Стивън Кинг
Ланголиерите (2)

1

Брайън Енгъл докара до изход 22 самолет „L 1011“ на компанията „Американ прайд“ и загаси светещия надпис „ЗАТЕГНЕТЕ ПРЕДПАЗНИТЕ КОЛАНИ“ точно в 22:40. Изпусна през зъби дълга въздишка и охлаби колана на рамото си.

Не можеше да си спомни последния път, когато се беше почувствал така облекчен — и толкова уморен — в края на полета. Имаше отвратително, пулсиращо главоболие и плановете му за вечерта бяха твърдо решени. Никакво пиене в салона за пилоти, никаква вечеря, нито даже баня, след като се върне в Уестууд. Имаше намерение да се просне в леглото и да спи четиринайсет часа.

Полет 7 на „Американ прайд“ — редовна линия от Токио до Лос Анджелис, беше закъснял първо поради силните насрещни ветрове, а след това от типичното стълпотворение в ЛАКС^[1], безспорно най-лошото летище на Америка, помисли си Енгъл, ако не се брои Лоугън в Бостън. Като допълнителна неприятност по време на последната част от полета се беше появил проблем с компресията. Отначало незначителен, той ставаше все по-опасен, докато най-сетне придоби застрашителни размери. Положението беше достигнало почти до точката, в която можеше да възникне взрив и експлозивна декомпресия, но след това милостиво не се влоши повече. Понякога подобни проблеми внезапно и мистериозно се разрешават сами и точно това се бе случило този път. Пътниците, които сега слизаха точно зад кабината за управление, нямаха ни най-малка представа колко близо са били до състоянието на човешки пастет в тазвечерния полет от Токио, но Брайън го знаеше… и точно затова го болеше главата.

— Тази таратайка оттук отива право на диагностика — каза той на втория пилот. — Там знаят, че идва, и какъв е проблемът, нали?

Вторият пилот кимна.

— Не им харесва, но знаят.

— Не ми пука какво им харесва и какво не им харесва, Дани. Тази вечер едва ни се размина.

Дани Кийн кимна. Знаеше, че е така. Брайън въздъхна и заразтрива тила си. Главата го болеше като болен зъб.

— Май съм вече твърде стар за тази работа.

Разбира се, всеки казваше така за работата си от време на време особено в края на тежка смяна, а Брайън знаеше дяволски добре, че не беше твърде стар за работата си — на четиридесет и три години той тъкмо навлизаше в златната възраст за гражданските пилоти. Въпреки това тази вечер той почти реши, че е така. Боже, колко беше изморен.

На вратата на кабината се почука. Стив Сиърлс, навигаторът, се завъртя в креслото си и я отвори, без да става. На прага стоеше мъж в зелената униформа на „Американ прайд“. Приличаше на персонала за охрана на изходите, но не беше. Беше Джон (или може би Джеймс?) Дийгън — заместник-ръководителят на „Американ прайд“ в ЛАКС.

— Капитан Енгъл?

— Да? — Вътрешната защита се задейства и главоболието го отпусна. Първата му мисъл, породена не от логиката, а от напрежението и умората, беше, че ще се опитат да му припишат отговорността за разхерметизирания самолет. Параноидна мисъл, разбира се, но нали беше в параноидно състояние.

— Съжалявам, но имам лоши новини за вас, капитане.

— За разхерметизирането ли? — Гласът на Брайън беше прекалено рязък и неколцина от слизащите пътници се огледаха, но беше вече твърде късно да направи нещо.

Дийгън поклати глава.

— Отнася се за жена ви, капитан Енгъл.

За момент Брайън нямаше и най-смътна представа за какво ставаше дума. Замръзна, вторачен в Дийгън. Чувстваше се глупак. После най-сетне включи. Ставаше дума за Ан, разбира се.

— Тя ми е бивша жена. Разведохме се преди осемнайсет месеца. Какво е станало?

— Нещастие — каза Дийгън. — Може би е по-добре да дойдете в кабинета ми.

Брайън го изгледа с любопитство. След последните три дълги, напрегнати часа всичко изглеждаше странно нереално. Устоя на желанието да каже на Дийгън, че ако всичко е някаква идиотщина от вида на „Скрита камера“, по-добре да се разкара. Но не беше, разбира се. Ръководството на въздушната компания не се занимаваше с шеги и игрички, особено за сметка на пилоти, които току-що се бяха разминали с отвратителни неприятности във въздуха.

— Какво е станало с Ан? — чу се да повтаря Брайън този път с по-мек глас. Знаеше, че вторият му пилот го гледа с предпазливо съчувствие. — Какво й е?

Дийгън погледна надолу към блестящите си обувки и Брайън разбра, че новината наистина е много лоша, че с Ан се е случило нещо ужасно. Разбра, но му беше невъзможно да повярва. Ан беше само на трийсет и четири години, здрава, добре гледана. Много пъти беше установявал, че тя е единственият напълно нормален шофьор в Бостън… може би в целия щат Масачузетс.

Чу се да пита още нещо и наистина беше така — като че ли някой непознат беше влязъл в мозъка му и използваше устата му като високоговорител.

— Мъртва ли е?

Джон — или Джеймс? — Дийгън се огледа, като че ли за поддръжка, но до тях имаше само един стюард — стоеше до люка, пожелаваше приятна вечер в Лос Анджелис на слизащите от самолета пътници и от време на време хвърляше загрижен поглед към пилотската кабина, може би разтревожен за същото нещо, което беше минало през ума на Брайън — че екипажът по някаква причина е виновен за леката разхерметизация, която беше превърнала последните часове на полета в такъв кошмар. Дийгън беше сам. Той отново погледна към Брайън и кимна.

— Да — боя се, че е така. Бихте ли дошли с мен, капитан Енгъл?

2

В дванайсет и петнайсет Брайън Енгъл се настаняваше на място 5А в полет 29 на „Американ прайд“ — редовен полет от Лос Анджелис до Бостън. След около петнайсет минути този полет, наричан от трансконтиненталните пътници „полет на недоспалите“, щеше да започне. Той си спомни как преди малко беше помислил, че ако не ЛАКС е най-опасното гражданско летище в Америка, то това е Лоугън. Какво неприятно съвпадение — сега щеше да има възможност да опита и двете места в рамките на осем часа: в ЛАКС като пилот и в Лоугън като пътник с безплатен билет.

