Стивън Кинг
Ланголиерите (5)

1

Главният салон навлезе от ярката слънчева светлина в тъгата на късния здрач и самолетът се затресе по-силно. След едно особено силно друсване Албърт почувства тежест върху лявото си рамо. Погледна и видя главата на Бетани — тежка като зряла октомврийска тиква. Момичето беше припаднало.

Самолетът подскочи отново и от първа класа се чу глух звук. Този път изпищя Дина, а Гафни извика:

— „Какво беше това? За Бога, какво беше това?“

— Количката за напитки — каза Боб Дженкинс с нисък, сух глас. Помъчи се да говори по-високо, така че да го чуят, и откри, че не успява. — Количката за напитки беше оставена там, помните ли? Мисля, че трябва да се е дотъркаляла до…

Самолетът направи луд скок като железница в лунапарк, пропадна надолу с рязък удар и количката за напитки се преобърна с трясък. Счупиха се стъкла. Дина извика отново.

— Няма нищо — каза тревожно Лоръл. — Не ме стискай толкова силно, миличка, всичко е наред?

— Моля ви, не искам да умра! Само не искам да умра!

— Нормална въздушна буря, приятели — гласът на Брайън, който идваше от високоговорителите, звучеше спокойно… но Боб Дженкинс си помисли, че в този глас звучи едва сдържан ужас, — само бъдете…

Ново рязко люшкане. Нов трясък от падането на нови чаши и бутилчици от прекатурената количка за напитки.

— … и спокойни — довърши Брайън. От другата страна на прохода, вляво от Дон Гафни, се чу: „Къс-с-с-с.“

Гафни се обърна към звука.

— Престани веднага, идиот такъв, или ще натикам остатъците от списанието право в гърлото ти.

Крейг го погледна невиждащо.

— Само се опитай, стар глупак.

Самолетът отново се вдигна и пропадна. Албърт се наклони през Бетани към прозореца. Гърдите й меко се притиснаха до ръката му и за пръв път през последните пет години това чувство не измести веднага всичко друго от съзнанието му. Той се вгледа през прозореца, търсейки безнадеждно процеп между облаците, опитвайки се да измисли процеп между облаците.

Нямаше нищо освен тъмносиви сенки.

2

— На каква височина свършват облаците приятелю? — попита Ник. Сега, когато вече наистина бяха в облаците, той изглеждаше по-спокоен.

— Не знам — каза Брайън. — Мога да ти кажа, че таванът ни е по-ниско, отколкото се надявах.

— Какво ще стане, ако не ти стигне пространството?

— Ако уредите ми излязат от строя дори за малко, отиваме на кино — каза Брайън безизразно. — Но все пак не вярвам да стане. Ако сляза под сто и петдесет метра и все още не просветне, ще се вдигнем отново и ще се насочим към Портланд.

— А може би трябва да тръгнеш натам отсега…

Брайън поклати глава.

— Времето там е почти винаги по-лошо, отколкото тук.

— А какво ще кажеш за остров Преск? Там нали имаше база на стратегическата авиация?

За миг Брайън помисли, че този човек наистина знае много повече, отколкото трябва.

— Тя е извън нашия обсег. Ще се разбием в планините.

— Тогава и Бостън е извън обхвата ни.

— Обзалагам се.

— Работата започва да става лоша, приятелче.

Самолетът се блъсна в ново невидимо въздушно течение и потрепери като болно куче. Брайън чуваше слаби викове от главния салон, дори и след като направи необходимите корекции, и му се искаше да може да им каже, че това е нищо, че „Боинг“-ът може да премине през двайсет пъти по-лоши въздушни бури. Истинският проблем беше във височината на облаците.

— Все още не сме извън терена — каза той. Висотомерът си стоеше на седемстотин метра.

— Но излизаме.

— Ще… — Брайън изведнъж спря. Обля го вълна от облекчение — като допир на успокояваща ръка. — Готово — каза той. — Пробиваме.

Облаците пред черния нос на „Боинг“-а бързо изтъняваха. За пръв път, откакто бяха прелетели над Върмонт. Брайън видя между бялосивкавото покривало да просветва процеп и през него — оловния Атлантически океан.

Наведе се към микрофона за салона:

— Слязохме до тавана, дами и господа. Очаквам тази незначителна въздушна буря да намалее, след като слезем под облаците. След няколко минути ще чуете удар отдолу. Това ще бъда спускането и закрепването на колесника. Продължавам спускането към зоната на Бангор.

Изключи и се обърна кратко към мъжа, седнал на мястото на навигатора.

— Пожелай ми късмет, Ник.

— Пожелавам ти, приятелче, наистина.

3

Със затаен дъх Лоръл погледна през прозореца. Облаците бързо се разсейваха. На няколко пъти видя океана: вълни, морска пяна, голяма скала, подаваща се от водата като зъб на мъртво чудовище. Зърна и отблясък на оранжево, което можеше да бъде шамандура.

Преминаха над малък триглав остров и като накланяше и извиваше врат, тя успя да види брега точно пред тях. Тънки ивици от перести облаци закриваха погледа й в продължение на четирийсет и пет безкрайни секунди. Когато се разчистиха, „Боинг“-ът отново беше над земя. Преминаха над нива, малка горичка, нещо като езеро.

„Но къде са къщите? Къде са пътищата, колите, сградите и кабелите за високо напрежение?“

Тогава от гърлото й излезе стон.

— Какво има? — почти извика Дина. — Какво има, Лоръл? Какво не е наред?

— Нищо! — провикна се тя тържествено. Видя долу тесен път, който водеше към малко крайбрежно село. Оттук то изглеждаше като град играчка с малки коли играчки, паркирани по главната улица. Видя камбанарията на църква, градска пясъчна база, бейзболно игрище на Младежката лига. — Нищо страшно! Всичко си е там! Все още всичко си е там!

Зад нея заговори Робърт Дженкинс. Гласът му беше спокоен, равномерен и дълбоко обезкуражен.

— Госпожо — каза той, — боя се, че съвсем не сте права.

4

Дълъг, бял пътнически самолет летеше бавно над земята на трийсет и пет мили източно от Международното летище на Бангор. На опашката му с големи горди цифри пишеше „767“. На корпуса му бяха изписани думите „АМЕРИКАН ПРАЙД“, наклонени назад, за да показват скорост. От двете страни на носа му беше нарисуван фирменият знак на компанията — голям червен орел. Разперените криле на орела бяха изпъстрени със сини звезди, ноктите му бяха извадени, а главата — леко извита. Както и самолетът, който украсяваше, орелът изглеждаше готов за приземяване.

Докато летеше към предградията на големия град, самолетът не хвърляше никаква сянка върху земята — не валеше дъжд, но утрото беше сиво и нямаше слънце. Коремът на самолета зейна. Колесникът му се спусна и се отвори. Колелата заеха местата си под корпуса и под пода на кабината.

Полет 29 на „Американ прайд“ се спускаше над склона край Бангор. Направи лек завой наляво: капитан Енгъл вече можеше да коригира курса визуално и го правеше.

— Виждам го! — извика Ник. — Виждам летището! Боже мой, каква прекрасна гледка!

— Ако го виждаш, значи си станал от мястото си — каза Брайън. Говореше, без да се обръща настрани. Сега нямаше време за обръщане. — Закопчай колана си и млъкни.

Но тази самотна дълга писта наистина беше прекрасна гледка.

Брайън насочи носа на самолета в средата на пистата и продължи да се спуска, мина през триста метра, после през двеста и петдесет. Под крилете на самолета се изнизваше сякаш безкрайна борова гора. Накрая се появиха купчина сгради — неспокойните очи на Брайън автоматично отбелязаха обичайния безпорядък от мотели, бензиностанции и закусвални — а след това преминаха над река Пенобскот и навлязоха във въздушното пространство на Бангор. Брайън. Отново провери таблото, отбеляза, че лампите на клапите му светят зелено, и после отново се опита да се свърже с летището… макар да знаеше, че е безнадеждно.

