоха акцията „Акт на надежда“ — или с други думи искаха да покажат, че една група заинтересовани хора — макар и с ограничени финансови възможности — са готови да „помогнат“ на „изпадналата в беда“ Първа търговска американска банка.

Марго предполагаше, че самото споменаване, че Първа търговска американска банка е в беда, би засегнало една твърде чувствителна струна. И особено много държеше да не се отправят директни заплахи от рода на тези, че парализирането на работата на банката ще продължи, ако не се отпуснат необходимите средства за реконструкция. Тя беше казала на Сет Оринда и на останалите:

— Нека в банката сами стигнат до този извод.

Марго непрекъснато подчертаваше необходимостта да се избягват всякакви заплахи. Тези, които присъстваха на предварителните срещи, си записваха и предаваха инструкциите на останалите.

Разпространиха и списък на въпросите, които трябва да задават, когато откриват банкова сметка. Списъкът също беше подготвен от Марго. Имаше стотици законни въпроси, които всеки можеше да зададе, макар че повечето хора не го правеха. Благодарение на тези въпроси дейността на банката би могла да се забави почти до пълно блокиране.

Сет Оринда бе определен за говорител. Марго написа речта му, а той я научи наизуст. Оказа се, че Оринда е схватлив ученик.

На Дийкън Юфрейтс бе възложено да бъде сред първите, които да открият сметка в клона.

Дийкън^[1] — никой не знаеше дали това е истинското му име или звание, свързано с принадлежността му към някоя религия — оглави работата в района. Той работеше с армия от помощници, които разпращаше във всички посоки.

Беше много важно да се осигурят достатъчна хора за сряда сутринта, така че тълпата пред банката да направи голямо впечатление още в самото начало. Някои хора трябваше да се заместват с други. Имаше и резерви за следобед и за следващия ден.

Чрез специална система — най-много се използваха уличните телефони, пред които стоеше дежурен — се следеше необходимия брой хора и включването на резервите. С малки изключения, импровизираната схема за връзка работеше добре.

Всички данни стигаха до Марго, която седеше на задната седалка на фолксвагена. Информацията включваше броя на хората на опашката и на гишетата, времето, необходимо за откриването на сметка, както и сведения за разговорите между Сет Оринда и представителите на клона.

Марго направи някои изчисления и даде указания на усмихнатия младеж на предната седалка:

— Кажи на Дийкън да не вика повече хора — засега имаме достатъчно. Тези, които чакат отвън, могат да починат за малко, но на групи, не наведнъж. Да дойдат за обяда си. Отново предупредете всички, че по площад Розели не трябва да остава никакъв боклук, а в банката не бива да се внасят храна и напитки.

Разговорът за обяда напомни на Марго за парите, които в началото бяха голям проблем.

В понеделник Дийкън Юфрейтс й съобщи, че много от желаещите да участват в акцията не разполагат с излишни пет долара. А това беше минималната сума, за да се открие сметка в Първа търговска американска банка. Асоциацията на наемателите във Форум Ист също нямаше пари. В такъв случай всичко щеше да се провали.

Тогава Марго се обади в профсъюза — Американската федерация на чиновниците, касиерите и служителите — същият този, който защитаваше интересите на пазачите и чистачите на летището.

Марго ги помоли да отпуснат по пет долара на всички, желаещи да участват в акцията. Ръководителите на профсъюза свикаха спешно заседание. Отговорът бе положителен.

Във вторник представители на ръководството на профсъюза помогнаха на Дийкън Юфрейтс и на Сет Оринда да разпределят парите. Несъмнено част от тези пари нямаше да бъдат върнати и някои от петдоларовите банкноти щяха да бъдат изхарчени още във вторник вечерта. Но те вярваха, че повечето от средствата ще бъдат изразходвани според предназначението си. Ситуацията в банката доказа, че са били прави.

Профсъюзът предложи да осигури обяд и да го заплати. Предложението бе прието. Марго подозираше, че профсъюзът има и някакви свои интереси, но тъй като те не противоречаха на каузата на Форум Ист, тя реши да не повдига този въпрос.

Марго продължаваше да дава указания на поредния пратеник:

— Трябва да поддържаме опашката, докато затворят в три часа.

Тя смяташе, че някои от фоторепортерите ще направят снимки точно преди затварянето на банката и държеше броят на хората да не намалява.

Плана за утрешния ден щяха да уточнят късно вечерта. До голяма степен той щеше да бъде повторение на днешния.

За щастие времето беше меко и безоблачно, а и прогнозите за следващите няколко дни бяха добри.

— Продължавайте да говорите на хората, че трябва да се държат приятелски! — даваше нареждания Марго. — Дори ако служителите в банката станат нелюбезни, отвръщайте им само с усмивка!