Главоболието му — сега доста по-силно, отколкото при приземяването на полет 7, се покачи с още една степен.

„Пожар — помисли си той, — идиотски пожар. Какво е станало с димните детектори, по дяволите? Нали зданието беше чисто ново!“

Осъзна, че почти не беше мислил за Ан през последните четири или пет месеца. През първата година след развода, изглежда, тя беше всичко, за което беше мислил — какво прави, какви дрехи носи и, разбира се, с кого се среща. Когато оздравяването най-накрая започна, всичко стана много бързо… като че ли му бяха инжектирали някакъв антибиотик за съживяване на духа. Беше чел достатъчно за разводите и знаеше кое е най-обикновеното съживяващо средство — не антибиотик, а друга жена. С други думи — ефектът на обратния отскок.

Брайън не беше срещнал друга жена — поне до този момент. Няколко срещи и едно предпазливо полово общуване (беше стигнал до убеждението, че всички полови общувания в епохата на СПИН са предпазливи), но не и друга жена. Той просто се беше… излекувал.

Гледаше влизането на спътниците си. Млада жена с руса коса вървеше с момиченце с тъмни очила. Ръката на момиченцето беше върху лакътя на блондинката. Жената промърмори на спътницата си, момичето веднага погледна по посока на гласа й и Брайън разбра, че е сляпо — имаше нещо в движението на главата му. Интересно как такива малки движения могат да казват толкова много.

„Ан — каза си той, — не трябва ли да мислиш за Ан…“

Но умореното му съзнание продължаваше да се опитва да се изплъзне от темата за Ан: Ан, която беше негова жена; Ан — единствената жена, която някога беше удрял в гнева си; Ан, която сега беше мъртва.

Предполагаше, че може да изнесе цял цикъл от лекции; би говорил пред групи от разведени мъже, по дяволите, всъщност и пред разведени жени. Тема — разводът и изкуството на забравата.

„Оптималното време за развод е скоро след четвъртата годишнина“, би им казал. „Да вземем моя случай — аз прекарах следващата година в чистилището, чудейки се, доколко вината е била моя и доколко — нейна, чудейки се, колко правилно или неправилно е било да настоявам по отношение на децата — нашия голям проблем; не нещо драматично от вида на наркотици или изневяра, просто старият проблем «деца за сметка на кариера» и след това като че ли в главата ми се появи един експресен асансьор, в който беше Ан, и той тръгна надолу.“

Да. Надолу. А за последните няколко месеца той всъщност съвсем не беше помислял за Ан… дори и когато трябваше да се изпраща месечният чек за издръжка. Много разумна, много цивилизована сума. Ан и сама заработваше брутна сума от осемдесет хиляди годишно. Адвокатът му ги плащаше и това беше просто едно от перата в месечното известие, което получаваше Брайън, малко перо от две хиляди долара, записано между сметката за електричеството и вноската за изплащане на апартамента.

По коридора мина длъгнесто момче с цигулка в калъф под мишница и еврейска шапчица на главата. Изглеждаше едновременно притеснено и възбудено, а очите му бяха изпълнени с бъдещето. Брайън му завиждаше.

През последната година от брака им между двамата имаше много горчивина и накрая — около четири месеца преди финала то се беше случило — ръката му го направи, преди мозъкът му да каже „не“. Не обичаше да си спомня за това. Тя беше пила твърде много на едно празненство и когато си отидоха вкъщи, направо се беше нахвърлила върху него.

„Остави ме на мира, Брайън. Просто ме остави на мира. Повече никакви приказки за деца. Ако искаш изследване на спермата си, иди на лекар. Моята работа е рекламата, а не правенето на деца. Толкова съм изморена от всички твои мъжки глупос…“

Тогава той я удари — силно, през устата. Ударът с брутална простота прекъсна последната дума. Останаха загледани един в друг — в апартамента, в който тя след това щеше да умре — и двамата по-шокирани и ужасени, отколкото някога биха признали (освен може би сега, когато той седеше тук, на място 5А, гледаше как се качват на борда пътниците на полет 29 и накрая го признаваше пред себе си). Тя докосна устата си, която беше започнала да кърви. Протегна пръсти към него.

„Ти ме удари“ — каза тя. В гласа й имаше не гняв, а учудване. Мина му през ума, че това може би беше първият път, когато някой беше дръзнал в гнева си да удари тялото на Ан Куинлан Енгъл.

„Да — каза той. — Разбира се. И ще го направя отново, ако не млъкнеш. Няма вече да ме хапеш с езичето си, миличка. По-добре му сложи катинар. Казвам ти го за твое добро. Свърши тя. Ако искаш да имаш нещо за ритане вкъщи, купи си куче.“

Бракът им крета още няколко месеца, но той беше наистина свършил в момента, когато дланта на Брайън влезе в кратко съприкосновение с устата на Ан. Беше го предизвикала — Бог му е свидетел, че беше го предизвикала — но той все още би дал много, за да вземе обратно онази нещастна секунда.

Докато последните пътници се стичаха в самолета, той се улови, че мисли, почти натрапчиво, за парфюма на Ан. Спомняше си аромата му, но не и името. Как беше? „Лавон“? „Лаван“? „Лана“, за Бога? Името сякаш танцуваше под носа му. Беше просто влудяващо.

„Липсва ми — смътно осъзна той. — Сега, когато си е отишла завинаги, ми липсва. Не е ли удивително?“

„Ливада“? Някаква такава глупост?

„Хайде стига — каза той на уморения си ум. — Тури му пепел“.

„Добре — съгласи се умът му. — Няма проблеми. Мога да спра. Мога да спра винаги, когато поискам. А може би беше «Лимон»? Не — това е сапун. «Люляк»? «Любим»?“

Брайън закопча предпазния си колан, облегна се назад, затвори очи и почувства аромата на парфюма, чието име не можеше да си спомни.

