Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Да убиеш присмехулник (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Kill a Mockingbird, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 246 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)
Допълнителна корекция
waterjess (2013)

Издание:

Харпър Ли. Да убиеш присмехулник

Издателство „Отечество“, София, 1981

Второ издание

Редактор: Лилия Рачева

Художник: Ани Бобева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Стефка Бръчкова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне на липсващ маркер за глава — да отговаря на оригинала (Boman)
  4. — Корекция

9

— Момче, вземи си думите назад!

С тази моя заповед към Сесил Джейкъбс за нас с Джем започна един твърде лош период. Юмруците ми бяха свити и бях готова да се сбия. Атикус беше се заканил, че ще ме напердаши, ако още веднъж участвам в сбиване; той каза, че съм вече порасла за такива детинщини и че колкото по-скоро се науча да се въздържам, толкова по-добре ще бъде за всички. Но аз скоро забравих думите му.

Забравих ги заради Сесил Джейкъбс. Предния ден той съобщи на всеослушание в училищния двор, че бащата на Скаут Финч защищавал черни. Аз отрекох това, но съобщих на Джем.

— Какво иска да каже? — попитах аз.

— Нищо — отвърна Джем. — Попитай Атикус, той ще ти обясни.

— Защищаваш ли черни, Атикус? — попитах го аз същата вечер.

— Разбира се. Не казвай „черни“, Скаут. Грозно е.

— Всички в училище казват така.

— Отсега нататък ще казват така всички без един…

— Щом не искаш да говоря по този начин, защо ме пращаш на училище?

Татко ме погледна кротко, с интерес. Независимо от нашия компромис, моята борба да не ходя на училище беше, продължила под една или друга форма още от първата ми атака: началото на септември ми донесе виене на свят, леки припадъци и слаби стомашни болки. Стигнах дотам, че намерих сина на готвачката на мис Рейшъл и му платих пет цента, за да отъркам главата си в неговата; той страдаше от страшен кел. Но не можах да се заразя.

Сега обаче ме безпокоеше друга мисъл.

— Всички ли адвокати защищават ч… негри, Атикус?

— Разбира се, Скаут.

— Тогава защо Сесил казва, че ти си защищавал черни? И каза така — все едно, че вършиш нещо нередно.

Атикус въздъхна.

— Просто защищавам един негър, нарича се Том Робинсън. Живее в малкото предградие зад градското бунище. Ходи в същата църква, където ходи Калпурния, и тя познава добре семейството му. Калп казва, че са напълно порядъчни хора. Скаут, ти не си достатъчно голяма още, за да разбереш някои неща, но из града сега се разнасят крясъци, че не трябва да се старая в защита на този човек. Делото е твърде особено — ще мине пред съда чак на лятната сесия. Джон Тейлър беше така добър да го отложи…

— Щом не трябва да го защищаваш, защо го защищаваш?

— По много причини — каза Атикус. — Главната причина е, че ако не го защищавам, не ще мога да ходя с вдигнато чело из града, не ще мога да представлявам нашия окръг в законодателното събрание, дори не ще мога да забранявам на тебе и Джем ония неща, които не бива да правите.

— Искаш да кажеш, че ако не защищаваш този човек, ние с Джем можем и да не те слушаме?

— Нещо подобно.

— Защо?

— Защото не ще мога вече да искам от вас да ме слушате. Скаут, нашата работа е такава, че поне веднъж в живота си всеки адвокат попада на дело, което го засяга лично. Предполагам, че за мене това дело е такова. Покрай него може да чуете доста неприятни неща в училище, но ще те моля да направиш нещо заради мене, дръж високо главата си и ниско юмруците си! Каквото и да ти кажат, не им позволявай да те раздразнят. Опитай се за разнообразие да се бориш с мозъка си… той не е толкова лош, въпреки че не ще да учи!

— Атикус, ще спечелим ли делото?

— Не, пиленце.

— Тогава защо…

— Това, че са ни победили сто години, преди да започнем борбата, не значи, че не трябва да опитаме да спечелим — каза Атикус.

— Ти говориш също като братовчеда Айк Финч — казах аз.

