Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (4)

4

Следващите ми училищни дни не бяха по-благоприятни от първия. Всъщност, те представляваха един безкраен „Проект“, който постепенно се приемаше „с единодушие“ и за който щатът Алабама изхарчи огромни количества хартия и моливи в благородното си, но безплодно усилие да ме изучи на „Групови действия“. Това, което Джем наричаше „Десетичната система на Дюи“, към края на моята първа учебна година обхвана цялото училище, така че аз не можах да я сравня с други образователни системи. Виждах само това, което бе около мен: Атикус и чичо ми, които бяха учили в къщи, знаеха всичко — или поне, което не знаеше единият, другият го знаеше. Освен това не можех да не забележа, че татко от години биваше избиран в законодателното събрание на щата, без никой да гласува против него, а нямаше и представа за хитроумните методи, необходими, според моите учители, за възпитаването на добрите граждани. Джем беше възпитан наполовина по десетичната система и наполовина по обикновената и изглежда добре се справяше както самостоятелно, така и в група, но Джем не беше сполучлив пример: нямаше такава образователна система, измислена от хората, която да го спре да не чете. А пък аз знаех само каквото бях прочела в списанието „Таим“ и от книгите, които ми попадаха в къщи, но в училище се влачех след образователната система на окръга Мейкомб и през цялото време ми се струваше, че ме мамят с нещо. С какво точно, не знаех, но не можех да повярвам, че щатът е предвидил за мене дванадесет години такава непобедима скука.

През годината моите часове свършваха половин час преди Джем, който трябваше да стои до три часа следобед, тогава аз изтичвах покрай къщата на Редли, колкото мога по-бързо, и не спирах, докато не се намеря в безопасност на нашата веранда. Един следобед, както си тичах така, забелязах нещо, което ме накара да поема дълбоко дъх, да се огледам и да се върна назад.

Там, където свършваше дворът на Редли, растяха два вирджински дъба; корените им се подаваха на страничния път и го правеха неравен. Нещо върху стеблото на едното дърво привлече вниманието ми.

В една дупка от чеп, на височина колкото мен, ми намигаше парче станиол и отразяваше следобедното слънце. Застанах на пръсти, още веднъж се огледах бързо, посегнах към дупката и извадих две дъвки без горната им обвивка.

В първия миг поисках да ги напъхам, колкото мога по-бързо в устата си, но си спомних къде съм. Изтичах в къщи и на предната веранда разгледах своята плячка. Дъвката изглеждаше прясна. Помирисах я и реших, че миризмата й е добра. Близнах я и почаках известно време. Останах жива и я напъхах в устата си: беше „двойно ментова“.

Джем се върна в къщи и ме попита откъде имам толкова дъвка. Казах му, че съм я намерила.

— Не яж неща, които си намерила, Скаут.

— Дъвката не беше на земята, а на едно дърво. Джем изръмжа.

— Наистина, на дърво беше — казах аз. — Стърчеше ей на онзи дъб, откъм училището.

— Веднага я изплюй!

Аз я изплюх. И без това вкусът й беше вече изчезнал.

— Цял следобед я дъвча и още не съм умряла. Дори не ми стана лошо.

Джем тропна с крак.

— Не знаеш ли, че не трябва и да се допираш до тези дървета? Ако се допреш до тях, ще умреш!

— Ти веднъж се допря до къщата!

— Това беше друго нещо! Върви да си изплакнеш устата… веднага, чуваш ли?

— Не искам, ще ми се махне вкусът от устата.

— Ако не си изплакнеш устата, ще те обадя на Калпурния!

Предпочетох да послушам Джем, отколкото да си имам неприятности с Калпурния. Откак тръгнах на училище, по неизвестни причини в отношенията ми с Калпурния настъпиха големи промени: Калпурния вече не ме тиранизираше, не ме закачаше и не се бъркаше в моите работи, само мърмореше неодобрително. От своя страна, аз полагах големи усилия да не я дразня.

