Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (23)

Глава XXIII
ХЕНРИК

Скоро след този разговор на гости във вилата на Сен Клер дойдоха неговият брат Алфред заедно с най-големия си син Хенрик, дванадесетгодишно, чернооко момче, извънредно живо, умно и с благороден израз. Още от първия момент на запознанството той беше очарован от одухотворената и изящна красота на своята, братовчедка.

Ева имаше малко, любимо снежнобяло пони, кротко като своята господарка и с много спокойна походка — Ева се чувствуваше на него като в люлка. Том доведе кончето пред задната веранда, а заедно с него едно мулатче на около тринадесет години доведе малко черно арабско конче, купено наскоро много скъпо от чужбина нарочно за Хенрик.

Хенрик се гордееше много с този свой нов подарък. Той се приближи до кончето, пое поводите от своя слуга, започна внимателно да го оглежда и сви намръщено вежди.

— Какво е това, Додо? Ах, ти лениво куче! Ти днес не си почистил коня…

— Почистих го, господарю — отвърна покорно слугата. — Но той се е напрашил след това.

— Мълчи, негоднико! — извика Хенрик и размаха заплашително камшика. — Как смееш да ми възразяваш?

— Но, мистър Хенрик… — започна мулатчето. Хенрик го удари през лицето с камшика си за езда, хвана го за едната ръка, блъсна го на земята и го би до задъхване.

— На ти на тебе, нахално куче! Сега, ще се научиш ли да не отвръщаш, когато ти говоря? Отведи коня и го почисти както трябва. Ще те науча аз тебе да си знаеш мястото.

— Млади господарю — намеси се Том, — аз мисля, че той искаше да обясни, че конят се е търкалял в праха, след като го е извел от конюшнята… Той е толкова буен… затова е изцапан… Лично аз видях, когато го почисти.

— Ти си дръж езика, когато не те питат — извика Хенрик, завъртя се на токовете и изтича по стълбата, където стоеше Ева, облечена за езда.

— Мила братовчедке, съжалявам, че заради този глупак трябваше да чакаш — обърна се той към нея. — Нека поседим тука, докато се върнат. Какво има, братовчедке? Ти изглеждаш тъжна!

— Как можеш да си толкова жесток и зъл към нещастния Додо? — запита Ева.

— „Жесток и зъл!“ — явно зачудено повтори момчето. — Какво искаш да кажеш, мила Ева?

— Не искам да ме наричаш „мила Ева“, щом постъпваш така.

— Мила братовчедке, ти не познаваш Додо. Само така може да се справи човек с него. То постоянно лъже и винаги намира оправдание за всичко. Трябва да го повалиш веднага, та да не може да си отвори устата. Баща ми винаги така прави…

— Но чичо Том каза, че е станало случайно, а чичо Том никога не лъже.

— Тогава тоя стар негър е някакво чудо! — каза Хенрик. — Додо лъже при всяко отваряне на устата.

— Ти го караш да те лъже, защото се отнасяш така с него.

— Но, Ева, тебе толкова ти харесва Додо, че аз почвам да ревнувам — каза Хенрик.

— Ти го наби, а той не е виновен.

— О, това ще му се зачете за някой друг път, когато наистина ще заслужава бой, а тогава няма да го набия. Пък и малко бой никога не е излишен за Додо… Той е един такъв инат, знаеш… Но аз вече няма да го бия пред тебе, щом това не ти е приятно.

Ева не беше доволна, но намери, че напразни ще бъдат опитите й да накара красивия си братовчед да разбере нейните чувства.

Скоро Додо доведе конете.

— Е, Додо, този път вече добре си го направил — каза младият му господар с много по-любезен тон. — Ела насам и подръж коня на мис Ева, докато аз й помогна да се качи на седлото.

Додо се приближи и застана пред кончето. Лицето му беше тъжно, а по очите му се виждаше, че е плакал.

Хенрик, който се гордееше със своята сръчност и се смяташе за кавалер, изискан във всяко едно отношение, бързо настани прекрасната си братовчедка на седлото, пое поводите и й ги подаде.

А Ева се наведе на другата страна на коня, дето стоеше Додо.

— Благодаря ти, Додо. Ти си добро момче. Додо погледна изумен милото личице. Бузите му пламнаха, а очите му се насълзиха.

— Додо! — извика заповеднически Хенрик. Додо притича и задържа коня, докато господарят му го възседна.

— На ти пари за бонбони — каза му Хенрик. — Иди си купи… Додо дълго гледа отдалечаващите се ездачи. Единият му даде пари, но другият му даде това, което му беше много по-скъпо — блага дума, благо изречена. Додо беше отделен от майка си едва преди няколко месеца. Сен Клер го беше купил на пазара за роби заради красивата му външност, та да подхожда на красивото конче. И сега той бе поверен на младия си господар.

От другата част на градината братята Сен Клер видяха побоя.