Нашият братовчед Айк Финч беше единственият жив ветеран от Южната армия в Мейкомб. Носеше брада като на генерал Худ и се гордееше неимоверно много с нея. Поне веднъж в годината Атикус, Джем и аз му отивахме на гости и трябваше да го целувам. Беше ужасно. Ние с Джем почтително изслушвахме как Атикус и братовчедът Айк отново прекрояват цялата война.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Атикус — започваше братовчедът Айк, — компромисът в Мисури ни погуби, но ако се наложи да започнем пак отначало, то пак ще мина по същия път и пак по него ще се върна, както преди, само че този път ще ги бием… а пък в 1864 година, когато Стоунуол Джексън дойде с… прощавайте, младежи. Тогава старикът беше вече на небето, лека му пръст…

— Ела, Скаут — повика ме Атикус. Аз се покачих в неговия скут и пъхнах глава под брадичката му. Той ме прегърна леко и ме залюля. — Този път е друго — каза той. — Сега не воюваме с янките, а с приятелите си. Но запомни това: колкото и ожесточена да стане битката, те все пак си остават наши приятели и тук си остава родният ни дом.

Помнейки тези неща, аз на другия ден се изправих пред Сесил Джейкъбс в училищния двор.

— Ще си вземеш ли думите назад?

— Ще си ги взема, само че друг път! — извика той. — В къщи казват, че баща ти е срам за града и че черният трябва да бъде обесен на първото дърво.

Понечих да го халосам, спомних си какво ми беше казал Атикус, отпуснах юмруци и се отдалечих, а в ушите ми звънтеше викът: „Скаут е бъзливка“! За първи път в живота си обръщах гръб пред сбиване.

Струваше ми се някак, че ако се сбия със Сесил, ще измамя доверието на Атикус. Атикус толкова рядко искаше от нас с Джем да направим нещо заради него, че спокойно можех да понеса да ме нарекат бъзливка. Почувствувах се твърде благородна, задето си припомних навреме молбата му, и благородството ми продължи цели три седмици. След това дойде Коледа и се разрази нещастието.

Ние с Джем очаквахме Коледата със смесени чувства. Добрата страна на Коледата се състоеше в елхата и чичо Джек Финч. Всеки Бъдни вечер ние посрещахме на гарата чичо Джек и той прекарваше цяла седмица при нас.

Обратната страна на медала се състоеше в неизбежното роднинство на леля Александра и Френсис.

Може би трябваше да прибавя и чичо Джими, мъжът на леля Александра, но през целия ми живот той само веднъж ми бе проговорил, за да ми каже: „Слез от оградата“, и не виждах, защо трябва да му обръщам внимание. Леля Александра също не му обръщаше внимание. Преди много време, в изблик на дружески чувства, леля и чичо Джими бяха произвели един син на име Хенри, който беше напуснал при първа възможност дома си, бе се оженил и от своя страна бе произвел Френсис. Хенри и жена му всяка Коледа оставяха Френсис на баба му и дядо му, а после се отдаваха на самостоятелни забави.

Колкото и да въздишахме, никога не успявахме да убедим Атикус, че най-добре ще прекараме Коледата у дома… Доколкото си спомням, всяка Коледа отивахме в „Пристанището на Финч“. Леля беше добра готвачка и това отчасти изкупваше мъчителното прекарване на празника заедно с Френсис Хенкок. Той беше година по-голям от мене и аз го избягвах по принцип: на него му харесваше всичко, което на мене не ми харесваше, и той не приемаше моята изобретателност в развлеченията.

Леля Александра беше сестра на Атикус, но когато Джем ми каза някои неща по въпроса за подхвърлените и подменени деца, аз реших, че тя е била подменена при раждането си и че дядо и баба, вместо потомък на Финч, вероятно са получили някоя Крауфорд. Ако вярвах в мистичните сравнения с планински върхове, които, изглежда, непрестанно се въртят из главите на адвокатите и съдиите, то бих оприличила леля Александра на връх Еверест: през целия ми живот тя се възправяше пред мен, непристъпно студена.