— Кулата в Бангор, тук полет 29 — каза той. — Обявявам авария. Повтарям, обявявам авария. Ако имате движение по пистите, освободете ми пътя. Навлизам.

Погледна към индикатора на скоростта точно навреме, за да види, че тя спада под двеста и двайсет — скорост, която теоретически, го принуждаваше да се приземи. Под него след оредяващите дървета се показа игрище за голф. Погледът му бързо премина по зеления надпис на хотел „Холидей ин“ и после към очите му се втурнаха лампите, които отбелязваха началото на пистата, на която с големи цифри пишеше 33.

Лампите не бяха нито червени, нито зелени. Те просто бяха мъртви.

Нямаше време да мисли за това. Нямаше време да мисли какво би се случило, ако някой „Лиърджет“ или малък „Дойка“ внезапно се изтърколи на пистата пред него. Нямаше време да прави нищо друго, освен да приземи птицата.

Преминаха над тясна ивица от трева и чакъл, а след това на десет метра под самолета се показа бетонната писта. Преминаха над първия ред бели ленти и след това точно под тях започнаха следите от гуми — в тази далечна точка явно направени от самолетите на Въздушната национална охрана.

Брайън внимателно доближи „Боинг“-а до пистата. Точно под него проблясна вторият ред бели ленти… и миг след това последва лек удар — главният колесник докосна земята. Сега самолетът се понесе по писта 33 с двеста километра в час, с леко вирнат нос и крила малко под ъгъл. Брайън отвори клапите докрай и включи реверса. Чу се нов удар — даже по-лек от първия, и носът се приземи.

После самолетът започна да намалява скоростта си от двеста на сто и седемдесет, от сто и седемдесет на сто и двайсет, от сто и двайсет на шейсет, и от шейсет до скорост, с която може да тича човек. Беше успял. Бяха на земята.

— Нормално кацане — каза Брайън. — Нищо особено. — След това на пресекулки изпусна дълга въздишка и спря окончателно самолета — все още на четиристотин метра встрани от най-близката писта за рулиране. Тънкото му тяло изведнъж беше обхванато от пристъп на неудържимо треперене. Вдигна ръка към лицето си и избърса цяла топла шепа пот. Погледна към нея и леко се изсмя.

Почувства на рамото си ръка.

— Добре ли си, Брайън?

— Да — каза той и отново вдигна микрофона.

— Дами и господа — каза той, — добре дошли в Бангор.

Зад себе си чу хор от овации и се усмихна отново.

Ник Хоупуел не се усмихваше. Той се беше наклонил над мястото на Брайън и се взираше през прозореца на кабината. Нищо не се движеше по плетеницата от писти; нищо не се движеше и по пистите за рулиране. Никакви транспортни машини или коли на охраната не бръмчаха напред-назад по асфалта. Виждаха се само няколко камиона, един армейски транспортен самолет — „С 12“, паркиран на външна писта за рулиране, и самолет „Делта 727“, паркиран до един от подвижните коридори на терминалите, но те стояха неподвижни като статуи.

— Благодаря ти за поздрава с „добре дошъл“, приятелю — каза Ник тихо. — Дълбоката ми благодарност произтича от факта, че, изглежда, ти си единственият, който ще ми отправи такъв поздрав. Това място е напълно пусто.

5

Въпреки продължаващата тишина по радиото, Брайън не беше склонен да приеме преценката на Ник… но докато с рулиране придвижи самолета до една точка за паркиране между два от подвижните коридора на терминалите за пътници, той видя, че не е възможно да вярва в каквото и да било друго. Не беше само от липсата на хора; не беше и от липсата дори на една кола от охраната, която да пристигне, за да провери откъде се е взел нечаканият „Боинг 767“ — беше от атмосферата на пълна липса на живот — като че ли Международното летище на Бангор беше изоставено от хиляда или от сто хиляди години. Влакче за багаж, теглено от джип с няколко нахвърляни върху платформите му куфари, беше паркирано под едното крило на „Делта“-та. Тази гледка притегляше погледа на Брайън, докато приближаваше „Боинг“-а възможно по-близо и го паркираше. Дузината куфари изглеждаха древни като експонати, изкопани от мястото, на което се е намирал някакъв древен приказен град. „Чудя се дали човекът, който е открил гробницата на фараон Тутанкамон, се е чувствал така, както се чувствам сега“ — помисли той.

Загаси двигателите и за миг остана неподвижен. Сега не се чуваше никакъв звук освен лекия шепот на допълнителното захранващо устройство — едно от четирите — в задната част на самолета. Ръката на Брайън се премести към ключа, на който пишеше „ВЪТРЕШНО ЗАХРАНВАНЕ“, докосна го и веднага се дръпна. Изведнъж му се прииска да не загасва абсолютно всичко. Нямаше причина да остави нещо да работи, но гласът на инстинкта беше много силен.

„Освен това — помисли си той — не мисля, че има някой, който би надал вой за хабенето на гориво… на малкото, което е останало за хабене.“ Разкопча предпазния ремък и стана.

— А сега какво, Брайън? — попита Ник. Той също беше станал и Брайън забеляза за пръв път, че Ник беше поне с десет сантиметра по-висок от него. Помисли си: „Аз командвах положението. Откакто се случи това зловещо нещо — и, за да бъда по-точен, откакто открихме, че се е случило — положението командвах аз. Но мисля, че съвсем скоро това ще се промени.“

Откри, че не го е грижа. Управлението на „Боинг“-а в облаците беше отнело и последния му грам кураж, но той не очакваше никакви благодарности за това, че не си беше загубил ума и си беше свършил работата; куражът беше едно от нещата, за които му плащаха. Спомни си как веднъж един пилот му каза: „Плащат ни сто хиляди долара или повече годишно, Брайън, и наистина го правят само по една причина. Знаят, че в кариерата на почти всеки пилот има трийсет или четирийсет секунди, когато той наистина може да се прояви. Плащат ни, за да не се вцепеним, когато накрая тези секунди настъпят.“

Всичко беше много добре, докато мозъкът му казваше, че трябва да се спуска през облаците или вече, просто няма избор; окончанията на нервите му просто продължаваха да крещят своето предупреждение, телеграфирайки високоволтовия си ужас пред неизвестното. Дори Ник, какъвто и да беше и каквото и да правеше на земята, беше поискал да отстъпят пред облаците, когато се стигна до критичния момент. Той имаше нужда от Брайън, за да направи това, което трябваше да се направи. Той и всички останали имаха нужда Брайън да бъде техният кураж. Сега обаче бяха кацнали и вече нямаше чудовища зад облаците само тази зловеща тишина и едно изоставено влакче за багаж, което стоеше под крилото на „Делта 727“.

„И така, ако искаш да командваш и да бъдеш капитан, приятелю извивач на носове, имаш благословията ми. Даже ще ти дам да си сложиш шапката ми, ако искаш. Но не преди да слезем от самолета. Докато ти и останалите гъски не слезете наистина на земята, аз отговарям за вас.“

Но Ник му беше задал въпрос и Брайън реши, че той заслужава отговор.

— Сега слизаме, а после ще видим кое как е — каза той и се измъкна покрай англичанина.

Ник го спря с ръка.

— Мислиш ли, че…

Брайън усети пристъп на изненадващ гняв. Освободи се от ръката на Ник.

— Мисля, че трябва да слезем от самолета — каза той. — Няма кой да доближи подвижния коридор до нас или да ни докара стълба, така че мисля, че трябва да използваме аварийния улей. След това мисли ти, приятелче.

Той мина през първа класа… и почти падна върху количката за напитки, която лежеше на едната си страна. Имаше много счупени стъкла, миришеше на алкохол — очите му се насълзиха. Брайън прекрачи боклуците. Ник го настигна към края на салона за първа класа.

— Брайън, ако съм казал нещо, което те е обидило, съжалявам. Ти извърши страхотно добра работа.

— Не си ме обидил — каза Брайън. — Просто през последните десетина часа трябваше да се справям с разхерметизиран самолет над Тихия океан, да открия, че бившата ми жена е умряла в някакъв глупав пожар в апартамента си в Бостън и че Съединените щати са били закрити. Чувствам се малко чалнат.