Точно тогава го заговори стюардесата. Разбира се, Брайън Енгъл си имаше теория, че тях ги обучават в строго секретен допълнителен курс, който може би се нарича „ходене по нервите“ — да изчакват, докато пътникът затвори очи и след това да му предлагат нещо, което не му е особено нужно. Като, разбира се, трябваше да чакат, докато са достатъчно сигурни, че пътникът е заспал, преди да го събудят, за да го попитат дали иска одеяло или възглавница.

— Извинете — започна тя, след това спря. Брайън видя как очите й преминават от пагоните на раменете на черното му сако към шапката с нейните безсмислени вълнички, подобни на бъркани яйца, и спират на празното място до него.

Тя обмисли думите си и пак започна.

— Извинете ме, капитане, ще обичате ли кафе или портокалов сок? — Брайън с леко удивление забеляза, че малко я беше заинтригувал. Тя посочи към масата в предната част на салона, точно под малкия правоъгълен киноекран. На масата имаше две кофички с лед. От всяка от тях се подаваше стройното зелено гърло на бутилка вино. — Разбира се, имам и шампанско.

Енгъл си помисли за

(„Любов — не е, нещо подобно.“)

— Шампанското, но само за миг.

— Не, благодаря. И моля, без обслужване по време на полета. Мисля, че ще спя през целия път до Бостън. Как е времето?

— Облаци на 6000 метра от Големите равнини до Бостън, но няма проблеми. Ще летим на 12 000. О, имаме и сведения за северно сияние над пустинята Мохаве. Може би искате да останете буден, за да го видите?

Брайън повдигна вежди.

— Шегувате се. Северно сияние над Калифорния? По това време на годината?

— Така ни съобщиха.

— Някой се е нагълтал с твърде голяма доза евтини наркотици — каза Брайън и тя се разсмя. — Мисля, че просто ще дремна, благодаря.

— Много добре, капитане. — Тя се поколеба още миг. — Вие сте капитанът, чиято съпруга е починала, нали?

Главоболието пулсираше и бучеше, но той успя да се усмихне. Тази жена всъщност още момиче — не го правеше от лоши чувства.

— Тя беше бившата ми жена, но иначе да, аз съм.

— Ужасно съжалявам за загубата ви.

— Благодаря.

— Летяла ли съм с вас преди, господине?

Усмивката му се върна за кратко.

— Не мисля. През последните четири години летя по външни линии. — И понеже изглеждаше някак необходимо, той протегна ръка. — Брайън Енгъл.

Тя стисна ръката му.

— Мелани Тревър.

Енгъл й се усмихна отново, след това се облегна и още веднъж затвори очи. Остави се да се унесе, но не и да заспи — съобщенията по високоговорителите преди полета и засилването по пистата преди излитане щяха да го събудят пак. Когато се вдигнеха във въздуха, щеше да има достатъчно време да поспи.

Полет 29, както и повечето „полети на недоспалите“, потегли светкавично — Брайън реши, че това е една от оскъдните им атракции. Самолетът беше „Боинг 767“, пълен малко над половината. В първа класа имаше още пет-шест други пътници. Брайън не забеляза някой от тях да е пиян или настроен за скандал. Това беше добре. Може би наистина щеше да спи през целия път до Бостън.

Погледна спокойно към Мелани Тревър, която показваше аварийните изходи, демонстрираше как се използва малката златна чашка на кислородната маска в случай на декомпресия (процедура, която Брайън беше повтарял съвсем скоро в ума си, при това по наложителни причини) и как се надува спасителната жилетка под седалката. Когато самолетът се вдигна във въздуха, тя дойде до седалката му и отново го попита дали може да му предложи нещо за пиене. Брайън поклати глава, поблагодари, после натисна бутона и смъкна облегалката назад. Затвори очи и скоро заспа.

И никога вече не видя Мелани Тревър.

3

Около три часа след като самолетът на полет 29 излетя, едно момиченце на име Дина Белман се събуди и попита своята леля Вики дали може да изпие чаша вода.

Леля Вики не отговори, така че Дина попита отново. Когато пак не получи отговор, тя посегна към рамото на леля си, но вече беше съвсем сигурна, че ръката й няма да се докосне до нищо освен до облегалката на празна седалка, и точно това се случи. Доктор Фелдман й беше казал, че децата, които са слепи по рождение, често развиват висока чувствителност — нещо подобно на радар — към присъствието или отсъствието на хора в непосредствена близост до тях, но Дина всъщност нямаше нужда да й го обясняват. Знаеше, че е така. Не винаги това действаше, но обикновено да — особено когато въпросната личност беше нейната зряща личност.

„Е, отишла е до тоалетната и скоро ще се върне“ — помисли си Дина, но почувства, че въпреки всичко я обхваща неясна тревога. Тя не се беше събудила изведнъж — това беше бавен процес, както гмуркач се издига към повърхността от дълбините на езеро. Ако в последните две или три минути леля Вики, която седеше до прозореца, се беше отъркала о нея, за да излезе в прохода между седалките, Дина щеше да я усети.

„Значи е излязла по-рано — каза си тя. — Вероятно е трябвало да отиде до двете нули — какво толкова, Дина. Или може би на връщане се е спряла да поприказва с някого.“

Само че Дина не чуваше никой да приказва в главния салон на големия самолет — чуваше се само равномерният тътен на реактивните двигатели. Тревогата й се усили.

В главата й заговори гласът на госпожица Лий, нейния лекуващ лекар (само че Дина винаги мислеше за нея като за своята сляпа учителка): „Не трябва да се страхуваш от това, че се страхуваш, Дина — всички деца се страхуват от време на време особено в ситуации, които са нови за тях. Това се отнася в двойна и степен за деца, които са слепи. Повярвай ми, аз знам.“ — И Дина наистина й повярва, защото, както и самата Дина, госпожица Лий беше сляпа по рождение. „Не се отказвай от страха си… но и не му се оставяй. Запази спокойствие и се опитай да обмислиш нещата. Ще се изненадаш колко често това помага.“

„Особено в ситуации, които са нови.“

Е, случаят сигурно е точно такъв; това беше първото й летене изобщо, а какво остава за полет през цяла Америка в Огромен трансконтинентален самолет.