Когато на Бъдни вечер чичо Джек скочи от влака, ние трябваше да почакаме, докато носачът му подаде два дълги пакета. На нас с Джем винаги ни беше смешно, когато чичо Джек целуваше Атикус по бузата; те бяха единствените мъже, които бяхме виждали да се целуват. Чичо Джек се здрависа с Джем, а мене ме подхвърли във въздуха, но не много високо: чичо Джек беше с една глава по-нисък от Атикус; беше изтърсакът на семейството, по-млад от леля Александра. Приличаха си с леля, но той си служеше много по-добре с лицето си: никога не забелязвахме острия му нос и издадената брадичка.

Той беше един от малкото учени хора, които никога не ме плашеха, защото никога не се държеше като лекар. Преди да окаже някоя малка лекарска услуга на Джем или на мене — като например да ни извади тресчица от крака, — той винаги казваше какво точно ще направи, даваше ни приблизителна идея колко ще боли и обясняваше целта на всеки инструмент, който употребяваше. Една Коледа се криех из ъглите с крив трън, забит в крака, и не пусках никого да се приближи до мен. Чичо Джек ме хвана и ме разсмя с разказа за един пастор, който никак не обичал да ходи на църква, пасторът всеки ден заставал на прага по халат и с чибук в устата и отправял пет минутни проповеди към всеки минувач, който се нуждаел от духовна подкрепа. Прекъснах чичо Джек и го помолих да ми каже кога ще измъкне тръна, но той ми показа в пинсетите си окървавен бодил и заяви, че го бил извадил, докато съм се смяла, и че това именно се наричало относителност.

— Какво има в тези кутии? — попитах го аз и посочих дългите тънки пакети, които му беше дал носачът.

— Не е твоя работа — отговори той.

— А как е Роза Ейлмер? — попита Джем.

Роза Ейлмер беше котката на чичо Джек. Тя беше красива котка, за която чичо Джек казваше, че била единствената особа от женски пол, чието присъствие можел да понася непрекъснато. Той бръкна в джоба на палтото си и извади няколко снимки. Бяхме във възторг от тях.

— Понадебеляла е — казах аз.

— Нищо чудно. Тя изяжда всички отрязани пръсти и уши от болницата.

— Дяволска работа! — казах аз.

— Какво рече, моля?

— Не й обръщай внимание, Джек — каза Атикус. — Тя сега те изпитва. Калп ми съобщи, че от една седмица непрекъснато ругаела.

Чичо Джек вдигна вежди и не каза нищо. На мене ругатните ми харесваха сами по себе си, но освен това имах и една друга смътна цел. Ако Атикус разбереше, че съм ги научила в училище, може би нямаше да ме кара да го посещавам.

Но когато на вечеря помолих чичо Джек да ми подаде малко от „мръсната, проклета шунка“, той ме заплаши с пръст и каза:

— Ще си поговорим после, госпожице. Свършихме вечерята и чичо Джек се настани във всекидневната. Потупа се по бедрата, за да ме покани да седна на скута му. Обичах неговата миризма: приличаше ми на бутилка с алкохол и нещо сладко. Отмахна кичура от челото ми и ме погледна.

— Повече приличаш на Атикус, отколкото на майка си — каза той. — И ми се струва, че гащичките ти са станали малки вече.

— А на мене ми се струва, че не са ми малки.

— Значи ти харесват думи като „дяволски“ и „проклето“, а?

Отговорих му, че ми харесват.

— А на мене не ми харесват — продължи чичо Джек. — Освен ако не е необходимо да ги кажеш. Ще стоя тука седмица и докато съм при вас, не искам да чувам такива думи. И ако ти, Скаут, продължаваш да ги говориш наляво и надясно, ще си имаш неприятности. Нали искаш да пораснеш и да станеш дама?

Казах, че не държа особено.

— Искаш, разбира се. А сега, хайде да вървим при елхата!

Украсявахме я, докато стана време за лягане, а през нощта сънувах двата дълги пакета за Джем и за мене. На другата сутрин Джем и аз се втурнахме към тях: бяха от Атикус, който беше писал на чичо Джек да ни ги донесе, и в тях се намираше точно това, за което го бяхме молили.

— Не се целете из къщи — каза Атикус, когато Джем се прицели в една картина на стената.

— Трябва да ги научиш да стрелят — каза чичо Джек.

— Това е твоя работа — отвърна Атикус. — Аз само се примирих с неизбежното.