Мина през бизнес-класата и влезе в главния салон. За миг там се възцари пълна тишина — всички просто седяха и го гледаха с белите си лица с нямо неразбиране.

После Албърт Коснър започна да ръкопляска.

След миг към него се присъедини Боб Дженкинс… и Дон Гафни… и Лоръл Стивънсън. Плешивият мъж се огледа и също започна да ръкопляска.

— Какво има? — попита Дина Лоръл. — Какво се е случило?

— Капитанът — каза Лоръл и заплака. — Капитанът, който ни свали на земята в безопасност.

Тогава и Дина започна да ръкопляска.

Брайън ги гледаше онемял. Застанал зад него, Ник се присъедини към аплодисментите. Пътниците разкопчаха предпазните си колани и застанаха до седалките си, продължавайки да ръкопляскат. Единствените трима, които не се присъединиха, бяха Бетани, която беше припаднала, брадатият мъж, който все още хъркаше на задния ред, и Крейг Туми, който ги изгледа с укор със странния си безумен поглед, след което започна да къса нова ивица от самолетното списание.

6

Брайън усети, че лицето му се налива с кръв — просто всичко беше прекалено тъпо. Той вдигна ръце, но за момент продължиха да ръкопляскат, без да му обръщат внимание.

— Дами и господа, моля… моля… Уверявам ви, това беше съвсем обикновено кацане?

— Глупости, госпожо, няма нищо — каза Боб Дженкинс с гласа на Гари Купър и Албърт избухна в смях. Зад него очите на Бетани се отвориха и тя се огледа слисана.

— Кацнахме живи, нали? — каза тя. — Боже мой! Това е страхотно! Мислех, че вече сме мъртво месо!

— Моля — каза Брайън. Вдигна ръце по-високо и сега се чувстваше странно приличащ на Ричард Никсън, който приема издигането на кандидатурата му за още четири години. Трябваше да преодолее внезапните пориви на смях. Не можеше да се засмее — пътниците нямаше да разберат. Те искаха герой и бяха избрали него. Можеше и да приеме тази позиция… и да я използва. Но все пак трябваше и да ги свали от самолета. — Моля за вашето внимание!

Те спряха да аплодират един по един и го погледнаха в очакване — всички освен Крейг, който захвърли списанието си настрани с внезапен решителен жест. Откопча колана си, стана и излезе в прохода, като риташе купчината хартиени ивици настрани. Започна да се рови в шкафа над мястото си, като се мръщеше съсредоточено.

— Вие сте гледали през прозореца, така че знаете, колкото знам и аз — каза Брайън. — Повечето от пътниците и целият екипаж на този полет са изчезнали, докато ние сме спали. Това е достатъчно налудничаво, но сега сме изправени пред още по-налудничаво предположение. Изглежда, като че ли и много други хора са изчезнали… но логиката подсказва, че другите хора може да са някъде наоколо. Ние оцеляхме след това, каквото и да е било то, така че и други може да са оцелели.

Боб Дженкинс — писателят на криминални романи, прошепна нещо на един дъх. Албърт го чу, но не можа да вникне в думите. Обърна се наполовина към Дженкинс точно когато писателят промълви думите отново. Този път Албърт ги схвана. Те бяха: „Лъжлива логика.“

— Най-добрият начин да се справим с това, мисля аз, е да предприемаме нещата едно по едно. Стъпка номер едно е излизането от самолета.

— Аз съм си купил билет до Бостън — каза Крейг Туми със спокоен, разумен глас. — Искам да отида в Бостън.

Ник излезе иззад рамото на Брайън. Крейг го погледна и очите му се свиха. За миг той отново заприлича на домашен котарак с лош характер. Ник вдигна ръка с извити към дланта пръсти и размърда две от кокалчетата си в жест като извиване на нос. Крейг Туми, когото някога бяха заставяли да стои със запалена клечка кибрит между пръстите на краката, докато майка му пееше „Честит рожден ден“, разбра веднага. Винаги беше схващал бързо. И можеше да почака.

— Ще трябва да използваме аварийния улей — каза Брайън. — Искам да ви покажа какво трябва да правите. Слушайте внимателно, след това се стройте по един и ме следвайте към предната част на самолета.

7

След четири минути предният изход на самолета на „Американ прайд“, полет 29, се отвори навън. От отвора се чу някакъв тих разговор и веднага престана при допира с хладния, неподвижен въздух. Чу се свистящ звук и голямо кълбо от оранжев плат внезапно разцъфна пред вратата. За миг приличаше на някакъв странен хибриден слънчоглед. Разрасна се и при падането си започна да придобива форма — наду се във вид на бухнал улей на отделни ребра. Когато долната част на улея падна на асфалта, се чу едно слабо „пук!“ и после краят просто остана там, като гигантски оранжев надуваем дюшек.

Брайън и Ник стояха в началото на късата опашка на левия борд на първа класа.

— Има нещо лошо във въздуха навън — каза Ник с нисък глас.

— Какво имаш предвид? — попита Брайън. Той понижи гласа си даже повече. — Отрова?

— Не… не мисля така. Но няма миризма, няма вкус.

— Ти си луд — каза неспокойно Брайън.

— Не, не съм — каза Ник. — Това е летище, приятелю, а не ливада, но помирисваш ли масло или бензин? Аз не мога.

Брайън подуши. И не усети нищо. Ако въздухът беше отровен — не вярваше да е така, но ако беше — то това беше бавнодействаща отрова. Дробовете му си го обработваха съвсем нормално. Но Ник беше прав. Нямаше мирис. А другото, по-неуловимо свойство, което англичанинът беше нарекъл вкус… и него го нямаше. Въздухът извън отворената врата имаше съвсем неутрален вкус. Вкусът му беше като на консерва.

— Нещо лошо ли има? — попита Бетани Симс разтревожено. — Искам да кажа, не съм сигурна дали непременно искам да знам, ако има нещо, но…

— Няма нищо лошо — каза Брайън. Той преброи главите, стигна до десет и пак се обърна към Ник: — Онзи тип в черно все още спи. Мислиш ли, че трябва да го будим?

Ник помисли за миг, после поклати глава.

— Нека не го будим. Нямаме ли си достатъчно проблеми за момента и без да трябва да си играем на бавачки с някакъв махмурлия?

Брайън се ухили, точно такива бяха и неговите мисли.

— Да, мисля, че си имаме. Добре слизай пръв, Ник. Дръж долната част на улея. Аз ще помогна на останалите.

— Може би ти ще се спуснеш пръв, в случай че моят приятел с голямата уста реши отново да се заяжда за непредвиденото спиране.

Брайън погледна към мъжа с полото. Той стоеше в задната част на опашката — с тънко куфарче с монограм в едната си ръка, загледан безизразно в тавана. Лицето му беше като на манекен от универсален магазин.

— Няма да си имам неприятности с него — каза той, — защото не давам пукната пара какво прави. Може да — излезе или да остане — на мене ми е все едно.

Ник се ухили.

— Достатъчно добро и за мен. Да започнем великото излизане от пустинята.

— Събу ли си обувките?

Ник вдигна в ръка чифт черни обувки от козя кожа.

— Добре — тръгвай! — Брайън се обърна към Бетани. — Гледайте внимателно, госпожице — вие сте следващата.

— О, Боже — мразя такива гадости.

Въпреки това Бетани се приближи плътно до Брайън и внимателно загледа как Ник Хоупуел действа с улея. Той скочи с двата крака едновременно, така че заприлича на човек, който пада в седнало положение на батут. Падна по задник и се спусна надолу. Направи го чисто — долната част на улея почти не се помръдна. Стъпи на асфалта, както си беше по обути в чорапи крака, стана, завъртя се кръгом и направи комичен поклон с ръце на гърба.

— Просто като фасул — извика той нагоре. — Следващият клиент!

— Това сте вие, госпожице — каза Брайън. — Казвате се Бетани, нали?

— Да — каза тя нервно. — Мисля, че не мога да го направя. Провалих се по гимнастика всичките три семестъра и накрая ми позволиха вместо нея да държа втори път домашно стопанство.

