Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Да убиеш присмехулник (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Kill a Mockingbird, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 249 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)
Допълнителна корекция
waterjess (2013)

Издание:

Харпър Ли. Да убиеш присмехулник

Издателство „Отечество“, София, 1981

Второ издание

Редактор: Лилия Рачева

Художник: Ани Бобева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Стефка Бръчкова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне на липсващ маркер за глава — да отговаря на оригинала (Boman)
  4. — Корекция

17

— Джем — казах аз, — онези там не са ли Юеловци?

— Тихо! — отвърна Джем, — мистър Хек Тейт дава показания.

Мистър Тейт се беше пременил за случая. Носеше обикновен всекидневен костюм и така приличаше на всички други: нямаше ги високите му ботуши, ловджийската куртка и натъпкания с патрони пояс. От този миг престанах да изпитвам ужас от него. Седеше приведен напред върху свидетелската банка, със стиснати между колената ръце и внимателно слушаше окръжния прокурор.

Този прокурор, някой си мистър Джилмър, ние почти не познавахме. Той беше от Абътсвил: виждахме го само когато съдът заседаваше, и то рядко, защото за нас с Джем съдът не представляваше особен интерес. Плешив, с бръснато лице, мистър Джилмър можеше да бъде между четиридесет и шестдесет години. Въпреки че беше с гръб към нас, ние знаехме, че е леко кривоглед с едното око, и той използуваше това за свое преимущество: даваше вид, че гледа някого, а всъщност погледът му се насочваше другаде, като по този начин плашеше и съдебните заседатели, и свидетелите. Съдебните заседатели мислеха, че ги наблюдават, и внимаваха: внимаваха и свидетелите, защото мислеха същото.

— … със свои думи, мистър Тейт — казваше мистър Джилмър.

— Е, значи — измърмори на колената си мистър Тейт и докосна своите очила, — значи мене ме повикаха.

— Бихте ли говорили по-високо и към съдебните заседатели, мистър Тейт? Благодаря ви. Кой ви повика?

— Бях повикан от Боб… от мистър Боб Юел, дето седи ей там, една вечер…

— Коя вечер?

— Нощта на двадесет и първи ноември — каза мистър Тейт. — Точно напуснах канцеларията си, за да се прибера у дома, когато Боб… мистър Юел влезе много разтревожен и каза бързо да отидем в неговата къща, защото някакъв негър бил изнасилил дъщеря му.

— И вие отидохте ли?

— Разбира се. Качих се на колата и отидох колкото мога по-бързо.

— И какво заварихте?

— Заварих я да лежи на пода в средата на предната стая, като влизаш отдясно. Беше пребита, но аз я вдигнах на крака и тя изми лицето си в една кофа в ъгъла и каза, че й е по-добре. Попитах я кой я е наредил така и тя каза, че бил Том Робинсън…

Съдията Тейлър, който бе съсредоточил своето внимание върху ноктите на ръцете си, погледна към Атикус, очаквайки възражение, но Атикус мълчеше.

— … попитах я дали той я е бил и тя отговори утвърдително. Попитах я дали се е възползувал от тялото й, и тя отговори, че се бил възползувал. После отидох в къщата на Робинсън и го доведох. Тя го позна, че бил той и го прибрах в затвора. Това беше всичко.

— Благодаря ви — каза мистър Джилмър.

— Имате ли въпроси, Атикус? — попита съдията Тейлър.

— Да — отвърна баща ми. Той седеше зад масата си; столът му беше малко встрани, беше кръстосал крака, а едната му ръка почиваше върху облегалката на стола.

— Повикахте ли лекар, шериф? Някой повика ли изобщо лекар — попита Атикус.

— Не, сър — отвърна мистър Тейт.

— Значи не повикахте лекар?

— Не, сър — повтори мистър Тейт.

— А защо? — в гласа на Атикус се почувствува рязкост.

— Ще ви кажа защо. Не беше необходимо, мистър Финч. Беше доста пребита. Явно се беше случило нещо.

— Но не повикахте лекар, нали? Докато бяхте там, отиде ли някой, да повика лекар или да я отведе при лекар?

— Не, сър…

Съдията Тейлър се намеси.

— Вече три пъти ви отговори на въпроса, Атикус. Не е викал лекар.