Атикус бе принуден да употреби юридическия си глас, за да ни накара да се дръпнем от елхата. Не ни позволи да си вземем въздушните пушки в „Пристанището“ (вече бях намислила да стрелям по Френсис) и каза, че ако направим с тях някаква пакост, ще ни ги отнеме завинаги.

„Пристанището на Финч“ се състоеше от триста шестдесет и шест стъпала по един висок бряг и завършваше с мостче. По-надолу по течението, зад отвесния бряг, имаше останки от едно пристанище за памук, където някога негрите на семейство Финч са товарили бали памук и са разтоварвали блокове лед, брашно, захар, земеделски инвентар и женски тоалети. От брега започваше път с два коловоза и изчезваше сред тъмните дървета. На края на пътя имаше двуетажна бяла къща с веранди, които обикаляха двата етажа. На стари години нашият прародител Саймън Финч я беше построил, за да угоди на досадната си жена; но верандите бяха единственото нещо, по което къщата приличаше на другите къщи от онова време. Вътрешното й разположение показваше колко простодушен е бил Саймън и какво абсолютно доверие е имал в децата си.

На горния етаж имаше шест спални — четири за осемте момичета, една за Уелкъм Финч, единственият му син, и една — за роднини, дошли на гости. Съвсем просто разположение; но само по една стълба можеше да се стигне до стаите на дъщерите, а по друга — до стаята на Уелкъм и до гостната. Стълбата на дъщерите тръгваше от долния етаж, от спалнята на родителите, така че Саймън винаги е знаел за всяко тяхно нощно влизане и излизане.

Кухнята беше отделно от къщата и се свързваше с нея чрез покрита дървена галерия; в задния двор на един прът висеше ръждясала камбана, която е събирала работниците или е давала тревога; върху покрива имаше „вдовишка тераса“, но по нея никога не се беше разхождала вдовица — оттам Саймън Финч е надзиравал надзирателите си, гледал е лодките по реката и е надничал в живота на околните земевладелци.

За къщата имаше някои легенди от войната с янките: една девойка от рода Финч, сгодена по онова време, облякла цялата си зестра, за да я спаси от грабителите, които скитали наоколо; заклещила се във вратата към стълбата на дъщерите, но я облели с вода и накрая успели да я избутат. Когато пристигнахме „В пристанището“, леля Александра целуна чичо Джек, ние с Джем дадохме подаръци на Френсис, който също ни даде подарък. Джем веднага се почувствува възрастен и се присъедини към тяхната група, а мене остави да забавлявам братовчеда. Френсис беше на осем години и заглаждаше косата си назад.

— Какво получи за Коледа? — попитах аз учтиво.

— Каквото си бях поискал — отвърна той. Френсис си беше поискал панталони до колената, чанта от червена кожа, пет ризи и папийонка.

— Много хубави неща — излъгах аз. — Ние с Джем получихме въздушни пушки, а Джем освен това и една малка химическа лаборатория…

— Сигурно играчка.

— Не, истинска. С лабораторията ще ми приготви симпатично мастило и с него ще пиша на Дил.

Френсис ме попита какъв смисъл имало в подобно нещо.

— Можеш ли да си представиш каква мутра ще направи, като получи писмо от мене и на него няма нищо писано? Ще го подлуди.

Винаги, когато говорех с Френсис, изпитвах чувството, че се спускам бавно на морското дъно. Той беше най-скучното дете, което съм срещала. Живееше в Мобил и не можеше да ме издава на училищните власти, но затова пък успяваше да разправи всичко на леля Александра; тя на свой ред го доверяваше на Атикус и той, според настроението си, или го забравяше, или ми се караше здравата. Но сега за първи път чух Атикус да отговаря рязко:

— Сестро, мъча се колкото мога, да ги възпитавам!

Ставаше дума за това, че съм ходела в панталони.