— Ще го направите чудесно — каза й Брайън. Помисли си, че хората използват улея с много по-малко уговорки и с много повече ентусиазъм, когато съществува заплаха, която могат да видят — дупка в корпуса или пожар в някой от двигателите.

— Събухте ли си обувките?

Обувките на Бетани — всъщност чифт стари розови кецове — бяха събути, но въпреки това тя се опитваше да се дръпне от вратата и яркооранжевия канал.

— Може би, ако първо пийна нещо?

— Господин Хоупуел държи улея и всичко ще бъде наред — я уговаряше Брайън, но започна да се страхува, че ще трябва да я бутне. Не му се искаше, но ако тя не скочеше скоро, щеше да го направи. Не можеш да ги изпратиш отзад на опашката, докато смелостта им се върне — това беше голямото „не — не“, когато се стигаше до аварийния улей. Ако го направиш с един, всички искат да се върнат отзад на опашката.

— Хайде, Бетани — каза изведнъж Албърт. Той беше взел калъфа с цигулката си от багажното отделение и го държеше притиснат под мишницата си. — Страх ме е до смърт от това нещо и ако ти слезеш, ще трябва и аз да го направя.

Тя погледна изненадана към него.

— Защо?

— Защото си момиче — каза той просто. — Знам, че обръщам прекалено внимание на пола, но това е.

Бетани го погледа още миг, след това се разсмя и се обърна към улея. Брайън беше решил да я бутне, ако отново се огледа или се дръпне назад, но тя не го направи.

— Ех, ако си имах малко трева — каза тя и скочи. Беше видяла как се пързулна Ник и знаеше какво да направи, но в последния момент изгуби смелост и отново се опита да подвие крака под себе си. В резултат, докато се спускаше по пружиниращата повърхност на улея, тя се хлъзна на едната му страна. Брайън беше сигурен, че ще изпадне, но Бетани сама видя опасността и успя да се претърколи обратно. Спусна се по наклона, легнала на дясната си страна, с една ръка на главата, с блуза набрана отзад чак до врата й. Ник я хвана и тя стъпи на земята.

— О, чудесно — каза задъхано Бетани. — Като че ли отново съм дете.

— Добре ли сте? — попита Ник.

— Да. Може малко да съм намокрила гащите, но съм добре.

Ник й се усмихна и се обърна отново към улея. Албърт погледна с извинение към Брайън и протегна калъфа с цигулката.

— Не бихте ли подържали това? Страх ме е, че ако падна отстрани, може да се счупи. Нашите ще ме убият. Това е Греч.

Брайън взе цигулката. Лицето му беше спокойно и сериозно, но вътрешно той се усмихваше.

— Мога ли да погледна? Свирех на една такава преди почти хиляда години.

— Разбира се — каза Албърт.

Интересът на Брайън оказа успокояващ ефект върху момчето… а той искаше точно това. Откопча трите закопчалки и отвори калъфа. Цигулката наистина беше Греч, а и не от най-лошите в тази престижна серия. Брайън си каза, че за парите, които струва, може да се купи малка кола.

— Красива е — каза той и дръпна четири струни по грифа и в малката мелодия „Кучето ми има бълхи“. Звучаха сладко и красиво. Брайън затвори и закопча калъфа отново.

— Ще я пазя. Обещавам.

— Благодаря. — Албърт застана на вратата, пое дълбоко въздух и го изпусна отново.

— Джеронимо — каза той със слабо гласче и скочи. Докато скачаше, беше мушнал ръце под мишниците си — предпазването на ръцете във всяка ситуация, в която е възможна физическа повреда, беше толкова дълбоко загнездено в него, че беше станало рефлекс. Той се спусна по задник по улея и слезе до долу невредим.

— Браво! — каза Ник.

— Нищо особено — провлечено каза Аса Коснър, излезе от улея и за малко не се спъна в собствените си крака.

— Албърт! — извика надолу Брайън. — Дръж! — Протегна се, постави калъфа с цигулката в центъра на улея и го пусна. Албърт лесно го хвана на около метър и половина преди края, мушна го под мишница и отстъпи встрани.

Дженкинс затвори очи, докато скачаше, и се смъкна до долу легнал накриво върху един от костеливите си бутове. Ник пъргаво мина откъм лявата страна на улея и хвана писателя точно когато падаше, като го спаси от неприятен удар върху бетона.

— Благодаря, младежо.

— Няма защо, приятелче.

Следващият беше Гафни, след това — плешивият. После на вратата застанаха Лоръл и Дина Белман.

— Страх ме е — каза Дина с тънък, развълнуван глас.

— Не бой се, миличка — каза Брайън. — Дори не трябва да скачаш. — Той постави ръцете си на раменете на Дина и я обърна с лице към него и с гръб към улея. — Подай ми ръце и аз ще те спусна по улея.

Но Дина ги дръпна обратно зад гърба си.

— Не вие — каза тя. — Искам Лоръл да го направи.

Брайън погледна към младичката жена с тъмната коса.

— Бихте ли го направили?

— Да — каза тя. — Ако ми кажете как точно.

— Дина вече знае. Положете я на улея, като я държите за ръце. Като легне по корем с опънати крака, ще се спусне право долу.

Ръцете на Дина бяха студени.

— Страх ме е — повтори тя.

— Миличка, ще бъде просто като спускане по пързалката на детската площадка — каза Брайън. — Мъжът с британския акцент те чака долу, за да те хване. Стои с протегнати ръце също като играч на бейзбол. — Изведнъж осъзна, че Дина не знае тези неща.

Дина погледна към него, като че ли беше съвсем глупав.

— Не от спускането. Страх ме е от това място. Мирише странно.

Лоръл, която не беше открила никаква миризма освен на собствената си пот от нерви, погледна безпомощно към Брайън.

— Миличка — каза Брайън и коленичи пред сляпото момиченце, — трябва да слезем от този самолет. Знаеш това, нали?

Стъклата на тъмните очила се обърнаха към него.

— Защо? Защо трябва да слезем от самолета? Тук няма никой.

Брайън и Лоръл се спогледаха.

— Е — каза Брайън, — не можем наистина да знаем, докато не проверим, нали?

— Аз вече знам — каза Дина. — Няма нищо за помирисване и нищо за чуване. Но… но…

— Но какво, Дина? — попита Лоръл.

Дина се заколеба. Искаше да ги накара да разберат, че не начинът, по който трябваше да напусне самолета, я безпокои. Тя се беше спускала по пързалки и вярваше на Лоръл. Лоръл нямаше да я пусне, ако беше опасно. Нещо беше лошо тук, нещо не беше наред и точно от това се страхуваше — от лошото нещо. То не беше тишината и не беше пустотата. Имаше нещо общо с тези неща, но беше нещо повече от тихо.

Нещо лошо.

Но възрастните не вярват на децата, особено на слепите деца, да не говорим за слепите момиченца. Тя искаше да им каже, че не могат да останат тук, че не е безопасно да останат тук, че трябва да подкарат самолета и да тръгнат отново. Но какво биха казали те? Добре, разбира се, Дина е права, всички обратно в самолета? По никакъв начин.

Те ще видят. Ще видят, че е празно и тогава ще се върнем обратно на самолета и ще отидем някъде другаде. Някъде, където не се чувства нещо лошо. Все още има време.

„Поне така мисля.“

— Няма значение — каза тя на Лоръл. Гласът й беше нисък и отчаян. — Сложи ме на улея.

Лоръл внимателно я нагласи. След миг Дина гледаше нагоре към нея. „Само дето всъщност не гледа — си помисли Лоръл, тя изобщо не може да гледа“, а босите й крака бяха проснати надолу върху оранжевия улей.

— Добре ли си, Дина? — попита Лоръл.

— Не — каза Дина. — Нищо не е добре тук. — И преди Лоръл да я пусне, Дина издърпа ръцете си от ръцете й и се освободи. Спусна се до долу и Ник я хвана.