Наближаваше лятото; ние с Джем го очаквахме с нетърпение. Лятото беше любимият ни сезон: тогава спяхме на задната закрита веранда върху походни кревати или се опитвахме да спим в къщичката на дървото; през лятото имаше най-хубавите неща за ядене; то разкриваше хиляди ярки цветове сред обгорения пейзаж; но преди всичко лятото означаваше Дил.

Последния учебен ден нашите наставници ни пуснаха по-рано и ние с Джем тръгнахме заедно към къщи.

— Дил сигурно ще пристигне утре — казах аз.

— Не, вероятно в други ден — отвърна Джем. — В Мисисипи свършват училище един ден по-късно.

Когато наближихме вирджинските дъбове в двора на Редли, аз вдигнах ръка и за стотен път посочих с пръст дупката, където бях намерила дъвката. Мъчех се да убедя Джем, че там съм я намерила, и открих, че соча към ново парче станиол.

— Виждам, Скаут! Виждам…

Джем се огледа, посегна нагоре и внимателно пъхна в джоба си едно малко, лъскаво пакетче. Изтичахме до къщи и на верандата разгледахме кутийката, облепена с парченца станиол. В подобни кутийки слагат венчални пръстени — с червено кадифе отвътре и мъничка закопчалка. Джем я отвори. Вътре, една върху друга, лежаха две почистени и лъснати монети от по едно пени. Джем ги разгледа обстойно.

— Индийска глава — каза той. — От хиляда деветстотин и шеста, Скаут, а тази е от хиляда и деветстотната. Истински старинни монети!

— Хиляда и деветстотната! — възкликнах аз. — Слушай…

— Млъкни за малко, остави ме да помисля.

— Джем, как мислиш, да не би това да е скривалище на някого?

— Не, освен нас почти никой не минава оттам. Освен, ако е някой възрастен!…

— Възрастните нямат скривалища. Как мислиш, да си ги задържим ли, а, Джим?

— Не знам какво да правим, Скаут. И на кого можем да ги върнем? Знам със сигурност, че никой не минава оттам… Сесил минава по задната улица и пресича целия град, за да се прибере у тях.

Сесил Джейкъбс, който живееше в края на нашата улица до пощата, изминаваше всеки учебен ден по цяла миля, за да избегне къщата на Редли и на мисис Хенри Лафайет Дюбоуз. Мисис Дюбоуз живееше нагоре по улицата през две къщи от нашата; и всички съседи бяха съгласни, че мисис Дюбоуз е най-отвратителната старица, която светът познава. Джем никога не би минал покрай нейната къща без Атикус.

— Какво мислиш, че трябва да направим, а, Джем? Намереното остава у този, който го намери, освен ако не се разбере чия собственост е. Да си откъснем някоя камелия, да изцъркаме през горещ летен ден малко топло мляко от кравата на мис Моди Аткинсън, да докопаме чепка грозде от чуждо лозе — всичко това не противоречеше на нашето морално възпитание, но парите бяха нещо друго.

— Знаеш ли какво? — каза Джем. — Ще ги задържим, докато почнем училище, и тогава ще питаме децата дали не са на някого. Може да са от някое извънградско дете — представи си, че някой днес е бързал да се махне от училището и ги е забравил. Тези пари са на някого, сигурен съм в това. Виж как са излъскани! Някой си ги е пазил.

— Вярно, но защо пък да крие дъвка по такъв начин? Знаеш, че дъвката не трае дълго.

— Не разбирам, Скаут. Но тези монети имат голямо значение за някого…

— Защо, Джем…?

— Защото са индиански глави — значи идват от индианците. Носят много силна магия и щастие, голямо щастие. Не нещо дребно, като например неочаквано да ядеш пържено пиле на обед, а истинско щастие, да кажем, дълъг живот и добро здраве, и да си изкараш контролните изпити… С една дума, тия монети за някого са много важни. Аз временно ще ги скрия в кутията си.

Преди да се прибере в своята стая, Джем дълго гледа към къщата на Редли. Явно беше, че отново мисли.