Леля Александра беше фанатична по въпроса за моето облекло. Ако съм продължавала да ходя с панталони, никога нямало да стана истинска дама; когато й отвърнах, че с рокля не мога да направя нищо, тя ми каза, че никога не трябвало да правя нещо, за което са необходими панталони. Леля Александра си представяше моите занимания така: да си играя с малки печки, да нося сервизчета за чай и да си слагам огърлицата от изкуствени перли, която ми беше подарила при рождението ми; освен това, да бъда слънчев лъч в самотния живот на баща си. Подхвърлих, че и с панталони мога да бъда слънчев лъч, но леля каза, че трябвало да се държа като слънчев лъч, че когато съм се била родила, съм била добра, но всяка година съм ставала все по-лоша. Тя непрекъснато ме оскърбяваше и дразнеше, но аз поисках обяснение от Атикус и той ми отговори, че в семейството имало вече достатъчно слънчеви лъчи, затова нека съм си гледала моите работи, за него съм била добра и такава, каквато съм си.

По време на коледния обед мене ме поставиха на една масичка в столовата; Джем и Френсис седнаха заедно с възрастните. Леля Александра продължаваше да ме изолира дълго след като Джем и Френсис бяха повишени да сядат на голямата маса. Често се чудех каква ли пакост си представя, че ще направя — може би ще скоча и ще захвърля нещо? Понякога мислех да я помоля да седна поне веднъж на голямата маса заедно с всички и щях да й покажа колко възпитана бих могла да бъда; в края на краищата, в къщи всеки ден ядях без особени гафове. Помолих Атикус да употреби влиянието си по този въпрос, но той каза, че нямал влияние — били сме гости и трябвало да сядаме, където тя ни посочи. Каза също, че леля Александра не разбирала от момичета, защото тя самата нямала дъщери.

Но с готвенето си леля Александра изкупваше всичко: три месни блюда, сушени зеленчуци от килера й; компот от праскови, два вида сладкиши — всичко това съставяше скромният коледен обед. След него възрастните се отправиха към всекидневната и полузамаяни насядаха. Джем легна на пода, а пък аз тръгнах към задния двор.

— Сложи си палтото — каза сънено Атикус, но аз реших, че не съм го чула.

Френсис седна до мене на задните стъпала.

— Никога не съм яла толкова вкусни неща — казах аз.

— Баба е чудесна готвачка — съгласи се Френсис. — Ще ме научи и мене да готвя.

— Момчетата не готвят. — Аз се изсмях, като си представих Джем с кухненска престилка.

— Баба казва, че всички мъже трябва да се научат да готвят, че мъжете трябва да бъдат внимателни към жените си и да им прислужват, когато жените им не се чувствуват добре — обясни братовчед ми.

— Не искам Дил да ми прислужва — казах аз. — Предпочитам аз да му прислужвам.

— Дил ли?

— Да. Ти недей разправя още за това — ние двамата с него, щом пораснем, ще се оженим. Миналото лято той ми поиска ръката.

Френсис подсвирна.

— Какво, да не би да е лош, а? — попитах аз. — Съвсем не е лош.

— Онова хлапе ли, дето баба казва, че прекарвало всяко лято у мисис Рейшъл?

— Точно той.

— Знам всичко за него — каза Френсис.

— Какво знаеш за него?

— Баба казва, че нямал къща…

— Има си, живее в Меридиан.

— … и че ходел от роднина на роднина, а мисис Рейшъл го вземала всяко лято.

— Френсис, това не е вярно!

Френсис ми се захили.

— Понякога си много глупава, Джин-Луиза. Но от тебе не може да се очаква нещо повече.

— Какво искаш да кажеш?

— Щом чичо Атикус те оставя да скиташ с разни безпризорни, това си е негова работа, както казва баба. Грешката не е твоя. Също така не е твоя грешка, че чичо Атикус е чернолюбец, но аз ще ти кажа, че това позори семейството…

— Ей, Френсис, какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Точно каквото казах. Баба казва, че не стига, дето ви е оставил да подивеете, а на всичко отгоре е станал чернолюбец и ние вече не можем да се мернем по улиците на Мейкомб. Опропастява цялото семейство, ето какво прави!

Френсис скочи и хукна по галерията до старата кухня. Застанал на безопасно разстояние, той викна:

— Той е чернолюбец!

— Не е! — изревах аз. — Не знам какво искаш да кажеш, но ще престанеш веднага!

Скочих от стъпалата и изтичах по галерията. Не беше трудно да хвана Френсис за яката. Казах му бързо да си вземе думите назад.

Френсис се отскубна и избяга в старата кухня.

— Чернолюбец! — извика той.