„Опитай се да го обмислиш.“

Е, беше се събудила на странно място и беше открила, че нейната зряща личност я няма. Страшничко си беше, дори и да знаеш, че отсъствието е само временно — все пак твоята зряща личност не би могла да реши да отскочи до най-близката будка, само за да си купи дъвка, когато е затворена в самолет, който лети на височина 13 000 метра. А що се отнася до странната тишина в салона… ами нали полетът си беше нощен. Останалите пътници вероятно спяха.

„Всички? — попита в съмнение разтревожената част от съзнанието й. — ВСИЧКИ да спят? Не може да бъде!“

После се сети за отговора: филмът. Тези, които бяха будни, гледаха филма, който показваха в самолета. Разбира се.

Изпита почти осезаемо облекчение. Леля Вики й беше казала, че филмът щял да е „Когато Хари срещна Сали“ с Били Кристъл и Мег Райън и беше казала, че има намерение да го гледа… ако не заспяла, така беше.

Дина прокара ръка по мястото на леля си, потърси слушалките й, но те не бяха там. Вместо тях пръстите й напипаха книга с меки корици. Явно един от любовните романи, които леля Вики обичаше да чете. Както тя ги наричаше — приказки за дните, когато мъжете бяха истински мъже, а жените не приличаха на мъже.

Пръстите на Дина продължиха да търсят и попаднаха на нещо друго — мека, фина кожа. След миг тя докосна ципа, а след още миг напипа ремъка.

Беше чантичката на леля Вики.

Тревогата на Дина се върна. Слушалките не бяха на седалката на леля Вики, а чантичката й беше там. Всички пътнически чекове, освен двайсетте, пъхнати в нейната собствена чантичка, бяха в нея — Дина знаеше, защото беше чула как майка й и леля Вики говореха за тях, преди да излязат от къщата им в Пасадена.

Можеше ли леля Вики да отиде до тоалетната и да си остави чантичката на седалката? Можеше ли да направи това, когато спътницата й не само беше на десет години, не само спеше, но и беше сляпа!

Не, не беше възможно.

„Не се отказвай от страха си… но и не му се оставяй. Запази спокойствие и се опитай да обмислиш нещата.“

Но на нея не й харесваше тази празна седалка, не й харесваше и тишината в самолета. Беше й съвсем ясно, че повечето от хората може да са заспали и че тези, които са будни, пазят тишина, доколкото могат, за да не пречат на останалите, но все пак това не й харесваше.

Някакво животно с невероятно остри зъби и нокти се събуди в главата й и заръмжа. Тя знаеше името на това животно — то се казваше паника, и ако не го овладееше бързо, можеше да направи нещо, което да постави в неудобно положение както нея, така и леля Вики.

„Когато започна да виждам, когато докторите в Бостън оправят очите ми, няма да попадам в такива глупави положения.“

Това без съмнение беше вярно, но сега не й помагаше абсолютно никак.

Дина изведнъж си спомни, че след като заеха местата си, леля Вики взе ръката й, препъна всичките й пръсти, освен показалеца, а след това с този едничък пръст и показа седалката. Там имаше копчета — само няколко, прости, лесни за запомняне. Имаше две малки кръгчета, които можеш да използваш, след като си сложиш слушалките — с едното се превключваха различните канали за слушане, а с другото се нагласяше силата на звука. Малкият правоъгълен ключ беше за светлината над седалката. „Този няма да ти трябва — каза леля Вики с усмивка в гласа. — Поне все още не.“ — Последният беше квадратен бутон — когато го натиснеш, идва стюардесата.

Сега пръстът на Дина докосна този бутон и се плъзна по леко изпъкналата му повърхност.

„Наистина ли искаш да го направиш?“ — запита се тя и отговорът дойде веднага. — „Да, искам.“

Натисна бутона и чу мелодично иззвъняване. Зачака.

Никой не идваше.

Чуваше се само мекият, сякаш вечен, шепот на реактивните мотори. Никой не говореше. Никой не се смееше. („Сигурно филмът не е чак толкова смешен, колкото мислеше леля Вики.“) Никой не кашляше. Мястото до нея — мястото на леля Вики, все още беше празно и нямаше стюардеса, която да се наведе над нея в успокояваща обвивка от парфюм и шампоан, както и леки миризми от грим, и да я попита дали да й донесе нещо — закуска или може би чаша вода.

Само постоянния мек тътен на реактивните мотори.

Животното-паника протестираше по-силно от всякога. За да го победи, Дина се съсредоточи, фокусира вътрешното си радарно приспособление, направи от него нещо като невидим бастун, с който можеше да мушка от седалката си — тук, в средата на главния салон. Можеше да го прави добре — понякога, когато се съсредоточаваше много усилено, тя почти вярваше, че може да вижда с очите на другите. Ако можеше да си помисли за това достатъчно силно, да го поиска достатъчно силно. Веднъж беше казала на госпожица Лий за това чувство и реакцията на госпожица Лий беше необикновено остра. „Виждането с чужди очи е често срещана фантазия на слепите — каза й тя. — Особено на слепите деца. Не прави никога тази грешка — да се осланяш на такова чувство, Дина, защото това ще те доведе до падане по стълби или пресичане на улицата пред минаваща кола.“

И така, тя се отказа от опитите „да вижда с чужди очи“, както госпожица Лий го беше нарекла, а в няколкото случая, когато това чувство отново се прокрадна в нея — че вижда света — неясен и нестабилен, но съществуващ — през очите на майка си или през очите на леля Вики, тя се опитваше да се освободи от него както човек, който се бои, че ще загуби разсъдъка си, опитва да заглуши гласовете на привиденията. Но сега я беше страх и затова се опита да почувства другите, да усети другите, но не ги намери.

Ужасът, който се надигаше в нея, я изпълни цялата, животното паника протестираше на висок глас. Тя почувства вик, който се качваше по гърлото й, и стисна зъби, за да му попречи да излезе. Защото той нямаше да излезе като вик или писък — ако го изпуснеше, той щеше да напусне устата й като вой на пожарна сирена.