— Исках да бъда сигурен, господин съдия — каза Атикус и съдията се усмихна.

Ръката на Джем спокойно лежеше върху перилото на балкона и изведнъж се хвана за него. Той шумно пое дъх. Погледнах надолу, не видях нищо необичайно и си помислих, че Джем разиграва театър. Дил и преподобният Сайкс до него наблюдаваха най-спокойно.

— Какво има? — попитах аз, но той сърдито ми изшътка вместо отговор.

— Шериф, вие казвате, че била пребита — продължаваше Атикус. — Как именно?

— Моля?

— Просто опишете раните й, Хек.

— Беше бита по главата. По ръцете й започнаха да се явяват синини, беше минал половин час.

— Откъде знаете?

Мистър Тейт се усмихна.

— Виноват, така ми казаха. Във всеки случай беше доста насинена. Когато отидох, едното й око имаше тъмен кръг.

— Кое око?

Мистър Тейт премигна и прекара ръце през косата си.

— Чакайте да си спомня — каза той тихо и погледна Атикус, сякаш въпросът му се видя детински.

— Не можете ли да си спомните — попита Атикус.

Мистър Тейт показа някакво невидимо същество на пет инча пред себе си и каза:

— Лявото око.

— Почакайте, шериф — поиска пояснение Атикус. — Лявото й око, ако е срещу вас, или лявото й око, ако е наред с вас?

— О, всъщност така ще бъде дясното й око — каза мистър Тейт. — Дясното око беше, мистър Финч. Сега си спомням, тази страна на лицето й бе насинена.

Мистър Тейт отново премигна, като че ненадейно беше разбрал нещо. После извърна глава и погледна Том Робинсън. Сякаш усетил това, Том Робинсън вдигна глава.

Атикус също беше разбрал нещо и се изправи на крака.

— Шериф, повторете, моля ви, това, което казахте.

— Казах, че беше дясното й око.

— Не…

Атикус отиде до бюрото на секретаря и се наведе над бясно пишещата му ръка. Ръката спря, прелисти стенографския бележник и секретарят каза:

— Мистър Финч, сега си спомням, че тя беше насинена от тази страна на лицето.

Атикус погледна мистър Тейт.

— Повторете, коя страна, Хек?

— Дясната страна, мистър Финч, но по нея имаше и други синини. — Искате ли да чуете и за тях?

Атикус изглежда се готвеше да му зададе друг въпрос, но помисли и каза:

— Да, какви бяха другите й рани?

Когато мистър Тейт отговори, Атикус се извърна и погледна Том Робинсън, сякаш искаше да му каже, че това е нещо ново и неочаквано.

— … ръцете й бяха насинени и тя ми показа шията си. По нея личаха явни следи от пръсти…

— Около цялата шия ли? А отзад?

— Бих казал, че около цялата шия, мистър Финч.

— Бихте казали ли?

— Да, сър, тя има малка гушка и всеки би могъл да я обхване…

— Отговаряйте само с да или не на въпроса, шериф, моля ви — каза сухо Атикус и мистър Тейт замлъкна.

Атикус седна и кимна на прокурора, той от своя страна поклати глава към съдията, съдията кимна на мистър Тейт, който стана вдървено и слезе от свидетелската банка.

Под нас започнаха да въртят глави, да стържат с крака по пода, майките преместиха бебетата от едната ръка на другата и няколко деца спешно напуснаха залата. Негрите зад нас тихичко си шушукаха; Дил попита преподобния Сайкс за какво става въпрос, но той му отвърна, че не знае. Дотук всичко беше безумно скучно; никой не викаше, юристите не се препираха помежду си, нямаше никакви драматични моменти; изглежда всички присъстващи бяха разочаровани. Атикус се държеше спокойно и доброжелателно, сякаш водеше незначителен спор за собственост на недвижим имот. С безкрайната си дарба да успокоява и най-развихрените страсти, той можеше да направи изнасилването да прилича на скучна проповед. Вече не си спомнях с ужас оная миризма на уиски и кочина, сънливите мъже и прегракналия глас, който питаше в нощта: „Мистър Финч? Отидоха ли си?“ Денят беше разпръснал нашия кошмар и всичко щеше да завърши добре.