Лицето на Огъстин пламна, но той само забеляза с присъщата си нехайна насмешливост:

— Струва ми се, че това бихме могли да наречем републиканско възпитание, нали, Алфред?

— Хенрик побеснява, когато се ядоса — невъзмутимо отговори Алфред.

— И смяташ ли, че тия избухвания са полезни за него? — сухо запита Огъстин.

— Дори и да не мисля така, нищо не мога да направя. Хенрик е същинска хала. Майка му и аз отдавна сме вдигнали ръце от него. Но и Додо е истинско дяволче и колкото да го биеш, няма вреда.

— По този начин Хенрик заучава първата повеля на републиканския катехизис: „Всички хора се раждат равни и свободни“?

— Пфу — отговори Алфред. — Това е една от Джеферсъновите френски сантименталности и мошеничества. В наше време е просто смешно да се споменава тази глупост.

— Да, и аз мисля, че имаш право — каза многозначително Огъстин.

— Защото — продължи Алфред — ние много ясно виждаме, че всички хора не се раждат нито равни, нито свободни. Те се раждат различни. Според мене половината от тези републикански приказки са същинска глупост. Само образованите, възпитаните, богатите и изтънчените могат да бъдат равноправни, а не тази паплач.

— Само да би могъл да ги накараш и те да мислят така — каза Огъстин, — а във Франция те вече казаха своята дума.

— Разбира се, те трябва да се потискат постоянно, упорито, както аз бих го направил — каза Алфред и ядовито удари крак, като че стъпкваше някого.

— Но затова пък е страшно, когато те се надигнат — отговори Огъстин. — Спомни си какво стана в Сан Доминго например.

— Пфу — отвърна Алфред, — ще вземем мерки у нас да не стане така. Ние трябва да се възправим срещу зачестилите напоследък приказки за просвета и издигане на голтаците. На тях не бива да се дава образование.

— Само че късно си се сетил — каза Огъстин. — Те ще се образоват и аз ще ти кажа как. Нашето обществено устройство ги учи само на варварство и бруталност. Благодарение на нас те губят човешкия си облик — превръщаме ги в диви зверове. И ако един ден те вземат връх, като такива и ще се проявят.

— Това няма никога да бъде, Те няма никога да вземат връх — отговори Алфред.

— Няма да го бъде ли? Така е — каза Огъстин. — Пусни парата, затегни изпускателния клапан, седни на него и ще видиш накъде ще отхвръкнеш.

— Добре — отвърна Алфред, — ще видим… Аз не се боя да седя върху изпускателния клапан, ако котелът е здрав и машината работи добре.

— Точно така разсъждаваха благородниците от времето на Людовик XVI, а в наши дни така разсъждават Австрия и папа Пий IX… И една хубава сутрин, когато парните котли се пръснат, вие всички можете да се срещнете във въздуха.

— Бъдещето ще покаже — отвърна Алфред със смях.

— Помни ми думата: ако има нещо, което се изявява със силата на божествен закон в нашата епоха, то е, че масите ще въстанат и потъпканите ще вземат връх над нас.

— Това е една от тези червени републикански дивотии, Огъстин! Защо не се отдадеш на политика?… От тебе би станало прекрасен площаден оратор. Ти имаш всички данни да успееш. Все пак надявам се да умра, преди да настъпи златният век на твоите мръсни маси.

— Мръсни или не, но те ще управляват, когато им дойде времето — отговори Огъстин. — И те ще бъдат точно такива управници, каквито вие сте ги направили. Френската аристокрация предпочете да има народ от „санкюлоти“^[1] и получи до насита управници „санкюлоти“. Народът в Хаити…

— О, стига, Огъстин! Омръзнаха ми разговорите за този проклет, отвратителен Хаити! Но хаитяните не са англосаксонци. Ако те бяха англосаксонци, работите щяха другояче да се развият. Англосаксонците са господствуваща раса в целия свят и така ще бъде винаги… Ние имаме властта, а тази нисша раса — каза той и удари силно с крак по земята — е потискана и ще бъде потискана… Ние имаме достатъчно опит, за да не допуснем да избухне нашият барут.

— Младежи, възпитани като твоя Хенрик, толкова хладнокръвни и въздържани, ще бъдат прекрасни пазачи на вашите барутни складове! Пословицата казва: „Който не може да управлява себе си, не може да управлява и другите“.

— Това е обезпокоително — каза замислено Алфред. — Няма съмнение, че при нашето обществено устройство децата трудно се възпитават. То дава много широк простор въобще за проявяване на страстите, които при нашия климат и без това са много разгорещени. Аз много се тревожа за Хенрик. Той има благородно и Добро сърце, но избухва като същинска бомба, когато се възпламени. Мисля да го изпратя да се учи на север, където послушанието е повече на мода. Освен това там той ще бъде повече между равни на себе си, а не между подчинени нему хора.

