Пол Виалар
Под черния флаг (10)

Глава X
ОТПРАВЯМЕ СЕ КЪМ КАМПЕШ

Докато се връщаха, натоварени с големи богатства, Жан се чувствуваше доволен. Това бе същият живот, от който бе вкусил при първото си морско пътуване и който му харесваше повече от всеки друг. Младежът беше отново моряк — тази професия винаги го бе привличала. Сега обаче не беше вече жалък кадет, подчинен на капитан Флавиен, а равен на другите, които го окръжаваха и които му засвидетелствуваха едно сурово, но здраво приятелство, като на „брат от крайбрежието“. Така се наричаха помежду си тези, които плуваха под черен флаг, украсен с пясъчен часовник и череп.

Към десет часа сутринта, въпреки морския вятър, по целия кораб започваше да се разнася хубава миризма. Готвачът поставяше котела на огъня и вътре, в сладка или в морска вода, вареше солено месо. В друг голям съд сипваше просо и го оставяше да заври, докато стане като гъсто сварен ориз. След това бъркаше в котела с месото, обираше тлъстината, за да запържи просото, а после разпределяше от всичко по блюдата. Тогава се даваше сигнал за ядене. Екипажът се събираше на групи по седем, тъй като блюдата се подреждаха така. Всички порции бяха еднакви — и за готвача, и за лекаря, и за капитана. Въпреки това всеки имаше право да поиска блюдото му да бъде заменено с блюдо от която и да било друга група. Обаче до такъв случай никога не се стигаше. Ренжар и главно Жан оценяваха равенството. След като веднъж бяха избрали капитана, всички му се подчиняваха, но винаги имаха право да се отнасят с него като към равен. Той държеше властта благодарение на своя ум и на храбростта си, които укрепваха авторитета му. Жан знаеше, че у Лоран тези качества бяха много по-силно изразени, отколкото у капитана на „Сен Флавиен“.

На борда на корабите имаше толкова много провизии, задигнати от Вера Крус, че на ден се ядеше по два пъти. Преди яденето се пееха хвалебствени химни. Тогава хубавите мъжки гласове звучеха тъй добре, че не отстъпваха на музиката от цигулките на Лоран дьо Граф. Капитанът слушаше с наслада.

На остров Ла Тортю хубавият живот продължи. Като стъпиха на твърда земя, най-напред положиха големи грижи за ранените; издялаха дървени протези за ампутираните крака. После се заеха и с някои други задачи. Всичко, до най-малките подробности, бе сложено в ред според изискванията. Изхождайки от правилото, че един моряк може винаги да бъде заместен от своя помощник, теглиха жребие и една трета от екипажа остана на кораба. След това събраха всички ценности от плячката, тъй както се постъпваше след пленяването на някой кораб. Разпределиха дяловете. За губернатора, на когото дължеха разрешението за нападение, се полагаше процент, който в негово лице отдаваха на френския крал. Заплатиха на хирурга, който бе положил труд, макар че загубите във Вера Крус не бяха твърде големи и ранените бяха малобройни. Дадоха парите на осакатените, а на капитана възвърнаха изразходваните средства. След това бе заповядано да бъдат донесени и предадени под клетва всички плячкосани вещи, възлизащи на стойност над 5 гроша. Този, когото хванеха в лъжа или в укриване на нещо, губеше право да получи полагаемата му се част. Тя се разпределяше между останалите или биваше предоставяна на църквата. На края се извърши окончателната подялба.

Приготвиха отделните части и хвърлиха жребий. Предварително обаче продадоха на търг скъпоценните камъни и бижутата, а получените пари прибавиха към общата сума. След това разделиха старателно дрехите, стоките и парите, направиха отделни групови дялове по за десет души (както ставаше при разпределяне на яденето), на които поставиха номера. Съответен брой номера, написани на отделни билетчета, поставиха в една шапка, откъдето най-после започна тегленето. Хората от групите разпределяха след това полученото помежду си.

Жан Тиебо получи значителна сума, тъй като в награда за бляскавите му подвизи Лоран му даде част от своя дял. Сега младежът беше богат и притежаваше повече, отколкото бе спестил през целия период на буканиерството. Какво ли щеше да прави с всичко това?

Скоро той разбра, че не е най-важно да имаш богатство, а да умееш да го запазиш. Засега той не знаеше какво да предприеме. Сподели мислите си с Ренжар, който силно се изсмя.

— Ти си флибустер и богатството ти ще изгори като запалена купа сено.

— Как така?

— Ще прекарваш весело времето си, ще играеш комар.

— Никога!