Когато дебнеш жертвата си, най-добре е да не бързаш. Ти си мълчи, тя сигурно ще бъде обхваната от любопитство и ще си подаде носа. Френсис се появи на кухненската врата.

— Още ли се сърдиш, Джин-Луиза? — попита той предпазливо.

— Няма какво да приказваме — отвърнах аз. Френсис излезе в галерията.

— Ще си вземеш ли думите назад, Френсис?

Но бях избързала. Френсис се втурна обратно в кухнята, а аз се върнах на стъпалата. Можех търпеливо да го почакам. Бяха минали може би пет минути, когато чух леля Александра да казва:

— Къде е Френсис?

— Ей там, в кухнята.

— Той знае, че не му е разрешено да стои там, Френсис се показа на вратата и извика:

— Бабо, тя ме прогони тука и не ме пуска да изляза!

— Какво е това, Джин-Луиза?

Погледнах нагоре към леля Александра.

— Нито съм го прогонвала там, лельо, нито пък не го пускам.

— Лъже — извика Френсис, — не ми дава да изляза!

— Да не сте се скарали?

— Джин-Луиза ми се заканва, бабо — обади се отново Френсис.

— Френсис, излез оттам! Джин-Луиза, ако чуя още една думичка от тебе, ще кажа на баща ти! Не каза ли преди малко „по дяволите“?

— Не, лельо!

— Стори ми се, че те чух. Втори път да не чувам подобно нещо.

Леля Александра вечно подслушваше. Веднага щом се скри, Френсис излезе с вирната глава, захилен до уши.

— Няма да скачаш с мене — заяви той.

Скочи в двора, на безопасно разстояние, започна да подритва тревата, от време на време се обръщаше към мене и ми се смееше. Джем се появи на верандата, погледна към нас и изчезна. Френсис се покатери по старата мимоза, слезе, тикна ръце в джобовете си и започна да се разхожда по двора.

— Ха! — каза той.

Попитах го да не би да се смята за чичо Джек? Френсис отвърна, че са ми казали да седя спокойно и да го оставя на мира.

— Не те закачам — казах аз.

Френсис ме изгледа внимателно, реши, че съм достатъчно смирена и тихичко изтананика:

— Чернолюбец!

Този път разраних юмрука си в двата му предни зъба. Повредих си лявата ръка и продължих с дясната, но не за дълго. Чичо Джек ми притисна ръцете до тялото и каза:

— Стой мирно!

Леля Александра се погрижи да успокои Френсис, избърса сълзите му с носна кърпичка, приглади косата му и го погали по бузите. Когато Френсис взе да пищи, Атикус; Джем и чичо Джими излязоха на верандата.

— Кой започна? — попита чичо Джек.

Ние с Френсис взаимно се посочихме.

— Бабо — изплака той, — тя ми каза, че съм фльорца и се нахвърли върху мене!

— Вярно ли е, Скаут? — попита чичо Джек.

— Вярно е.

Чичо Джек ме погледна извисоко и чертите на лицето му заприличаха на леля Александра:

— Нали ти казах, че ще си имаш неприятности с такива думи? Казах ти, нали?

— Да, сър, но…

— Ето, че си имаш вече неприятности. Стой тука!

Двоумях се дали да остана или да избягам и мигновена нерешителност ме избави: извъртях се, но чичо Джек се оказа по-бърз. Съвсем неочаквано се намерих на земята и се загледах в една мравчица, която се бореше сред тревата с трошичка хляб.

— Никога няма да ти говоря, докато съм още жива! Мразя те, презирам те и искам още утре да умреш!

Това мое изявление сякаш поощри чичо Джек повече от всичко друго. Изтичах да потърся утеха от Атикус, но той каза, че сама съм си го спечелила и че било време да си ходим. Качих се на задната седалка в колата, без да си взема сбогом с някого, а в къщи изтичах в стаята си и затръшнах вратата. Джем се опита да ми каже нещо мило, но аз не го пуснах да влезе.

Огледах нанесените ми поражения и се оказа, че има само седем-осем червени следи; мислех върху относителността, когато някой почука на вратата. Попитах кой е. Отговори ми чичо Джек.

— Махай се! — казах аз.