Всички зрители с изключение на Джем се чувстваха така непринудено, както и съдията Тейлър. Устата на Джем беше присвита в многозначителна усмивка, той поглеждаше зарадван и каза, че имало налични доказателства. Помислих си, че иска да си придаде важност.

— … Робърт Е. Ли Юел!

След гръмкия призив на секретаря от пейките стана един човек, дребен като петле, и заситни към свидетелската банка. Дори вратът му бе почервенял, след като бе чул името си. Когато се извърна, за да положи клетва, видяхме, че и лицето му е зачервено. Видяхме също така, че никак не прилича на генерала, чието име носеше[1]. Над челото му стърчеше кичур рядка, наскоро измита коса; имаше тънък, заострен и лъскав нос; брадичката му сякаш изобщо не съществуваше, а съставяше част от набръчканата шия.

— … и нека ми помага бог! — изграка той.

Във всеки град като Мейкомб има семейства като Юеловци. Никакви стопански приливи и отливи не променят тяхното положение — и при благоденствие, и при упадък хора като Юеловци живееха като гости на окръга. Никой училищен инспектор не успяваше да задържи децата им в училище; никой здравен инспектор не можеше да ги избави от вродените им недостатъци, паразитите и болестите, присъщи на мръсотията, сред която живееха.

Мейкомбските Юеловци живееха зад градското сметище в някогашна негърска барака. Дъсчените стени на бараката бяха подплатени с нагъната ламарина, а покривът — покрит с плоскости от тенекиени кутии, така че само общата й форма подсказваше нейния първоначален вид; квадратна, с четири мънички стаи, които извеждаха в дълъг и тесен коридор, бараката стоеше нестабилно върху четири неравни къса пясъчник. Прозорците й бяха просто отверстия в стените и през лятото ги покриваха с мръсни парчета марля, за да не влизат всички ония гадинки, които търсеха лакомства около сметището на Мейкомб.

Но гадинките не бяха в изгодно положение, защото Юеловци всеки ден претърсваха основно сметището и плодовете на техния труд (ония, които не биваха изяждани) правеха мястото край бараката да прилича на двор, в който си е играло обезумяло дете: вместо ограда около него стърчаха отчупени клони и дръжки от метли и разни други инструменти, по които, закрепени с бодлив тел, висяха ръждиви чукове, беззъби гребла, лопати, брадви и мотики. В мръсния, заграден от тази барикада двор се виждаха вдигнати на пънчета жалките останки на един стар форд, изхвърлен зъболекарски стол, стар счупен хладилник и други по-дребни предмети: стари обувки, строшени радиоапарати, рамки от картини, буркани от компот. Костеливи оранжеви кокошки се ровеха сред всичко това с надеждата да намерят нещо.

Единият ъгъл на двора обаче озадачаваше Мейкомб. До оградата, подредени в линия, стояха шест очукани емайлирани ведра с яркочервени мушката. За тях се полагаха толкова добри грижи, сякаш бяха на мисис Моди Аткинсън, ако мисис Моди би могла изобщо да търпи мушката в нейния двор. Хората разправяха, че били на Майела Юел.

Никой не знаеше с точност колко деца има в този дом. Някои казваха шест, други — девет; минеше ли човек оттам, по прозорците винаги се появяваха няколко немити лица. Но оттам почти никой не минаваше освен по Коледа, когато църковните настоятелства раздаваха кошници с подаръци и когато кметът на Мейкомб отправяше апел към гражданите да помогнат на боклукчията, като след празника сами отнесат на сметището целия коледен боклук.

Миналата Коледа Атикус изпълни молбата на кмета и ни взе със себе си. От шосето край сметището се отделяше черен път и отиваше до едно малко негърско предградие на петстотин метра зад Юеловци. За да се излезе с кола от сметището, трябваше или да се върви на заден ход до шосето, или да се отиде до края на черния път и там да се обърне; повечето хора обръщаха колите си в дворовете на негрите. Сред мразовития декемврийски полумрак техните къщички изглеждаха чисти и уютни, с бледосиния дим, който се виеше над комините, и с отворени антрета, ярко осветени от огньовете. Наоколо се разнасяха приятни миризми: пилета с бекон, който се препържваше, докато станеше крехък като здрачния въздух. Ние с Джем открихме миризмата на готвени катерички, но само истински кореняк като Атикус успя да помирише сготвен опосум и заек; тези аромати изчезнаха напълно, щом се върнахме покрай владенията на Юеловци.