— Никога не казвай големи приказки. Когато човек има нещо, той иска още. А освен това какво ще правиш, ако ти предложат да заложиш на карта има-нето си? Ще отговориш, че го пазиш ли?

— Най-напред ще отделя една част настрана.

— Да, докато стане нужда да потърсиш тази част, за да продължиш.

— Не съм комарджия.

— Но ще станеш.

Ренжар не подозираше колко е близо до истината. Той знаеше, че флибустерите бяха комарджии и картоиграчи и че това бяха най-главните им пороци. Отдаваха се с опиянение на тези занимания, но само когато не бяха на път. В противен случай капитанът им без колебание ги наказваше.

Щом получеха богатствата си, флибустерите ги разиграваха на комар. За тази цел те се събираха в игралните домове на Бас Тер. Често се случваше да сядат от маса на маса и в един миг да загубят това, което им бе струвало много мъки и рискове. Несъмнено Жан не би постъпил така, ако не се беше увлякъл. Но за него това беше поучителен урок, който му показа, че богатствата, макар и големи, са преходни и бързо отлитат. За по-малко от месец той претърпя редица печалби и загуби, докато спестяванията му, които той мислеше за неизчерпаеми, се привършиха. Жан не бе единственият. Учудващ бе фактът, че в крайна сметка имаше много разорени и твърде малко обогатени. Когато почти всички загубиха по такъв начин златото си, флибустерите отново бяха бедни както преди и трябваше да мислят за нови нападения.

Разорен като другите, една сутрин Лоран реши, че е дошло време за нова експедиция. Най-напред трябваше да се съберат пари за барут и куршуми. Като се изключат боеприпасите за корабните топове, всеки флибустер бе задължен да „храни“ собствените си огнестрелни оръжия. Трябваше също така да се платят сметките на онези кръчмари, от които бяха вземали на кредит. Имаше и такива собственици на заведения, които се съгласяваха да почакат до следващото им завръщане. Те знаеха, че флибустерът плаща дълговете си, а ако загине, ще ги уреди най-близкият му другар. Освен всичко това, налагаше се и да се стегне корабът за път.

За тази цел бе необходимо да се стигне до южния бряг на остров Куба и да се спре на едно от малките съседни островчета, наречено Ке дьо Сюд. Корабът бе изтеглен на удобния бряг, където лесно можеха да се направят необходимите поправки. Тук започнаха да следват своеобразен режим на хранене — ядяха само месо от костенурки. Съгласно поверието, то трябваше да пропъди от хората всяка следа от лошо настроение.

Докато поправяха кораба и го подготвяха за нови изпитания и опасности, капитан Лоран кроеше планове за бъдещите действия. Той знаеше, че губернаторът на Санто Доминго винаги му е оставял пълна свобода на действие, при условие да напада само врагове на френския крал.

Лоран наистина си бе наумил нещо. По начало той не бе любител на дребни печалби. А след експедицията срещу Вера Крус амбициите му пораснаха още повече. Нападенията срещу отделни кораби му изглеждаха вече недостойни начинания, които не си струват труда. Разбира се, по пътя към някоя голяма цел той не пренебрегваше и подобни плячки. Обаче повишеното самочувствие го подтикваше все повече към значителни обекти.

Той не бе разказал на хората си за разправиите с новоназначения губернатор — граф дьо Кюси, когото бяха заварили след завръщането си от блестящата последна експедиция. Новият господар на резиденцията в Пор дьо Пе^[1] имаше твърде различни разбирания от своя предшественик. Граф дьо Кюси идваше от Франция. Преди да замине оттам, бе имал дълги разговори с висшите кралски чиновници Бегон и Сен Лоран, натоварени от Версайския двор да ликвидират пиратството Единодушно бе решено, че флибустерските експедиции са вредни за престижа на монархията в момент, когато официално цари мир. Установено бе също, че пиратските нападения са в ущърб и на търговията на Франция с Южна Америка, поддържана през Кадис от испански кораби. Губернаторът бе донесъл със себе си заповед, която под страх от телесни наказания и конфискации на имотите забраняваше на всички французи да участвуват в подобни акции. Вместо това те трябваше да обработват земите на Испаньола и Ла Тортю, чието население бързо намаляваше.

Мнението на Версай обаче далеч не съвпадаше с положението на островите. За един нов губернатор, който нямаше никаква представа от флибустерските обичаи, не беше никак лесно да наложи отведнъж някои разпоредби, удовлетворяващи само него Насърчен от пълномощията, с които разполагаше, губернаторът реши да учреди в Пти Гоав Върховен съвет и съдилища. Те трябваше да въдворят реда и да налагат наказания за онези деяния, които отсега нататък щяха да се считат за простъпки и престъпления.