Лоръл стъпи пред вратата, спусна се точно по улея и докато се плъзгаше, акуратно придържаше полата си. Останаха Брайън, дремещият пияница в задната част на самолета и онова животно, което обичаше забавленията и късането на хартия — господин Полото.

„Няма да си имам неприятности с него — беше казал Брайън, — защото не давам пукната пара какво прави.“ Сега откри, че не е съвсем така. Мъжът не играеше с открити карти. Брайън подозираше, че дори и момиченцето го знаеше, а момиченцето беше сляпо. Какво би станало, ако го оставеха и той решеше да буйства? Какво щеше да стане, ако в пристъпа на буйство решеше да влезе в кабината?

„И какво от това? Нали не можеш да отидеш никъде. Резервоарите са почти празни.“

Все пак тази мисъл не му хареса, и то не само защото в „Боинг 767“ имаше апаратура за милиони долари. Може би това, което почувства, беше неясен отглас от видяното на лицето на Дина, когато тя погледна от улея. Нещата тук бяха зле, дори по-зле, отколкото изглеждаха…, и това беше страшно, защото той не знаеше как нещата биха могли да бъдат по-зле. Самолетът обаче беше в ред. Дори и с почти празни резервоари за гориво, „Боинг“-ът беше свят, който той познаваше и разбираше.

— Твой ред е, приятелю — каза той толкова вежливо, колкото можа.

— Знаете, че ще се оплача от вас, нали? — попита Крейг Туми със странно мил глас. — Знаете ли, че смятам да съдя цялата авиокомпания за трийсет милиона долара и смятам да ви определя като главен ответник?

— Това е ваше право, господин…

— Туми. Крейг Туми.

— … господин Туми — съгласи се Брайън. Спря се за момент. — Господин Туми, знаете ли какво се е случило с нас?

Крейг погледна през отворената врата — погледна към пустия асфалт и широките, леко поляризирани стъкла на прозорците на терминала на второ ниво, където нямаше никакви щастливи приятели и роднини, които да стоят в очакване да прегърнат пътниците, нямаше нетърпеливи пътници, които да очакват извикването на техния полет.

Разбира се, той знаеше. Това беше работа на ланголиерите. Ланголиерите бяха дошли за всички тези глупави, мързеливи хора точно както баща му винаги беше казвал, че ще стане.

Със същия мил глас Крейг каза:

— В отдела за облигации на банковата корпорация „Пустинно слънце“ аз съм известен като Товарния кон. Знаете ли това? — За момент той направи пауза, очевидно чакаше Брайън да отговори по някакъв начин. Когато Брайън не го направи, Крейг продължи: — Разбира се, че не сте чували. Както не разбирате и колко важна е тази среща в „Пруденшъл сентър“ в Бостън. Не повече, отколкото ви е грижа. Но нека ви кажа нещо, капитане: от резултатите от тази среща може да зависи икономическата съдба на цели нации — от тази среща, от която ще отсъствам, когато нещата се завъртят.

— Господин Туми, всичко това е много интересно, но аз наистина нямам време…

— Време — внезапно изкрещя Крейг в лицето му. — Какво по дяволите знаете вие за времето! Аз знам всичко за времето! Времето е кратко, господине! Времето е неприятно кратко!

„Да върви по дяволите това побъркано копеле, ще го бутна“ — помисли си Брайън, но преди да го направи, Крейг Туми се обърна и скочи. Направи съвършено спускане, като същевременно придържаше куфарчето си до гърдите и това изведнъж напомни на Брайън една странна реклама на „Херц“ по телевизията — онази, в която О. Дж. Симпсън летеше над пистите по костюм и вратовръзка.

— Времето е дяволски кратко! — извика Крейг, докато се спускаше с куфарчето на гърдите си като щит, с крачоли, които се вдигаха нагоре и откриваха официалните му черни найлонови чорапи, стигащи до коленете.

Брайън промълви:

— Господи, какъв злокобен идиот! — Спря за миг пред горния край на улея, огледа още веднъж удобния, познат свят на самолета си… и скочи.

8

Десет души стояха на две малки групи под гигантското крило на „Боинг“-а с нарисуван на носа червено-син орел. В едната група бяха Брайън, Ник, плешивият мъж, Бетани Симс, Албърт Коснър, Робърт Дженкинс, Дина, Лоръл и Дон Гафни. Леко отделен от тях образуваше самостоятелна група Крейг Туми, известен още като Товарния кон. Крейг се наведе и съсредоточено изтръска калта от панталоните си с лявата си ръка. Дясната му ръка здраво стискаше около дръжката на куфарчето му. След това се изправи и се огледа с широко отворени, безразлични очи.

— И какво сега, капитане? — попита оживено Ник.

— Ти ми кажи. Кажи на всички.

Хоупуел го погледна за миг. Едната му вежда беше леко повдигната, като че ли се канеше да го пита дали говори сериозно. Брайън наклони главата си само на два сантиметра. Това беше достатъчно.

— Е, смятам, че за начало стига да влезем в терминала — каза Ник. — Кой е най-бързият начин да стигнем там? Някаква идея?

Брайън кимна към редицата от влакчета за багаж, паркирани под издадения главен терминал.

— Предполагам, че най-бързият начин да влезем без подвижен коридор би била багажната лента.

— Добре. Да се качим. Дами и господа, тръгваме ли?

Беше кратка разходка, но Лоръл, която държеше за ръка Дина, помисли, че това е най-странната разходка в живота й. Виждаше всичко сякаш отгоре, по-малко от дузина точки, които се движат бавно по широка бетонна плоскост. Нямаше вятър. Не пееха птички. В далечината не се чуваха двигатели и никакъв човешки глас не нарушаваше неестествената тишина. Дори стъпките им й се струваха не наред. Тя носеше обувки с високи токчета, но вместо високото тракане, на което беше свикнала, сякаш чуваше само леки, тъпи тупкания.

„Сякаш — помисли си тя, — това е ключовата дума. От това, че ситуацията е така странна, всичко изглежда странно. От бетона е. Високите токчета звучат по друг начин по бетон.“

Но тя и преди беше ходила с високи токчета по бетон. Не си спомняше да е чувала точно такъв звук преди. Беше някак… блед. Безсилен.

Стигнаха до паркираните влакчета за багаж. Ник се промъкна между тях начело на колоната и спря пред неподвижния конвейер, който излизаше от отвор с висящи гумени ленти. Конвейерът правеше широк кръг върху площадката, където обикновено стояха носачите, за да разтоварят платформите, след това отново влизаше в терминала през друг отвор с висящи гумени ленти.

— За какво са тези парчета гума? — попита нервно Бетани.

— Мисля, че за да предпазват от течение при студено време — каза Ник. — Нека първо аз да си мушна главата и да хвърля един поглед. Не бойте се — само за момент. — И преди някой да успее да отговори, той се метна на конвейерната лента и тръгна към един от отворите, прорязани в сградата. Стигна го, коленичи и мушна глава между гумените ленти.

„Ще чуем свистене и после тупване — ужасено си помисли Албърт, — и когато го издърпаме обратно, главата му няма да я има.“

Нямаше свистене, нямаше тупване. Когато Ник се дръпна, главата му все още беше здраво закрепена за врата му, а на лицето му имаше замислено изражение.

— Всичко е чисто — каза той и радостният му тон се видя на Албърт малко фалшив. Хайде, минавайте, приятели. Когато някой срещне някой и така нататък.

— Има ли някой там? Господине, има ли вътре мъртви хора?

— Поне аз не видях, госпожице — каза Ник. Вече беше изоставил всеки опит да се държи весело. — Цитирах погрешно стария Боби Бърнс в опит да се пошегувам. Боя се, че вместо хумор се получи безвкусица. Истината е, че изобщо не видях никого. Но нали очаквахме тъкмо това?

Така беше… но въпреки това думите му се забиха в сърцата им. Както и на самия Ник, ако се съдеше по тона му.

Един след друг те се качиха върху конвейера и запълзяха след него през висящите гумени ленти.

Дина се спря точно пред него и завъртя глава към Лоръл. По тъмните й очила пробяга светъл лъч и те за момент се превърнаха в огледала.