В 11,45 дойде Сет. Той бе широко усмихнат, а в ръцете си държеше ранното издание на градския вестник.

— О! — възкликна Марго, като го разгърна.

Събитията около банката заемаха почти цяла страница. Това беше повече, много повече от очакванията й.

Заглавието беше:

ЖИТЕЛИТЕ НА ФОРУМ ИСТ ЗАМРАЗЯВАТ ДЕЙНОСТТА НА ГОЛЯМА БАНКА

А по-надолу бе написано:

„В беда ли е Първа търговска американска банка?

Мнозина дойдоха да ПОМОГНАТ с малки вноски“.

В добавка имаше големи снимки на огромната опашка пред банката.

— О, боже! — възкликна Марго. — Колко неприятно за Първа търговска американска банка!

 

 

Беше наистина много неприятно.

Рано следобед в президентския кабинет на трийсет и шестия етаж в централното управление на банката бе свикано спешно заседание.

Джеръм Патертън и Роскоу Хейуърд имаха угрижен вид. Алекс Вандервурт беше също разтревожен, но докато разговаряха, Алекс проявяваше по-малка съпричастност, а един-два пъти на замисленото му лице се появи едва доловима усмивка. Присъстваха и Том Строгън, младият, способен главен икономист, и Дик Френч, официалният говорител на банката.

Френч пристигна навъсен, дъвчейки незапалена пура. Той донесе цял куп следобедни вестници.

Джеръм Патертън разгърна един от вестниците. Когато прочете: „В беда ли е Първа търговска американска банка?“, той започна да ругае:

— Но това е ужасна лъжа! Този вестник трябва да бъде съден!

— Няма за какво — заяви Френч с присъщата си откровеност. — Вестникът не твърди, че това е факт. Задава въпрос, освен това е ясно, че цитират нечии думи. Така че няма никаква злонамереност.

Френч бе напълно убеден в думите си. Ръцете му бяха зад гърба, а пурата стърчеше напред като дуло на оръдие.

Патертън почервеня от гняв, а Роскоу Хейуърд каза:

— Разбира се, че има злонамереност. — Той бе застанал малко встрани, до прозореца, и сега се обърна към останалите четирима. — Цялото това упражнение е злонамерено. И глупак би го разбрал.

— Каквото и да се крие зад всичко това — въздъхна Френч, — то е организирано, без да противоречи нито на закона, нито на обществените отношения. Това упражнение, както вие го наричате, е подготвено доста умно — то изразява приятелски чувства и дори желание да се помогне на банката. Ние знаем, че банката няма нужда от такава помощ. Но не можем да го докажем и затова предлагам да престанем да си губим времето.

Той взе един от вестниците и го разтвори.

— Една от причините да ми давате тази нелоша заплата е, че съм експерт по въпросите на информацията. И така, моят богат опит ми подсказва, че точно тази история — която е описана и представена доста правдиво, независимо дали на вас ви харесва или не — вече се разпространява от телеграфните агенции из страната. Всичко това напомня историята на Давид и Голиат и засяга важни човешки интереси.

Том Строгън, който беше седнал до Вандервурт, каза:

— Почти съм сигурен, че е така. В новините на Дау Джоунс направиха съобщение и веднага след това курсът на акциите ни спадна с един пункт.

— Още нещо — продължи Дик Френч, без да обръща внимание на думите на Том. — Трябва да се подготвим за вечерните телевизионни новини. Местните станции със сигурност ще ни отделят значително място, но опитът ми подсказва, че с внимание ще ни удостоят и трите големи национални станции. Ще си изям лулата, ако някой от репортерите пропусне да спомене тази прословута фраза за „банката в беда“.

— Свърши ли? — рязко попита Хейуърд.

— Не съвсем. Бих искал да добавя, че дори да бях изразходвал целия бюджет на моя отдел, за да създавам лош имидж на банката, едва ли щях да „постигна“ резултатите, които вие постигнахте без чужда помощ.

Дик Френч смяташе, че добрият професионалист в областта на връзките с обществеността трябва така да си гледа работата, че резултатът от нея да се вижда всеки ден. Той не би трябвало да премълчава неприятните факти, а да ги съобщава на ръководителите си откровено. Откровеността бе част от връзките с обществеността — тя осигуряваше вниманието и доверието на хората. За Дик премълчаването на някои факти или прикриването на част от истината, за да се спечели благоразположението на висшестоящите, бе проява на безотговорност.

Някои дни налагаха наистина пълно откровение. И този ден беше именно такъв.

Роскоу Хейуърд попита навъсено:

— Знаем ли кои са организаторите?

— Конкретно не — отвърна Френч. — Разговарях с Нолан, все още проучват. Но това едва ли има кой знае какво значение.