„Няма да крещя — си каза тя гневно. — Няма да крещя и да излагам леля Вики. — Няма да крещя и да будя всички заспали, да плаша будните, та да дойдат всички и да кажат — вижте това момиченце, вижте това изплашено сляпо момиченце.“

Но сега чувството за радара — тази част от нея, която преценяваше всичките й неясни усещания и с която тя понякога наистина виждаше през очите на другите (каквото и да казваше госпожица Лий) — засилваше страха й, вместо да го намали.

Защото това чувство й казваше, че в обсега му на действие няма никой.

Абсолютно никой.

4

Брайън Енгъл сънуваше много лош сън. В него той отново пилотираше полет 7 от Токио до Лос Анджелис, но този път разхерметизирането беше много по-лошо. Всички в пилотската кабина вече се чувстваха обречени. Стив Сиърлс ядеше датски сладкиши и плачеше.

„Как можеш да ядеш, като си толкова разстроен?“ — попита Брайън. Пронизителен звук на свирка от чайник изпълни кабината — той реши, че е шумът от спадащото налягане. Това, разбира се, беше глупаво — разхерметизацията е почти винаги тиха, докато не дойде взривът, но той предположи, че в сънищата всичко е възможно.

„Защото аз обичам сладкиши, а никога вече няма да мога да ги ям пак“ — каза Стив и захлипа още по-силно.

После пронизителният звук внезапно спря. Една усмихната и спокойна стюардеса — всъщност това беше Мелани Тревър — се появи и му каза, че пукнатината е открита и запушена. Брайън стана и я последва през самолета към главния салон, където Ан Куинлан Енгъл — неговата бивша жена — стоеше права в една малка ниша, от която бяха махнати седалките. Над прозореца до нея беше написана загадъчната и някак зловеща фраза „САМО ЗА ПАДАЩИ ЗВЕЗДИ“. Написана, в червено — цвета на опасността.

Ан беше облечена в тъмнозелената униформа на стюардеса на „Американ прайд“, което беше странно — тя беше рекламен директор на една агенция в Бостън и винаги гледаше с високомерие и леко вирнат тесен аристократичен нос към обслужващия персонал, с който летеше съпругът й. Тя затискаше с ръка пукнатина в корпуса на самолета.

„Виждаш ли, скъпи? — каза тя гордо. — Погрижила съм се за всичко. Дори няма значение, че ме удари. Простих ти.“

„Не прави това, Ан!“ — извика той, но вече беше твърде късно. Върху опакото на ръката й се появи гънка, повтаряща формата на пукнатината в корпуса. Тя ставаше все по-дълбока, като че ли разликата в наляганията безжалостно всмукваше ръката й навън. Пръв изчезна средният й пръст, после безименният, после показалецът и кутрето. Чу се силно изпукване, като от тапа на шампанско, извадена от престараващ се келнер, и цялата й ръка беше всмукана през пукнатината на самолета.

Все пак Ан продължи да се усмихва.

„Казва се «Л’анвоа»^[2], мили — промълви тя и ръката й започна да изчезва. Косата й се изплъзна от шнолата, която я държеше прибрана на тила, и се развя около лицето й като перест облак. — Винаги си слагам този парфюм, не помниш ли?“

Брайън си спомни… сега си спомни. Но вече нямаше значение.

„Ан, върни се!“ — изкрещя той.

Тя продължи да се смее, докато ръката й бавно потъваше в пустотата извън самолета. — „Изобщо не боли, Брайън — повярвай ми.“

Ръкавът на униформения й жакет на компанията „Американ прайд“ се развя и Брайън видя как плътта й потече през пукнатината като гъсто бяло желе. Приличаше на лепило „Елмър“.

„“Л’анвоа", помниш ли?" — попита Ан, докато се изцеждаше през пукнатината и сега Брайън го чу отново — онзи звук, който поетът Джеймс Дики някога беше нарекъл „необятно примамлив космически звук“. Той постоянно се усилваше и променяше тона си, а сънят избледняваше. Докато накрая от свистене на вятъра звукът се превърна в човешки глас.

Брайън изведнъж отвори очи. За миг остана объркан от силата на съня, но само за миг — професията му беше свързана с големи рискове и отговорности — професия, в която една от абсолютно необходимите предпоставки беше бързата реакция. Той се намираше не на полет 7, а на полет 29, не от Токио за Лос Анджелис, а от Лос Анджелис за Бостън, където беше Ан — вече мъртва, но не жертва на разхерметизация, а на пожар в кооперацията и на крайбрежния булевард „Атлантик авеню“. Но звукът не преставаше.

Беше момиченце, което пищеше пронизително.

5

— Ще ми отговори ли някой, моля? — попита Дина Белман с нисък ясен глас. — Съжалявам, но леля ми я няма, а аз съм сляпа.

Никой не й отговори. На четиридесет реда или две отделения пред нея капитан Брайън Енгъл сънуваше, че навигаторът му плаче и яде датски сладкиши.

Чуваше се само монотонният тътен на реактивните двигатели.

Паниката отново замъгли съзнанието й и Дина направи единственото нещо, което й дойде наум, за да я преодолее — откопча предпазния си колан, стана и излезе на пътеката между седалките.

— Ало? — попита тя с по-висок глас. — Ало, има ли някой?

Отново нямаше отговор. Дина заплака. Въпреки това не загуби самообладание и бавно тръгна по пътеката. „Все пак брой — трескаво я предупреждаваше част от съзнанието й. — Брой колко реда минаваш, защото ще се загубиш и няма да намериш обратния път.“

Спря до реда седалки точно пред този, на който бяха седели тя и леля Вики, и се наведе с изпънати ръце с разперени пръсти. Знаеше, че там има един мъж, защото леля Вики беше говорила с него само минута преди самолетът да излети. Когато той й отвърна, гласът му идваше от мястото точно пред седалката на Дина. Тя знаеше как да отбелязва местата на гласовете — това беше част от живота й. Обичайна част от битието също като дишането. Спящият мъж щеше да подскочи, когато протегнатите й пръсти се докоснеха до него, но не я беше грижа.