Чичо Джек каза, че ако продължавам да говоря така, пак ще ме напердаши; и аз замълчах. Влезе в стаята, аз се отдръпнах в един ъгъл и му обърнах гръб.

— Скаут — каза той, — още ли ме мразиш?

— Продължи да ме биеш, сър, моля ти се!…

— Не мислех, че си толкова злопаметна. Разочарован съм от тебе, знаеш, че си го заслужи.

— Не е вярно.

— Слушай, миличка, не можеш да ругаеш хората, както ти дойде…

— Не си справедлив — казах аз, — никак не си справедлив.

Чичо Джек повдигна вежди.

— Не съм справедлив ли? Защо да не съм?

— Ти си много добър, чичо Джек, и те обичам въпреки това, което направи, но не разбираш нищо от деца.

Чичо Джек сложи ръце на хълбоците си и ме погледна.

— А защо да не разбирам нищо от деца, мис Джин-Луиза? Твоето държане не се нуждаеше от много разбиране. Държането ти беше дръзко, неприлично и ругателско.

— Ще ме оставиш ли да ти обясня! Няма да се караме, само искам да ти обясня!

Чичо Джек седна на кревата. Веждите му се сбраха и той ме погледна изпод тях.

— Разправяй — каза.

Поех дълбоко дъх.

— Ето. Най-напред, ти не ми даде време да ти разправя, направо се нахвърли отгоре ми. Когато ние с Джем се скараме, Атикус никога не изслушва само Джем като страна, изслушва и мене като страна. После, ти ми каза да не употребявам тези думи освен при крайно… при крайно предизвикателство, а Френсис така ме предизвика, че ще му счупя главичката!

Чичо Джек се почеса.

— Добре, Скаут. Кажи, ще те изслушам и тебе като страна!

— Френсис нарече Атикус нещо и аз няма да му го простя.

— Как го нарече, Френсис?

— Нарече го чернолюбец. Не съм сигурна какво точно значи това, но тъй като го нарече Френсис… ще ти кажа нещо, чичо Джек, аз него ще го… искам да кажа, кълна се, че няма да му позволя да разправя такива работи за Атикус.

— Значи така нарече Атикус?

— Да, сър, и още много други работи. Каза, че Атикус бил позор за семейството и че ни бил оставил с Джем да подивеем…

Погледът на чичо Джек стана такъв, че си помислих да не би пак да стане горещо. Но като каза: „Ще видим тази работа!“, разбрах, че ще стане горещо за Френсис.

— Трябва още тази вечер да отида там.

— Не, моля ти се, сър, остави го така.

— Нямам никакво намерение да го оставям така — каза той. — Александра трябва да знае. Какво нещо… чакай, чакай, ще ми падне в ръцете това хлапе…

— Чичо Джек, моля ти се, обещай ми нещо, моля тя се, сър… Обещай ми, че няма да кажеш на Атикус. Той… той ме помоли веднъж да не избухвам, каквото и да чуя за него, затова, нека си мисли, че сме се сбили за нещо друго. Моля ти се, обещай…

— Но аз не искам на Френсис да му се размине току-така…

— Не му се размина. Ще можеш ли да ми превържеш ръката? Оттук още тече кръв.

— Ще я превържа, разбира се, бебчо! Няма друга ръчичка, която да превързвам с по-голямо удоволствие. Мини насам, ако обичаш!

Чичо Джек с учтив поклон ме покани в банята. Докато почистваше и превързваше кокалчетата на пръстите ми, той ме развличаше с една история за някакъв смешен късоглед и стар джентълмен, който имал котарак на име Ходж и който броял всички пукнатини по тротоара, когато отивал в града.

— Готово — каза той. — Тук, на безименния пръст, където ще си носиш венчалния пръстен, ще ти остане един неподходящ за дама белег.

— Благодаря ти, сър. Чичо Джек?

— Да, мила госпожице?

— Какво точно значи фльорца?

Чичо Джек започна друга дълга история за един стар министър-председател, който седял в Народното събрание, духал перца във въздуха и се опитвал да ги задържи да не паднат, а мъжете около него изпадали в паника. Помислих си, че по този начин иска да отговори на въпроса ми, но не ми стана ясно.

По-късно, когато трябваше да бъда в кревата, аз слязох в хола да пия вода и чух как Атикус и чичо Джек разговарят във всекидневната.