— Ако се интересувате от последните новини от главния банков клон — намеси се Том Строгън, — мога да ви кажа, защото прескочих дотам през тунела. Цялата зала е претъпкана с демонстранти. Почти никой от редовните ни клиенти не може да се добере до касите.

— Те не са демонстранти — поправи го Дик Френч. — Нека изясним и това, след като стана дума. Не носят никакви лозунги, освен плаката „Акт на надежда“. Те са обикновени клиенти и именно там се крие нашият проблем.

— След като знаете толкова много, кажете какво предлагате? — попита Джеръм Патертън.

Вицепрезидентът по връзките с обществеността сви рамене.

— Вие, приятели, се опитахте да измъкнете чергата изпод Форум Ист. Сега вие трябва да решите как да я напъхате обратно.

Лицето на Роскоу Хейуърд се изопна.

Патертън се обърна към Вандервурт:

— Алекс?

— Вие знаете моето мнение — каза Алекс и това бяха първите му думи от началото на съвещанието. — Аз бях против съкращаването на средствата за Форум Ист. И все още съм.

— Тогава вероятно си доволен от това, което става — подхвърли саркастично Хейуърд. — И предполагам, че с удоволствие би отстъпил пред тълпата и заплахите й.

— Ни най-малко не съм доволен. — Очите на Алекс блестяха гневно. — По-скоро съм объркан и смутен, че виждам банката в такова положение. Но струва ми се, че всичко това би могло да се предвиди, и че ние трябваше да сме готови за отпор. Най-важното в момента е да вземем правилно решение.

— Значи все пак си готов да отстъпиш пред заплахите — ухили се Хейуърд. — Точно както казвах.

— Няма значение дали ще го наречем отстъпление или не — отвърна хладно Алекс. — По-важното в случая е друго: прави ли бяхме или сгрешихме, когато ограничихме средствата за Форум Ист? Ако сме сбъркали, би трябвало да обмислим отново всичко и да имаме доблестта да признаем грешката си.

— Не знам дали да обмисляме повторно или не, защото ако отстъпим сега, в очите на всички ще изглеждаме пълни глупаци — отбеляза Джеръм Патертън.

— Джеръм, първо, мисля, че нещата не стоят така. И второ, има ли значение това? — каза Алекс.

— Не е моя работа да обсъждам финансовата страна на въпроса — намеси се Дик Френч, — но ще ви кажа следното: ако решим да изменим политиката на банката по отношение на Форум Ист, ние само ще спечелим!

— Ако става дума за кураж, бих казал, че той липсва на всички ви — злобно се обърна Хейуърд към Алекс. — Всъщност вие се страхувате да се изправите пред една тълпа.

Алекс поклати нервно глава:

— Роскоу, престани да се държиш като шериф в малък град. Понякога нежеланието да се промени едно погрешно решение е само твърдоглавие и нищо повече. Освен това тези хора, които са в главния градски клон, не са тълпа. Цялата информация, която имаме, го потвърждава!

— Ти май имаш специални пристрастия към тях — каза подозрително Хейуърд. — Да не би да знаеш нещо повече от нас?

— Не.

— Алекс, трябва да ти кажа — започна замислено Джеръм Патертън, — че и на мен не ми харесва идеята да се предаваме.

Том Строгън внимателно следеше разговора. Накрая каза:

— Вие знаете, че аз бях против съкращаването на средствата за Форум Ист. И въпреки това не ми харесва да бъда принуждаван да върша неща под натиска на улицата.

— Ако всички смятате така — въздъхна Алекс, — тогава трябва да се примирим с мисълта, че за известно време дейността на главния банков клон ще бъде блокирана.

— Не е възможно тази паплач да се организира за дълго — рече Хейуърд. — Предполагам, че ако не се поддаваме на техния натиск, всичко ще приключи най-късно утре.

— А аз смятам, че акцията ще продължи и през следващата седмица — каза Алекс.

 

 

В края на краищата, и двете предвиждания се оказаха погрешни.

Тъй като липсваше промяна в позицията на банката, нашествието в главния градски клон продължи и в четвъртък, и в петък до преустановяването на деловата дейност късно следобед.

Банковият клон бе като парализиран. И както беше предвидил Дик Френч, събитието фокусираше общественото мнение, като специално се подчертаваше тежкото положение на банката.

Повечето от репортажите бяха в хумористичен тон. На вложителите, обаче, никак не им беше до смях, защото в петък на нюйоркската борса курсът на акциите на Първа търговска американска банка спадна с два пункта и половина.

Междувременно Марго Бракън, Сет Оринда, Дийкън Юфрейтс и помощниците им подготвяха плана за по-нататъшни действия.

В понеделник сутринта банката капитулира.