Само че мястото беше празно.

Абсолютно празно.

Дина се изправи отново — страните й бяха мокри, главата й пулсираше в ужас. Те не можеха да са в тоалетната заедно, нали? Разбира се, че не.

Може би има две тоалетни. В толкова голям самолет сигурно има две тоалетни.

Само че и това нямаше значение.

Леля Вики по никакъв начин нямаше да остави чантичката си. Дина беше сигурна в това.

Тръгна бавно напред, спираше до всеки ред места и опипваше двете най-близки — първо от лявата, после от дясната страна.

На едно от тях напипа още една чантичка, на друго — нещо като куфарче, писалка и бележник на трето. На още две намери слушалки. Върху вторите слушалки усети нещо лепкаво. Разтърка пръсти, после направи гримаса и ги обърса в калъфката за глава на облегалката. Ушна кал. Не можеше да я сбърка.

Дина Белман продължи да се движи опипом по пътеката вече без да внимава толкова. Нямаше значение. Не бръкна в ничие око, не ощипа ничия буза, не дръпна ничия коса.

Всички места, които провери, бяха празни.

„Не може да бъде — помисли си тя в ужас. Просто не може да бъде! Всички бяха тук, когато се качихме в самолета! Чух ги! Почувствах ги! Помирисах ги! Къде са отишли всички?“

Не знаеше, но знаеше, че ги няма — беше все по-сигурна в това.

По някое време, докато тя беше спала, леля й и всички останали от полет 29 бяха изчезнали.

„Не! — разумната част на съзнанието й протестираше с гласа на госпожица Лий. — Не, това е невъзможно, Дина! Ако всички са си отишли, кой управлява самолета?“

Започна да се движи по-бързо, хващаше се с ръце за облегалките, слепите й очи зад тъмните стъкла на очилата бяха широко отворени, дантелата на розовата й пътна рокля се вееше. Беше загубила бройката, но в сравнение с по-голямата й грижа — продължаващата тишина, това не беше толкова важно.

Спря отново и опипа с протегнати ръце мястото от дясната си страна. Този път напипа коса… но мястото й съвсем не беше където трябва. Косата беше на седалката — как така?

Ръцете й се сключиха около нея… и я повдигнаха. Тя внезапно осъзна ужасната истина.

„Коса е, но човека го няма. Това е скалп. Държа скалпа на мъртвец!“

Точно тогава Дина Белман отвори уста и издаде писъците, които събудиха капитан Брайън Енгъл от съня му.

6

Албърт Коснър беше се подпрял на бара и пиеше от уискито, наречено „брадва“. От дясната му страна бяха братята Ърп — Уайът и Върджил, а от лявата — Док Холидей^[3]. Тъкмо вдигна чашата си, за да се чукнат, когато в бара „Серджо Леоне“^[4] влетя някакъв мъж с дървен крак.

— Бандата на Далтън! — извика той. — Бандата на Далтън нахлу в Додж!

Уайът спокойно се обърна към него. Лицето му беше тясно, загоряло и красиво. Много приличаше на Хю О’Брайън.

— Това тук е Тумбстоун, Мъфин — каза той. — Я се стегни и се дръж като мъж.

— Добре де, където и да сме, те нахлуват! — възкликна Мъфин. — По-по-побеснели са, Уайът! Наи-и-и-стина са по-побеснели!

Сякаш за да потвърдят думите му, отвън затрещяха изстрели — тежкият гръм на револвери калибър 44, армейски образец (вероятно откраднати), се смесваше с камшичните експлозии от карабините „Гаранд“.

— Внимавай да не напълниш гащите, Мъфи — каза Док Холидей и килна шапката си назад. Албърт не се изненада кой знае колко, като видя, че Док приличаше на Робърт де Ниро. Винаги беше смятал, че ако някой подхожда за ролята на туберкулозния зъболекар, то това е именно Де Ниро.

— Какво ще кажете, момчета? — попита Върджил Ърп и се огледа. Върджил не приличаше на никого.

— Да тръгваме — каза Уайът. — До гуша ми дойде тази проклета банда на Клантън.

— Бандата на Далтън, Уайът — каза тихо Албърт.

— Не ме е грижа, дори и да е на Джон Дилинджър и Готиния Флойд красивото момче! — възкликна Уайът. — С нас ли си, или не, Ас?

— С вас съм — каза „Аса“ Албърт Коснър с тих, но застрашителен тон на роден убиец. Докосна с една ръка дръжката на револвера си „Бънтлайн“, специална изработка, а другата вдигна към темето си, за да провери дали е на място еврейската му шапчица. На място беше.

— Добре, момчета — каза Док. — Да вървим да пуснем малко кръв на Далтъновци.

Тръгнаха заедно и четиримата и излязоха през двойната врата точно в момента, когато камбаната на баптистката църква на Тумбстоун биеше дванайсет на обяд.

Бандата на Далтън препускаше по главната улица в лудешки галоп, стреляйки безразборно по прозорци и фасади. Изстрелите направиха цистерната пред магазина на Дюк — „Търговия и ремонт на оръжие с гаранция“ — на фонтан.

Айк Далтън пръв видя четиримата мъже на прашната улица — с разкопчани палта, дръжките на пистолетите пред пешовете. Рязко спря коня си, който се вдигна на задните си крака и изцвили, а муцуната му се покри с пяна. Айк Далтън приличаше малко на Рътгер Хоуър.

— Я виж кой бил тук! — ухили се той. — Това е Уайът Ърп и хубавичкото му братче Върджил.

Емет Далтън (който приличаше на Доналд Съдърланд след месец безсънни нощи) спря до Айк.

— И тяхното хомо-приятелче, зъболекарят — изръмжа той. — Кой друг иска? — после погледна към Албърт и пребледня. Презрителната усмивка на устните му увехна.

Поу Далтън спря коня си до двамата си сина. Беше направо копие на Слим Пикънс.

— Господи — прошепна Поу. — Това е Коснър, Аса!