Два дни по-късно Дил пристигна тържествено: дошъл бил съвсем сам с влака от Меридиан до гарата Мейкомб (това име беше само учтива форма, защото всъщност гарата се намираше в окръга Абът), там го посрещнала мисис Рейшъл с единственото такси в Мейкомб; обядвал във вагон-ресторанта, видял двама близнаци, залепени един за друг, да слизат в Бей Сент Луис и не се отказваше от истинността на тази история, въпреки заплахите. Вместо ужасните сини шорти, които се закопчаваха за ризата му, сега носеше истински къси панталони с колан; беше понаедрял, без да порасне на височина, и ни каза, че е видял баща си. Бащата на Дил беше по-висок от нашия, имаше черна брада (заострена) и беше президент на железопътната компания Луисвил-Нешвил.

— Помогнах малко на машиниста — каза Дил и се прозя.

— Хей, Дил, стига си ни ментил, затвори си човката! — отвърна Джем. — На какво ще играем?

— На Том, Сам и Дик — предложи Дил. — Хайде да отидем в градината отпред.

Дил искаше да играем на братята Роувър, защото и трите роли бяха положителни. Явно беше, че му е омръзнало да играе само злодея в нашите представления.

— Омръзнали са ми — казах аз. Беше ми омръзнало да играя Том Роувър, който по средата на един филм загубваше паметта си и изчезваше от сценария, докато накрая го намираха някъде в Аляска.

— Джем, измисли нещо ново — предложих аз.

— Омръзна ми да измислям.

Ваканцията едва започваше, а на нас всичко ни беше омръзнало. Замислих се, какво ли щеше да ни донесе лятото.

Бяхме минали в предната градина; Дил се вглеждаше в мрачната фасада на Редлиевата къща.

— Мирише ми на смърт — рече той.

Аз му казах да си затваря човката, но той настоя:

— Наистина, подушвам я.

— Искаш да кажеш, че когато някой умира, ти можеш да го подушиш, така ли, а?

— Не, искам да кажа, че мога да подуша кога някой ще умре. Една стара жена ме научи как става това. — Дил се наведе към мене и ме помириса. — Джин-Луиза Финч, ти ще умреш след три дни.

— Дил, ако не си затваряш човката, така ще те цапна, че да ме помниш. Съвсем сериозно ти говоря…

— Затваряй си човката — изръмжа Джем. — Скаут, говориш, като че вярваш в горещи течения!

— А ти говориш, като че не вярваш! — отвърнах аз.

— Какво е това горещо течение? — попита Дил.

— Не ти ли се е случвало нощно време да вървиш сам по някой отдалечен път и да минеш край горещо място? — попита го Джем. — Горещото течение е някой, който не може да отиде на небето и скита по отдалечените пътища, а пък ако минеш през него, то, щом умреш, и ти ще станеш като него и ще скиташ нощно време, и ще изсмукваш дъха на живите хора…

— А как да се предпазиш и да не минеш през него?

— Не можеш да се предпазиш — каза Джем. — Те понякога са се разпрострели напреко през целия път, но ако трябва да минеш такова място, казваш: „Ангеле, ангеле, жив в смъртта, махни се оттук, не смучи ми дъха!“ Тогава няма да се обвие около тебе…

— Не му вярвай, Дил — казах аз. — Калпурния разправя, че това са негърски измишльотини.

Джем се намръщи, но каза:

— Ще играем ли на нещо или не?

— Хайде да се въртим в гумата — предложих аз. Джем въздъхна.

— Знаеш, че съм много голям за такава игра.

— Ти можеш да ни буташ.

Аз изтичах в задния двор и измъкнах под къщата една стара автомобилна гума.

— Първа съм.

Дил каза, че той трябвало да бъде пръв, защото току-що е дошъл.

Джем отсъди, че аз ще бъда първа, а Дил ще се върти повече, и аз се вмъкнах в гумата.