Човекът на свидетелската банка имаше само едно преимущество пред своите близки съседи — ако го изтъркаха с катранен сапун в гореща вода, кожата му щеше да добие бял цвят.

— Вие сте Робърт Юел, така ли? — попита мистър Джилмър.

— Таквоз ми е името, шефе — отвърна свидетелят.

Мистър Джилмър се изправи, наежи се малко и аз го съжалих. Може би е време да обясня нещо. Чувала съм, че когато децата на един юрист чуят как той разгорещено се препира в съда, съвсем погрешно заключават, че човекът от противната страна е техен личен враг, изживяват това много мъчително и с изумление виждат баща си да излиза през паузата под ръка със своя враг. За нас с Джем това правило не важеше. Ние не изживявахме трагедии, когато баща ни печелеше или губеше. Съжалявам, но не мога да опиша нищо драматично по този повод, защото ако го направя, няма да бъде вярно. Разбира се, ние веднага усещахме кога пререканията стават по-злъчни, отколкото изискваше професионалната необходимост, но тази разлика бяхме научили от наблюдения над други адвокати, а не от баща ни. През живота си не съм чувала Атикус да повиши глас, освен когато разпитва глух свидетел. Мистър Джилмър си гледаше работата също както Атикус. Освен това мистър Юел беше свидетел на мистър Джилмър и той не трябваше да се отнася грубо към него.

— Вие ли сте баща на Майела Юел? — чу се следващият въпрос.

— И да не съм аз, вече нищо не мога да направя, понеже майка й е умряла — отговори Юел.

Съдията Тейлър се раздвижи. Той се завъртя на стола си и погледна благосклонно свидетеля.

— Вие ли сте баща на Майела Юел? — попита той с тон, който накара да секнат всякакви смехове.

— Да, сър — отвърна кротко Юел.

Съдията Тейлър продължи с доброжелателен тон:

— За първи път се явявате в съда, нали? Не си спомням да съм ви виждал преди. — Свидетелят кимна утвърдително и той продължи: — Нека да се разберем. Докато аз седя тук, няма да допусна никой в тази зала да произнесе гласно нито една неприлична дума за каквото и да било, ясно ли е?

Мистър Юел кимна, но, според мене, не му беше ясно. Съдията Тейлър въздъхна и каза:

— Добре, мистър Джилмър?

— Благодаря, сър. Мистър Юел, бихте ли ни разказали със свои думи, моля ви, какво се случи на двадесет и първи ноември вечерта?

Джем се захили и приглади косата си назад. „Със свои думи“ беше нещо като отличителен белег на мистър Джилмър. Често се чудехме с чии думи, според него, би могъл да говори свидетелят.

— На двадесет и първи ноември вечерта значи аз се прибирах от гората с вързоп подпалки и таман стигнах оградата, чух в къщи Майела да квичи като пребито псе…

Тука съдията Тейлър погледна остро свидетеля, но явно реши, че в думите му нямаше зла умисъл, защото само попита сънливо:

— По кое време беше това, мистър Юел?

— Точно преди залез слънце. Та значи, както ви казвам, Майела пищеше, че се чуваше чак на майната си… — така мистър Юел замлъкна под строгия поглед на съдията.

— Да? Тя пищеше? — подкани го мистър Джилмър.

Мистър Юел погледна гузно към съдията.

— Значи Майела вдигаше голяма дандания и аз олабих подпалките и изтичах, колкото мога по-бързо, и от бързане се праснах в оградата и като се откачих, изтичах до прозореца и видях… — лицето на мистър Юел почервеня. Той се изправи и посочи с пръст към Том Робинсън — … видях как ей оня там черен негър е нагънал моята Майела!

В залата при съдията Тейлър обикновено биваше толкова спокойно, че рядко се налагаше да употребява чукчето си, но сега той чука по масата цели пет минути. Атикус се беше приближил до него и му говореше нещо, а мистър Хек Тейт, като най-важното официално лице на окръга, бе застанал на средната пътека и призоваваше към порядък претъпканите редици. Сред негрите зад нас се понесе глух ропот.