Франк Джеймс спря до Поу. Лицето му беше с цвета на мръсен пергамент.

— По дяволите, момчета! — извика той. — Нямам нищо против да нападнем един-два града, за да разсеем скуката, но никой не ми каза, че тук ще бъде Евреина от Аризона!

Албърт Коснър — Аса, известен от Седалия до Горещите извори като Евреина от Аризона, направи крачка напред. Ръката му надвисна над дръжката на „Бънтлайн“-а. Изплю встрани тютюна, който дъвчеше, без да сваля студените си сиви очи от дъските за обявления, окачени на пет-шест метра пред него.

— Хайде, почвайте, момчета — каза Евреина от Аризона. — По моите сметки адът не се е напълнил и наполовина.

Бандата на Далтън се хвана за оръжията точно когато от камбанарията на баптистката църква в Тумбстоун в горещия пустинен въздух прозвуча последният удар — дванайсетият на часовника. Аса посегна към револвера си, извади го светкавично и с дланта на лявата си ръка задърпа ударника, изпращайки струя смърт, калибър 45, към бандата на Далтън. В този момент някакво момиченце, което стоеше пред Хотел „Лонгхорн“, започна да пищи.

„Няма ли някой да накара това копеле да млъкне — помисли си Аса. — Какво й влиза в работата? Аз ще се оправя с тези тук. Не случайно ме наричат най-бързия евреин на запад от Мисисипи.“

Но писъкът продължи, разсичайки въздуха, който започна да потъмнява, и накрая всичко започна да се разпада.

За миг Албърт изпадна в нищото — загуби се в тъмнината, през която изскачаха и се завъртаха във вихър части от неговия сън. Единствено постоянен беше ужасният писък — звучеше като свирка на забравен върху огъня чайник.

Отвори очи и се огледа. Беше на мястото си в предната част на салона на самолета полет 29. Откъм задната част по пътеката между седалките идваше момиченце на около десет или дванайсет години с розова рокля и смешни тъмни очила.

„Какво е това, до някаква кинозвезда ли?“ — помисли си той и неизвестно защо се уплаши. Защо любимият му сън завършваше така странно?

— Хей! — извика той, но леко, за да не събуди, останалите пътници. — Хей, малката! Какво има?

Момиченцето рязко обърна глава към звука на гласа му. Тялото й се обърна миг по-късно и тя се блъсна в една от седалките от централната част на кабината с по четири места на ред. Удари се в нея с бедра, отскочи и падна назад върху страничната облегалка на едно от местата на лявата страна. Падна върху седалката, краката й се вирнаха.

— Къде сте? — крещеше тя — Помощ! Помощ!

— Ало, стюардеса! — извика Албърт разтревожен и разкопча предпазния си колан. Стана, измъкна се от седалката си, обърна се към пищящото момиченце… и спря. Беше се обърнал към задната част на самолета и това, което видя, го накара да замръзне на мястото си.

Първата мисъл, която му мина през ума, беше: „Все пак нямаше нужда да се безпокоя, че ще събудя останалите пътници.“

Стори му се, че целият главен салон на „Боинг 767“ е празен.

7

Брайън Енгъл беше стигнал почти до преградата, която разделяше салоните на първа класа и бизнес-класата, когато осъзна, че салонът на първа класа е почти празен. Спря само за миг, след това тръгна отново. Може би останалите бяха напуснали местата си, за да видят кой крещи.

Разбира се, знаеше, че не е така; достатъчно дълго беше управлявал самолети с пътници и познаваше груповата им психология. Когато някой извършваше странна постъпка, другите дори не помръдваха. След като влезеха в металната птица, заемеха местата си и пристегнеха коланите си, повечето от въздушните туристи просто се отказваха от възможността да предприемат индивидуални действия. Извършеха ли тези няколко прости неща, решаването на всички проблеми ставаше отговорност на екипажа. Персоналът на авиолиниите наричаше пътниците гъски, но всъщност те се държаха като овце — качество, което много допадаше на повечето екипажи. Така беше по-лесно да се справят с нервните пътници.

Но тъй като едва ли можеше да направи нещо друго, което да е поне малко разумно, Брайън продължи напред, без да обръща внимание на това, което знаеше. Съзнанието му все още плуваше между остатъците от собствения му сън, а част от него беше убедена, че викащата беше Ан, че той ще я открие в средата на салона как запушва с ръката си пукнатината под плаката, на който пише: „САМО ЗА ПАДАЩИ ЗВЕЗДИ“.

В бизнес-салона имаше само един пътник — възрастен мъж в кафяв костюм с жилетка.

Плешивата му глава меко отразяваше светлината, хвърляна от нощната му лампа. Ръцете му, подути от артрит, бяха скръстени върху закопчалката на предпазния му колан. Беше заспал дълбоко и хъркаше шумно, без да обръща внимание на врявата.

Брайън нахлу в главния салон и тук движението му най-накрая беше спряно от невероятна картина. Видя един тийнейджър, който стоеше до момиченце, паднало в седалка от левия ред. Момчето обаче не гледаше към детето, а беше вперило поглед към задната част на самолета. Долната му челюст беше увиснала почти до кръглата яка на фланелката с надпис „Кафе Хардрок“.

Първата реакция на Брайън беше почти същата, както на Албърт Коснър: „Боже, целият самолет е празен!“

Тогава видя как една жена от дясната страна на самолета стана и тръгна по прохода, за да види какво се е случило. Беше унесена и подпухнала като човек, току-що събуден от здрав сън със силно разтърсване. По средата на салона, в централния проход, млад мъж с пуловер с яка тип поло се беше навел от седалката си и гледаше към момиченцето с безизразни очи. Друг мъж, към шейсетте, стана нерешително от мястото си близо до Брайън. Беше облечен в червена фланелена риза и изглеждаше като ударен с мокър парцал. Разрошената му коса се виеше на къдри в прическа „побъркан учен“.

— Кой крещи? — попита той Брайън. — Да не би нещо да е станало със самолета, господине? Падаме ли?

Момиченцето спря да крещи. Заизмъква се от седалката, в която беше паднало, после политна в другата посока. Момчето я хвана точно навреме — движеше се поразително бавно.