— Ще рече — каза Огъстин, — че нашето обществено устройство не работи добре, щом не може да изпълни главната задача на човешката раса — възпитанието на децата.

— Всъщност — заяви Алфред — съвсем е безполезно да спорим. Мисля, че този въпрос сме го обсъждали и преобсъждали поне петстотин пъти. Не е ли по-добре да изиграем една табла?

Двамата братя се изкачиха на верандата и седнаха пред лека бамбукова масичка. Докато нареждаха пуловете, Алфред каза:

— Знаеш ли, Огъстин, че ако имах твоите разбирания, бих предприел нещо.

— Сигурен съм… Ти си предприемчив човек… но какво може да се направи?

— Ето, ще се заловиш да издигаш слугите си за пример на другите — отговори Алфред с полупрезрителна усмивка.

— Да ми препоръчваш да издигам своите слуги изпод цялата тази маса от обществото, която ги потиска, е все едно да ги затиснеш с планината Етна и да им кажеш да станат. Сам човек нищо не може да направи против цялото общество. Образованието, за да бъде резултатно, трябва да бъде в ръцете на държавата или поне трябва да има достатъчно едномислещи хора, за да могат да направят нещо.

— Ти местиш пръв — каза Алфред. Братята бързо се унесоха в играта и повече не разговаряха, докато конете не изтрополяха под верандата.

— Ето ги децата — т каза Огъстин и стана. — Погледни, Алф. Можеш ли да си представиш нещо по-красиво?

Наистина това беше прекрасна картина. Хенрик с неговото гордо чело, тъмни блестящи къдрици и пламнали бузи се смееше, леко наклонен към седлото на братовчедка си. Тя беше в син костюм за езда и със синя шапчица. Ездата беше зачервила бузите й и това подчертаваше още повече красотата на прозрачната й кожа и блясъка на златните й коси.

— Боже мой! Каква съвършена, ослепителна красота! — каза Алфред. — Ще видиш, Огюст, скоро ще накара много сърца да страдат по нея.

— Да, наистина… Боя се, че имаш право. В гласа на Сен Клер прозвуча ненадейна горчивина. Той изтича да я свали от коня.

— Ева, мило дете, много ли се умори? — запита той, като я притисна до себе си.

— Не, татко — отговори детето. Но тежкото му дишане разтревожи бащата.

— Как можа да препускаш толкова много, мило дете? Ти знаеш, че това не е добре за тебе.

— Толкова добре се чувствувах, татко. Беше ми толкова приятно, че просто забравих.

Сен Клер я понесе на ръце и я постави върху едно канапе в гостната.

— Хенрик, ти трябва да се грижиш за Ева. Не бива да яздиш бързо, когато си с нея.

— Аз ще поема грижата за нея — отговори Хенрик, седна на канапето и взе ръката на Ева.

Скоро тя се почувствува по-добре. Баща й и чичо й подновиха играта си и оставиха децата сами.

— Знаеш ли, Ева, много ми е мъчно, че ще останем с татко тука само два дни и след това дълго няма да те видя. Ако останех при тебе, щях да се старая да бъда добър и да не се отнасям зле с Додо и с другите. Не че искам да съм лош с него, но такъв ми е темпераментът — лесно избухвам. Все пак аз не съм толкова лош с него. От време на време му давам пари. Той е, както виждаш, добре облечен… Изобщо на Додо не му е толкова зле.

— Ти мислиш ли, че би се чувствувал добре, ако нямаш никого на този свят, който да те обича?

— Аз ли? Разбира се, че не.

— А ти си откъснал Додо от всичките му близки, които той някога е имал, и сега той няма нито едно същество, което да го обича. В такъв случай никой не би могъл да бъде добър.

— Е да, но аз нищо не мога да направя… Не мога да доведа майка му, а аз сам не мога да го обичам…

— Защо да не можеш? — запита Ева.

— Да обичам Додо? Но, Ева, как може? Той може да ми е симпатичен. Но човек не обича слугите си!

— Аз ги обичам.

— Колко странно!

— В Библията не е ли казано, че трябва да обичаме всички?

— О, Библията! То се знае, в нея са казани много подобни неща. Но никому и наум не иде да ги изпълнява… Ти знаеш това, Ева, никому.

Ева нищо не отговори. Очите й бяха замислени и устремени някъде в далечината.

— Все пак, мили братовчеде — каза тя след малко, — обикни нещастния Додо и бъди мил с него… заради мен.

— Заради теб бих обикнал всекиго, мила братовчедке. Защото аз действително мисля, че ти си най-прекрасното същество, което някога съм виждал — с истински жар извика Хенрик.

Ева изслуша думите му съвършено спокойно. Лицето й остана непроменено.

— Радвам се, че така мислиш, Хенрик — каза Ева. — Надявам се, че няма да забравиш това обещание.

Звънецът за обяд сложи край на разговора им.