До последния миг не можах да се досетя, че Джем ми е сърдит, задето му се противопоставих за горещите течения, и че търпеливо чака случай да си отмъсти. Той с цялата си сила бутна гумата по тротоара. Земята, небето и къщите се сляха в бесен кръг и ушите ми забучаха — задушавах се. Не можех да извадя ръце, за да спра, защото ги бях свила между гърдите и колената си. Оставаше ми само надеждата, че Джем ще надбяга гумата и ще я спре отпред или някоя издатина на тротоара ще ме задържи. Чух го да тича зад мен и да вика.

Гумата попадна върху чакъла, свърна през улицата, удари се силно в нещо и ме изхвърли като тапа на земята. Виеше ми се свят и ми се повдигаше; лежах върху цимента, разклатих глава, докато я избистря, плеснах се по ушите, за да престане бръмченето, и чух гласа на Джем:

— Скаут, бягай оттам, ела!

Вдигнах глава и видях точно пред себе си стъпалата на Редлиевата къща. Замръзнах.

— Идвай, Скаут, недей лежа там! — изкрещя Джем. — Не можеш ли да станеш?

Изправих се, но краката ми се подгъваха и треперех.

— Вземи гумата! — изрева Джем. — Донеси я! Оглупя ли?

Щом добих способност да се движа, аз изтичах при тях, колкото можех по-бързо коленете ми се подгъваха.

— Защо не я донесе? — изкрещя Джем.

— Върви ти да я донесеш! — изпищях аз. Джем млъкна.

— Хайде върви, близо до вратата е. Нали веднъж се допря до къщата, не помниш ли?

Джем ме изгледа разярен, но не можеше да се откаже, хукна по тротоара, вмъкна се през портата в двора и грабна гумата.

— Виждаш ли? — тържествено и презрително ме погледна той. — Голяма работа! Ама наистина, Скаут, някой път се държиш като истинско момиче! На човек просто му става противно.

Имаше други неща, които той не знаеше, но реших да не му отговарям.

Калпурния се показа на вратата и извика:

— Хей, време е да пиете лимонада! Хайде, махайте се по-скоро от слънцето, че живи ще се изпържите!

Да се пие сутрин лимонада беше летен обичай. Калпурния постави една кана и три чаши на верандата и отиде да си гледа работата. Аз не се огорчих много, че Джем ми е сърдит. Лимонадата щеше да му върне доброто настроение.

Джем изпи втората чаша наведнъж и се потупа по гърдите.

— Измислих на какво ще играем — съобщи той. — На нещо ново, съвсем различно.

— Какво? — попита Дил.

— На Бу Редли.

Понякога намеренията на Джем бяха съвсем прозрачни: сега нарочно беше измислил тази игра, за да ми покаже, че никак не го е страх от Редлиевци, да противопостави на моята страхливост своя безстрашен героизъм.

— На Бу Редли ли? Как? — попита Дил.

— Скаут, ти ще бъдеш мисис Редли…

— Ще видим дали ще бъда. Струва ми се…

— Какво ти става? — попита Дил. — Още ли те е бъз?

— Ами, ако през нощта, докато всички спим, той излезе?… — казах аз.

Джем подсвирна.

— Скаут, откъде пък ще разбере какво правим? После, него сигурно го няма вече. Кой знае преди колко години е умрял и са го натикали в комина!

— Джем, нека двамата с тебе играем, а Скаут да ни гледа, щом е такава бъзла?

Бях напълно сигурна, че Бу Редли е в къщата, но не можех да го докажа и реших да си мълча, защото в противен случай щяха да ме обвинят, че вярвам в горещи течения, а денем такива суеверия никак не могат да ми подействуват.

Джем разпредели ролите: аз бях мисис Редли и трябваше само да излизам и да преминавам прага. Дил беше старият мистър Редли: той се разхождаше нагоре-надолу и кашляше, когато Джем го заговаряше. Джем, естествено, беше Бу: той се завря под стъпалата и от време на време крещеше и виеше.

Лятото напредваше, а с него и нашата игра. Ние я оглаждахме и развивахме, прибавихме й диалог и сюжет, докато накрая стана малка пиеса, в която всеки ден нанасяхме някаква промяна.