На спешно свикана пресконференция в десет сутринта Дик Френч обяви, че веднага ще бъде възстановено пълното финансиране на Форум Ист. Като представител на банката Френч изрази надежда, че всички жители на Форум Ист и техните приятели, които през последните няколко дни откриха сметки в Първа търговска американска банка, ще останат нейни постоянни клиенти.

Капитулацията бе породена от няколко основателни причини. Още преди отварянето на главния банков клон в понеделник сутринта, на площад Розели имаше опашка по-дълга и от тези през предишните дни. Това означаваше, че представлението от миналата седмица ще се повтори.

Много по-тревожно, обаче, беше, че и пред банковия клон на Първа търговска американска банка в предградието Индиан Хил, също се беше проточила опашка. Това не беше неочаквано. Неделните вестници предвиждаха разрастване на акцията в подкрепа на Форум Ист и в останалите клонове на банката. Щом забеляза опашката, разтревоженият директор на банковия клон в Индиан Хил веднага се обади в централното управление с молба за помощ.

Обаждането му бе като че ли последният факт, който натежа за вземането на окончателното решение.

Профсъюзът, който бе дал пари на асоциацията на наемателите и бе осигурил безплатните обеди, публично обяви своята подкрепа. През уикенда говорител на профсъюза охарактеризира Първа търговска американска банка като „гигантска егоистична машина за печалби, която се стреми да осигурява още повече пари на богатите за сметка на бедните“. Той добави, че в най-скоро време ще бъде организирана кампания за профсъюзно обединяване на банковите служители. Така профсъюзът също допринесе, и то съществено, за вземане на крайното решение.

Банките — всички банки — се страхуваха от профсъюзите и дори ги мразеха. Ръководителите им гледаха на профсъюзите така, както змията гледа мангустата. Банкерите предвиждаха, че ако профсъюзите се намесят в тяхната дейност, това несъмнено ще се отрази отрицателно върху финансовата им свобода. Често страховете им бяха неоснователни, но те все пак съществуваха.

Профсъюзите бяха правили многобройни опити, но не бяха успели да привлекат членска маса от средите на банковите служители. Всеки път банкерите успяваха да надхитрят профсъюзните организатори. Щом събитията около Форум Ист даваха някакво предимство на профсъюзите, то това предимство трябваше веднага да се елиминира. С необичайна за годините си бързина Джеръм Патертън пристигна по-рано от обикновено в банката и веднага взе окончателното решение, като подписа документа за възстановяването на средствата за Форум Ист. Едновременно с това той одобри и официалното изявление на банката и Дик Френч се втурна да го разпространява сред журналистите.

За да успокои нервите си, Патертън прекъсна всички телефони и направи няколко упражнения на пътеката във вътрешната стая.

По-късно сутринта се състоя неофициално заседание на финансовата комисия, на което бе утвърдено новото решение. Роскоу Хейуърд продължаваше да мърмори:

— Това е прецедент, един ден ще съжаляваме, че се предадохме.

Алекс Вандервурт не каза нищо.

Изявлението на Първа търговска американска банка бе прочетено пред двата банкови клона. Чуха се множество одобрителни възгласи, а след това хората спокойно се разпръснаха. Само след половин час двата банкови клона се върнаха към нормалната си дейност.

Всичко би могло да свърши дотук, ако не се бе появила една малка информация. Всъщност, ако се направи преценка на събитието, появата на тази информация бе неизбежно. Тя се появи два дни, след като всичко бе приключило, в колонката под същата онази рубрика „Ухо, прилепено към земята“, и за първи път постави въпроса за организатора на акцията в подкрепа на Форум Ист.

„Може би се питате кой всъщност стои зад жителите на Форум Ист, поставили миналата седмица на колене гордата и могъща Първа търговска американска банка? Ето и тайната. Това е Марго Бракън — феминистката адвокатка и борец за граждански права — същата, която се прослави с организирането на окупацията на тоалетните на летището и с други акции в защита на бедните и онеправданите.

Този път, макар че операцията по окупирането на банката бе нейна идея и бе организирана главно от нея, госпожица Бракън запази в пълна тайна своята дейност. Тя остана зад кулисите, като избягваше представителите на средствата за масова информация, нейните традиционни съюзници. Сигурно се чудите защо го е направила?

Не се чудете: най-близкият приятел на Марго, с когото често е била забелязвана в града, е известният банкер Александър Вандервурт, вицепрезидент на Първа търговска американска банка. Ако бяхте на мястото на Марго и имахте такава връзка, нямаше ли и вие да останете в сянка?

Остава един въпрос: знаел ли е Алекс за подготвяната обсада и дали одобрява подобни действия срещу банката, където си изкарва хляба?“