Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sous le pavillon noir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Народна култура, София

 

Редактор Пенчо Симов

Художник Борислав Стоев

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Олга Стоянова

Коректор Евдокия Попова

Дадена зa печат на 16. VIII. 1968 г.

Печатни коли 7. Издателски коли 5,32

Формат 84×108/32. Издат. № 110 (2426)

Поръчка на печатницата № 6442 ЛГ V

Цена 0,54 лв.

Ч 840–3

ДП „Стоян Добрев — Странджатa“, Варна

История

  1. — Добавяне

Глава XIV
ДРЪЖТЕ ИСПАНСКИЯ АДМИРАЛ!

Странно люлеене и усещане на морска болест-нещо, което никога не бе изпитвал дотогава — накараха Жан да разбере, че идва в съзнание. Първоначално не му стигаха силите да отвори очи, после, когато успя да направи това, той разбра, че беше прострян на някакъв движещ се под, в тясно помещение, което миришеше на саламура. Тогава осъзна, че се намира на борда на кораб.

Преди още да отвори очи, някой го ритна в хълбока и някакъв глас се обърна към него на развален френски език:

— Ето че дойде на себе си, куче! Ще имаш, значи, възможност да говориш.

Две силни ръце го хванаха под мишниците и го изправиха:

— Хайде, върви! — заповяда човекът и Жан почувствува зад гърба си дулото на пищов.

„Щом трябва да се мре, ще се мре — помисли той. — Безполезно е да се отлага: ето че отново започват неприятностите.“

Едва бе имал време да помисли това, а мислите му още бяха мъгливи и бавни — и бе тикнат в един коридор, а после, все още клатушкайки се, в някаква кабина, чиято врата бе отворена пред него. Това бе капитанската каюта. Жан разбра, че корабът, на който се намира, е испански.

„Виж ти — каза си той, — добре са ми взели мярата.“ Ясно бе, че е бил изхвърлен от експлозията в морето, а после испанците са го извадили от вълните, но това не бе облекчило положението му…

Учудването му не се ограничи с това, че още живее. Едва застана пред капитана (от обръщението на пазачите узна, че това е испанският адмирал) и не можа да възпре своя вик: край него стояха двамата му приятели — морякът Ренжар и великият капитан Лоран дьо Граф. Той не вярваше на очите си. И двамата като него бяха под стража. Зад гърба на всеки стоеше по един въоръжен испанец.

— Капитане! — възкликна Жан, като протегна ръка към него.

Веднага обаче бе смушкан с дулото на пищова:

— Тишина! — заповяда пазачът му. — Отговаряй само на въпросите, които ще ти бъдат задавани.

Жан размени с приятелите си по един поглед. В това време адмиралът се бе впуснал в някакво дълго изречение на испански език, от което Жан нищо се разбра.

— Отговаряй! — заповяда пазачът, ръгайки го в ребрата с пищова си.

— Бих искал да отговоря, но не разбирам езика ви.

— Няма значение — каза човекът, — аз ще ти обясня какво те пита адмиралът.

Като изрече тези думи и понеже задачата му беше трудна, той почеса главата си с оръжието, а после се помъчи сам да разбере какво точно искаше началникът му, за да го обясни на Жан.

Докато го слушаше, Жан твърдо реши никога да не отговаря на подобни въпроси, които целяха единствено да го накарат да каже какво беше френското въоръжение на околните острови и разположението на войските на губернатора в Санто Доминго. В същото време той си припомни подвига на Пиер льо Гран, за когото веднъж Ренжар му бе разказвал. Несъмнено Лоран също познаваше тази история.

— Човече — каза той на испанеца, — бих желал да кажеш на твоя господар, че най-добрият начин да обясним какви са намеренията ни, е да му дадем да разбере, че приятелите ми и аз сме решили да действуваме, тъй както е действувал някога един прочут човек, познат под името Пиер льо Гран.

Другият се готвеше да преведе на своя началник това изречение, което имаше някакво значение единствено за онези, които знаеха за какво се касае. Той тъкмо бе започнал отново да чеше челото си с пищова, когато Ренжар и Лоран, след като бяха разбрали какво искаше да каже Жан и му бяха смигнали отново, с един скок се хвърлиха всеки върху своя пазач, за да ги обезоръжат.