Преподобният Сайкс се надвеси през Дил и дръпна Джем за рамото.

— Мистър Джем — каза той, — най-добре ще бъде да заведете мис Джин-Луиза у дома, чувате ли ме, мистър Джем?

Джем извърна глава.

— Скаут, върви си в къщи. Дил, вие със Скаут си вървете в къщи.

— Я си гледай работата! — казах му аз, като си спомних благословеното разяснение на Атикус.

Джем ме изгледа свирепо, после каза на преподобния Сайкс:

— Струва ми се, че не е толкова страшно, ваше преподобие, защото тя не разбира такива неща.

Почувствувах се смъртно обидена.

— Напротив, разбирам всичко, което разбираш и ти.

— Млъкни! Тя не разбира, ваше преподобие, няма още девет години.

В черните очи на преподобния Сайкс се четеше тревога.

— Знае ли мистър Финч, че сте тук? Такова нещо никак не е подходящо нито за мис Джин-Луиза, нито за вас, момчета.

Джем поклати глава.

— Той не може да ни види тука отгоре. Не се безпокойте, ваше преподобие.

Знаех, че Джем ще победи, защото в този миг нищо не можеше да го накара да си отиде. За известно време ние с Дил бяхме в безопасност, но ако вдигнеше поглед, Атикус можеше да ни види.

Докато съдията Тейлър удряше с чукчето си, мистър Юел самодоволно седеше на свидетелския стол и съзерцаваше ефекта от думите си. С едно изречение той беше превърнал излетниците в мрачна, напрегната, ръмжаща тълпа, която ударите на чукчето хипнотизираха с все по-слабите си звуци, докато накрая в залата остана да се чува само леко почукване: сякаш съдията удряше по масата с молив.

След като успокои публиката, съдията Тейлър се облегна в креслото си. Той внезапно придоби уморен вид и годините му проличаха; спомних си какво беше казал Атикус — те двамата с мисис Тейлър не се целували често — съдията сигурно наближаваше седемдесетте.

— Постъпи молба — каза съдията Тейлър — публиката или най-малкото жените и децата да напуснат залата; засега тази молба няма да бъде удовлетворена. Хората обикновено гледат и слушат това, което искат да гледат и да слушат, те също така имат право да водят и децата си. Мога обаче да ви уверя в едно: ако не слушате мълчаливо, ще напуснете съдебната зала и освен това ще ви призова всичките да отговаряте за обида на съда. Мистър Юел, ако е възможно, придържайте се в границите на благопристойния английски език. Продължете, мистър Джилмър.

Мистър Юел приличаше на глухоням. Сигурна бях, че никога не е чувал сложните думи, които отправи към него съдията Тейлър — той беззвучно мърдаше устни да ги произнесе, но въпреки това изразът на лицето му показа, че е разбрал същността им. Самодоволното му изражение изчезна и бе заменено с тъпа съсредоточеност. Това обаче не подлъга съдията Тейлър: през цялото време, докато мистър Юел седя на свидетелския стол, той не сваляше очи от него, сякаш го предизвикваше да направи нещо нередно.

Мистър Джилмър и Атикус се спогледаха. Атикус отново седеше, подпрял бузата си с длан, и ние не виждахме лицето му. Мистър Джилмър се беше омърлушил. Но следващият въпрос на съдията Тейлър го ободри.

— Мистър Юел, вие видяхте ли обвиняемия да е встъпил в полово сношение с вашата дъщеря?

— Да, видях го.

Зрителите мълчаха, но обвиняемият каза нещо. Атикус му зашепна и Том Робинсън млъкна.

— Казахте, че сте били при прозореца, нали? — попита мистър Джилмър.

— Да, сър.

— Колко високо от земята е прозорецът?

— Около три фута.

— Добре ли виждахте стаята?

— Да, сър.

— Как изглеждаше стаята?

— Значи всичко беше разхвърляно, като че се бяха били в нея.

— И какво направихте, когато видяхте обвиняемия?

— Значи изтичах край къщата да вляза вътре, но той ме превари и избяга през предната врата. Бях много уплашен за Майела и не хукнах да го гоня. Изтичах в къщата, а тя се търкаляше по пода и ревеше…

— Тогава какво направихте?