— Наистина не е добре тук — повтори тя и се провря от другата страна.

9

Един по един всички стъпваха в залата на главния терминал на Международното летище на Бангор странен багаж, пълзящ по спрялата лента на конвейера. Албърт помогни на Дина да слезе и всички застанаха прави, оглеждайки се в тихо учудване.

Шокиращата изненада от събуждането в самолет, който по магически начин е изпразнен от хора, беше минала — сега мястото на учудването беше заето от объркване. Никой от тях не беше влизал в напълно празен терминал на летище. Гишетата за коли под наем бяха пусти. Мониторите за пристигащите и заминаващи самолети бяха тъмни и мъртви. Никой не стоеше до гишетата, които обслужваха авиокомпаниите „Делта“, „Юнайтед“, „Нортуест“, „Еърлинк“ или „Мидкоуст“. Огромният резервоар по средата на залата с надписа „Купувайте омари от Мейн“ беше пълен с вода, но вътре нямаше никакви омари. Луминесцентните лампи на тавана бяха загасени и малкото светлина, която влизаше през вратите на отсрещната страна на широкото помещение, избледняваше още на средата на залата, поради което десетимата от полет 29 стояха скупчени в мрачно гнездо от сенки.

— Добре — каза Ник. Опитваше се да се прави на бодър, но си личеше, че е стъписан, — да опитаме с телефоните, а?

Докато той вървеше към редицата от телефони, Албърт се разходи до гишето, на компаниите за коли под наем. На рафтовете на задната стена видя папки за „Бригс“, „Хендълфорд“, „Марчант“, „Фенвик“ и „Пестълман“. Без съмнение във всяка от тях имаше договор за наемане заедно с карта на централната зона на щата Мейн, а на всяка карта имаше и стрелка с надпис „ВИЕ СТЕ ТУК“, която да сочи към град Бангор.

„Но къде сме ние всъщност? — се чудеше Албърт. — И къде са «Бригс», «Хендълфорд», «Марчант», «Фенвик» и «Пестълман»? Не са ли пренесени в друго измерение? Може би това е «Благодарният мъртвец»? Може би «Мъртвецът» се, играе някъде в щата и всички са заминали на представлението…“

Чу зад себе си сухо драскане. Подскочи и бързо се обърна, вдигна калъфа на цигулката като тояга. Пред него стоеше Бетани и поднасяше запалена клечка кибрит към цигарата си. Тя повдигна вежди.

— Изплаших ли ви?

— Малко — каза Албърт, свали калъфа и я погледна с плаха, притеснена усмивка.

— Съжалявам. — Тя загаси клечката, хвърли я на пода и дълбоко дръпна от цигарата си. — Така. Поне това е по-добре. Не посмях да запаля в самолета. Беше ме страх нещо да не избухне.

Край тях мина Боб Дженкинс.

— Знаете ли, аз ги оставих преди около десет години.

— Моля, без лекции — каза Бетани. — Имам чувството, че ако се отървем живи и здрави, ще попадна на лекции за цял месец. Твърдо. Здраво заключена.

Дженкинс повдигна вежди, но не попита за обяснение.

— Всъщност — каза той — смятах да ви помоля за една цигара. Изглежда, сега е отличен момент за подновяване на запознанството със старите навици.

Бетани се усмихна и му предложи една „Марлборо“. Дженкинс я взе и запали. Всмукна и дълго кашля от дима.

— Наистина сте отвикнали — отбеляза тя. Дженкинс се съгласи.

— Бързо ще свикна пак. Боя се, че това е истинският ужас от навика. Вие двамата забелязахте ли часовника?

— Не — каза Албърт.

Дженкинс посочи към стената над вратите на мъжката и дамската тоалетна. Часовникът на стената показваше 4:07.

— Съвпада — каза той. — Знаем, че сме били известно време във въздуха, когато се е случило да го наречем Събитието, докато намерим по-добър термин. 4:07. В източно дневно време това прави 1:07 тихоокеанско дневно време. Така че сега знаем момента.

— Виж ти, това е страхотно — каза Бетани.

— Да — каза Дженкинс, като или не забеляза, или предпочете да не забележи леката нотка на сарказъм в гласа й. — Но има нещо нередно. Бих искал навън да имаше слънце. Тогава щях да съм сигурен.

— Какво имате предвид? — попита Албърт.

— Часовниците — поне електрическите — не вършат работа. Няма ток. Но ако имаше слънце, бихме могли да получим поне груба представа колко е часът по дължината и посоката на сенките. Моят часовник показва девет без четвърт, но аз не му вярвам. Струва ми се, че е по-късно. Няма доказателство и не мога да го обясня, но е така.

Албърт се замисли за това. Огледа се. Погледна отново към Дженкинс.

— Знаете ли — каза той, — така е. Чувствам се като че ли е почти обяд. Не е ли глупаво?

— Не е глупаво — каза Бетани. — Това е просто смяна на времето при дълъг полет.

— Не съм съгласен — каза Дженкинс. — Ние пътувахме от запад на изток, госпожице. Всяко объркване в чувството за време, което изпитват пътуващите от запад на изток, е в обратна посока. Те чувстват, че е по-рано, отколкото би трябвало да бъде.

— Искам да ви попитам за нещо, за което споменахте в самолета — обади се Албърт. — Когато капитанът предположи, че трябва да има и други хора тук, вие казахте „фалшива логика“. Всъщност казахте го два пъти. Но това ми се вижда съвсем достатъчно. Ние всички бяхме заспали и ние сме тук. И ако това нещо се е случило в — Албърт погледна към часовника, — 4:07 ч. Бангорско време, почти всички в града трябва да са били заспали.

— Да — каза безизразно Дженкинс. — Тогава къде са?

Албърт се затрудни.

— Ами…

Чу се трясък — Ник беше окачил ядосано слушалката на един от телефонните автомати. Последният автомат от дългата редица — беше проверил всички.

— Никакъв сигнал — каза той. — Нищо. Нито на градските, нито на вътрешните. Брайън, към звука „не лаят кучета“ може да добавиш звук „не звънят телефони“.

— И така, какво ще правим? — попита, Лоръл. Чу далечния звук на собствения си глас и това я накара да се почувства много малка, много изгубена. До нея Дина се въртеше в бавни кръгове. Приличаше на човешки радар.

— Да се качим на горния етаж — предложи Плешивия. — Там трябва да е ресторантът.

Всички го погледнаха. Гафни изсумтя.

— Само за едно и също мислите, господине.

Плешивият мъж го погледна изпод вдигнатата си вежда.

— Първо, името ми е Руди Уоруик, а не господине — отговори той. — Второ, хората мислят по-добре, когато стомасите им са пълни. — Той сви рамене. — Просто обикновен природен закон.

— Мисля, че господин Уоруик е напълно прав — каза Дженкинс. — Всички ние бихме хапнали нещо… и ако се качим на горния етаж, може да намерим други доказателства, от които да разберем какво се е случило. Всъщност мисля, че би трябвало да намерим.

Ник сви рамене. Изведнъж видът му стана уморен и объркан.

— Защо не? — каза той. — Започвам да се чувствам като оня господин Робинзон Крузо.

В малка нестройна група тръгнаха към ескалатора, който също не работеше. Албърт, Бетани и Боб Дженкинс вървяха заедно отзад.

— Вие знаете нещо, нали? — попита изведнъж Албърт. — Какво е то?

— Може да знам нещо — го поправи Дженкинс, — а може и да не знам. За момента смятам да го запазя за себе си… освен едно предложение.

— Какво?

— Не за тебе — за младата дама. — Той се обърна към Бетани. Пестете си кибрита. Това е предложението ми.

— Какво? — изгледа го Бетани.

— Чухте ме.

— Да, мисля, че ви чух, но не схванах какво искате да кажете. Горе вероятно има будка, господин Дженкинс. Там сигурно има много кибрити. Цигари и запалки еднодневки — също.

— Съгласен съм — каза Дженкинс. — Все пак ви съветвам да пестите кибрита си.

„Отново си играе на Фило Кристи и не знам кой си“ — помисли Албърт.

