Пол Виалар
Под черния флаг (5)

Глава V
С ШАПКА НА БУКАНИЕР

Хора! Никога не можеше да им убегне. Жан добре знаеше това и преди, когато се залъгваше с мисълта, че би могъл да живее на острова сам, като дивак. Не се живее без другите хора. И после, защо да живее без тях? Та да не са всички само жестоки господари и господа дьо ла маровци!

В мига, когато прокънтя гласът под дърветата, Жан видя човека, който бе извикал. Това беше исполин, облечен с панталони до коленете, с риза и рубашка от груб плат. На главата си носеше особена шапка с козирка. Краката му бяха обути с груби обувки от телешка или свинска кожа, а през рамо носеше някакъв навит брезент, който навярно служеше за палатка. В ръката си държеше дълга, необикновено голяма пушка. Изненадан, Жан се изправи, но преди още да бе разгледал човека, изскочи още един мъж, брадат като първия, а заедно с него и кучета, които се нахвърлиха върху убитото животно!

— Ей, убито е! — извикаха мъжете.

В същия момент забелязаха Жан.

Все още под впечатление на преживения през нощта страх с бързо движение Жан опита да се скрие. Той чу обаче гласове, говорещи на френски език, и видя двамата мъже, които му правеха някакви знаци; не изглеждаха враждебни, а напротив. Те изразяваха задоволството си от успешния лов и като че ли искаха да го споделят с непознатия, който бе свидетел на победата им. И така Жан се приближи.

— Ела, момчето ми — каза първият, поставяйки победоносно крак върху простряното животно. — Добър удар, нали? Глиганът тичаше, а пък аз бях на не по-малко от осемдесет стъпки от него-току-що премерих. Но какво правиш по това време в гората без пушка — възкликна той, като забеляза, че Жан не носи оръжие.

Жан се затрудни в отговора, ала с облекчение забеляза, че човекът отклони вниманието си към кучетата, които хапеха главата и бутовете на глигана. Той се мъчеше да ги отстрани с ритници.

— Ей, пуснете! Не вие, а нашият приятел го подгони, ако не се лъжа — викаше той, сочейки Жан.

— Да — отговори Жан. — Аз го наблюдавах известно време, той ме подуши или ме видя, побягна и вие го убихте.

Насам ли е твоята гупа^[1]? — запита, обръщайки се към Жан, вторият човек.

Жан не знаеше какво значи гупа и се зачуди.

— Но — додаде другият — ти като че нищо не знаеш за живота на острова. Впрочем откъде идваш?

Жан измисли някаква история и другите повече не го разпитваха. Очевидно не бяха много любопитни. За тях беше важно едно: младежът бе на острова и искаше да живее там. Известни им бяха както предимствата, така и трудностите на такъв живот. А освен това се нуждаеха от помощник:

— Не би ли желал да се присъединиш към нас? — попитаха те.

— Но вие какви сте?

Как може да задаваш подобен въпрос? Буканиери^[2], разбира се! Казвам се Ренжар. Роден съм в Сент Омер, а другарят ми се нарича Авиньон. Той е южняк, но това не пречи да се разбираме. Нашата гупа е съвсем наблизо. Бяхме тръгнали на експедиция. А, ти не знаеш какво е гупа. Добре! Не може да се нарече къща, по-скоро е малка колиба, където се приютяваме. А когато сме далеч, опъваме палатките, които си носим през рамо. Прекарваме нощта там, където ловуваме. Те ни предпазват от комари, за да можем да спим.

— С удоволствие ще се присъединя към вас. Ще ви помагам, доколкото мога. Нямам обаче пушка, а и не разбирам много от лов.

— Ще те научим. Това увлича, а носи и печалба. Ти изглеждаш здрав и пъргав. Можеш да ни бъдеш добър помощник. Имахме наемни слуги, но на свой ред и те станаха ловци. И така, в началото ще ни служиш, докато се научиш, и до момента, когато намериш начин да си купиш пушка, ще получаваш съответна част от лова ни. Междувременно ще получаваш по някоя пара за всяко убито животно. Това ще ти даде възможност един ден да докараш от господин Браши от Диеп или от господин Гелен от Нант оръжие като нашето.

С гордост Ренжар показа пушката си, която надвишаваше много обичайните размери.

— Погледни — рече той, — не е като пушките, с които ловуват във Франция. Това не е обикновено оръжие, а пушка на ловец на диви бикове. Цевта е дълга, а прикладът й е различен от обикновените. При това куршумът се насочва в желаната посока с абсолютна точност. Ти видя преди малко, рядко се случва да не улучи.

— Разбира се, когато знаем как да си служим с нея — добави човекът, който се казваше Авиньон.

— Ще се науча — каза натъртено Жан Тиебо и думите му предизвикаха непринуден смях у двамата.

Добре — каза Ренжар. — Щом като е така, и ти вече си от нашите, хайде помогни ни да вдигнем този господин — и той посочи глигана, — тъй като тежи не по-малко от двеста и шейсет ливри^[3].

Жан им помогна. Уморени и плувнали в пот от тежкия товар, те поеха към лагера на ловците. Понякога разсичането на дивеча се извършваше на място и се взимаше само кожата. Двамата ловци обаче бяха останали без месо и затова „господинът“ бе внимателно разделен на месо и сланина и вдигнат изцяло.

Останалата част от деня премина в почивка и приказки. Така преди още да е заживял живота на новите си приятели, Жан научи много неща за него. Никой разказ обаче не можеше да замести истинските преживявания, които още от следващия ден го увлякоха.