Дил беше злодей над злодеите: вживяваше се във всяка отрицателна роля, която му биваше определена, и дори изглеждаше по-висок, ако това беше нужно. Аз с нежелание изпълнявах дамските роли от сценариите. Според мен, Тарзан беше много по-занимателен и през цялото лято играех с тревога, въпреки уверенията на Джем, че Бу Редли е вече умрял и че нищо не може да ми се случи, понеже денем той и Калпурния са с мене, а вечер Атикус си е в къщи.

Джем беше роден герой.

Нашата пиеса представляваше малка тъжна драма, изплетена от дочутите клюки и легенди: мисис Редли била красавица, докато се омъжила за мистър Редли и загубила всичките си пари. Тя загубила също така почти всичките си зъби, косата си и десния си показалец (това го измисли Дил). Бу го отхапал една нощ, когато не намерил никакви котки и катерички за храна. Повечето време тя стоеше във всекидневната и плачеше, а Бу насичаше на трески всички мебели в къщата.

После и тримата представяхме момчета, хванати като хулигани; за разнообразие аз играех съдията; Дил отвеждаше Джем и го натикваше под стъпалата, като го ръчкаше с дръжка от метла. Според нуждите на пиесата, Джем се появяваше отново като шериф, тълпа граждани или мис Стефани Крауфорд, която можеше да разкаже за Редлиевци повече от всеки друг в окръга Мейкомб.

Щом дойдеше ред да изиграе коронния номер на Бу, Джем се промъкваше в къщата, без да го види Калпурния, задигаше ножиците от чекмеджето на шевната машина, а после сядаше на прага и започваше да реже парчета от вестници. Дил минаваше край него, изкашляше се и Джем се преструваше, че се нахвърля с ножицата към бедрото му. От мястото, където стоях аз, всичко изглеждаше съвсем истинско.

Всеки ден мистър Натан Редли минаваше край нас на път за града, тогава ние застивахме и мълчахме, докато изчезне от погледа ни, а после се чудехме какво ли би ни направил, ако се досетеше за играта ни. Прекъсвахме винаги, щом се появеше някой от съседите, а веднъж видях мисис Моди Аткинсън да ни гледа от другата страна на улицата с неподвижна градинска ножица в ръка.

Един ден дотолкова се бяхме увлекли да играем глава XXV, част II от „Семейството“, че не забелязахме Атикус, който стоеше на тротоара и се удряше по коляното с едно навито на тръба списание. Слънцето показваше пладне.

— На какво играете? — попита той.

— На нищо — отвърна Джем.

— Какво нищо? — настоя Атикус.

— Нищо, сър.

— Я ми дай ножиците — каза Атикус. — Те не са за игра. Да не би случайно вашата игра да има някаква връзка с Редлиевци?

— Не, сър — отвърна Джем и се изчерви.

— Надявам се, че казваш истината — отсече Атикус и влезе в къщи.

— Дж-ем…

— Мълчи! Атикус влезе във всекидневната и може да ни чуе!

Едва когато се намерихме на безопасно разстояние в двора, Дил попита Джем дали ще можем пак да играем.

— Не знам. Атикус не каза, че не можем…

— Джем — казах аз, — струва ми се, че Атикус знае.

— Не, не знае. Ако знаеше, щеше да ни каже.

Аз не бях толкова сигурна като него, но Джем ми каза, че съм момиче, а момичетата винаги си въобразявали и затова хората не ги обичали и ако съм продължавала да се държа като момиче, то можело да вървя и да си намеря друг някой, с когото да играя.

— Добре тогава, карай нататък! Ще видиш какво ще стане!

Появяването на Атикус беше втората причина, поради която не исках да играя вече. Първата причина ми стана ясна още в оня ден, когато се изтъркалях в двора на Редли. Тогава главата ми бучеше, повдигаше ми се, Джем крещеше, но въпреки всичко това чух един съвсем нисък звук, който не бих могла да чуя от тротоара. Вътре в къщата някой се смееше.