Тъкмо смяташе да го каже и да помоли Дженкинс, ако може да запомни, че това не е някой от романите му, когато Брайън Енгъл спря в подножието на ескалатора толкова внезапно, че Лоръл трябваше рязко да дръпне Дина за ръката, за да предпази момиченцето от сблъскване с него.

— Гледайте къде ходите, моля ви — каза Лоръл. — Ако още не сте забелязали, момиченцето не може да вижда.

Брайън не й обърна внимание. Той оглеждаше групичката бегълци.

— Къде е господин Туми?

— Кой? — попита плешивият мъж, Уоруик.

— Младежът с неотложната среща в Бостън.

— Какво ни интересува? — попита Гафни. — Добро отърваване от лош боклук.

Но Брайън беше неспокоен. Не му харесваше мисълта, че Туми се е измъкнал и е изчезнал някъде сам. Не знаеше защо, но тази мисъл изобщо не му харесваше. Погледна към Ник. Ник сви рамене и после поклати глава.

— Не го видях да тръгва, приятелю. Занимавах се с телефоните. Съжалявам.

— Туми! — извика Брайън. — Крейг Туми! Къде сте?

Нямаше отговор. Само тази странна, потискаща тишина. И тогава Лоръл забеляза нещо — нещо, от което кожата й настръхна. Брайън беше направил фуния с ръцете си и викаше нагоре към ескалатора. При високия таван на помещение като това, трябваше да има поне малко ехо.

Но нямаше.

Съвсем никакво ехо.

10

Докато другите бяха заети долу — двамата тийнейджъри и старата кримка стояха до гишето за коли под наем, а другите гледаха към английския хулиган, който проверяваше телефоните, Крейг Туми беше изпълзял по спрелия ескалатор — тих като мишка. Той чудесно знаеше къде иска да отиде; знаеше точно какво да търси, след като стигне там.

Бързо тръгна през голямата чакалня, без да обръща внимание на празните столове и празния бар, наречен „Червения барон“. Куфарчето се поклащаше до дясното му коляно. В далечния край на залата, в началото на широк тъмен коридор, имаше табела. На нея беше написано:

Почти беше стигнал до коридора, когато отново погледна през широките прозорци… и крачките му станаха колебливи. Бавно се приближи до стъклото и погледна навън.

Нямаше нищо интересно освен пустия бетон и неподвижното бяло небе, но въпреки това очите му постепенно се разшириха и той почувства как в сърцето му започва да се прокрадва страх.

„Те идват“ — му каза изведнъж един мъртъв глас. Беше гласът на баща му — говореше от своя малък мавзолей, сгушен в един тъмен ъгъл в сърцето на Крейг Туми.

— Не — прошепна той и от произнесената дума, върху стъклото пред устните му разцъфна облаче па̀ра. — Никой не идва.

„Ти беше лош. По-лошо. Ти беше мързелив.“

— Не!

„Да. Ти имаше среща и я пропусна. Избяга. Избяга далеч в Бангор, щата Мейн — най-глупавото място.“

— Не съм виновен — промълви той. Стискаше дръжката на куфарчето с почти болезнена сила. — Доведоха ме против желанието ми! Измамиха ме!

Никакъв отговор от вътрешния му глас. Само вълни на неодобрение. И отново Крейг почувства, че се намира под налягане — ужасно, непрекъснато налягане — теглото на хиляди метри морска вода. Вътрешният глас можеше да не му казва, че за него няма извинение — Крейг го знаеше. Знаеше го отдавна.

„ТЕ бяха тук… и ще се върнат. Ти знаеше това, нали?“

Той знаеше. Ланголиерите щяха да се върнат. Щяха да се върнат за него. Той никога не ги беше виждал, но знаеше колко са ужасни. А единствено той ли го знаеше? Май че не.

Помисли си, че може би и сляпото момиченце знае нещо за ланголиерите.

Но това нямаше значение. Единственото нещо, което имаше значение, беше да стигне до Бостън, преди ланголиерите да дойдат в Бангор от ужасното си съдбоносно леговище, за да го изядат жив и крещящ. Трябваше да стигне до тази среща в „Пруденшъл сентър“, трябваше да им каже какво е направил и тогава щеше да бъде…

Свободен.

Щеше да бъде свободен.

Крейг се отдръпна от прозореца, отдръпна се от пустотата и мъртвилото и тръгна по коридора под табелата. Премина покрай празните магазини, без да ги погледне. След тях стигна до вратата, която търсеше. На нея беше закачена малка правоъгълна табелка — точно над шпионката. „ЛЕТИЩНА ОХРАНА“.

Трябваше да влезе вътре. Независимо как — трябваше да влезе.

„Всичко това… тази лудост… не бива да остане в мен. Не бива да е в мен. Вече не.“

Протегна ръка и докосна звънеца на канцеларията на летищната охрана. На мястото на пустия поглед в очите му се четеше твърда решителност.

„Живях под напрежение дълго, много дълго време. Откакто станах на седем години? Не — мисля, че започна дори по-рано. Фактът е, че, откакто се помня, винаги съм бил под напрежение. Последното късче лудост е просто нова вариация. Вероятно става точно това, което каза мъжът в охлузеното спортно сако: опит. Агенти от някаква секретна правителствена служба или някаква зловеща външна сила провеждат опит. Но нали реших повече да не участвам в някакви опити. Не ме интересува, дори това да е работа на баща ми или на майка ми, или на декана на Факултета по управление, или на Управителния съвет на банковата корпорация «Пустинно слънце». Реших да не участвам. Реших да избягам. Реших да стигна до Бостън и да свърша това, което планирах да направя, когато за пръв път представих проекта за покупка на аржентински облигации. Ако не го направя…“

Но той знаеше какво щеше да се случи, ако не го направи.

Щеше да полудее.

Опита да отвори вратата. Дръжката не се помръдна, но когато натисна вратата със слабо несигурно движение, вратата се отвори. Или е била оставена незаключена, или се е отключила, когато е спрял токът и системите за охрана са се изключили. Крейг не се интересуваше от причината. Важното беше, че нямаше да има нужда да си мачка дрехите, докато се опитва да пропълзи през вентилационната шахта например. Все още беше твърдо решен да се появи на срещата преди края на деня и не искаше дрехите му да са изцапани с кал и масло, когато стигне там. Една от простите и безусловни истини на живота му беше: хората с мръсни костюми не заслужават доверие.

Бутна вратата и влезе.

11

Брайън и Ник стигнаха първи до ескалатора, другите се скупчиха около тях. Бяха в централната чакалня на Международното летище на Бангор — широк правоъгълник, пълен с леки пластмасови седалки, към облегалките за ръце на някои от тях имаше монтирани телевизори, включващи се с пускане на монета. Биеше на очи стената с простиращи се от тавана до пода прозорци от поляризирано стъкло. Непосредствено вляво от тях бяха будката за вестници и пунктът за контрол на пътниците, който обслужваше изход 1; отдясно, на другата страна на залата, бяха барът „Червения барон“ и ресторантът „Седмото небе“. След ресторанта започваше коридор, който водеше до канцеларията на летищната охрана и пристройката за пристигане на международните линии.

— Хайде — обади се Ник, а Дина каза:

— Чакайте.

Говореше със силен, настойчив глас и всички се обърнаха към нея с любопитство.

Дина пусна Лоръл и вдигна двете си ръце. Пъхна палци зад ушите си и разпери пръстите си като ветрила. После просто остана така, неподвижна като стълб в тази странна и доста зловеща поза.

— Какво? — започна Брайън.

— Ш-ш-шт! — изсъска Дина с рязък, нетърпящ възражение тон.

Обърна се леко наляво, след това — в другата посока, докато бялата светлина, която идваше през прозорците падна пряко върху нея и превърна без друго бледото й лице в нещо призрачно и свръхестествено. Тя свали тъмните си очила. Очите под тях бяха големи, черни и не съвсем празни.

— Там — каза тя със слаб, унесен глас и Лоръл усети как ужасът започна да обхваща сърцето й с ледени пръсти. И не беше единствена. Бетани се прислони по-близо до нея от едната й страна, а Дон Гафни се приближи от другата.