Простъпки и престъпления! Отведнъж с тези имена започнаха да наричат плячкосването на противниковото имущество. Не е нужно да се каже, че подобни наредби не бяха добре посрещнати от Лоран дьо Граф, както и от Грамон. Те не бяха свикнали да се подчиняват. И двамата имаха смели проекти. След като корабът му бе поправен, Лоран се върна на остров Аваш и без да се интересува от мнението на губернатора, започна подготовката за своята нова експедиция. Той въоръжи три кораба и двадесет и две лодки, предназначени за хиляда и сто души Накрая все пак пожела да направи още един опит за разбирателство и се яви пред г-н дьо Кюси.

Посетителят бе приет високомерно. Нима губернаторът можеше да си представи, че единствено със заповедите, които бе донесъл, щеше да превърне любителите на приключения в земевладелци и да сведе печалбите им до минимални доходи от земята? Никои от флибустерите не би приел това, с изключение може би на Жан Тиебо, който държеше да не извършва противозаконни деяния.

— Господин губернаторе — каза Лоран, обръщайки се към г-н дьо Кюси, — дошъл съм отново да ви по-искам разрешителното, което винаги ми е било давано от вашите предшественици.

— Не може и дума да става за това, капитане — отговори губернаторът. — Това би било в противоречие с инструкциите, които трябва да изпълнявам. А нужно ли е да ви припомням, че те са дадени от краля на Франция?

— Господине — каза Лоран, — без редовно позволително ще ми бъде невъзможно да ви предоставям законната част, която ви се полага от нашите плячки и печалби.

— Няма да имате печалби и плячка, господине, а аз няма да предявявам претенции за каквото и да било.

— Въпреки всичко ние ще действуваме, а вие ще загубите частта си.

— Кралят не ви е простил за смъртта на капитан ван Хорн — каза г-н дьо Кюси.

— Кралят не знае за нашите приготовления — от сече Лоран. — Той не би могъл да порицае нищо, с което не е запознат.

Като изрече тези думи, той постави отново шапката си и тръгна, сподирен от закани. Той обаче не искаше да ги слуша и се върна при хората си силно разгневен. Тъй като експедицията беше вече подготвена, на следващия ден Лоран даде заповед за тръгване. Не, той нямаше да се откаже от проекта си. Всъщност беше и твърде късно. Хората бяха посрещнали неговите намерения с ентусиазъм, още повече че кесиите им бяха празни. И тъй флибустерите отплуваха и всеки повтаряше: „Отиваме към Кампеш.“

Наистина избраният обект бе твърде значителен. Обкръжен с легенди, той будеше големи надежди за богата плячка. Лоран потегли в съдружие с Грамон. Славата на двамата капитани беше сигурен залог за успех.

И така те приближиха брега на континента. Междувременно Лоран получи новини, които оправдаваха решението му да не се подчини на г-н дьо Кюси. Ако слухът беше верен, то наистина отношенията с Испания бяха започнали да се влошават. Да, испанците винаги са били врагове на французите и ако Лоран и Грамон не бяха изпреварили, противникът пръв щеше да предприеме враждебни действия.

Нападателите слязоха на брега близо до Кампеш в ранна утрин, както при Вера Крус. Тук обаче изненадата дойде в обратна посока. Как стана това? Предишната вечер Лоран изпрати на брега съгледвачи, които да подготвят дебаркирането и да сигнализират при поява на испанци. Тъй като съгледвачите не дадоха сигналите, уговорени за в случай на опасност, Лоран и Грамон изпратиха множество лодки и на разсъмване слязоха необезпокоявани на брега. Но щом се отправиха към вътрешността, около тях изникна внушителна група от индианци, които започнаха да ги обсипват със стрели, надавайки диви крясъци. Оказа се, че съгледвачите на Лоран били пленени. Подложени на мъчения, те не оправдали доверието на капитана и издали неговите планове.

Сражението беше ужасно. Ренжар и Жан Тиебо се биха като лъвове. Най-после флибустерите овладяха положението, макар и с цената на много жертви. Тогава те помислиха, че неприятелят е разгромен. Кампеш не бе далеч. Те се отправиха нататък, като вярваха, че градът или ще се предаде, или ще го завземат като Вера Крус. Обаче нищо подобно не се случи. Едва бяха наближили стените на града и се натъкнаха на въоръжени и добре окопани жители, които бяха предупредени от индианците. Необходимо бе отново да се бият. Едва след повторно кръвопролитно сражение Кампеш падна, като предостави на победителите едновременно своите съкровища и развалини.