— Е, какво, колкото ми краката държат, изтичах да повикам Тейт. Знаех го кой е негърът, живее в онуй негърско гнездо и всеки ден минава край къщата ми. Аз от петнадесет години настоявам пред властите в окръга да очистят това свърталище, защото там има опасни типове, които ми подбиват цената на къщата.

— Благодаря ви, мистър Юел! — побърза да каже мистър Джилмър.

Свидетелят припряно слезе от свидетелската банка и се натъкна на Атикус, който се беше изправил, за да го разпита. Съдията Тейлър разреши на публиката да се посмее.

— Само за миг, сър — каза благо Атикус. — Мога ли да ви задам един, два въпроса?

Мистър Юел се върна, заднешком до свидетелската банка, седна и изгледа Атикус високомерно и подозрително — така гледаха всички свидетели в окръга Мейкомб, когато срещу тях се изправяше адвокатът на противната страна.

— Мистър Юел — започна Атикус, — онази нощ много хора са тичали насам-натам. Нека да видим по-точно: вие казвате, че сте изтичали в къщата, изтичали сте до прозореца, изтичали сте вътре в къщата, изтичали сте при Майела, изтичали сте за мистър Тейт. А докато тичате така през цялото това време, изтичахте ли да повикате лекар?

— Нямаше нужда. Сам видях какво стана.

— Но има нещо, което не разбирам — каза Атикус. — Не бяхте ли загрижен за състоянието на Майела?

— Как да не бях — отвърна мистър Юел. — Нали видях кой го направи?

— Не, аз имах предвид здравното й състояние. Не помислихте ли, че характерът на нейните наранявания изисква незабавната интервенция на лекар?

— Какво, какво?

— Не помислихте ли че веднага трябва да се доведе лекар?

Свидетелят каза, че съвсем не бил помислил такова нещо, че никога не бил викал лекар у дома си и че ако бил повикал, щял да му струва пет долара.

— Това ли е всичко? — попита мистър Юел.

— Не съвсем — отвърна небрежно Атикус. — Мистър Юел, вие чухте показанията на шерифа, нали?

— Това пък защо е?

— Нали бяхте в съдебната зала, когато мистър Тейт даде показанията? Чухте всичко, което той каза, нали?

Мистър Юел обмисли внимателно положението и сигурно реши, че въпросът е безопасен.

— Да — потвърди той.

— Съгласен ли сте с неговото описание на нараняванията, които е имала Майела?

— Това пък защо е?

Атикус погледна към мистър Джилмър и се усмихна. Мистър Юел изглежда беше решил да не бъде много любезен със защитата.

— Мистър Тейт каза, че нейното дясно око е било насинено, че тя е имала белези около…

— О, да — заяви свидетелят. — Поддържам всичко, дето го каза Тейт.

— Поддържате ли? — попита меко Атикус. — Искам само да бъда сигурен. — Той отиде при секретаря на съда, рече му нещо и този в течение на няколко минути ни развличаше, четейки показанията на мистър Тейт, сякаш бяха борсови съобщения: … кое око?… Нейното ляво око… О, да, в такъв случай, ще е дясното… Беше дясното й око, мистър Финч, сега си спомням, от тази страна на лицето й… — Секретарят прелисти страницата. — Насинена… Шериф, моля повторете какво казахте?… Казах, че беше дясното й око.

— Благодаря ви, Берт — рече Атикус. — Чухте още веднъж показанията, мистър Юел. Имате ли да прибавите още към тях? Съгласни ли сте с шерифа?

— Поддържам Тейт. Окото й беше насинено и цялата беше в синини.

Дребният човечец, сякаш беше забравил как го беше засрамил съдията. Все по-явно ставаше, че смята Атикус за не особено опасен противник. Отново се зачерви: изду гърди и пак се превърна в дребно, червено петле. При следващия въпрос на Атикус помислих, че ще пръсне ризата си.

— Мистър Юел, можете ли да четете и да пишете?

Мистър Джилмър се намеси.

— Протестирам — каза той. — Не виждам какво общо може да има грамотността на свидетеля с делото. Това е несъществено и няма връзка.