Лоран и Жан действуваха много успешно, но Ренжар не бе достатъчно бърз. Преди да бе успял да сграбчи пищова на пазача си, куршумът го бе пронизал в гърдите. Той се строполи, потънал в кръв Жан обаче се оказа по-пъргав. С едно косо движение на китката той прекъсна дъха на своя пазач и отне пищова му. След това обърна оръжието към убиеца на Ренжар и го простря на земята.

През това време Лоран се бе втурнал към адмирала и по примера на Пиер льо Гран насочи пищова си към гърлото му. Жан от своя страна пък държеше пищова си срещу останалия жив испанец.

— Тъй както е вярно, че аз съм Лоран дьо Граф, когото вие наричате „бичът на Индия“, така е вярно, че ще ви убия като заек, адмирале, ако не изкомандувате на вашия екипаж това, което ще ви наредя.

— Но!…

— Или така, или смърт — избирайте!

Адмиралът не беше особено смел и Лоран се наложи. Така би станало и с всеки друг. Впрочем какво друго можеше да направи, освен да се подчини?

— Какво искате? — запита той.

— Да заповядате да спуснат в морето една лодка с достатъчно количество провизии и оръжия и да ни оставите да отплуваме с нея. Аз мога да се ориентирам по море и знам къде се намираме: ще се оправя. Нужна ми е обаче и вашата честна дума, че сте верующ.

— Аз съм добър испанец — каза адмиралът, — а това значи, че вярвам в нашия спасител.

— Това ми е достатъчно — каза Лоран. — Предполагам, че притежавате библия.

— Ето я — отвърна адмиралът, сочейки върху масата.

— И така, вие ще се закълнете над нея, че ни подарявате живота и свободата при условията, които ви казах и от които ние ще съумеем да се възползуваме. Хайде, скъпи адмирале, протегнете ръка и се закълнете.

Адмиралът още се колебаеше.

— Давам ви време, докато изброя до три. Едно!… Две!… — започна той.

Преди още да бе изрекъл „три“, адмиралът се закле. Той удържа думата си, тъй както беше обещал една лодка с провизии и вода бе спусната в морето, а в пея бяха свалени двамата флибустери. Адмиралът за себе си беше уверен, че те няма да оцелеят в това опасно положение.

Докато испанският галеон се отдалечаваше по вълните, които на моменти го скриваха от хората в лодката, Тиебо каза:

— Бързам да се отдалечим, капитане, независимо, че оставям завинаги зад себе си Ренжар. Откъде да знае човек дали тези хора няма да ни теглят по един куршум!

— Не — отвърна Лоран, — адмиралът се закле над библията. Никога не съм срещал испанец, който да не спазва клетвата си.

Лоран имаше право. Никой не ги обезпокои и скоро се озоваха сами между водата и небето.

Тогава се заредиха за тях много тежки дни. Лоран притежаваше развито чувство за ориентация в морето, но все още се намираха твърде далеч от Санто Доминго. Вълните и вятърът ги тласкаха из морето без определена посока. Впрочем за кратко време Жан сръчно изработи мачта с помощта на едно гребло и на платно, ако може да се нарече така това тънко квадратно парче плат, съшито от двете им ризи. Но ако дните бяха палещи, то пощите бяха мразовити, а понякога неочаквано се изливаше и силен дъжд, който ги караше да зъзнат и дълго да гракат зъби, без да могат да се сгреят.

Бяха изложени на множество опасности. На първо място можеха да ги забележат от някой испански кораб и отново дати заловят. Действително цял флот от седемнадесет кораба бе изпратен в този район със заповед да залови Лоран. Веднъж бяха нападнати от голяма риба. Самите те не можеха да познаят дали беше акула, или не, но лодката им едва не се обърна и те едва не бяха изхвърлени във водата. През всичкото това време чувствуваха, а инстинктът им не ги лъжеше, че се движат в правилна посока и че Санто Доминго не бе много далеч. Само че хранителните припаси се свършваха…

От известно време вече те бяха намалили дажбата си вода, докато най-сетне тя бе сведена до… нищо. И така от два дни нямаха с какво да овлажнят гърлата си, а това положение им причиняваше ужасни мъки. Тогава Жан забеляза земя. Лекият вятър ги носеше нататък. Която и да беше тази земя, те щяха да слязат там, защото сигурно можеха да намерят близо до брега някой извор, чиято вода да ги спаси от жажда и смърт. Когато стигнаха обаче, земята се оказа малък остров от твърда скала, по която нямаше никаква растителност и нито капка вода.