— Никога няма да се женя, Атикус.

— Защо?

— Защото ще имам деца.

— Има още много неща да учиш, Джек — каза Атикус.

— Зная. Днес следобед твоята дъщеря ми даде първия урок. Каза ми, че не разбирам нищо от деца и ми обясни защо. Беше напълно права. Атикус, тя ми каза как трябва да се отнасям с нея… ей, богу, страшно съжалявам, че я напердаших.

Атикус се засмя.

— Тя сама си изпроси боя, така че нека не те мъчи съвестта.

Замрях, защото очаквах чичо Джек да каже на Атикус за моя разказ. Но той не каза. Само измърмори:

— Изразите, които употребява, не се нуждаят от богато въображение. Но не знае значението и на половината от тях… Попита ме какво е фльорца.

— Обясни ли й?

— Не, разправих й за лорд Мелбърн.

— Джек, за бога, отговаряй на детето, когато те пита нещо! И не прави от това театър. Децата са деца, но по-бързо от възрастните забелязват увъртанията и само се объркват. Не — замислено продължи баща ми, — ти справедливо я наказа днес следобед, само че причината не е тази. Да приказват лоши думи — това е един етап, през който минават всички деца, и щом научат, че с тях не могат да привлекат внимание върху себе си, спират да ги приказват. Но избухливостта не преминава! Скаут трябва да се научи колкото може по-скоро да се сдържа, особено сега през няколкото трудни месеци, които й предстоят. Впрочем, тя взе да се понаучва. Джем израства и тя все повече вижда неговия пример. Нуждае се само от някого, който от време на време да й помага.

— Атикус, ти никога не си я бил.

— Признавам. Досега съм успявал да се справя само със заплахи. Джек, тя ме слуша колкото може. Много пъти не успява, но полага усилия.

— Това не е разрешение — каза чичо Джек.

— Не, разрешението е друго — тя знае, че аз зная, когато полага усилия. Тук е цялата разлика. Страх ме е, че тя и Джем твърде скоро ще трябва да преглътнат твърде много гадости. Не се безпокоя за Джем, защото ще запази хладнокръвие, но ако наранят гордостта на Скаут, тя е готова веднага да се нахвърли…

Помислих, че чичо Джек ще наруши обещанието си. Но той и този път замълча.

— Атикус, много зле ли ще бъде? Не си имал време да ми разкажеш.

— Не може да бъде по-зле, Джек. В наша защита имаме само думата на един черен срещу тази на Юеловци. Всички доказателства се свеждат до: „ти го направи“ — „не съм го направил“. А съдебните заседатели няма да приемат думата на Том Робинсън срещу думата на Юеловци. Познаваш ли Юеловци?

Чичо Джек каза, че си ги спомнял. Той ги описа. Атикус му каза:

— Тези са от предишното поколение. Но и сегашните са същите.

— Тогава какво смяташ да правиш?

— Преди да ме смажат, смятам да поразтърся съдебните заседатели, а имаме известни надежди и при обжалването. Всъщност, засега още не мога да кажа нищо положително, Джек. Надявах се да прекарам живота си без такова дело, но Джон Тейлър посочи мене и каза: „Ти си човекът за него“.

— А ти се надяваше да те отмине горчивата чаша, а?

— Надявах се, но мислиш ли, че ако не приемех, бих могъл да погледна децата си? Знаеш не по-зле от мене какво ще стане, Джек, затова се моля за едно: дано успея да прекарам Джем и Скаут през цялата тази история без да се заразят от вечната мейкомбска болест. Не мога да разбера защо разумни хора побесняват винаги, когато стане въпрос за престъпление на негър. Дано Джем и Скаут идват при мене с всички свои въпроси, а не слушат глупостите, които се говорят из града. Дано ми имат достатъчно доверие… Джин-Луиза?

Косата ми настръхна. Подадох глава иззад ъгъла.

— Да, сър?

— Върви да лягаш.

Изтичах в стаята си и легнах. Чичо Джек беше същински благородник — не ме издаде. Но не можах да се досетя как Атикус е разбрал, че подслушвам, и едва много години по-късно установих, че тогава той е искал да чуя всяка негова дума.