„Къде ли са отишли? — помисли Брайън. — Мили Боже, къде са отишли всички?“

Краката му сега го движеха към тийнейджъра и момиченцето. Мина покрай друга пътничка, която продължаваше да спи — момиче на около седемнайсет години. Устата й беше отворена в грозна прозявка, дишането й беше тежко и сухо.

Стигна до тийнейджъра и момиченцето в розовата рокля.

— Ей, къде са всички? — попита Албърт Коснър. Обгърна с ръка раменете на хлипащото дете, но без да гледа към него — очите му неспокойно шареха напред-назад по почти пустия главен салон. — Да не са слезли на някое летище, докато съм спал?

— Леля я няма — хлипаше момиченцето. — Леля Вики! Помислих, че самолетът е празен! Помислих, че съм останала сама! Къде е леля, къде е? Искам леля!

Брайън коленичи за малко до нея, така че да бъдат приблизително на едно равнище. Забеляза тъмните й очила и си спомни, че я беше видял да се качва с русата жена.

— Нищо ти няма — каза той. — Нищо ти няма, малка госпожице. Как се казваш?

— Дина — изхлипа тя. — Не мога да намеря леля. Аз съм сляпа и не мога да я видя. Събудих се и мястото й беше празно?

— Какво става? — попита младежът с полото. Говореше над главата на Брайън, без да обръща внимание нито на него, нито на Дина — говореше на момчето с фланелката „Кафе Хардрок“ и на другия мъж с фланелената риза. — Къде са всички?

— Нищо ти няма, Дина — повтори Брайън. — Тук има и други хора. Чуваш ли ги?

— Да. Чувам ги. Но къде е леля Вики? И кой е убит?

— Убит? — попита рязко една жена. Онази от дясната страна. Брайън я погледна за миг и видя, че е млада, тъмнокоса, красива. — Някой убит ли е? Отвлечени ли сме?

— Никой не е убит — каза Брайън. Трябваше да каже нещо. Чувстваше се странно — като лодка, която се е откъснала от котвата си. — Успокой се, миличка.

— Аз пипнах косата му! — настояваше Дина. — Някой беше отрязал КОСАТА МУ!

Твърде много му беше да се оправя и с това и той го пропусна покрай ушите си. Но мисълта, която по-рано бе хрумнала на Дина, внезапно го порази със смразяваща сила — кой, по дяволите, управляваше самолета?

Брайън стана и се обърна към възрастния мъж с червената риза.

— Трябва да отида отпред — каза той. — Останете при момиченцето.

— Добре — каза мъжът с червената риза. — Но какво става?

При тях дойде мъж на около трийсет и пет години, облечен в изгладени джинси и оксфордска риза. За разлика от останалите той изглеждаше абсолютно спокоен. Извади рогови очила от джоба си, с размах ги разтвори и си ги сложи.

— Май ни липсват малко пътници, нали? — каза той. Британският му акцент беше почти толкова чист, колкото и ризата му. — А какво става с екипажа? Някой знае ли?

— Точно това ще разбера — каза Брайън и тръгна. На излизане от главния салон се обърна назад и бързо преброи пътниците. Още двама се бяха присъединили към групата около момичето с тъмните очила. Едната беше младото момиче, което беше спало така тежко — поклащаше се на краката си, като че ли беше пияна или упоена. Другият беше възрастен господин в изтъркано спортно сако. Общо осем души. Прибави към тях себе си и човека в салона на бизнес-класата, който, поне досега, беше проспал всичко.

Десет души.

„За бога, къде са всички останали?“

Не беше обаче сега моментът да се безпокои за това — имаше да решава по-важни проблеми. Брайън бързо тръгна напред, като с крайчеца на окото си погледна плешивия старец, който дремеше в салона на бизнес-класата.

8

Офисът, сгушен — зад киноекрана между двете отделения на първа класа, беше празен. Празна беше и кухнята, но в нея Брайън видя нещо изключително неприятно — количката за напитки стоеше напреки на коридора до дясната тоалетна. На долния й рафт имаше няколко използвани чаши.

„Тъкмо са се приготвяли за сервиране на напитки — помисли си той. — Когато това се е случило, каквото и да е било «това», тъкмо са изкарвали количката. Използваните чаши са събраните, преди да излезем на пистата. Така че каквото и да се е случило, трябва да се е случило в първия половин час след излитането, може би малко след това — нямаше ли някакви сведения за въздушни бури над пустинята? Май че да. А и тази глупост за северното сияние.“

За момент Брайън беше почти убеден, че последното е част от съня му — толкова странно беше — но по-внимателно припомняне го убеди, че го беше казала наистина Мелани Тревър.

„Това е без значение — но какво се е случило? За Бога, какво?“

Не знаеше, но знаеше, че видът на изоставената количка за напитки поражда у него ужас и суеверен страх. Само за миг си помисли, че така трябва да са се чувствали първите, които са се качили на борда на кораба „Мария Селеста“^[5] и са видели напълно изоставен кораб, въпреки че всички платна били вдигнати, масата на капитана била сложена за вечеря, всички въжета били старателно навити и от лулата на някой от моряците все още се издигал дим?

Брайън с върховно усилие отхвърли тези вцепеняващи мисли и тръгна към вратата между офиса и пилотската кабина. Почука. Както и очакваше, не получи отговор. И въпреки че знаеше, че е безполезно, сви ръката си в юмрук и заудря по вратата.

Нищо.

Опита да завърти дръжката. Вратата не се отваряше. Това беше според установения стандарт в епохата на отвличането на самолети до Хавана, Ливан и Техеран. Можеха да я отворят само пилотите. Брайън можеше да управлява този самолет… но не оттук.

— Ей! — извика той. — Ей, момчета! Отворете вратата!

Нямаше нужда да го прави. Стюардесите ги нямаше. Почти всички пътници ги нямаше; Брайън Енгъл можеше да се обзаложи, че екипажа от летци на „Боинг 767“, състоящ се от двама души, също го нямаше.

Реши, че полет 29 се движи на изток на автопилот.