И така пътуването продължи. Това се налагаше, ако не искаха да умрат, изсушени и опушени от огненото слънце. То се отдалечаваха със свити сърца, загубили надежда, че ще избягат от този ад, в който бяха влезли по собствено желание.

— Капитане — каза Жан, — мисля, че този път всичко е свършено.

— Не — отговори Лоран, — докато има живот, има и надежда. Да не се чува, че двама флибустери при подобни обстоятелства са изпаднали в отчаяние!

Тези думи окуражиха отново Жан и той продължи да страда безмълвно.

И ето че най-сетне надеждата им бе възнаградена. Към полунощ над главите им се изсипа живителен дъжд. Дъждът бе краткотраен — като че един-единствен облак ги бе търсил над морето и се бе излял над тях. Той обаче бе достатъчен да напълнят меховете си и да се уверят, че няма да загинат. Впрочем то пестеливо използуваха скъпоценната течност, но още на следващия ден пестеливостта им се оказа безпредметна, тъй като на хоризонта се появи нов остров. Привечер те стигнаха до него. Като се снабдиха с чудесна вода и плодове, те заспаха на брега.

На другия ден обиколиха острова. Той бе плодовит, но безлюден. Не се забелязваше никаква следа, която да свидетелствува, че тук са спирали кораби или дори лодки; нямаше никакви признаци за пребиваване на човешки същества. Макар че успяха да убият с камъни една кацнала до дърво птица, чието месо се оказа твърде жилаво, те не можеха да заживеят тук.

— Жан — каза Лоран, — трябва да продължим.

— Добре, капитане.

— Ако съдя от фауната и флората тук, струва ми се, че не сме далеч от целта. Трябва да стигнем до нея. По-добре би било още веднъж да рискуваме живота си, отколкото завинаги да останем на това островче.

И така те изтикаха пак лодката си в морето и отново се намериха между небето и водата.

Лоран не се бе излъгал. Но макар че Санто Доминго не бе далеч, не беше лесно да стигнат дотам живи и здрави. Когато мислеха, че вече са спасени, сполетяха ги нови опасности. Неочаквано силен вятър ги отклони далеч от архипелага, към който се бяха насочили. Още веднъж се озоваха в солената пустиня. Още веднъж водата от меховете се изчерпа, а плодовете, които бяха успели да запазят, изгниха. На сутринта, след една ужасна нощ, през която жаждата отново ги бе измъчвала, безмилостното слънце изгря и се извиси над главите им.

Те стояха безмълвни, пестейки силите си. Нямаха и какво повече да си кажат. Мълчанието им се сливаше с околната тишина, тъй като течението ги носеше, но никакъв вятър не духаше. Към пладне Жан рязко се изправи и загледа морето с блуждаещи очи. Той щеше да се хвърли във водата, ала Лоран го задържа и принуди насила да седне отново. Тогава Жан се разплака. Той не плачеше за себе си, тъй като не бе загубил смелостта си, но плачеше само от безсилен гняв, защото нищо не можеше да направи.

— Загубени сме — каза той.

— Не още — отвърна Лоран и на свой ред се изправи. С омършавелия си от лишенията пръст той посочи към хоризонта.

— Земя! — извика той.

— Не… не… — отговори Жан с нервен смях. — Не може да е земя… Това е само мираж.

— Земя е — каза Лоран.

Едва бе изрекъл тези думи и се изви благоприятен вятър, който ги понесе нататък. Те си помагаха с греблата и скоро приближиха до брега. Слязоха в малък залив, между две скали, където с последни сили изтеглиха лодката на брега. После се строполиха като мъртви от толкова умора и вълнения и тъй като нощта наближаваше, а бяха пили и много вода от едно поточе, което течеше до самия пясък, те заспаха до сутринта.