Съдията Тейлър се накани да каже нещо, но Атикус го изпревари.

— Господин съдия, ако допуснете въпроса ми и още един допълнителен въпрос, скоро ще разберете всичко.

— Добре, да видим — реши съдията Тейлър, — но надявам се, че ще се погрижиш да разберем, Атикус. Протестът на обвинението не се уважава.

Мистър Джилмър беше еднакво заинтересуван заедно с останалите да разбере каква връзка има грамотността на Юел с делото.

— Ще повторя въпроса — продължи Атикус. — Можете ли да четете и да пишете?

— Като нищо мога значи.

— Бихте ли написали името си и да ни го покажете?

— Като нищо ще го напиша. Как си мислите, че подписвам разписките за общинската помощ?

Мистър Юел ставаше все по-приятен на съгражданите си. Шушуканията и подхилванията, които се разнесоха под нас, сигурно искаха да покажат какъв симпатяга е той.

Започвах да нервнича. Атикус уж знаеше какво прави, но на мен ми се струваше, че сега кара съвсем напосоки. Никога, никога, никога при кръстосания разпит не задавай въпрос на свидетеля, ако не знаеш какво ще ти отговори той — това правило го бях поела с храната си още като бебе. Постъпиш ли другояче, често можеш да получиш нежелан отговор, отговор, който ще провали делото ти.

Атикус тършуваше във вътрешния джоб на сакото си. Извади един плик, после бръкна в джоба на жилетката и извади писалката. Движенията му бяха провлачени и се извърна така, че да го виждат добре съдебните заседатели. Отвъртя капачката на писалката и я постави леко на масата. Разтърси малко самата писалка и заедно с плика я подаде на свидетеля.

— Бихте ли си написали името? — помоли той. — И то така, че съдебните заседатели да видят как се подписвате.

Мистър Юел се подписа на гърба на плика и самодоволно вдигна глава, за да срещне втренчения поглед на съдията Тейлър, който го гледаше, сякаш той бе някакво ароматно цвете, внезапно цъфнало на свидетелския стол; мистър Джилмър се беше приповдигнал от креслото си. Съдебните заседатели го гледаха, а един от тях се беше надвесил напред с ръце над парапета.

— Какво пък има толкова интересно? — попита той.

— Вие сте бил левак, мистър Юел — каза съдията Тейлър.

Мистър Юел се обърна сърдито към съдията и каза, че не вижда какво общо има неговото левачество с делото и че той бил човек християнин, а Атикус Финч се гаврел с него. Такива адвокати мошеници като Атикус Финч винаги се били гаврили с него и го били мамили. Бил разправил всичко и можел да им го разправи още колкото пъти искат — наистина така и направи. От този миг нито един въпрос на Атикус не промени неговата история — как погледнал през прозореца, после как негърът избягал, после как той изтичал за шерифа. Накрая Атикус го освободи.

Мистър Джилмър му зададе още един въпрос.

— По отношение на това, че пишете с лявата ръка, може би си служите еднакво добре и с двете ръце, мистър Юел?

— Ами че едната ми ръка не е по-лоша от другата. Едната съвсем не е по-лоша от другата — добави той и яростно погледна към масата на защитата.

Джем мълчаливо се забавляваше. Тупаше леко по перилата на балкона и прошепна:

— Опряхме го в стената.

Аз не бях съгласна с него: според мене, Атикус се опитваше да покаже, че и сам мистър Юел е могъл да пребие Майела. Дотолкова можех да разбера. Щом дясното й око беше насинено и беше бита предимно по дясната страна на лицето, това показваше, че е бил левак. Шерлок Холмс и Джем Финч биха били съгласни по въпроса. Но Том Робинсън също можеше да е левак. Също като мистър Хек Тейт, и аз си представих някакъв човек, изправен срещу мене, видях набързо всичко във въображението си и заключих, че би могло този човек да я държи с дясната ръка и с лявата да я удря. Погледнах надолу към Том Робинсън. Беше с гръб към нас, но виждах широките му рамене и дебелия бичи врат. Той лесно би могъл да се справи с нея. Помислих, че Джем напразно брои пилетата, преди да е дошла есента.

Бележки

[1] Генерал Робърт Ли е един от героите на Конфедерацията. — Б.пр.