— Там — аз мога да усещам светлината. Казват, че по това личало, че ще мога да виждам отново. Винаги мога да усещам светлината. Нещо като топлина вътре в главата ми.

— Дина, какво… — попита Брайън.

Ник го смушка с лакът. Лицето на англичанина беше строго и мрачно, челото му — нарязано от бръчки.

— Тихо, приятел.

— Светлината и… тук.

Тя бавно се отдалечи от тях, с ръце все още разперени зад ушите, с лакти, обърнати напред, за да посрещнат всеки предмет, който може да се изпречи на пътя й. Вървеше напред, докато не стигна на половин метър от прозореца. Тогава бавно протегна ръка, докато пръстите й докоснат стъклото. Приличаха на очертания на черна морска звезда на фона на бялото небе. Тя промърмори със слаб, нещастен, някак замечтан глас.

— Стъклото също е лошо.

— Дина? — обади се Лоръл.

— Ш-ш-шт! — прошепна момичето, без да се обръща. Стоеше до прозореца като дете, което чака баща си да си дойде от работа. — Чувам нещо.

Тези прошепнати думи навяха безмълвен и непонятен ужас в съзнанието на Албърт. Той усети натиск върху раменете си и като погледна надолу, видя, че е скръстил ръце на гърдите си и ги притиска силно.

Брайън слушаше напълно съсредоточен. Чуваше собственото си дишане и дишането на другите… но не чуваше нищо друго. „Тя си въобразява. Това е всичко.“

Но се чудеше.

— Какво? — попита настойчиво Лоръл. — Какво чуваш, Дина?

— Не знам — каза детето, без да се извръща от прозореца. — Много е слабо. Помислих си, че го чувам, когато слязохме от самолета, но после реших, че само си въобразявам. Сега го чувам по-добре. Чувам го дори през стъклото. Звучи като… малко като овесени ядки, когато ги залееш с мляко.

Брайън се обърна към Ник и тихо попита:

— Чуваш ли нещо?

— Абсолютно нищо — каза Ник също така тихо. — Но тя е сляпа. Тя е свикнала да използва ушите си с двойно натоварване.

— Мисля, че това е истерия — каза Брайън. Кой знае защо шепнеше, а устните му почти докосваха ухото на Ник. Дина се извърна от прозореца.

— Чуваш ли нещо? — започна да имитира тя. — Абсолютно нищо. Но тя е сляпа. Тя е свикнала да използва ушите си с двойно натоварване. Мисля, че това е истерия.

— Дина, за какво говориш? — попита Лоръл, объркана и уплашена. Тя не беше чула приглушения разговор на Брайън и Ник, въпреки че стоеше много по-близо до тях от Дина.

— Попитай тях — каза Дина. Гласът й трепереше. — Не съм луда! Сляпа съм, но не съм луда!

— Добре — каза Брайън стреснато. — Добре, Дина.

Обърна се към Лоръл.

— Говорех на Ник. Тя ни чу. Чак оттам, от прозореца ни чу.

— Имаш страхотни уши, миличка — каза Бетани.

— Чувам, каквото чувам — каза Дина. — И чувам нещо отвън. Оттам. — Тя посочи през стъклото на изток. Невиждащите й очи се движеха от човек на човек. — И то е лошо. То е ужасен звук, странен звук.

— Ако разберете какво е, малка госпожице, това може би ще ни помогне — каза колебливо Дон Гафни.

— Не мога — каза Дина. — Но знам, че е по-близо, отколкото беше. — Тя си сложи черните очила, ръката й трепереше.

— Трябва да излезем оттук. И трябва да излезем бързо. Защото нещото идва. Лошото нещо, което прави овесения шум.

— Дина — каза Брайън, — самолетът, с който дойдохме, е останал почти без гориво.

— Тогава трябва да му добавите! — изкрещя пронизително Дина. То идва, не разбирате ли? — То идва и, ако не сме си отишли, когато стигне тук, ще умрем! Всички ще умрем!

Гласът й се прекърши и тя захлипа. Тя не беше гадателка или медиум, а само малко момиче, осъдено да изживее ужаса си в почти пълна тъмнина.

Втурна се към тях почти загубила самообладание. Лоръл я хвана, преди да успее да се спъне в шнуровете, с които беше ограден пътят към пункта за проверка на пътниците, и я притисна здраво. Опита се да я успокои, но последните думи на детето отекваха силно в объркания й, ужасен ум: „Ако не сме си отишли, когато стигне тук, ще умрем! Всички ще умрем!“

12

Крейг Туми чу как малката ревла пищи някъде отзад, но не обърна внимание. Беше открил онова, което търсеше, в третото шкафче, в което погледна — на него имаше надпис „Маркей“. Обядът на господин Маркей — сандвич, който се подаваше от кафява кесия, беше на най-горния рафт. Обувките на господин Маркей бяха на най-долния рафт. На една и съща кука висяха чисто бяла риза и ремък с кобур. От кобура се подаваше дръжката на служебния револвер на господин Маркей.

Крейг откопча кобура и извади револвера. Не разбираше много от оръжия — може би този беше калибър 32, 38 или дори 45 — само тези знаеше, — но не беше глупав и след като го повъртя няколко секунди, успя да отвори барабана. Всичките шест гнезда бяха заредени с патрони. Натисна цилиндъра обратно на мястото му, кимна, когато чу щракването, после разгледа ударника и двете страни на дръжката. Търсеше предпазител, но не виждаше да има такъв. Сложи пръста си на спусъка и натисна, докато видя как и ударникът, и барабанът леко помръднаха. Кимна доволно.

Обърна се и изведнъж внезапно усети най-голямата самота в целия си съзнателен живот. Револверът сякаш натежа и ръката му увисна. Сега стоеше с приведени рамене, куфарчето му висеше в дясната ръка, а пистолетът на охраната — в лявата. Лицето му беше безкрайно нещастно. Изведнъж той си припомни нещо, за което не се беше сещал от години: Крейг Туми, дванайсетгодишен, легнал в леглото и потръпващ от парещите сълзи, които текат по лицето му. В другата стая магнетофонът е пуснат докрай и майка му пее заедно с Мерили Ръш с гъгнивия си, пиянски глас: „Наричай ме ангел… на утрото, мила… докосни ме… преди да си отидеш, мила…“

Легнал на леглото. Разтреперан. Разплакан. Без да издава звук. С една — единствена мисъл: „Защо не можеш да ме обичаш и да ме оставиш на мира, мамо? Защо не можеш просто да ме обичаш и да ме оставиш на мира?“

— Не искам да сторя зло на никого — промърмори Крейг Туми през сълзи. — Не искам, но това… това е непоносимо.

На отсрещната стена на стаята имаше телевизионни монитори — всички изгасени. За миг, докато ги гледаше, истината за това, което се беше случило, което още се случваше, почти стигна до него. За миг тя почти премина през сложната му система от нервни щитове и нахлу в бомбоубежището, в което той живееше живота си.

„Всички вече ги няма, Креги-беги. Целия свят го няма, освен тебе и хората, които бяха на този самолет.“

— Не — изстена той и падна в един от столовете, наредени около покритата с мушама кухненска маса, — не, не е така. Просто не е така. Отхвърлям тази идея. Напълно я отхвърлям.

„Ланголиерите бяха тук и ще се върнат — каза баща му. Гласът му заглуши гласа на майка му, както ставаше винаги. — По-добре е да те няма, когато дойдат… или знаеш какво ще се случи.“

Много добре знаеше. Щяха да го изядат. Ланголиерите щяха да го изядат. На масата имаше циклостилен отпечатък с график на дежурствата. Крейг пусна куфарчето си и сложи револвера върху мушамата. После вдигна графика, погледна го за момент с невиждащи очи и започна да къса дълга ивица от лавата му страна. „Къс-с-с-с“…

Скоро гледаше хипнотизиран към купа тънки ивици — може би най-тънките досега! — който покриваше масата. Но студеният глас на баща му не го напускаше:

„Или знаеш какво ще се случи.“