Преди зазоряване мъжете напускаха гупите, където нощуваха, и тръгваха за дивеч. „Буканиер“ е синоним на ловец и произлиза от „bоuсаn“ — дума, допълваща професията на ловеца, тъй като означава пушене на месо. Беше му обяснено, че преди още професионалните ловци да се заселят на острова, караибите, индианци от Антилските острови, имали обичай да опушват месото на военнопленниците си и го пазели като храна за „лоши дни“. За тази цел те нарязвали на парчета пленниците си (както направили и с нещастния Франсоа л’Олоноа — френски капитан, страшилище за испанците). Парчетата месо нареждали върху мрежи, под които запалвали огън. Така с помощта на дърва и на специални треви те опушвали и същевременно запичали върху мрежите, наречени „барбакоа“, месо от себеподобни. Ловците — буканиери — заместили на острова диваците и се научили да постъпват с животните тъй, както караибите правели с победените от тях хора. Жан усвои много бързо начина на опушването.

Той узна също така, че имало два вида ловци: на бикове, заради кожата им, защото на острова живеели грамадни стада от диви бикове — и на глигани. Приятелите на Жан се бяха специализирали във втория вид лов. Трябва да се каже, че бяха много добре съоръжени.

Освен голямата, дълга метър и половина пушка, която стреляше с куршуми по тридесет грама, те употребяваха възможно най-добрия барут, наречен барут за буканиери, доставян направо от Шербург. Носеха го в херметично затворени с восък кратуни, за да не се овлажнява. Добре екипирани, по цял ден те диреха и никога не се завръщаха без успешен лов. Пред тях се движеха кучетата им, добре обучени да откриват животните.

Жан разузнаваше с едно от кучетата; като откриеха животно, то излайваше три-четири пъти, за да събере останалите кучета. Хората се скриваха зад дърветата, за да избягнат бяса, който често овладяваше раненото животно. Когато то биваше повалено на земята обаче, Авиньон изваждаше големия си нож, разрязваше прасците на бика или на глигана, пречупваше големите му кости и още на място тримата приятели изсмукваха хранителния костен мозък.

По това време на острова животните бяха в изобилие, затова ловците ги избираха. Даже след като ги убиеха, ако не ги бяха добре преценили, изоставяха прекалено слабите или онези, които имаха лоши кожи. От другите вземаха само кожите. Почти винаги нарязването или одирането се извършваше на самото място. Все пак трудно беше да се пренасят толкова тежки кожи, нагънати в кошове, до крайбрежието, където винаги се намираше някой купувач.

Заслужаваше да се види как вечер, след завръщане в лагера, ловците се суетяха около месото на глиганите. След нарязването го сортирваха по късове, а после го поръсваха с възможно най-ситно скълцана сол. На другия ден махаха саламурата и поставяха всичко в „пушилнята“.

Кожите съхнеха, опънати върху клинове от твърдо дърво, а после ги изтриваха с пепел и ги изтупваха, за да изсъхнат по-добре. През това време месото бе в „пушилнята“. Тя представляваше нещо като колиба, покрита отгоре и встрани с брезент. Отвътре тридесет или четиридесет пръчки, дебели колкото детска ръчичка и дълги по осем стъпки, бяха наредени на известно разстояние една от друга върху напречни летви. Месото се поставяше отгоре, а отдолу, в димящата жарава, наред с дървата хвърляха кокали и остатъци от кожи, които придаваха на месото особен и приятен вкус, възбуждащ апетита.

Нищо не се хвърляше. Стопяваха маста и я поставяха в големи гърнета. Всяко гърне от тази „мантега“ — както я наричаха — се заплащаше по шест дублона. По толкова струваше и всеки пакет с шейсет ливри пушено месо.

Наистина хубав бе животът на ловците. Той се ограничаваше единствено от небето и от близкото море. Ренжар и Авиньон се оказаха не само добри другари, но и във всяко отношение почтени хора. Някои ловци се отнасяха твърде грубо с помощниците си. Без колебание ги насилваха да работят като роби, биеха ги дори и ако се наложеше, ги оставяха да умрат. Нищо подобно не се случи на Жан. Той намери истински приятели, а когато треската отне живота на Авиньон и го погребаха, Жан зае неговото място.

Животът продължаваше, без Жан да почувствува нужда да доставя от Франция пушка, без да му се налага да купува барут — толкова много имаше в кратуните, оставени в запас от Авиньон. Постепенно той научи да се прицелва и да стреля по тичащите като вятър животни, да е сигурен в куршума си както в себе си. Той стана помощник на Ренжар, като него обикаляше гората и пусна брада, но тя беше къдрава и мека и не му придаваше строг вид, какъвто би желал да има, за да не прилича вече на младеж. Който не иска обаче, не може да стане жесток и безчовечен. Жан Тиебо дьо Гаскоан си остана същият.

Животът му беше прекрасен. Забравени бяха лошите обноски, лишенията, робството, които бе понасял при господин дьо ла Мар. Той беше свободен и живееше като свободен човек. Единственото му безпокойство произтичаше от природните стихии: много силно слънце, много силен дъжд и така нататък. Безпокойството му бързо отстъпваше място на радостта, че живее и диша свой собствен въздух, че се храни, когато е гладен, и че не зависи от никого, дори от своя приятел. Ренжар го научи на всичко, но не държеше сметка за това. Живееха както повеляваше истинският закон на ловците: без никакви разногласия помежду си, в справедливост, която сами си създаваха. Да, чудесно си живееха и този живот можеше да продължава все така, ако съвсем неочаквано Ренжар и Жан не се бяха отзовали един ден лице срещу лице с „матадорите“.